Елизабет Лоуел
Където е сърцето (16)

Глава 16

Кръглата луна се показа над хълмовете и смекчи острите очертания с бледооранжевото си сияние. Храстите се поклащаха над главите им. Всичко, останало от храната, бе едно пилешко крило, което тя все още дъвчеше, и няколко лимонадени капки върху мустаците му.

— Какво стана, след като завърши и започна работа за компанията? — попита тя.

— Познай!

— Намесили са се политиците.

— Бинго.

Шели преглътна, облиза устни и попита:

— И какво ще кажеш за начина на правене на политика там?

— Мога да го охарактеризирам с една-единствена дума — корупция. Няколко седмици след като напуснах, чух, че зетят на министъра на промишлеността бил учил геология и дал „научно мнение“, че в района няма никакви залежи на желязо и манганови руди.

— И властите повярваха на него, а не на пробите, които си им предоставил?

— Да. И така, аз си стоях с раница, пълна с доказателство, че в тази страна може да се развие една прилична металообработваща промишленост, и слушах някакъв идиот да ми обяснява, че собствената му родина няма подобни възможности.

— И какво направи тогава?

— Отидох при военните, които управляваха страната преди изборите. Стоварих торбата с рудата върху бюрото на полковника, казах му, че министърът им е конски задник, и си излязох.

Тя се засмя и поклати глава.

— Хващам се на бас, че са те изгонили от града.

— Въобще не съм им давал подобен шанс. Взех първия самолет в посока север.

— И с това приключи всичко?

— Не съвсем. Три дни по-късно полковникът ми се обади в Лос Анжелис. Съобщи ми, че зетят на министъра на промишлеността всъщност бил министър на търговията и получавал процент от вноса на стомана в страната.

— Значи не е искал да се развие металодобивна и преработваща промишленост?

— Да. Местният добив и преработка са щели да бъдат удар върху печалбите му. Затова използвал цялото си влияние да докаже, че не съм прав.

— Но ти не спомена ли, че страната е имала голям търговски дефицит и явно е било необходимо да ограничи вноса?

— Нуждите на страната са се наредили след нуждите на министъра — невъзмутимо привърши Кейн.

— Невинаги е така. Някои правителства действително се грижат за народа си.

— Не и ако въпросните хора от народа са бедни или не са кръвни роднини на управляващите. Когато нуждите на бедните и алчността на богатите влязат в противоречие, започва дива революция. Познай кой печели!

Дори меката светлина на падащата бавно вечер не успяваше да прикрие отвращението по лицето на мъжа.

— Понякога и добрите печелят — каза Шели.

— Не много често. Не мога да ти кажа колко пъти ми се е случвало едно и също — откривам ресурси, които могат да донесат богатства на една слаборазвита страна, но хората на върха не желаят каквито и да било промени.

— Изглежда, те правилно преценяват, че ако страната им забогатее, и управляваните също ще получат допълнителни доходи и ще станат по-независими.

— Не само това. Когато в една държава задуха вятърът на промяната, нещата стават непредсказуеми. Не се знае кой ще успее да го яхне и кой ще бъде пометен от него. Ето защо политиците, които усещат това по-добре от всеки друг, убиват възможността за промени още в зародиш.

— Картината не изглежда никак приятно.

— И светът не е приятно място — саркастично каза той. — Деветдесет процента от населението живее някъде между каменната ера и Средновековието. А децата…

— Знам — тя взе ръката му в своята. — Аз също съм се чувствала ужасно, когато съм виждала деца да се усмихват, независимо от треската, която ги изгаря. Даже аспиринът беше цяло чудо, а пеницилинът — божие избавление.

Дългите силни пръсти се преплетоха с нейните и мъжът се приведе към нея, сякаш умиращ от жажда човек търси спасителната капка вода. После продължи да говори.

Тя слушаше напрегнато, нетърпелива да узнае повече за него. Паузите я накараха да осъзнае, че този човек рядко бе споделял с някого проблемите си.

— Имаше време, когато работех на едно наистина красиво място. След като отмина обичайната треска след първите открития, се изкуших да запазя намереното за себе си.

— Уморен от битката с корумпираната власт?

— Отчасти. Но имаше и друга причина. Не исках да разруша природата. Рудодобивът не е никак красива гледка.

— Нито пък гладът.

— Да. В това беше проблемът. Дори и ако напишех подробен отчет, нямаше никакви гаранции, че децата ще бъдат по-добре. Но ако не го направех, те щяха да изгубят един шанс. А животът им беше жесток и кратък.

— Що за избор! Красотата на природата или смеха на децата!

Пръстите му се впиха в ръката й.

