Елизабет Лоуел
Където е сърцето (8)

Глава 8

На другия ден Шели разглеждаше къщата му. Беше голяма постройка с навес, на върха на Сентшъри Сити. Гледката беше великолепна — окото на човек стигаше чак до хоризонта. Нищо не бе в състояние да възпрепятства изгледа, освен плътния смог, когато го имаше.

В този ден духаха ветрове откъм Санта Ана, носеха пустинния дъх, за да го смесят с обичайната за Лос Анжелис мъгла. Но погледнат от резиденцията на Кейн, градът представляваше пъстроцветен гоблен, в който преобладаваха зеленото и бялото, прострян между нежно сините ивици на океана и жълтеникавите хълмове на Сан Габриел.

Изгледът бе единственото нещо, на което не можеше да се устои. Защото интериорът на къщата не блестеше с нищо особено, освен с многото пари, хвърлени за обзавеждането. Явно декораторът бе много добър в професията си, но му бе липсвало вдъхновение. Това се бе отразило на обстановката — в нея нямаше никаква индивидуалност. Крещящо бяло, наситено черно и безкрайно скучното червено преобладаваха във всекидневната.

— Ти ли избра схемата на цветовете? — попита Шели.

— Не, само казах на декоратора, че ако видя някакви пастелни тонове, ще намаля хонорара му наполовина.

— Но ти хареса моята къща!

— Там нямаше никакви подобни глезотии.

— Кремаво, пшеничено жълто, златистокафяво, пясъчно златно и бежово — изреди тя бързо цветовете. — Имам ги всичките в една или в друга стая.

— Тези не са пастелни.

Шели бързо се извърна към него. Той я наблюдаваше с безкрайно търпеливо изражение на лицето.

— Какво имаш предвид, когато казваш пастелен?

— Ами розово, бебешко синьо, бледолилаво. От този сорт.

— Цветовете на великденските яйца.

— Да.

Шели се усмихна:

— Да, тези наистина не биха ти подхождали. Никак.

— Благодаря.

— А това? — Тя протегна ръка и описа кръг. — Това харесва ли ти?

— Ти как мислиш?

— Смятам, че ако прекараш поне веднъж тук повече от няколко седмици, незабавно ще поискаш да смениш интериора.

Той се усмихна накриво:

— Познаваш ли някой добър декоратор? Не мога да понасям всичко това, откакто черният цвят започна да избледнява.

Шели се намръщи в усилие да се сети за подходящ човек. Всички, които познаваше, имаха своите положителни страни… и нито един от тях не би успял да удовлетвори Кейн. Тя въздъхна и си припомни собственото си правило никога да не се занимава с боядисване и мостри на килими.

— Можеш да използваш мен — съобщи Шели. — Разбира се, ако ми се доверяваш. Аз не притежавам необходимата квалификация, но…

— Доверявам ти се напълно. Бих дал всичко, за да ти го покажа.

Тихият му отговор я изненада с категоричността си. Тя спря да оглежда стаята и се обърна към него. Както винаги бе привлечена неудържимо от променливия цвят на очите му. Сега, на фона на кехлибареното черно и искрящото бяло, те бяха пълни със светлина като мъгла, в която проблясваха първите слънчеви лъчи.

„Този мъж е прекалено привлекателен за мен“ — каза си Шели отново.

Кейн се усмихна, сякаш усетил безпокойството й и причината, която го бе породила.

— Искаш ли да разгледаш останалата част?

Тя с благодарност прие смяната на темата:

— Води.

Докато вървеше след него, младата жена обмисляше промяната в схемата на цветовете. Когато се върнаха обратно във всекидневната, тя вече бе взела решение да смекчи основните, за да създаде фон за картините, пластиките и скулпторите, които щяха да придадат индивидуалност на стаите.

— Намръщена си. Толкова ли е лошо? — попита той.

