Нора Робъртс
Верният път (4)

Четвърта глава

В къщата цареше предобедна тишина и спокойствие. Морган охотно и с благодарност прие даденото й от Лиз наставление да отиде на плажа и да се наслаждава на морето. Искаше от една страна да избегне компанията на Йона, а от друга, макар да не й се щеше да си го признае, не вярваше, че ще може да изтърпи безгрижното бърборене на Лиз за вчерашното гости. Навярно тя щеше да очаква да сподели впечатленията си за новите познати и да направи някои духовити забележки, включително и за Ник, а на нея хич не й беше до това. Доволна, че Дориан имаше работа с Алекс и нямаше да се чувства длъжен да й прави компания, Морган излезе сама.

Трябваше й уединение — можеше да мисли най-добре, когато беше сама. През последните няколко дни се бяха струпали доста неща, върху които имаше какво да се помисли. Сега беше решила да го стори едно по едно.

Какво правеше Николас Грегорас онази нощ долу на брега? От него се носеше мирис на море, следователно е бил в морето и бе дошъл оттам. Спомни си, че бе чула приглушен шум на мотор. Беше помислила, че са рибари, ала Ник едва ли се занимаваше с риболов. Освен това той явно се опасяваше да не бъде видян от някого — до такава степен, че да носи нож. Още виждаше израза на лицето му, когато я притискаше на земята под себе си в тъмната сянка на кипарисите. Имаше вид на човек, готов да използва ножа.

Споменът за това сякаш я терзаеше сега повече, отколкото когато той беше за нея просто един непознат. Тя ядосано подритна изпречил се на пътя й камък и заслиза по стъпалата надолу към плажа.

А кой беше онзи с него? Някой изпълняваше заповедите му, без да задава въпроси. Кой се беше появил неочаквано, докато Ник я държеше в мрака? Алекс? Или човекът, който бе наел малката къща на Ник? Потънала в тревожни мисли, Морган изхлузи сандалите си и тръгна боса по топлия пясък. Защо Ник беше готов по-скоро да го убие, отколкото да бъде видян от него? Или от когото и да било, поправи се мислено. Можеше да е прислужник от вилите или някой селянин, промъкнал се незнайно защо в чуждия имот.

Само по един въпрос, не всички заедно, предупреди тя себе си, докато крачеше и разсеяно подритваше пясъка. Първо, правилно ли бе да се допусне, че стъпките, които беше чула, бяха на някой, който също бе дошъл от морето? Струваше й се правдоподобно. И второ, вярно ли предполагаше, че човекът се бе отправил към една от съседните вили или намиращата се съвсем наблизо къщичка на Ник? Защо инак би използвал точно тези стъпала от морето към брега? Съвсем логично е, заключи Морган, като продължаваше да крачи безцелно. Та защо, значи, Ник така се стараеше да не го видят?

Контрабанда. Съвсем очевидно. И напълно логично. Защо трябва да упорства и да се опитва да прогони тази дума? Само защото не й се искаше да повярва, че бе забъркан в такова противно нещо. Някъде под яда и негодуванието, което изпитваше към него, се таеше едно съвсем различно чувство. Имаше нещо в този мъж, нещо, което не би могла точно и вярно да определи с думи. Сила, може би. Беше човек, на когото можеш да разчиташ, когато никой друг не би могъл или не би пожелал да ти помогне. Тя искаше да му вярва. В това нямаше никаква логика, просто беше така.

Но дали бе контрабандист, наркотрафикант? Дали бе решил, че е видяла нещо изобличаващо? Стъпките, които чу, не бяха ли на патрул от морската охрана? Или на друг контрабандист? На съперник? Ако той смяташе, че Морган представлява заплаха, защо просто не беше използвал ножа? Ако беше хладнокръвен убиец… Не, тръсна глава тя. Дори и да приемеше, че Ник бе готов да убие, не можеше да се съгласи с определението, което му прикачва. А оттук следваха още стотина други неясноти.

Въпроси и отговори се тълпяха безредно в главата й. Настойчиви въпроси и обезпокояващи отговори. Морган затвори очи. Трябва днес да получа от него преки и недвусмислени отговори, заръча си мислено. Негова е вината, че по един или друг начин се беше оказала замесена. Тя се отпусна на пясъка и сви колене към гърдите си. Той я забърка, буквално я въвлече в тази история. А единственото й желание беше да прекара един приятен и спокоен отпуск.

— Проклети мъже!

— Отказвам да съм сред тях — отзова се някой на изречените й на глас думи.

Морган извърна глава и видя насреща си широка, дружелюбна усмивка.

— Здравейте! Изглежда сте сърдита на целия ни род. — Той стана от скалата и се отправи към нея. Беше висок и много строен, с тъмноруси къдрици, обрамчващи в безпорядък загорялото му лице, което излъчваше едновременно младост и сила. — Ала мисля, че си заслужава да рискувам. Аз съм Ендрю Стивънсън.