— Обикновено не съществува никакъв избор. Разбира се, че на първо място са децата. Но понякога дадената страна разполага с относително голямо количество или пък има достатъчно от това, което тогава открих.

— И какво направи?

— Замълчах си, върнах им възнаграждението, което ми бяха платили, и си заминах.

— Често ли го правиш?

— Не толкова, колкото би ми се искало. Някога ще ти покажа места, за които не съм казвал на никого. Те са така прекрасни, както когато Бог ги е създал.

Шели се взря в настъпващия мрак, за да види лицето му, но не успя.

— Разкажи ми сега. За любимото от тях.

— Скътано е високо в Андите и няма жива душа на около хиляда мили. Твърде е високо, за да се превърне в джунгла, и твърде ниско, за да е покрито с лед през цялата година. Планините са зелени и черни, стръмни и недостъпни, а небето е синьо като центъра на вселената.

— Познавам този син цвят — каза Шели. — Не съм го виждала от много, много време. Въздухът е абсолютно чист, като че ли гледаш през прозрачен кристал. Един звук, едно движение и той ще се счупи, и хилядите парчета ще се разпилеят наоколо.

— Да, точно така изглежда — Кейн потърка гальовно мустаците си в ръката й.

— Как откри това чудо в Андите?

— Търсех извора на една река. Водата беше толкова чиста и прозрачна, почти невидима. Нямаше никаква следа от човешки крак.

— Дори и от местни жители?

— Даже и от тях. Земята е твърде високо и стръмна за обработване. В последното планинско село, през което преминах, ми казаха, че по-нагоре няма път, че никой не е преминавал от другата страна на планината, а тези, които са дръзнали да опитат, са обезпокоили боговете и са изчезнали безследно.

Шели се наклони още по-близо до него, вглеждаше се в проблясващите зеници на очите и красивата извивка на устните му, в познатата усмивка. Нямаше нужда да пита защо се смее. Знаеше.

Всяко подобно място притежаваше своя собствена уникалност. То въплътяваше забравеното минало и мистериозното бъдеще на човечеството, учеше хората, че някои неща трябва да се приемат такива, каквито са — проверка и предизвикателство за човешкия дух.

— Търсих едно, а намерих друго — продължи Кейн.

— Злато?

Той кимна.

— Мястото не бе по-голямо от раницата ми. Златните късове в дупката изглеждаха толкова чисти и блестящи, че бих могъл да рисувам върху тях с нокътя си.

Очите й се разшириха възбудено:

— Боже мой!

— Започнах да търся надолу от тази точка, като използвах чиния, за да промивам наноса от потока.

— И?

— Никакви следи.

— Но тогава не знаеш накъде отива жилата?

— Отговорът на този въпрос струва милиони долари — сухо каза той. — Ти явно предпочиташ разказ за цели залежи, а не за някакви нещастни златни късове.

Шели искрено се засмя на възмущението му.

— Намерих златото точно под точката, където мрежа от по-малки поточета се вливаха в основния.

— Откъде идваха те?

— Събираха водата от няколко планински върха. Златото би могло да е донесено от всяко от тях. Отделните късове бяха заоблени, така че явно са пътували по водата, преди да попаднат в капана на дупката.

— Какво решение взе?

Гласът му прозвуча дрезгаво след известно време:

— Ако бях взел златото със себе си, само няколко дни по-късно из планината щяха да забучат моторите на вертолети. Ако бях открил жилата, щях да запаля свещи за здравето на децата в селото и да отида да предам рапорта си.

— Но не си го направил.

— Не. Премълчах. Златоносната жила можеше да бъде навсякъде в район от пет хиляди квадратни километра.

— Игла в купа сено. Дори и да е голяма…

Той кимна.

— Освен това ми бе известен фактът, че правителството печелеше по няколко билиона долара от търговията с кокаин и силните на деня прекарваха приятно времето си, като ги харчеха за пиене, жени и оръжие.

— Едно и също навсякъде.

— Отново и отново. Не виждах как моето откритие ще помогне на бедните местни жители. Но загубата на планината щеше да разруши живота им.

Кейн целуна ръката й и добави меко:

— Това беше най-прекрасното място, което някога съм виждал. Исках да зная, че планината е непокътната, когато някой ден реша да се върна там.

— Пейзаж на човешката душа — каза Шели, като си припомни думите му.

После целуна вътрешната страна на дланта му:

— Благодаря ти.

— Че не представих доклад?

— Че си такъв, какъвто си.

Той я повдигна, постави я между коленете си, така че главата й легна на гърдите му.

— Иска ми се да те бях познавал, преди това да се случи. Навсякъде, където бях, се чувствах чужденец. Абсолютно сам. Катерех се по планините, бродех из пустините, после сядах на конферентните маси и се опитвах да предам на хората какво съм видял и разбрал.