— Просто си мислех за необичайния тюркоазен цвят на облицовката в банята. Джакузито е красиво, а ваната, вкопана в земята, е достатъчно голяма, за да плува човек в нея. Не бих желала да ти причиня неудобство и излишни разходи само заради цвета…

— Напротив. Този особен тюркоазен оттенък никога не е бил по вкуса ми. Всичко, което искам, е да намериш изпълнител, който да свърши работата, докато ме няма.

Шели отклони поглед, за да прикрие внезапното си огорчение.

— Кога ще заминаваш?

— Не знам съвсем точно. Но в Юкон оставих истинска бъркотия.

— Какво се случи?

— Двама от инженерите ми спорят за точността на картите, местонахождението на лагера и пробите на рудите. И двамата пият много, замесена е и жена… — Той прокара пръсти през косата си.

— Какво за жената?

— Бият се за нея. Да не говорим, че и тя не страни от пиенето.

— Звучи интересно.

— Това е една от възможните гледни точки — въздъхна Кейн и отново зарови ръка в косата си. — Като си помисля сега, в сравнение с Лулу, Джоу Лин е истински херувим. Освен това Били имаше нужда от някой, който да се грижи за него. Дейв винаги го правеше и следеше за поведението на бившата си жена, но сега, когато е във Франция, аз трябваше да поема нещата в свои ръце. Ще остана колкото ми е възможно.

— А след това? — попита Шели и се запъти към прозорците, гледащи на запад.

— Ще се върна, разбира се. Веднага щом мога.

Шели се опита да се съсредоточи върху великолепния изглед, но не успя.

— Видя ли достатъчно?

— Да.

Кейн имаше смътното чувство, че отговорът се отнасяше не до изгледа, а до начина му на живот.

— Шели…

— Съобщи ми, преди да отпътуваш — с професионален глас отсече тя, като го прекъсна. — Ако няма да ти представлява трудност и неудобство, остави ми ключ и аз ще наблюдавам работата, докато отсъстваш.

— А ако не замина? Мога ли да ти се обадя в такъв случай? — с преднамерена учтивост попита той.

— Разбира се.

— Колко мило от твоя страна.

— Любезността няма нищо общо в случая.

Шели извади бележника от чантата си и започна да пише.

— Ще трябва да пребоядисаме стените и да сменим килимите — говореше тя, докато си водеше записките. — След това ще видим какво може да се направи с мебелите.

Ръката му описа нервен кръг във въздуха:

— Каквото и да сложиш, няма проблеми. Само да е достатъчно просторно, за да се чувствам удобно, докато съм тук.

Тя го изгледа над бележника. Изражението й показваше, че внимателно слуша забележките му, както професионалист клиента си. Очите й изглеждаха много тъмни под гъстите мигли.

— Каквото и да сложа? — повтори младата жена думите му, после елегантно повдигна рамене. — Както кажеш. Това е твоят дом.

— Това е моята къща. Къща! Строена е с любов. Боята и килимите нямат нищо общо.

Златната писалка проблесна, когато ръката й очерта въздушен кръг:

— Домът е дом, когато е пълен с живот. Този не е.

В последвалото мълчание се чуваше отчетливото поскърцване на перото по листа. Най-после младата жена приключи със записките, прибра бележника и химикалката и се отправи към вратата.

— Ще ти се обадя веднага щом съм готова с мострите, за да ги разгледаш и одобриш.

— Не бързайте толкова, мис Уайлд!

Тя се поколеба за миг. След това се обърна и едната от веждите й очерта въпросителна дъга:

— Да, мистър Ремингтън?

— Възнамерявам да следя отблизо цялата процедура. Искам мостри с боя, килими, тапети, фаянс и теракота, керамика… всичко.

— Останах с впечатление, че ми се доверяваш.

— О, разбира се, че да — отговори мъжът и се плъзна с характерната си гъвкава, безшумна походка към нея. — Доверявам ти се да ми покажеш всичко, от което тази къща се нуждае. Да започнем още сега.

За секунда тя реши, че Кейн има намерение да я прегърне отново и да й покаже колко желание се крие в една мъжка целувка. Но той не го направи. Просто протегна ръка, за да я поведе, и Шели изпита срам от разочарованието си.