Все още усмихнат, той приседна на пясъка до нея.

Съвзела се от неговото стреснало я появяване, Морган отвърна на усмивката.

— Ах, да. Поет или художник? Лиз не беше съвсем сигурна.

— Поет — отвърна Ендрю с иронична гримаса. — Или поне за такъв се смятам.

Тя забеляза бележника в ръката му. Беше с оръфани краища, отворената страница бе изписана с красив, заврънкулчест почерк.

— Извинете, май прекъснах работата ви.

— Напротив, дадохте ми прилив на вдъхновение. Имате забележително лице.

— Приемам го — замисли се Морган, — като любезност.

— Уважаема госпожице, лицето ви е мечтата на поета. — Той я съзерцава унесено няколко мига. — Имате ли си име, или ще изчезнете като мираж, оставяйки ме запленен и омагьосан?

— Морган — засмя се тя на високопарния комплимент, направен с приветлива искреност. — Морган Джеймс, а вие сте поетът Ендрю Стивънсън, нали така?

— Не мога да отрека — продължи той да я съзерцава неприкрито. — Скромността е една от моите добродетели. Споменахте Лиз. Предполагам, че става дума за госпожа Теохарис. У тях ли сте на гости?

— Да, за около месец. — През ума й се мярна мисъл. — Вие сте наели къщата на Николас Грегорас, нали?

— Точно така. Всъщност, пребивавам гратис. — Макар да беше оставил бележника, той започна да чертае нещо върху пясъка, сякаш не можеше да остави ръцете си да бездействат. — Ние сме братовчеди. — Забеляза изписалата се на лицето й изненада и усмивката му стана още по-широка. — Не по гръцка линия. Майките ни са роднини.

— А-а, значи майка му е американка.

Това обясняваше поне лекотата, с която говореше езика.

— Севернячка от Сан Франциско — засмя се Ендрю на шегата. — Омъжи се повторно, след като бащата на Ник почина. Сега живее във Франция.

— Значи едновременно посещавате родния край и братовчед си.

— Ник сам ми предложи усамотено убежище, като узна, че пиша епическа поема — малко по омировски, нали разбирате… — Очите му бяха сини, по-тъмни от нейните и я гледаха много прямо. Морган не намираше никаква прилика в открития, безхитростен поглед, която да напомня за Ник. — И бездруго ми се искаше да постоя известно време на Лесбос, така че предложението беше добре дошло. Родното място на Сафо. Поезията и легендите винаги са ме пленявали — продължи той.

— Сафо — повтори Морган и отвлече мисълта си от Ник. — Ах, да, поетесата.

— Десетата Муза. Тя е живяла тук, в Милитини.

Очите му изведнъж придобиха замечтано премрежен израз и се плъзнаха по протежение на крайбрежната ивица. — Нрави ми се мисълта, че къщата на Ник е върху скалата, откъдето тя се е хвърлила в морето поради отчаяната си любов към Фаон.

— Любопитно — отправи Морган на свой ред поглед към зъбера и сивата каменна стена на къщата, част от която се виждаше. — Предполагам, че духът й витае някъде там и търси своята любов. — Мисълта, кой знае защо, й хареса и тя се усмихна. — Бог е свидетел, че няма по-подходящо място за свърталище на духове и призраци от тази къща — добави.

— Били ли сте вътре? — попита Ендрю. Сега и гласът му беше тъй замечтан, както и погледът. — Невероятна е.

— Този следобед имам покана за персонална обиколка — постара се Морган да прозвучи нехайно, докато наум проклинаше на няколко езика.

— Персонална обиколка? — удиви се искрено Ендрю, сякаш събудил се внезапно и заприличал пак на себе си — прям и чистосърдечен. — Трябва да сте направили неотразимо впечатление на Ник. Но нищо чудно — добави с кимване. — Той е голям ценител на красотата.

Тя се усмихна неопределено. Откъде можеше да знае Ендрю, че не нейната външност и обаяние й бяха осигурили поканата.

— Често ли пишете край морето? — попита. — Лично аз не мога да се откъсна от него. — Морган се поколеба за момент, после подхвърли: — Преди ден-два дойдох тук през нощта да поплувам на лунна светлина.

При тази информация в очите му не се прокрадна безпокойство. Само се засмя.

— Съжалявам, че съм го пропуснал. Инак се скитам навред из тази част на острова. По брега, горе на скалите, в маслиновите горички. Отивам там, където ме влече настроението.

— Аз също се каня да предприема някои разузнавателни пътешествия — отвърна Морган, като с копнеж си представи безгрижно прекарани часове в закътаните малки заливчета, с които изобилстваше крайбрежната ивица.

