Нора Робъртс
Верният път (6)

Шеста глава

Морган беше изненадана, че е могла да заспи. Не се чувстваше уморена, когато Лиз и Алекс настояха да си полегне, а се бе подчинила само защото последните думи, разменени с Ник, бяха сломили цялата й съпротива. Сега, като се събуди, видя, че вече минава пладне. Беше спала два часа.

Замаяна и с натежали очи, тя отиде в банята, за да си наплиска лицето със студена вода. Шокът беше преминал, но дрямката й докара отпадналост, вместо да я ободри. Зад всичко дълбоко се спотайваше срам от проявената слабост — че избяга през глава, ужасена от мъртвеца, че се залепи безпомощно за Ник, хвана се за него като удавник за сламка и й бе обърнат гръб. Още я гнетеше онова усещане на пълна зависимост… И пълно отхвърляне.

Никога повече, зарече се Морган. Трябваше да се довери на разума, а не на сърцето. Трябваше да си опича акъла, преди да моли и да очаква нещо от човек като него. Такъв нямаше какво да даде. Ако търсиш дявола, няма как да не попаднеш в ада. И все пак…

И все пак тя беше имала нужда именно от Ник — в него намери опора и в неговите ръце се почувства защитена в мига, в който я прегърна. Моя грешка, каза си мрачно и се погледна в огледалото над мивката. Още личаха следи от премеждието — бледи бузи, сенки под твърде широко отворените очи, ала въпреки това усещаше, че силите й постепенно се възвръщат.

— Не ми е нужен — каза, като искаше да чуе думите, произнесени на глас. — Той не означава нищо за мен.

„Но те накара да страдаш. Някой, който не означава нищо за теб, не може да ти причини страдание.“

Няма да му го позволя отново, обеща си Морган в отговор на вътрешния шепот. Защото никога повече няма да се доближа до него, няма за нищо да го моля, за каквото и да е било.

Тя обърна гръб на отражението в огледалото и слезе долу.

Във вестибюла на първия етаж чу хлопването на врата и стъпки. Озърна се през рамо и видя Дориан.

— Значи си почина и се съвзе вече — приближи се той и хвана ръката й. В жеста му се съдържаше цялата загриженост и утеха, които би желала.

— Да, ала се чувствам като глупачка. — На изненадано отскочилата му вежда, Морган сви рамене. — Ендрю само дето на ръце не ме върна дотук.

Дориан се засмя тихо, прегърна я през раменете и я поведе към гостната.

— Ах, тези американки! Непрекъснато ли трябва да сте силни и самоуверени?

— Аз поне винаги съм се старала. — Тя си спомни как хлипаше в обятията на Ник, как се притискаше в него, как го умоляваше, и изпъна гръб. — Трябва да се осланям и завися само от себе си.

— Достойно за възхищение. Но пък и не всеки ден се спъваш в трупове. — Той мярна пребледнялото й лице и смекчи тона. — Хайде, не се разстройвай, беше нетактично от моя страна да ти припомням. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, и така вече пих достатъчно — съумя да му се усмихне едва-едва Морган и леко се поотмести, за да освободи рамото си от прегръдката му.

Защо ставаше така, че всеки й предлагаше ръка за подкрепа, освен този, който бе от значение за нея? Не, Ник няма значение за мен, напомни си сама. Няма да го допусна и освен това не се нуждая от ничия подкрепяща ръка.

— Изглеждаш нещо нервна, Морган. Не предпочиташ ли да останеш сама?

— Не. — Тя поклати глава и го изгледа. Очите му бяха благи. Не ги и беше виждала инакви. Той е силен, помисли си и безрадостно пожела да беше срещнала него тази сутрин. Приближи се до пианото и прокара пръст по клавишите. — Радвам се, че капитанът си отиде — каза. — Караше ме да се чувствам неспокойна.

— Триполос ли? — Дориан извади табакерата си. — Не мисля, че той е причина за безпокойство. Съмнявам се дори дали и убиецът трябва да се тревожи — добави с къс смях. — Полицията в Милитини не се слави с енергичност и кадърност.

— Говориш така, сякаш не те е грижа дали ще го хванат.

— Селските свади не са моя грижа. Повече ме вълнуват хората, които познавам. Триполос няма какво да те тревожи.