— Тръгваме ли?

Тя си помисли за безкрайните редици от цветни мостри, както и за огромното разнообразие от тъкани и килими, които трябваше да разгледат. Усмихна се почти злорадо и пъхна ръка в неговата.

— Това — каза ясно Шели — ще те отегчи до смърт. Ще ти паднат панталоните от умора.

— Не мога да си представя, че нещо ще ми бъде отегчително около теб. Особено със свалени панталони.

Тя усети как се изчерви и разбра, че трябва да напрегне цялата си воля, за да не се поддаде на чувственото му излъчване. И да не издаде собствената си слабост.

— Довери ми се — с безличен глас заговори Шели. — Ще ти бъде скучно. Питай бившия ми съпруг.

Кейн стисна ръката й, докато плътта му побеля от усилието.

— Да не се опитваш да ми кажеш нещо?

— Разбирай го като приятелско предупреждение. Ще довърша къщата ти, но ако очакваш експлозия в спалнята, попаднал си на погрешната жена. Ясна ли съм достатъчно, или трябва да го напиша на табела и да ти го закача на входната врата?

— Бившият ти съпруг ли те е отегчавал без панталони?

Шели повдигна рамене и не отговори.

— Не си ли спомняш? — продължи нахално Кейн.

И изведнъж в съзнанието й изплува картината на унижението й. Никоя от изпитаните през времето защитни реакции не заработи и Шели се почувства смазана от напрежението на чувствата, които я връхлетяха.

— Помня или не помня нещо за брака си, не ти влиза в работата.

— Накратко: разбирам, че си била отегчена.

Тя затвори очи и се опита да не мисли за редките опити на съпруга се да прави любов с нея. Още от началото на брака им коментарите на мъжа й за малките й гърди и липсата на сексуално излъчване я бяха накарали да загуби и малкото самочувствие, което имаше. След това страстта бе станала невъзможна. По-късно психиатърът й бе казал, че омаловажаването на красотата на тялото й от страна на съпруга е било защитната му реакция, за да се справи с мъжката си неадекватност.

„Може би. Може би е било така. А може и аз наистина да не притежавам нужната сексуалност и той да е бил прав.“

След развода Шели не бе имала никакво намерение да проверява теорията на психиатъра. Тя просто бе приела друга тактика — стоеше далеч от мъжете. Освен когато ставаше въпрос за бизнес.

Докато не се появи Кейн. Да я предизвика и изплаши.

„А ако все пак бившият ми съпруг е казал истината. Какво, ако опитам с Кейн и той се разочарова? И се отнесе презрително към мен?“

Както го беше направил мъжът й.

— Отегчих ли те, Шели?

Тя широко отвори очи и видя, че той е само на няколко сантиметра от нея. Топлината от тялото му вече й действаше и караше нервите й да тръпнат в очакване. Очите му бяха потъмнели, пълни с напрежение, почти сребристи. Стаената емоция в тях и непреодолимата мъжка жизненост я накараха да закопнее за неща, които не би желала да назове.

— Не би било възможно да отегчиш, която и да било жена — дрезгаво промърмори Шели, а в шепота й се прокрадна и малко тъга.

Тя погледна към кестенявата гъста коса, после плъзна поглед по цялото му тяло.

— Поне — продължи неочаквано и за себе си младата жена, — съпругата ти не е имала основание да се оплаква относно основното оборудване. Освен ако не е била сляпа, както и невротичка.

Той изглеждаше изненадан, после недоверчиво попита:

— Да не би съпругът ти да е бил?

— Невротик ли? О, когато става въпрос за мъже, при тях се нарича по друг начин — желание за промяна.

— А беше ли сляп?

Шели въобще не се постара да го попита дали имаше предвид точно това, за което тя си мислеше. Знаеше, че той е наясно. И че щеше да му каже истината. Защото съпругът й я беше научил, че нищо не убива страстта по-бързо от студената истина.