— На ваше разположение съм като екскурзовод — взря се той отново в лицето й, топло и дружелюбно. — Познавам тази част на острова не по-зле от местните жители. Ако решите, че искате компания, можете да ме намерите обикновено да бродя наоколо или в къщурката. Тя е тук наблизо.

— С удоволствие — озариха се радостно очите й. — Да гледате случайно коза?

— Ъ-ъ… Не.

Морган се разсмя на изражението му и го потупа по ръката.

— Не се мъчете да разберете — посъветва го. — А сега май трябва вече да вървя и да се преоблека за посещението.

Ендрю се изправи заедно с нея и я хвана за ръката.

— Ще се видим пак.

Това беше изявление, а не въпрос. Морган отвърна на приятелското ръкостискане.

— Сигурно. Островът е толкова малък — забеляза тя.

Той се усмихна и пусна ръката й.

— По-скоро бих го нарекъл съдбовен.

Наблюдаваше я как се отдалечава, после се настани отново на мястото си върху скалата, с лице към морето.

 

 

Николас Грегорас бе съвсем точен. В един и пет Лиз вече въодушевено изтикваше Морган през вратата.

— Приятно прекарване, скъпа, и не бързай с връщането. Ник, Морган ще е във възторг от къщата ти и тази ужасяваща гледка над морето. Ала тя е много храбра, нали така, Морган?

— Направо съм неустрашима — измърмори Морган, а Ник се засмя.

— Е, бягайте вече и приятно прекарване — подкани ги Лиз, сякаш бяха две деца, които с неохота тръгваха за училище.

— Трябва да те предупредя — заяви Морган, когато влезе в колата. — Лиз те смята подходящ кандидат за ръката ми. Мисля, че изпада в отчаяние да си ме представи като стара мома — неомъжената леля на нероденото й дете.

— Афродита — настани се до нея Ник и хвана ръката й. — Няма на света мъж, който може да си те представи като нечия неомъжена леля.

Морган не се остави да я омайват, а издърпа ръката си и се загледа през прозореца.

— Тази сутрин се запознах край морето с поета, когото си приютил.

— Ендрю ли? Той е добро момче. Как ти се стори?

— Не като момче — извърна се тя към него и се намръщи. — Много чаровен мъж.

Ник повдигна леко вежда.

— Сигурно — сви рамене. — Но съм свикнал някак си да го мисля за момче, макар разликата ни да е само пет години. — Той действително има талант. Ти самата очарова ли го?

— Ендрю използва думата „вдъхновение“ — отвърна раздразнено Морган.

Ник се изсмя насреща й.

— Естествено. Един романтик вдъхновява друг.

— Аз не съм романтичка. — Разговорът я принуждаваше да му обръща повече внимание, отколкото бе възнамерявала. — Дори съм много практична.

— Морган, ти си непоправима романтичка. — Нейното раздразнение явно го забавляваше, защото усмивката не слизаше от устата му. — Жена, която разресва косите си на лунна светлина край морето, облича се в ефирно бяло и пази като съкровище една дрънкулка без стойност, е родена само за романтика.

Морган се почувства неловко от направеното й описание и каза хладно:

— И също така пазя диета и редовно следя холестерола си.

— Похвално.

Тя едва сподави напушилия я смях.

— Ти, Николас Грегорас, си първокласен негодник.

— Така е. Мразя да съм второкласен в каквото и да е било.

Морган гневно се облегна назад в седалката, ала целият й яд се стопи, когато пред погледа им се разкри къщата в пълното си великолепие.

— О, Господи, страхотна е — отрони тя. Изглеждаше древна и застинала, груба и неуязвима. Вторият етаж беше надвиснал над морето като протегната ръка — не предлагаща, а искаща. Видът й отблизо с нищо не губеше излъчваната сила и мощ, която Морган бе усетила, когато я зърна отдалеч в морето. Избуялите цъфнали храсти и асмите, които се виеха и преплитаха, бяха така насадени, че да прикрият полаганите за тях грижи. Резултатът бе смайващ. Създаваше се впечатление за дива запуснатост. Замъкът на Спящата красавица, сто години след като си е убола пръста, помисли Морган.

— Какво вълшебно място — обърна се тя към Ник, когато той спря колата пред входа. — Никога не съм виждала нещо подобно.

— За първи път се усмихваш истински в мое присъствие.

Неговата усмивка беше изчезнала и Ник я гледаше като че ли малко ядосано. Досега не си бе давал сметка как му се иска да види тази спонтанна топлота в очите й, отправена към него… А сега, когато я бе получил, не знаеше какво да прави. Изруга наум и слезе от колата.

Без да му обръща внимание, Морган също се измъкна навън, като се стараеше да обхване с поглед цялата постройка.