— Той не ме тревожи — поправи го Морган и свъси вежди, когато Дориан извади и запали цигара. Нещо се въртеше в ума й и го човъркаше, като напираше да си пробие път и да излезе на бял свят. — Просто начинът му да те наблюдава, настанил се там удобно, един такъв отпуснат и не съвсем спретнат. — Тя съзерцаваше стълбчето пушек, който се виеше нагоре от върха на тънката, кафява цигара. С усилие се отърси от чувството за нещо важно, ала забравено, полузаровено в съзнанието й. — Къде са всички останали? — попита.

— Лиз е с Алекс в кабинета. Йона отиде на разходка с лодка.

— Ах, да, с Николас. — Морган сведе поглед към ръцете си и с учудване установи, че ги бе свила в юмруци. Бавно ги разтвори. — Сигурно не ти е лесно.

— Тя имаше нужда да се измъкне оттук. Атмосферата на витаещата смърт се отразява зле на нервите й.

— Ти се отнасяш с голямо разбиране. — Самата с объркани чувства и внезапно появило се главоболие, Морган отиде до прозореца. — Аз не бих могла така… Ако съм влюбена.

— Аз съм търпелив, а и Ник не е от значение за нея. Само средство за постигане на определена цел. — Той замлъкна, преди отново да проговори замислено: — Някои хора нямат способността да чувстват — нито любов, нито омраза.

— Каква пустош — отрони Морган.

— Така ли мислиш? — усмихна й се той странно. — А аз смятам, че е много удобно.

— Да, удобно може би, но… — Тя се обърна и не довърши.

Дориан тъкмо поднасяше цигарата към устните си. Очите й се втренчиха в нея и Морган съвършено ясно си спомни, че видя угарка от тази скъпа марка цигари върху пясъка, само на няколко метра от трупа. Полазиха я студени тръпки и не можеше да откъсне поглед.

— Морган, какво има? — проникна гласът на Дориан до съзнанието й.

Тя премига и отново върна поглед към него.

— Не, нищо, аз… Струва ми се, че не съм още на себе си. Може би ще пийна все пак.

Не й се пиеше, ала й трябваше малко време да събере мислите си. Дориан се упъти към барчето. Една угарка не означава нищо, рече си тя. Всеки от вилата би могъл да е минавал оттам десетки пъти.

Но си спомняше, че угарката беше скорошна — полузаровена в пясъка, не размекната от водата или пресъхнала от слънцето. Нито я бяха дърпали и кълвали птици. Ако някой е бил толкова близо до трупа, щеше да го е забелязал. Да го е видял и да е отишъл в полицията. Освен ако…

Не, това е абсурдно, каза си и потръпна. Нелепо е да смята, че Дориан може да има нещо общо с убийството на селянина. Той или пък Алекс, мислеше с нарастваща тревога, докато сладникавият чуждоземен аромат се носеше край нея.

Те и двамата са цивилизовани хора. Цивилизованият човек не наръгва някого с нож в гърба. И двамата имат такива красиви и поддържани ръце, мили обноски. За да убиеш не се ли иска да си зъл, жесток, безчувствен? Пред очите й изплува Ник, ала Морган тръсна глава. Не, няма да занимава сега мисълта си с него. Ще се съсредоточи върху другия въпрос и ще го разнищи докрай.

Беше лишено от здрав разум да смята Дориан или Алекс за убийци. Те бяха солидни бизнесмени, образовани мъже. Какво вземане-даване биха могли да имат с някого от местните рибари? Такава мисъл е изключена, рече си Морган, но не можа да се отърве от прокрадващото се тягостно чувство. Трябва да има някакво логично обяснение, не се отказваше тя. Винаги се намира логично обяснение. Просто все още бе много разстроена. Прекомерно раздува някаква си дреболия и прави от мухата слон.

Чии бяха стъпките по брега през онази първа нощ, настояваше обаче тънък вътрешен гласец. От кого се криеше Ник? Или може би очакваше?

Селянинът не е бил убит в свада, запрепуска пак мисълта й. Не го беше повярвала нито за миг, както и не повярва наистина, че бе станал жертва на злополука. Убийство… Контрабанда. Морган стисна очи и потрепери.

Кой идваше откъм морето, когато Ник я стискаше в тъмнината под кипарисите? Беше наредил на Стефанос да го проследи. Алекс ли е бил? Или Дориан? Убитият човек, може би?

Тя се стресна, когато Дориан й поднесе чашата с коняк.