— Да. Той страдаше от малките размери на някои основни атрибути у мен — пое си дъх, за да запази самообладание, и с огромно усилие продължи. — И имаше основание. Аз не съм като момичетата от конкурсите за „мис“ еди-какво си.

— Това ли го накара да потърси нещо друго? Големите цици?

Директният въпрос я накара да премигне. Звучеше толкова грозно, изговорено на глас, дори по-грозно от ужасните й спомени. Истината бе като ледена вода, отрезви я напълно.

— Да — кратко отговори младата жена.

— Той измери ли ги?

Тя отново го погледна смаяно.

Гальовните му пръсти обходиха брадичката й и Шели безпомощно се опита да го спре, съжалила вече за идеята си да се бори срещу очарованието му с истината за пропадналия си брак.

— Попитах мерил ли ги е?

— Не и моите — по лицето й не бе останала и капка кръв. — Но знам, че не е пропускал да го прави като посетител на съответните заведения.

Усмивката на Кейн бе почти жестока:

— Чудя се дали някога е попаднал на жена ми? Господи, нека си ги срещал. Та те са създадени един за друг. Караш ме да се питам как е станало така, че си сбъркал в размесването на картите и си пратил грешните партньори на грешните места. И двамата сме били толкова лесно раними, когато сме се женили!

— И наивни като малки деца — припомни си тя несбъднатите си мечти.

Настъпи мълчание. После той избухна в смях. Приюти я до гърдите си и продължи гръмогласно да се смее.

Шели не можеше да се противопостави на нежната, с нищо незадължаваща прегръдка. Нито пък на смеха му. Той проби защитните прегради, които бе създала през дългите самотни години. Смехът, нежността и топлината на мъжкото тяло достигнаха до сърцето й, откриха същността й на жена, погребала чувствеността си под срама, разочарованието и страха. Облегна се на гърдите му и се разплака.

— Дори сълзите ти са сладки — прошепна мъжът.

Той протегна като котка език и облиза солените капки по бузите й.

— О, Кейн… Какво да правя с теб… — прошепна Шели на пресекулки, като усети, че е напълно беззащитна пред този мъж, който вече съвсем не беше просто един непознат.

— Имам няколко предложения, но те ще те шокират…

Той погледна надолу и от чисто мъжката му усмивка й се прииска да закрещи. Но вместо това се засмя и смехът й бе толкова мек и нежен, както и риданията.

— Кейн, Кейн… — шепнеше тя и го прегръщаше силно, както и той нея. — Ще те разочаровам…

А мислено си каза: „Всъщност ти ще ме разочароваш, Кейн! Ти, защото ще си отидеш.“

— Да те целувам, е първото нещо, което не ме е разочаровало от години — отговори той.

После прокара устни по нейните, езикът му пое сълзите й, той вкуси от горчивината им.

— Щом приказвам само глупости и те ядосвам, защо не ми затвориш устата с езика си? — с надежда попита той.

Последните й сълзи изчезнаха в тих смях и Шели изтри мокрите си бузи в гърдите му.

— Ти си просто един ренегат — заключи тя. — Но един много мил и интелигентен ренегат.

Ръката му се спря на гърлото й, след това той повдигна брадичката й:

— Никога не са ме обвинявали, че съм нежен. Поне досега. Но ми харесва.

Устните му отново обходиха устата й, трапчинката на брадичката, тъмните мигли, все още натежали от сълзите.

— Харесва ми да те вкусвам — прошепна мъжът.

Ръцете му се спуснаха надолу и се обвиха около кръста, прилепиха бедрата й до неговите. Шели не можеше да сгреши в намеренията му — възбудата му беше твърде голяма.

— Искам да те съблека и да опитам цялото ти тяло.