— Знаеш ли на какво прилича — каза като на себе си. — Сякаш Зевс е запратил мълния в планината и от светкавицата с гръм и трясък се е появила къщата.

— Интересна версия — хвана я той за ръка и я поведе нагоре по каменните стъпала. — Ако познаваше дядо ми, щеше да разбереш колко близо си до истината.

Тя си бе поставила за цел още с пристигането да го затрупа с въпроси и да настоява за отговори, но когато пристъпи във входния вестибюл, забрави всичко.

Просторен и боядисан в сякаш потъмняло от времето бяло, той бе изпъстрен от разпилени ярки петна на висящите по стените драперии, предмети и старинни картини. Върху една от стените висяха кръстосани две копия — несъмнено оръжия за убиване, ала притежаващи старинно достолепие, на което не можеше да не се възхитиш. Стълбата, водеща към горния етаж, се извиваше в полукръг с перила от тъмно, нелакирано дърво, което й придаваше неподправено, естествено великолепие. Нямаше изтънчен вид, но създаваше усещане за непоклатимост и първично очарование.

— Николас — въздъхна Морган и се обърна кръгом, — просто е приказно. Всеки миг очаквам на стълбата да се появи циклоп. Има ли кентаври в двора?

— Ще те разведа наоколо и ще видим какво можем да направим по въпроса.

Беше му трудно да се придържа към набелязания план. В тях не влизаше тя да го омайва. Нямаше го в сценария. Ала ръката й остана в неговата, докато я водеше из къщата.

Сравнението, което беше направила Лиз с пещерата на Аладин, бе напълно подходящо. Стая след стая бяха отрупани със съкровища — венецианско стъкло, кутийки от Фаберже, африкански маски, индиански глинени съдове, китайски вази. Всичко бе събрано заедно в невероятна смесица от култури. Но вместо да изглежда като музейна експозиция, беше възхитително, безпорядъчно сборище от чудеса. С всеки завой къщата разкриваше изненада след изненада и Морган изпадаше във все по-голям захлас. Изящен кристал се кипреше редом със страховит арбалет от седемнадесети век. Имаше фин порцелан и съсухрена човешка глава от Еквадор.

Да, строителят като едното нищо е бил луд, реши тя, като гледаше колоните с издялани върху тях вълчи глави и хилещи се чудовища. Напълно смахнат безумец. Къщата беше същинска приказка, ала не в питомния си детски вариант, а изпълнена с нашепващи сенки, призраци и зли духове.

Огромен сводест прозорец на най-горния етаж предизвика у Морган усещането, че виси над урвата на ръба на скалата. Тя се издаваше надменно напред и падаше отвесно в морето. Морган погледна надолу с вълнение и едновременно с ужас.

Ник я наблюдаваше. Искаше му се да я сграбчи, да я обладае докато още вижда този замаян израз върху лицето й. Той беше свикнал да взема онова, което пожелае, без да се замисля повторно. А желаеше нея.

Морган се обърна. Очите й сияеха от възторг и възбуждащата тръпка на опасността.

— Ендрю каза, че това със сигурност е скалата, от която Сафо се е хвърлила в морето. Склонна съм да му повярвам.

— Ендрю е с богато въображение.

— Ти също — отвърна тя. — Нали живееш тук.

— Очите ти са като някакви митични езера — промърмори Ник, — бистри и неземни. Трябва да те наричам Цирцея, а не Афродита.

Той хвана неочаквано косата й и я опъна назад, докато лицето й не се повдигна към неговото.

— Кълна се, че си по-скоро магьосница или вещица, отколкото богиня.

Морган го гледаше втренчено. В очите му този път нямаше насмешка, нямаше надменност. Видя там копнеж. Този копнеж я привлече повече от всякаква страст.

— Аз съм обикновена жена, Николас — чу се да казва.

Пръстите му се свиха напрегнато, лицето му потъмня. Но още докато го наблюдаваше учудено, изразът му отново се промени. Хвана я пак за ръката и каза:

— Хайде, ела да пийнем по нещо.

Влязоха в гостната и тя си припомни набелязаните задачи. Трябваше да получи отговори и щеше да ги получи. Нямаше да допусне няколко нежни думи и две черни очи да я накарат да забрави за какво бе дошла. Преди да заговори обаче на вратата се появи възрастен мъж.

Беше нисък, с набръчкано лице и съсухрена кожа. Косата му беше посивяла, ала гъста. А ръцете, въпреки възрастта, бяха яки и мускулести. Заприлича й на танк — в умален мащаб, но много мощен. Мустаците му бяха шедьовър. Разпростираха се под носа, за да се спуснат надолу покрай устата и да стигнат до брадата в две извити дъги. Той се ухили и показа тук-таме дупки вместо зъби.