— Морган, изглеждаш все така бледа. Не е зле да поседнеш.

— Не… Още съм малко напрегната, това е всичко. — Обгърна тумбестата чаша с две ръце, ала не отпи. Трябва просто да вземе и да го пита. Направо да го попита дали е бил в залива. И с това да се сложи край. Но когато очите й срещнаха неговите — тъй кротки, тъй внимателни, в сърцето й се прокраднаха незнайно защо ледени тръпки на боязън. — Залива… — поколеба се тя, после продължи бързо, преди смелостта да й изневери: — Онова заливче беше толкова красиво. Изглеждаше съвсем девствено, като недокосвано от човешки крак. — Ала имаше толкова много изпочупени миди, явно строшени под нечии стъпки, спомни си Морган изведнъж. Как не се бе сетила за това по-рано? — Ти… Много хора ли ходят там? — попита.

— Не мога да ти отговоря за селяните — подзе Дориан, като я наблюдаваше как присяда на страничната облегалка на дивана, — но си мисля, че повечето от тях са твърде заети с риболова и маслиновите градини, за да прекарват кой знае колко време в събиране на мидени черупки.

— Така е — облиза тя пресъхналите си устни. — Ала при все това, мястото е прекрасно, нали?

Морган не сваляше поглед от него. Въобразяваше ли си, или наистина очите му се присвиха? Димът от цигарата ли, който се носеше край тях, й погаждаше номера? Или собствените й нерви?

— Никога не съм стъпвал там — отвърна нехайно Дориан. — Това е същото, както един кореняк от Ню Йорк не се е качвал на върха на Емпайър Стейт Билдинг. — Тя проследи движението на пръстите му, когато той угаси цигарата си в кристалния пепелник. — Има ли още нещо, Морган?

— Още нещо… Не, нищо. — Тя припряно върна погледа си върху него. — Предполагам, че и на мен, като на Йона, атмосферата ми влияе потискащо, това е всичко.

— Нищо чудно — каза Дориан съчувствено и я доближи. — Днес твърде ти се насъбра. Прекалено много приказки за смърт. Хайде да излезем в градината — предложи. — Ще си поговорим за нещо друго.

На езика й беше да откаже. Не знаеше защо, но просто не искаше да бъде с него. Не и в момента. Не и насаме. Тъкмо търсеше благовидно извинение, когато се появи Лиз и се отправи към тях.

— Морган, надявах се, че почиваш.

Благодарна за намесата, Морган остави чашата си с недокоснатото бренди и стана.

— Починах си достатъчно. — Стигаше й бегъл поглед, за да забележи по лицето на Лиз едва доловими следи и напрегнатост. — Ала ти самата имаш вид на човек, който трябва да си полегне за малко.

— Ами, просто ми трябва глътка чист въздух.

— Точно предлагах на Морган да постоим навън — докосна Дориан Лиз по рамото. — Излезте вие двете да се разведрите, а ние с Алекс имаме да уредим една работа.

— Да — потупа го Лиз по ръката. — Благодаря ти, Дориан. Не знам какво бихме правили днес без теб.

— О, я недей — докосна той с устни бузата й. — Върви и си проветри ума от тази история.

— Именно. Виж дали не можеш да накараш Алекс да направи същото.

Въпреки лековатия тон, Морган безпогрешно долови признателността на Лиз. Почувства се засрамена. Дориан през цялото време беше тъй мил и внимателен с нея, а тя остави въображението си да се вихри.

— Дориан — обади се. — Благодаря ти.

Той повдигна вежда, после се усмихна и я целуна по бузата. Миришеше на цитрусови дървета и слънце.

— Постой сред цветята и се наслади на живота.

Когато Дориан ги остави и излезе от стаята, Лиз я хвана под ръка и се отправи към широката стъклена врата, водеща в градината.

— Да поръчам ли да ни донесат чай?

— За мен не. И престани да се отнасяш с мен като с гост.

— Боже мой, така ли правя?

— Да, през цялото време, откакто…

Морган не продължи и Лиз й хвърли кос поглед. После изкриви лице в недоволна гримаса.

— Цялата тази история наистина е гадна — заяви твърде неизискано и се отпусна на една мраморна скамейка.

Заобиколени от багрите и уханията на градината, изолирани от къщата и външния свят сред цветята и виещите се асми, двете седяха с посърнали физиономии.