Кейн се взря в широко отворените лешникови очи, които го наблюдаваха с безпокойство и нарастващо желание, и продължи:

— Знам, че мислиш, че е прекалено бързо. Но искам да си наясно какво ми причиняваш. Искам да помислиш за това. Да разбереш колко те желая. Защото ти си най-вълнуващата жена, която някога съм докосвал. Каквито и лъжи да ти е наговорил оня мръсник, съпругът ти, това е вече минало. Ние живеем сега. И аз говоря истината.

Мъжът наведе глава и бавно започна да гали устните й с език. Чувственият ритъм се придаде и на прилепналите му в тялото й бедра.

Тя отвърна на целувката му колебливо и малко срамежливо. Усети леките тръпки по тялото му, когато езикът й се издаде напред и докосна неговия. Осъзна, че имаше влияние върху него, по-силно и от изгарящ небцето коняк. Ръцете й се обвиха около врата му и Шели се повдигна на пръсти инстинктивно, за да удовлетвори мъжествеността му с меката топлина на плътта си.

Кейн усети промяната, разбра обещанието на тялото й. Издаде дрезгав звук и едната му ръка се премести върху гърдите й.

И изведнъж тя се вкамени.

— Не! — Шели започна да се мята в прегръдките му, за да се освободи.

— Не съм имал намерение да те нося в спалнята — той успокоително бавно премести ръката си към кръста й. — Исках просто да те докосна.

— Не! — повтори тя. — Не!

Кейн вече не можеше да се съмнява в отчаянието и паниката в гласа й.

— Какво има? — попита той.

— Това, което искаш да докоснеш, не си заслужава усилието. Повярвай ми! — гласът й прозвуча вяло, устните й се отпуснаха мъчително.

— Мисля — мрачно каза Кейн, — че чувам отглас от миналото.

— Мисли си каквото искаш. Отговорът е не.

Тя отстъпи назад и се затвори в себе си. Кейн понечи да я прегърне отново, но спря. Отвори уста, за да възрази, после размисли. Зъбите му изтракаха гневно, когато видя напрегнатата фигура пред себе си и усети накъсаното й дишане. А само преди миг се бе наслаждавал на меката топлина на тялото й и тя се бе извивала под ръцете му.

— Има ли вероятност да срещна бившия ти съпруг? — попита той разсеяно.

— Не и ако нямаш работа във Флорида.

— Нямам. И по-добре. Иначе щях да изгубя самообладание и да го набия.

Тези думи я развълнуваха по-дълбоко и от самата целувка. Хищната му усмивка, докато разглеждаше големите си ръце заканително, я накара да се почувства странно.

— Всичко е наред, мъниче. Просто необяснимата жестокост винаги е събуждала чувството ми на справедливост. Това е.

— Не съм искала да проявя жестокост.

Сребристите очи се разшириха от изненада. После тя бе сменена от нежност и върхът на пръстите му погали линията на устните. Усмихна се, когато усети как те се открехнаха при ласката му.

— Не ти — каза той. — Оня мръсник, за когото си се омъжила. Направил е каквото трябва, за да те унищожи, така ли е? И знаеш ли защо?

Тя бавно поклати глава, докато в ушите й отзвучаваше въпросът, който я бе измъчвал години наред.

— Защото ти си жена до мозъка на костите. Истинска жена. А твоят бивш не е бил и наполовина мъж.

Сълзите напълниха с блясък очите й. Знаеше, че всеки момент ще се разплаче, въпреки че до днешния ден не бе давала воля на чувствата си. Не и от оня последен път, в който мъжът й я беше унижил за пореден път в опитите си да прави секс с нея.

— Мисля, че вече е време да тръгваме да разглеждаме мостри. Или тръгваме, или отлагам добрите и благородни намерения.

На Шели не й оставаше нищо друго, освен да се усмихне:

— Искаш да кажеш, че ако не те замъкна по магазините още сега, ще се отметнеш и няма да дойдеш?

Той поклати бавно глава:

— Имах предвид, че ако не излезем оттук незабавно, ще те поваля на този грозен килим и ще те науча на неща, които и не си подозирала за себе си, а може би и не си готова все още да приемеш.