— Добър ден — поздрави почтително на гръцки, ала очите му играеха.

Заинтригувана, Морган го съзерцаваше без усмивка.

— Ясу — отвърна му също на гръцки.

— Стефанос, това е госпожица Джеймс. Стефанос е моят, ъ-ъ, пазач — представи ги Ник.

Шахматната усмивка се разшири насреща им.

— Ваш слуга, почитаема госпожице — поклони се той, но в жеста му нямаше и намек за разликата в положението им. — Въпросът, който обсъждахме, е уреден, господин Грегорас — обърна се към Ник, като му говореше с подчертано уважение. — Имате съобщения от Атина.

— Ще се заема с тях по-късно.

— Както обичате.

Дребният възрастен човек се изпари. Морган сбърчи вежди. Имаше нещо в тази кратка размяна на реплики, което не беше както трябва. Тя тръсна глава и се загледа в Ник, който приготвяше питиетата. В крайна сметка, не отношенията му със слугите я интересуваха.

Реши, че да се хвърли напред първа е най-краткия път към целта и изстреля:

— Какво правеше онази нощ край морето?

— Ти ме остави с впечатлението, че си убедена в насилническите ми намерения.

Гласът му беше благ.

— Това беше само част от нощното забавление — преглътна Морган първия неуспех и предприе нова атака: — С контрабанда ли се занимаваше?

За негова чест, Ник се поколеба само секунда. Тъй като беше с гръб към нея, тя не видя как изражението му смени няколко нюанса от изненада до угриженост. Доста съобразителна особа, помисли си той. Прекалено е схватлива, по дяволите!

— И как стигна до подобно удивително заключение? — обърна се, за да й подаде изящна кристална чаша.

— Не започвай пак с тая клоунада — избухна Морган и взе рязко чашата. — Виждала съм те без маска.

Тя седна, без да откъсва очи от него.

Ник изкриви устни.

— По какъв възхитителен начин представяш нещата.

— Попитах те дали си контрабандист.

Той седна срещу нея и я изгледа продължително, като преценяваше възможните обяснения.

— Първо, разясни ми защо смяташ, че може да съм.

— Бил си в морето през нощта. Усетих мириса му върху теб.

Ник заби поглед в чашата, после я вдигна и отпи.

— Най-меко казано, странно е да се мисли, че излизането ми в морето е равнозначно на контрабанда.

Морган стисна зъби при тази хладнокръвна ирония и продължи:

— Ако просто си бил на малка риболовна разходка, едва ли щеше да ме замъкнеш в гората и да размахваш нож под носа ми.

— Може да се поспори дали съм се занимавал точно с риболов — измърмори Ник.

— Турският бряг е много удобен от тази страна на острова. Алекс ми каза, че контрабандата е голям проблем.

— Алекс ли? — повтори Ник. Бързо, почти недоловимо изражението му се промени. — Какво е неговото отношение към контрабандата?

Тя се поколеба. Въпросът я отклоняваше от грижливо обмисления разпит.

— Той изглеждаше… Някак примирен, както човек приема например лошото време.

— М-да, ясно. — Ник разклати питието и се облегна назад. — Вие с Алекс говорихте ли нещо за начините и похватите на действие?

— Естествено, че не! — сопна се Морган, ядосана, че той така ловко обърна разпита към самата нея. — Ала, струва ми се, ти си този, който е запознат с тях.

— М-да, ясно.

— Е?

Ник й отправи леко развеселена усмивка, която присъстваше само върху устните и липсваше в очите му.

— Какво „е“?

— Отричаш ли?

Тя с трепет установи, че именно това иска. Страшно, ужасно й се искаше той да отрече.

Ник се замисли за момент.

— Ако отрека, няма да ми повярваш. Ясно се вижда, че вече твърдо си си го втълпила. — Той наклони глава и този път в очите му се прокрадна весело пламъче. — Какво ще направиш, ако си призная?

— Ще те издам на полицията.

Морган отпи яка глътка, а Ник избухна в смях.

— Морган, какво сладко и смело дете си — наведе се и хвана ръката й, преди да бе успяла да отговори. — Ти не си наясно с репутацията ми тук, но те уверявам, че полицията ще те вземе за луда.

— Мога да докажа…

— Какво? — попита я. — Гледаше я изпитателно право в очите. Гланцът на вежливата му сдържаност започна бавно да се пропуква. — Не можеш да докажеш това, което не знаеш.

— А ти много добре знаеш, че не си това, за което се представяш! — Тя се мъчеше да издърпа ръката си, ала той я държеше здраво. — Или може би е по-точно да се каже, че си това, което се преструваш, че не си.

Той я съзерцаваше мълчаливо със смесеното чувство на яд и възхищение.

— Какъв съм и какъв не съм, няма нищо общо с теб.