— Дявол да го вземе, Морган, толкова съжалявам, че точно на теб се случи. Не, хич не ми вдигай рамене и не се старай да изглеждаш безразлична — продължи троснато, защото Морган беше положила усилия именно в тази насока. — Познаваме се твърде отдавна и твърде добре. Разбирам какво трябва да ти е било тази сутрин. И как се чувстваш в момента.

— Нищо ми няма, Лиз. — Тя седна и подви крака под себе си. — Но признавам, че възторгът ми към мидите ще поизстине за известно време. Недей, моля те — добави бързо, щом видя, че Лиз се намръщи. — Не искам ти и Алекс да се обвинявате за случилото се. Просто беше едно ужасно… Едно случайно стечение на обстоятелствата, че тръгнах да се разхождам тази сутрин край морето и се озовах на онова място. Бил е убит човек. Все някой щеше да го намери.

— Но защо трябваше да си ти!

— Това не значи, че ти и Алекс имате вина.

Лиз въздъхна.

— Здравомислещата ми американска същност знае, че е така, обаче… — Тя сви рамене и опита да се усмихне. — Струва ми се, че започвам да се превръщам в гъркиня. Ти си ми на гости и живееш в моя дом.

Лиз стана и започна да обикаля из малкото дворче. Запали си цигара.

Тъмна цигара, отбеляза Морган с някакво тревожно безпокойство. Кафява и тънка. Беше забравила, че Лиз имаше навика да взима понякога от цигарите на Алекс.

Вгледа се в овалното й, с класическа хубост лице, после стисна очи. Трябваше съвсем да се е побъркала щом можеше да допусне дори за миг, че Лиз бе замесена в контрабанда и убийство. Та тя я познаваше от години, беше живяла заедно с нея. Ако изобщо имаше човек, когото да познава тъй добре, като самата себе си, то това беше Лиз.

Ала докъде, колко далеч би отишла приятелката й, за да предпази мъжа, когото обича?

— И трябва да призная — продължи Лиз, — с риск да ти прозвуча като Йона, че полицаят ме изнервя. Той е някак прекалено… — Тя затърси подходящото определение. — Почтителен. Не като нашия си американски начин на разпит — строг и безкомпромисен.

— Разбирам какво имаш предвид — отвърна тихо Морган.

Трябва да спра да мисля, каза си. Само ако мога да не мисля повече, всичко отново ще се оправи.

— Не знам какво очаква да открие, като ни разпитва така — изпухтя Лиз и махна рязко с ръка, при което сватбеният й пръстен хвърли студен отблясък.

— Такъв е редът, предполагам.

Морган не можеше да откъсне очи от златния пръстен със скъпоценни камъни. Любов, уважение, покорство — да оставим всичко друго.

— Може и тъй да е — продължи да негодува Лиз. — Но никой от нас дори не го познава този Антъни Стевос.

— Капитанът каза, че бил рибар.

— Такъв е всеки втори човек в селото.

Двете замълчаха. Морган усърдно се опитваше да възстанови в паметта си сцената в гостната. Как бе реагирал всеки? Ако не беше така замаяна от коняка и преживяния шок, щеше ли да забележи нещо по-особено? Имаше още един човек, когото видя, че пуши от същата марка скъпи цигари.

— Лиз — обади се замислено, — не ти ли се струва, че Йона го попрекали малко? Не се ли държа твърде мелодраматично заради някакви си два-три обикновени въпроса?

— Йона я бива в мелодрамата — отвърна Лиз злобничко. — Видя ли я как се усуква около Ник? Не ми е ясно как изобщо я понася.

— Не изглеждаше да има нещо против — измърмори Морган. Не, не още, предупреди се сама. Все още не си готова да се занимаваш с това. — Тя е странна личност — продължи. — Но тази сутрин… — А и вчера също, спомни си. — Вчера, когато стана дума за контрабандата… Стори ми се направо уплашена.

— Едва ли Йона е способна на някакви истински чувства — заяви убедено Лиз. — Ще ми се Алекс да престане да я търпи, просто да вдигне ръце от нея и с това да се свърши. Той обаче е вбесяващо съвестен.

— Странно, Дориан каза почти същото. — Морган орони разсеяно една прецъфтяла роза. Трябва да се съсредоточи върху Йона. Ако някой беше способен да извърши нещо ужасно и долно, то това беше Йона. — Не я виждам в такава светлина — обади се отново.