— Успя ли?

— Не. Тези, които познаваха дивата природа, се бояха от цивилизацията, а другите се страхуваха от непознатото. Единственото, което сближаваше гледните ни точки, бе развитието на ресурсите. За да имат бъдните поколения шанса да разчитат на пеницилина и да избягнат болестите.

— Родителите ми говореха много по тези въпроси. Те също изпитваха огромни трудности да накарат хората да ги изслушат.

— Трябвало е да използват парите. Революционери или тирани, бюрократи или бандити, те всички се заслушват, когато заговорят парите. Златото е универсален език, нуждите на децата нямат никакво значение.

Горчивината в гласа му напомни на Шели някои от собствените й преживявания.

— И аз бих искала да се познаваме още тогава, за да можем да разговаряме за това.

— Аз бих използвал думата… — той спря навреме и вместо да каже „съпруга“, направи пауза и продължи: — истински приятел.

— Често си мечтаех да имам до себе си някой, с когото да споделям — потвърди тя. — Никое от децата, с които се срещах, не знаеше как се чувствам. Никой не бе живял едновременно и сред пустошта, и сред цивилизования свят.

Той я притисна до себе си, за да й покаже, че разбира чувствата, които описваше.

— Когато разказвах за някой поток, градските хора не разбираха красотата на водната мистерия; когато ми се говореше за астронавти, местните ме гледаха озадачено.

Кейн се усмихна леко и прокара буза по ръката на Шели.

— Всеки път, когато ми се струваше, че имам някакъв напредък в общуването, татко привършваше с някакъв проект и отново заминавахме. И тогава закопнях за мой собствен дом.

— Какво търсеше? Определено място или хора, които биха те разбрали.

— Домът е и едното, и другото.

— И го откри в Лос Анжелис?

— Да — гласът й бе уверен и твърд.

— Кои са приятелите ти в Ел Ей?

Той усети как тялото й се напрегна, но очакваше подобна реакция. Защото знаеше отговора — никой в този огромен град не разбираше Шели Уайлд. И въпреки това тя настояваше, че това е домът й.

— Погледни зад тази верига от къщи — посочи той. — Луната е от червено злато. Също като проблясващите искрици в очите ти.

Тя потрепери, като усети устните му върху шията си, точно където започваха къдриците на косата й и чувствителната мекота на ухото. Но не бе докосването му, което я сепна, а думите. Всяка от тях бе като камък в спокойното езеро на нейната увереност и предизвикваше вълни, които достигаха душата й, рушаха сигурността, щастието, представата й за дом.

„Той не разбира — каза си тя тъжно. — И как би могъл? Никога не е минал през този ад, който аз преживях. Ако разбере, може би имаме шанс да останем заедно.“

Цялото й тяло се разтърси от копнежа да изпита нещо, което никога не бе успяла да преживее — да има до себе си човек, с когото да сподели смеха и сълзите, надеждите и разочарованията.

— Когато бях на седем години — продължи Шели, — бяхме се разположили на палатка някъде из Неджев. Там имаше същата луна — трескава.

Младата жена обгърна тялото си с ръце, сякаш да се предпази. Напрежението я обхвана с познатите си пипала. Никога досега не бе разказвала за страховете и разбитите си надежди.

— Бяхме в този лагер само от два дни. Трябва да сме прихванали болестта в града. Татко бе излязъл с няколко от работниците да прави първоначални проучвания. Единствено водачът говореше английски, но той беше с баща ми. Двете с майка ми останахме в лагера. Тя се разболя първа.

Кейн смръщи вежди и я притисна още по-силно до себе си. Ръцете й се движеха все по-бързо и по-бързо върху раменете, сякаш бе изпаднала в треска и се опитваше да се увери, че не е отново на седем — уплашено, беззащитно дете, наблюдаващо майка си да изпада в делириум.

— Беше толкова гореща, когато я пипнах. По-гореща от нажежения пясък в пустинята. Започна да плаче и се смее едновременно. После закрещя. Говореше нещо на родителите си, отдавна починали. Изплаших се. Не знаех какво да правя.

— Та ти си била само на седем! Никой не може да е очаквал да правиш каквото и да било.

Ако Шели го чуваше, тя въобще не показваше това. Ноктите й се впиха в дланите и тя продължи:

— След това викаше татко. Излязох навън в нощта. И видях луната — като тази: някак трескава и опасна. Отвън стояха двама мъже и се занимаваха с животните. Не разбраха нито дума — плаках и се молих, но те не реагираха.