— Едва ли някой желае повече от мен това да е вярно.

Като се бореше с едно ново чувство, Ник се отпусна пак назад и я загледа над ръба на чашата.

— Та, значи, изводът ти, че се занимавам с контрабанда, ще те накара да отидеш в полицията. Не бих казал, че ще постъпиш мъдро.

— Въпросът е кое е правилното. — Морган преглътна, помълча и накрая изрече това, което я терзаеше най-много: — Ножът… Щеше ли да го използваш?

— Върху тебе ли? — попита я, а очите му бяха равнодушни, както и гласът.

— Върху който и да било.

— На общия въпрос не може да се даде конкретен отговор.

— Николас, за бога…

Той остави чашата и преплете пръсти. Лицето му отново смени израза си. Погледът му стана заплашителен.

— Ако съм всичко това, което ти, изглежда, си мислиш, трябва да си невероятно смела или невероятно глупава, за да седиш тук и да го обсъждаш с мен.

— Мисля, че съм в пълна безопасност — отвърна тя и изпъна рамене. — Всички знаят къде съм.

— Бих могъл да се отърва от теб по всяко друго време, ако те смятам за пречка.

В очите й за миг блесна страх, но бързо се овладя. Още едно нещо, което заслужи възхищението му.

— Мога да се грижа за себе си — заяви.

— Сериозно? — промърмори Ник. После повдигна рамене и каза вече с друго настроение: — Както и да е, ала във всеки случай нямам намерение да унищожавам една красота, особено когато възнамерявам да се насладя на нейните достойнства. Твоите способности могат да са ми от полза.

Брадичката й се вирна нагоре.

— А пък аз нямам намерение да ти бъда оръдие. Наркотрафикантството е отвратителен начин за печелене на пари. Това не е като да прекосяваш Ламанша с френски коняк и коприна.

— С неговите стелещи се мъгли и еднооки пирати? — усмихна се той. — Така ли си го представя практичният ти ум, Морган?

Тя отвори уста да възрази, но вместо това се засмя.

— Не си и помисляй, че ще ми се харесаш, Николас.

— Не е нужно да ме харесваш, Морган. Това е твърде бледо, много постно за моя вкус. — Външно отпуснат и спокоен, той взе отново чашата си. — Не ти ли харесва питието?

Без да сваля очи от него, тя остави своята.

— Николас, искам само един правдив отговор… Заслужавам поне един. Напълно си прав, че не мога да отида в полицията, независимо какво ще ми кажеш. Наистина няма защо да се страхуваш от мен.

Нещо проблесна в очите му при последните й думи, ала бързо бе прогонено. Внимателно обмисли собствените си думи, преди да заговори.

— Ще ти кажа само това, аз съм… Загрижен за проблема с трафикантството. Интересуват ме всякакви разговори, които би могла да чуеш на тази тема.

Морган се намръщи, стана и тръгна да обикаля из стаята. Той я затрудняваше, пречеше й да различава правата и тясна граница между доброто и злото. Тази гранична ивица започваше да се извива и гъне, когато се намесваха чувствата. Чувства! Тя рязко се закова на място. Не, за какви чувства можеше да става дума тук? Не изпитваше към него никакви чувства.

— Кой беше с теб тогава? — попита го. Придържай се към набелязания план, напомни си. Въпроси и отговори. Остави самоанализа за друг път. — Ти даваше нареждания на някого.

— А пък аз си мислех, че си твърде уплашена, за да забележиш — сръбна Ник от питието.

— Разговаряше с някого — продължи Морган упорито. — Някой, който изпълняваше точно каквото му казваше, без да задава въпроси. Кой беше?

Ник претегли внимателно „за и против“, преди да отговори. С нейната проницателност тя все едно скоро и сама щеше са се досети.

— Стефанос.

— Онзи дребен старец? — спря Морган пред креслото му и го загледа втренчено. Стефанос не се вписваше в представата й за безмилостен морски разбойник.

— Този дребен старец познава морето като петте си пръста — усмихна се Ник на недоумяващия й израз. — Освен това притежава доброто качество да ми е верен. От дете съм заедно с него.

— Колко удобно се е наредило всичко. — С посърнал вид тя отиде до прозореца. Сдобиваше се с отговори, но те не бяха каквито й се искаше. — Къща върху удачно разположен остров, послушен слуга и подходящ бизнес за улесняване на пласирането. Кой мина онази нощ през горичката, на когото така не искаше да се натъкнеш?

Изплашена или не, помисли гневно той, ама се оказва, че същевременно е била и прекалено наблюдателна.

— Това не бива да те вълнува.

Морган се извърна.

— Ти ме забърка в това, Николас! Имам право да зная.