— Не те разбирам. Какво искаш да кажеш?

— Говоря за Йона. — Морган спря да къса листенцата на розата и насочи вниманието си към Лиз. — По-скоро ми прилича на жена, разкъсвана от чувства, а не на безразлична. Не всички тези чувства са добри, разбира се, вероятно дори са разрушителни, ала са силни, много силни.

— Не мога да я понасям — каза Лиз с такава злост, че Морган я зяпна. — Тя непрекъснато тормози Алекс. Не мога да ти обясня колко много време, неприятности и пари му струва тази жена. А в замяна не получава нищо друго, освен неблагодарност и грубост.

— Алекс има силно развито роднинско чувство — започна разсъдливо Морган. — Не можеш да му попречиш или да го предпазиш…

— Ще го предпазя от всичко! — прекъсна я разгорещено Лиз. — От всичко и от всекиго.

Обърна се и запрати цигарата си в храстите, където тя остана да дими. Морган усети, че съзерцава угарката със страх.

— Проклятие — каза Лиз малко по-спокойно. — Тази история започва да ми се отразява зле.

— С всички ни е така — рече Морган и се изправи, като се опита да се отърси от обзелата я неловкост. — Тази сутрин много ни се насъбра.

— Извинявай, Морган, но работата е там, че Алекс много се разстрои от всичко това. А колкото и да ме обича, той просто не е човек, който ще вземе да споделя някои неща с мен. Смята, че неговите тревоги са си негова работа. Алекс чисто и просто си е грък. — Тя се изсмя късо и тръсна глава. — Хайде, ела седни. Вече си излях яда.

— Лиз, ако има нещо нередно… Искам да кажа нещо, което действително те тревожи, нали ще ми кажеш?

— Ох, само не започвай сега да се безпокоиш и за мен. — Тя я побутна обратно на скамейката, ала самата не седна и взе да крачи напред-назад. — Просто е потискащо да обичаш безумно някого, а той да не ти позволява да му помогнеш. Понякога Алекс ме докарва до лудост, като ме държи на разстояние от недотам приятните страни в живота си.

— Той те обича — пророни Морган.

— Аз също го обичам.

— Лиз… — Морган си пое дълбоко дъх и попита: — Вие с Алекс често ли ходите на разходка в онзи залив?

— Моля? — погледна я през рамо Лиз, явно унесена в мислите си. — О, не, на нас всъщност повече ни харесва да ходим горе на скалите, ако изобщо успея да го извлека от офиса му. Не мога дори да си спомня кога за последен път сме припарвали до заливчето. Само бих искала — добави с по-нежен тон, — да бях с теб тази заран.

Морган внезапно я обзе срам от посоката, в която бяха поели мислите й, и извърна поглед.

— Радвам се, че не беше. На Алекс му стига и една изпаднала в истерия жена.

— Нищо подобно не е имало — възрази Лиз. — Ти изглеждаше съвсем на себе си, когато Ендрю те доведе.

— Дори не съм му благодарила. — Морган се мъчеше да отхвърли и да забрави съмненията и подозренията си. Бяха толкова грозни и противни, колкото нелепи и направо смешни. — Какво мислиш за него? — попита.

— Той е много мил. — Усетила промяната в настроението на Морган, Лиз подхвана новата тема и сама заговори по-бодро. — Днес явно бе влязъл в ролята на твой покровител и защитник — усмихна се тя многозначително, с вид на мъдра възрастна дама, вряла и кипяла в тия неща. — Бих казала, че се намира в първата фаза на страстно увлечение, главата му вече е замаяна и е на път да си я загуби.

— Колко самодоволен става човек след три години брачен живот.

— Ендрю може да ти бъде приятна компания — разсъждаваше Лиз, без да се засегне. — Но е от обеднялата, макар и аристократична страна на фамилията. Представям си те задомена по-подобаващо. При все това — не обърна тя внимание на въздишката на Морган, — може да те забавлява… За известно време.

Като вълка, за когото говорят, в градината се появи Ендрю.

— Здравейте! Надявам се, не преча?

— Не, естествено! — усмихна му се възторжено Лиз. — Живеещите в съседство поети винаги са добре дошли.

Той се ухили по момчешки лъчезарно. С това се изкачи на няколко позиции по-нагоре в списъка на Лиз.