Тя понечи отново да му каже, че ще го разочарова, но после реши, че думите й биха могли да се изтълкуват като предизвикателство или покана за действие. Или и двете едновременно. А Шели не искаше това въпреки топлината някъде дълбоко в корема си.

„Той е прав. Не съм готова да приема подобна връзка. Поне не сега.“ После си припомни отново, че работата му е свързана с пътуване. „Всъщност не би трябвало да си разрешавам нищо повече с него.“

Шели бързо отвори вратата и излезе от къщата, която се канеше да превърне в дом.

— Ще вземем моята кола — обърна се тя към мъжа. — Паркирала съм на отсрещната страна на улицата.

— Нямам нищо против да шофирам.

— Твоят ягуар няма да е на сигурно място по разните паркинги. А моторът ти не е достатъчен за килимите, кутиите с боя и теракотените плочки. Освен това аз няма да имам проблеми с пътя, тъй като живея в този град от години. А ти си само гост.

Кейн замълча и я последва до колата. Не беше изненадан да отбележи, че тя се оправяше с натоварения трафик на Ел Ей, както го правеше със змията — с някакво особено, спокойно, вродено умение.

— Искаш ли да вземеш мебелите под наем? — попита Шели, докато караше.

— Не. Наетите вещи са за къщите. Това ще бъде дом. Мой дом.

— Когато си тук — опита се тя да прикрие острите нотки в гласа си, но не успя.

— Когато съм тук — съгласи се той, като я гледаше напрегнато. — Аз притежавам компанията, Шели. Мога да бъда, където си пожелая през повечето време.

— Значи обичаш да пътешестваш — заключи младата жена с равен глас, като не изпускаше пътя от погледа си. — Разбирам това чувство. Има толкова прекрасни места по света.

Той се заслуша в гласа й, в който неочаквано се бяха появили нежни нотки, когато спомена далечния свят, и се усмихна със задоволство.

— Ти също харесваш далечното и новото, нали?

— Какво? — попита тя и му хвърли поглед през рамо.

— Обожаваш недокоснатите от човешки крак места като Пясъчното море или Пампасите, Тибетското плато, необятните планински вериги и изоставените градове, древни като самото време.

Шели усети резонанса от спомените в гласа му, почувства как го завладява онази необикновена красота и повикът на дивото. Всичко онова, което го караше да скита.

Пътник по света.

— Обичам повече дома си — твърдо отговори тя.

Страх и отчаяние се промъкнаха в думите й, копнеж и непреодолимо желание, самота и глад за любов. Всичко онова, което я караше да остане.

Различни чувства. Противоположни желания.

— Това е единственото място, което ми принадлежи и на което принадлежа. Моят дом.

Той усети обвинението в гласа й, нуждата й да защити позицията си.

— Кой ти е казал, че не можеш да имаш и двете — и дом, и пътешествия?

— Животът — кратко отговори Шели.

Тя плавно превключи и спря на червен светофар.

— Не всичко, което си научила, е вярно — каза Кейн. — Виж, например, на какво те е научил съпругът ти — пълни глупости.

— Не можеш да си толкова сигурен — Шели се почувства отново застрашена и не искаше да говори за това.

— Жена ми се опита да ми предаде същия урок.

— Какво?

— Искаше да ми втълпи, че съм безполезен като любовник.

Шели не издържа, извърна се към него с полуотворена уста и изумено изражение.

— Цяло чудо е, че си успял да подпишеш документите за развода след пристъпа от смях, който сигурно те е обхванал.

Кейн се усмихна:

— Приемам го като страхотен комплимент.

Шели се изчерви и извърна поглед.

— Това е самата истина и ти го знаеш.

— Не и тогава. След това имах много жени и открих в кое е била права и в кое не. Но ти не си го направила.

— Да спя с жени — язвително отговори тя. — Не. Аз съм ужасно старомодна в някои отношения.

Кейн се засмя, но отказа да се занимава с язвителната забележка.

— Имах предвид, че не си опитала да разбереш истината сама, като спиш и с други мъже.