— Правата ти свършват там, където аз кажа — изправи се той заплашително. — Не ме принуждавай да отивам твърде далеч, Морган. Няма да ти хареса. Казах ти всичко, което бях решил засега. Бъди доволна и от толкова.

Тя отстъпи крачка назад, после се ядоса на себе си, че се бе уплашила. А Ник изруга, като разбра неволното й движение и я сграбчи за раменете.

— Нямам намерение да ти причиня зло, по дяволите! Ако беше тъй, досега вече имах предостатъчно възможности. Какво си въобразяваш? — разтърси я. — Че ще ти прережа гърлото или ще те метна от скалата?

Очите й бяха студени и приковани в него. Моментният страх бе отстъпил място на странна пустота в душата й.

— Нищо не си въобразявам.

Той внезапно осъзна, че я стиска силно. Изруга се наум и отпусна пръсти. Не биваше да е груб, ала и по никой начин не трябваше да допусне Морган да му влезе под кожата. Нямаше защо да го е грижа какво си мисли за него.

— Не очаквам да ми вярваш — рече спокойно. — Но се вслушай в здравия разум. Пределно ясно ти е, че твоето замесване беше въпрос на стеклите се обстоятелства, а не на преднамерени действия. Не искам да пострадаш, Морган. Поне това го приеми за истина.

Да, на това тя, кой знае защо, повярва. Загледа се с любопитство в лицето му.

— Странен човек си ти, Николас. Необяснимо е, ала някак не мога да си представя ти да се занимаваш с такова презряно нещо като трафик на наркотици.

— Това интуиция ли е, Морган? — Той се усмихна и зарови пръсти в косата й. Беше мека, както я помнеше, и примамлива. — На своята интуиция ли вярваш, или на разума?

— Николас…

— Не. Повече никакви въпроси или ще ми се наложи да те забавлявам по друг начин. Аз съм много… — смръщи вежди, после грейна в усмивка. — Податлив на красотата. С която ти си щедро надарена. Съчетана с безспорно острия ти ум, комбинацията става неустоима. — Той хвана висящия на шията й медальон, вторачи се някак особено в него, после го пусна и се отдалечи. — Кажи ми, какво мислиш за Дориан и Йона?

— Не, няма да стане! Тая няма да я бъде! — избухна тя. Защо допускаше първо да я развълнува така дълбоко и тъй лесно, а после да превърти ключа, сякаш изгасеше лампата. — Дойдох на Лесбос, за да се махна от всякакви принуди и усложнения.

— Какви принуди и усложнения?

Морган се извърна към него със святкащи очи.

— Това си е моя работа. Имала съм и друг живот, преди да отида на онзи проклет бряг и да попадна на теб.

— М-да — промърмори Ник и посегна за чашата си. — Сигурен съм, че е така.

— А сега се оказвам в центъра на някакъв второкласен трилър. Това не ми е по вкуса.

— Жалко, наистина, че не си беше стояла в леглото онази нощ, Морган. — Той отпи голяма глътка и завъртя чашата в ръцете си, хванал я за тънкото столче. — Като грък бих казал, че боговете не са пожелали това да стане. В момента съдбата ти е свързана с моята и никой от нас двамата не може нищо да направи срещу това.

Тя го изненада, като постави ръка на гърдите му. Ник не одобри начина, по който сърцето му се отзова на този допир. Желание, потребност, копнеж… Не, не трябваше да се нуждае и копнее. Желанията могат лесно да бъдат задоволени или потиснати, ала копнежите разяждат човека.

— Ако наистина смяташ така, ако чувстваш по този начин нещата, защо тогава не ми отговориш честно?

— Нямам право и не аз го решавам. — Очите му се впиха в нейните и сякаш я приковаха на място. Морган видя в тях желание — неговото и отражение на своето собствено. — Приеми ме такъв, какъвто съм, Морган.

Тя отпусна ръка. Боеше се не от него, а от себе си.

— Не искам да те приемам изобщо.

— Нима? — привлече я Ник по-близо, а съпротивата й явно му доставяше удоволствие. — Да видим колко бързо мога да те превърна в лъжкиня.

Морган вкуси гнева върху устните му и също така ясно различи вкуса на желанието. Спря да се дърпа. Пътеката между доброто и злото направи още няколко объркващи завоя, докато той я притискаше в обятията си. Който и какъвто да беше, тя искаше той да я държи в прегръдката си.

Обви ръце около врата му и се прилепи плътно. Чу го да шепне нещо до устните й. Целувката му беше необуздана и дива, а Морган й откликна със същата страст.

Нима тази страст винаги е била там, вътре, задрямала дълбоко в нея? А сега се пробуждаше и нейната мощ я караше да го целува нетърпеливо и жадно. Сякаш нещо се бе отворило в нея и Ник се изливаше вътре. Ръцете му бяха заровени в косите й, после поривисто минаха по гърба й и я притиснаха с жест на притежание. Тя се изви към него, като че го приканваше да я пожелае, подтикваше го да опита.