— Всъщност, тревожех се за Морган — приведе се Ендрю, хвана я за брадичката и изпитателно се взря в лицето й. — Исках да видя как си след този кошмарен ден. Надявам се, не възразяваш?

Очите му бяха тъмносини като водата в открития залив и също толкова ведри и спокойни.

— Ни най-малко — докосна тя ръката му. — Освен това наистина съм добре. Тъкмо се разкайвах пред Лиз, че дори не съм ти благодарила за всичко, което направи.

— Все още си бледа.

Загрижеността му я разсмя.

— Навярно е последствие от нюйоркската зима.

— Значи си решила да се правиш на храбра?

— Във всеки случай на нещо по-различно от това, което показах тази сутрин.

— Че какво, напълно ми допадна как се беше вкопчила в мен — засмя се пак той, после се обърна към Лиз. — Искам да я открадна за тази вечер. Ще ми помогнеш ли да я убедим, че има нужда от развлечение?

— Имаш пълната ми подкрепа.

— Хайде да вечеряме заедно в селото — приведе се Ендрю отново към Морган. — Местен колорит, бутилка узо и остроумен събеседник. Какво повече можеш да желаеш?

— Чудесна идея! — внесе въодушевено Лиз своя дял в подкрепа на Ендрю и изложения му план на действие. — Точно това ти е нужно, Морган.

Развеселена, Морган се чудеше дали да не ги остави да се потупат с одобрение взаимно по рамото. Но наистина имаше нужда да се откъсне от натежалата атмосфера в къщата и терзаещите я съмнения. Тя му се усмихна.

— В колко да съм готова?

Той отново засия.

— В шест става ли? Ще те разведа из селото. Ник ми даде фиата си, докато съм на острова, тъй че няма да се наложи да яздиш магаре.

При споменаването на името му Морган стисна зъби, ала си наложи да отвърне бодро:

— Ще съм готова.

 

 

Слънцето беше високо в небето, когато Ник насочи яхтата към открито море. Даде порядъчно газ, за да усети скоростта и плющенето на вятъра.

Дяволите да я вземат тази жена, помисли в нов пристъп на раздразнение. Кипящ от недоволство, той стрелна фаса на тънката кафява цигара в пенещите се вълни. Ако си беше стояла в леглото, вместо да се шляе по никое време край морето, цялата тази бъркотия щеше да бъде избегната. Отново го връхлетя споменът за звучащата в гласа й молба, за ужаса в очите й. Още чувстваше как безпомощно се беше прилепила в него, как се нуждаеше от него.

Изруга я яростно наум и увеличи газта.

Като отхвърли настрана всички други мисли, Ник се върна към мъртвеца. Алтъни Стевос, смръщи се той срещу слънцето. Познаваше много добре този „рибар“. Знаеше го какво ловеше от време на време, както му беше известен и атинския телефонен номер, който намери пъхнат в дълбокия джоб на панталоните му.

Стевос беше глупав и алчен човек, мислеше безучастно Ник. А сега бе и мъртъв. Колко време ще му отнеме на Триполос, за да отхвърли версията за селска разпра и да открие истината? Едва ли ще е много, реши той. В такъв случай ще му се наложи да пришпори събитията и да доведе нещата до критичната им точка по-рано, отколкото беше планирал.

— Ники, защо си толкова кисел? — подвикна Йона, за да надвие шума на мотора.

Той побърза да разглади лице.

— Мислех си за купчината папки върху бюрото ми. — Изключи двигателя и остави лодката да усмири ход и да се поклаща леко върху водата. — Напразно ти позволих да ме придумаш и да си погубя следобеда.

Йона тръгна да се премести при него. Беше с оскъдни бикини, кожата й блестеше, гладка и хлъзгава като маслина. Гърдите й напираха приканващо. Имаше пищно тяло, закръглено, сочно и възбуждащо. Ник обаче не почувства подобно вълнение, когато тя разклати бедра, докато се приближаваше към него.

— Скъпи, трябва да отвлечем ума ти от работата.

Йона седна на коленете му и се притисна.

Той я целуна механично. Знаеше, че след изпитата бутилка шампанско тя нямаше да разбере разликата. Но по устните му остана неприятно усещане. Помисли си за Морган и, проклинайки гневно наум, впи устата си в разтворените устни на Йона.