Това си беше чисто заключение, а не въпрос, но тя все пак реши да отговори:

— Не.

— Защото си наистина старомодна или от страх?

— Ставаш досаден.

— Било те е страх от това, което би могла да откриеш.

— Да, дяволите да те вземат — избухна гневно Шели. — Сега доволен ли си?

— Съвсем не — усмихна се за пореден път Кейн.

Шели замълча и в съзнанието й изплува целувката, която си бяха разменили, напрегнатите му мускули, твърдата мъжественост, напираща срещу корема й. Тя стисна устни и извърна глава.

— Това е проблемът ми в секса — кача тя. — Никой от участниците в крайна сметка не е удовлетворен.

— Грешиш. Мъжът ти не е знаел какво да прави с истинска жена като теб.

Гласът му звучеше приглушено, защото върхът на пръстите му нежно обрисува устните й, спусна се към шията и към малката трапчинка, където под тънката кожа прозираше пулсът й.

— Радвам се, че си такава, мъниче. Ужасно се радвам. Аз се чувствах като теб безкрайно дълго време. Приеми го като начин да пораснеш.

Зад тях се чу разярен клаксон и тя разбра, че светофарът отдавна е зелен. Шели пое отново, като рязко подаде газ. Бузите й грееха огненочервени. Решила, че няма да му дава повече поводи за толкова интимни разговори, тя кара с необичайно висока скорост до Центъра по дизайн. През цялото време говори за тъкани и теракота.

Докато избягваше погледа му, успяваше да си внуши, че е възстановила отношенията дизайнер — клиент. Но в първия миг, в който срещна очите му, по тялото й тръгнаха същите обезпокоителни тръпки, които искаше да забрави напълно.

С облекчение стигна до паркинга и спря. Самият Център по дизайн представляваше огромно остъклено здание, което предлагаше изключително голямо разнообразие от мебели. Всеки дизайнер, който претендираше за известност в страната и зад граница, притежаваше офис в сградата. Много малко от професионалистите в тази сфера се занимаваха и с продажби, но това не беше проблем за Шели, защото тя притежаваше лиценз за търговец на едро.

— Пристигнахме — съобщи тя и изключи двигателя.

Кейн въобще не изглеждаше очарован от този факт, за разлика от нея.

Два часа по-късно, той спря като закован и отказа да продължи със следващата мебел. Бяха разгледали стотици неща, всяко само по себе си заслужаващо внимание и задоволяващо различен вкус.

— Чувствам се както на онези разходки по европейските църкви, в които ти показват всичко за един ден. Ако видя дори само още един стол, ще се превърна в пелтечещ малоумник.

Шели се ухили:

— Чудесно. Вече си готов за сериозно пазаруване.

— Не ме ли чу? Не издържам повече.

— О, чух те, разбира се. Ти чу ли ме?

— Това да не е някаква изтънчена форма на мъчение?

— Не. Това е изтънчен начин да разберем какво наистина ти подхожда. В състоянието, в което се намираш, много малко неща вече могат да ти направят впечатление. Ако нещо грабне окото ти сега, то никога няма да ти омръзне.

Той си мърмореше под носа, но тя въобще не му обърна внимание. Затова мъжът се примири и я последва из залата. В късния следобед те бяха хвърлили поглед на всичко веднъж, а на някои от мебелите и по няколко пъти. Бележникът и писалката на Шели бяха в непрекъсната употреба, но Кейн не възрази. Той знаеше, че трябва да се водят бележки за производителите, цветовете и датата на доставките. И трябваше да признае, че начинът й на пазаруване бе ефективен, макар и изморителен. След безкрайните часове той бе разбрал точно кое привлича интереса му. Бе наясно също и кои декорационни ефекти го бяха възхитили от пръв поглед и кои щяха да имат трайно влияние върху него. Същото се отнасяше и до тъканите и цветовете. Някои го бяха завладели веднага, но по-късно му се сториха скучни при третата или четвъртата обиколка. Други изглеждаха все по-привлекателни всеки път, когато минаваше край тях. Отговорите му на въпросите й станаха просто рефлекс — вяло да или не, докато накрая измърмори:

— Милост!