Не само тялото, нещо дълбоко в душата й подсказваше, че те отново и отново щяха да се връщат един към друг, въпреки волята си, въпреки разума. Дори да се противеше на това чувство понякога, дори да се бореше с него, времето щеше да покаже. Мисълта за тази предопределена неизбежност я изпълни със странно облекчение, но и неясен страх.

— Морган — изтръгна се името й от устата му като въздишка. — Желая те, о, богове, как те желая! Хайде, остани с мен тази нощ. Тук ще бъдем сами.

Тялото й болезнено зовеше да се съгласи на каквото и да било, на всичко. Въпреки това, тя се отдръпна.

— Не.

Той вдигна глава. Гледаше я с ирония и самоувереност.

— Страх ли те е?

— Да.

Веждите му отскочиха нагоре при тази неочаквана откровеност, после се свъсиха недоволно. Погледът в очите й му пречеше да затвърди спечеленото предимство.

— По дяволите, ти можеш да вбесиш човек! — Ник се отдалечи и си наля още бренди. — Мога да те метна през рамо, да те отнеса до спалнята и да приключим въпроса.

Макар краката й да се подкосяваха, Морган се насили да остане права.

— И защо не го направиш?

Той се извърна гневно. Очите му святкаха, ала тя виждаше как постепенно си възвръща самообладанието.

— Сетих се, че си свикнала да бъдеш прелъстявана с вино, при светлината от свещи. Мили обещания, нежни целувки. — Ник надигна чашата и отпи солидна глътка. — Това ли очакваш и от мен?

— Не — посрещна твърдо ядния му изблик Морган и несъзнателно посегна към медальона на шията си. — Просто не искам.

— Не ме вземай за глупак! — тръгна той към нея, но се спря. Още една крачка и двамата нямаха да имат избор. — Тялото ти те издава всеки път, когато те докосна.

— И какво от това? — отвърна тя тихо. — Аз не искам да се любя с теб.

Ник изчака, докато желанието и раздразнението му поутихнат, и после попита:

— Защото мислиш, че съм контрабандист на опиум, така ли?

— Не — учуди Морган и двамата с отговора си. Усети, че силите й изневеряваха и решителността й бе разколебана, ала призна истината. — Защото не искам да съм едно от твоите поредни развлечения.

Той бавно пъхна ръце в джобовете си.

— М-да, ясно. Тогава по-добре да те закарам обратно, преди да си разбрала, че намирам любенето за изключително сериозно занимание.

 

 

След половин час Ник си беше отново вкъщи. Настроението му бе отвратително. Отправи се към гостната, наля си още едно питие и се тръшна в креслото. По дяволите тази жена! Нямаше нито време, нито търпение да се разправя с нея. Но събуденото желание още кипеше в него, глождеше го болезнено, остро и настойчиво. Отпи голяма глътка в опит да го притъпи. Поне плътски, каза си. Ще трябва да си намери друга жена, която и да е тя, за да се освободи от напрежението.

— А-а, върнал си се — влезе Стефанос.

Забеляза мрачното му настроение и го прие без забележки. Често се беше сблъсквал с него и преди.

— Младата дама е по-хубава, отколкото ми се беше сторило. — Отсъствието на отговор от страна на Ник не го смути. Отиде до бара и си наля. — Какво й каза?

— Само това, което беше необходимо. Тя е умна и изключително проницателна. — Ник гледаше намръщено течността в чашата си. — Направо ми тръсна обвинението, че съм наркотрафикант. — Стефанос се изсмя, а Ник отново отпи яко. — Чувството ти за хумор нещо ми убягва в момента, старче.

Стефанос само се ухили.

— Очите й са зорки — наблюдават и забелязват. — Макар Ник отново да не го удостои с отговор, Стефанос продължи усмихнато: — А от теб не ги сваляше, поглъщаше те с поглед. Говори ли с нея за Алекс?

— Не много.

— Тя лоялна ли е?

— Към Алекс ли? — свъси се Ник. — Да, би трябвало. Към тези, които смята за свои близки, смятам, че е. — Той остави чашата си, надвил желанието да я захвърли през стаята. — Да се измъкне от нея информация няма да е лесна работа.

— Въпреки това ще го сториш.

— Дяволски бих искал да си беше стояла в леглото онази нощ! — процеди яростно Ник.

Щърбата усмивка се появи отново, после Стефанос пресуши питието на една глътка. Изхриптя доволно.

— Загнездила ти се е май в ума. И те човърка. — Той се разсмя гръмко и продължително на начумерената физиономия на Ник, после въздъхна. — Атина очаква да се обадиш.

— Атина да върви по дяволите и да гори в пъкъла!