— Ммм — измърка тя като погалена котка. — Умът ти сега е другаде, нали, Ник? Кажи ми, че ме желаеш. Имам нужда от мъж, който да ме желае.

— Нима има на този свят мъж, който не би искал жена като теб?

Плъзна ръка по гърба й, а устните й лакомо търсеха неговите.

— Дяволът — измърмори Йона с гъгнив смях. — Само дяволът. Вземи ме, Ники. — Тя отметна глава назад, полупритворила премрежените си от виното очи. — Люби ме тук, на открито, под слънцето.

И той трябва да го направи, помисли Ник с гнетящо отвращение. За да се сдобие с това, което му бе необходимо. Ала първо щеше да измъкне каквото можеше от нея, докато бе безволна и уязвима в желанието си.

— Кажи ми, скъпа — прошепна, като я целуваше зад ухото, а Йона припряно разкопчаваше ризата му. — Какво знаеш за трафика между Лесбос и Турция?

Усети я как се стегна, но знаеше, че умът й бе замъглен от шампанското. В нейното състояние, помисли си, нямаше да е трудно да развърже езика й. Той бавно я облиза по нежната кожа на шията и я чу как задиша учестено.

— Нищо — отвърна му бързо и още по-припряно се засуети с копчетата. — Нищо не знам за тия неща.

— Хайде, Йона — промърмори Ник прелъстително. Тя беше чувствена жена, която се отдаваше само на усещанията си. В плен на виното, секса и нервите си, нямаше как да не проговори. — Знаеш, и то доста. Като бизнесмен — захапа я той леко за меката част на ухото, — се интересувам от печалбата. Няма да ми откажеш някоя и друга драхма в повече, нали?

— Някой и друг милион — отрони Йона и насочи ръката му, за да покаже какво иска. — Да, много неща знам.

— А ще ми ги кажеш ли? Хайде, Йона. Ти и мисълта за милионите лудо ме възбуждате.

— Зная, че човека, когото оная глупачка намери сутринта, е убит, защото е бил алчен.

Ник се помъчи да запази спокойствие.

— Много е трудно да се пребориш с алчността — надвеси се той над нея, когато тя морно се изтегна върху палубата. — Знаеш ли кой го е убил, Йона?

Тя се изплъзваше под тялото му, умът й явно също блуждаеше от погълнатия алкохол. С мълчаливо проклятие Ник притисна устни в гърдите й, за да я умири.

— Не харесвам убийствата, Ники — измънка Йона завалено. Протегна ръце към него, ала те немощно се отпуснаха. — И още по-малко ми харесва да говоря с полицията. Омръзна ми да ме използват — каза плачливо и добави: — Може би е време да сменя покровителя си, Ники. Ти си богат. Аз обичам парите. Имам нужда от пари.

— Не е ли така с всички ни? — каза той сухо.

— После, ще говорим после.

Тя отново потърси с нетърпение устните му. Изхвърлил всичко от ума си, Ник отчаяно се мъчеше да открие копнеж в себе си, да й отвърне поне с някаква престорена страст. Господи, та той наистина имаше нужда от жена. Дори тялото му болезнено тръпнеше от желание. Но когато Йона започна да се унася, Ник не стори нищо, за да я свести.

По-късно, когато тя спеше, изтегната под слънцето, той се беше облегнал на отсрещния борд и палеше цигара от цигара. Пропилото сякаш в него отвращение едновременно го дразнеше и гнетеше. Съзнаваше, че ще трябва да използва Йона или тя него, все едно. Ако не сега, то някой следващ път. Длъжен беше да измъкне от нея информация и да научи онова, което искаше да знае. Въпросът засягаше неговата безопасност и неговото благополучие. Второто винаги бе имало за него по-голямо значение, отколкото първото.

Ако се наложеше да бъде любовник на Йона, за да постигне целта си, то той щеше да стане неин любовник. За него това нямаше да означава нищо. Ник изруга и всмукна дълбоко от цигарата. Нямаше да има никакво значение, повтори си. Това ще е просто бизнес.

В момента му се искаше да си вземе душ, да се изкъпе дълго и обилно, да изчисти от себе си мръсотията, която сякаш бе плътно прилепнала и не можеше да се отмие. Години в мръсотия, години в лъжа. Защо никога досега не се бе чувствал заробен от тях?

В ума му изплува лицето на Морган. Очите й бяха студени. Той запрати угарката във водата и отиде да включи отново двигателя.