— Имаш късмет. И без това затварят вече — намръщи се Шели. — Иска ми се да бях отделила малко време, за да взема размерите на стаите от къщата ти.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да знаеш с точност до сантиметър?

— Не, но трябва да реша два или три къта да оформя във всекидневната, а спалнята може да е твърде голяма за…

— Двайсет на двайсет и пет фуга — прекъсна я, прозявайки се Кейн.

— Какво?

— Всекидневната. Спалнята е петнайсет на трийсет. Искаш ли и останалите?

— Да. Всичко, което имаш.

— Това обещание ли е?

— Дръж се прилично или ще използвам връзките си и ще ни разрешат по още една обиколка въпреки работното им време.

Кейн веднага започна да рецитира размерите на всяко кътче от къщата си. Шели си записа всичко със свой собствен стенографски шифър. Когато свърши, той вдигна глава.

— Сигурен ли си, че всичко е точно?

— Аз съм инженер. Имам набито око за размери — усмихна се той и я изгледа от главата до краката.

Писалката подскочи в ръката й, когато Шели си припомни колко жестоки по отношение на една жена могат да бъдат някои мерки.

— Ти, например, носиш дрехи десети размер, с изключение на по-скъпите, елегантни модели. Тогава ще бъде осем. Същото се отнася и за обувките — осем. Това е.

— Относно преградата на душа, мисля, че…

— Ти си трийсет и четири, двайсет и четири, трийсет и пет, можеш да прибавиш или извадиш няколко десети — буквално се нахвърли върху й Кейн. — И… — продължи той, като гледаше протегнатата си ръка — се вместваш напълно в дланта ми. Значи един чудесно запълнен номер 2.

— Спри, чуваш ли!

— Защо? Научаваш непрекъснато нещо, нали?

— Аз си знам мерките.

— Сега вече знаеш, че можеш да вярваш и на данните ми за размера на собствените ми стаи — усмивката му беше нахално предизвикателна. — Нали така?

Шели рязко затвори бележника си.

— Имам да поръчвам някои мебели. Защо не седнеш ей там да ме почакаш? — посочи тя с ръка.

Кейн погледна през рамото й и видя средновековни уреди за мъчение, някакъв дънер, желязна девица и легло от гвоздеи. Някакъв ненормален дизайнер бе използвал идеята, за да внуши какво трябва да се избегне в името на човешкия комфорт.

— Признавам се за виновен — разпери ръце мъжът. — В каквото и да ме обвиняваш, признавам си — ръцете му се спуснаха върху раменете й. — Освен едно — никога не лъжа, мъниче. А ти наистина изпълваш чудесно шепата ми.

Целувката му бе едновременно нежна и чувствена, както и ръцете, спускащи се бавно по гърба й. После я пусна толкова бързо, че тя не успя да възрази.

— Не се бави — каза той. — Имаме резервация за обяд.

— Обяд?

Тя буквално се разкъса под напора на разума си да откаже и от силата на чувствата си да приеме. Забави се с решението си и той я изпревари:

— На плажа. С Били. Не се безпокой — прозя се Кейн. — Джоу Лин няма да се мотае наоколо.

— Бих могла да се справя с нея.

— Не се съмнявам.

Изчака я да се отдалечи и каза зад гърба й:

— Радвам се, че мислиш за мен като за Скуизи — силен, топъл и твърд.

Тя се поколеба какво да отговори, като разбра, че Джоу Лин му е казала за разговора им в магазина. Обърна се и го погледна в очите.

Той просто се усмихваше с познатата си, всезнаеща усмивка.

Шели буквално избяга. Стъпките й отекнаха по мраморния под, като следваха ритъма на сърцето й — все по-бързо и по-бързо. Дори и далеч от него, тя усещаше с всяка фибра на тялото си как усмивката му я преследва.