Кейн искаше да я целуне и да спре горчивия поток от думи. Но не го направи. Просто я държеше в ръце и вкусваше от мъката й.

— Най-после успях да завлека един от тях в палатката. Когато видя майка ми да стене и да крещи с истерични писъци, той само се обърна и избяга.

— Бил е мюсюлманин?

— Да. Беше убеден, че ако го заварят на място сам с чужда жена, го очаква сигурна смърт. Но аз не знаех това. Видях единствено бягството му от палатката. Разплаках се отново, взех ръката й в своята и седях така, докато треската обзе и мен.

Шели отпусна болезнената хватка на пръстите си и се облегна назад върху гърдите му. Искаше да усети познатата топлина и да се наслади на усещането за сигурност.

— Баща ми си дойде преди зазоряване. За щастие, човекът не беше избягал. Взел една камила и намерил групата. Яздили, докато уморили животните до смърт.

Тя спря, въздъхна и потърка буза в гърдите му. Историята беше приключила.

— Оцеляхме. Но когато се събудих, се заклех. Никога, никога повече да не оставам сама в страна, където в отговор на отчаяните ми молби за помощ ще чувам единствено неразбираеми срички. Щях да намеря място, в което хората говорят собствения ми език, и да остана там.

Кейн изпита страх. Страх да говори каквото й да било повече на темата дом и сигурност.

— А как го понесе майка ти? — най-после попита той.

Шели повдигна рамене.

— Винаги след случая първата й работа бе да се увери, че в лагера има и друга жена.

— Говореща английски?

— Майка не се интересуваше от това. Просто искаше да знае, че вече някой би могъл да предаде нуждите ни на мъжете.

— Практична жена — одобрително каза Кейн.

Шели се поколеба, докато обмисляше думите му.

— Никога не съм мислила за това по този начин — обобщи тя. — Ако бях на мястото на майка ми, щях да се кача на първата камила и да избягам.

— Без баща си?

Шели въздъхна дълбоко.

— Не. Мама много го обичаше. Повече от всичко на света. Трябваше да остане. Господ знае само какво преживя.

— Мисля, че е обичала и пустинята.

— Прав си. Най-ожесточените спорове с баща ми винаги са били за желанието й да се присъедини към изследователския екип. Понякога тя тайно ме водеше сама в неопитната пустош само за да се наслади на мълчанието.

Кейн затаи дъх, като си представи младата жена и детето, бродещи из великата пустиня, беззащитни и сами.

— Не е било разумно — каза той. — Не е за чудене, че баща ти е вдигал такива скандали.

Тя се засмя и поклати глава.

— Говориш също като татко. Мама не беше глупачка. Можеше да бележи пътя и да оцелява не по-лошо от арабин. И ме научи на същото. С нея се чувствах по-сигурна в пустинята, отколкото в града в някое такси.

Кейн се замисли, после кимна.

— Бих искал да се запозная с твоите родители. Къде са в момента?

— На някакво забравено от бога място в Южна Америка, където с години не пада дъжд.

— Пустинята Атакама?

— Бил ли си там?

— Един път. За кратко. След Луната, това е най-безводното място, където е стъпвал човек.

— И змиите — каза тя. После прошепна: — Това е на първо място.

— Кое?

— Никога досега не бях разказвала за трескавата луна. Дори и на мама. Но сега искам да ти кажа, че често я сънувам. Безпомощността ме ужасява.

— Защо? Та ти си толкова отдавна вкъщи. Казваш, че тук хората те разбират. Онази страшна история не би трябвало да те измъчва повече.

Въпреки че гласът му не изразяваше никакви чувства, Шели усети тръпките на безпокойство отново да обхващат тялото й. Страхът стигна чак до сърцето й, сякаш пак бе онова малко момиченце, стиснало ръката на майка си, която не можеше да я разпознае.

Кейн разбра, че е сбъркал, и прокле непредпазливия си език. Тя явно щеше да се бори с логиката в думите му и с желанието, и с любовта си. Колкото повече я притискаше, толкова по-силна щеше да е съпротивата й.

Преди да успее да проговори, той вече бе взел лицето й в ръце и прекъсна разговора по най-обезоръжаващия начин.

— Казвал ли съм ти, че ухаеш по-сладко от шоколадови бисквити? — устните му жадно поеха нейните и Шели отговори на целувката с облекчение, а после престана да мисли. Познатото усещане вече нямаше нищо общо със страха. Тя скри глава в гърдите му и й се прииска да остане така завинаги.

За Кейн тази всеотдайност бе най-силният афродизиак. Той я притисна още по-силно, докато дишането им стана неравномерно, а желанието ги изгаряше. Не искаха повече прегради помежду си. Искаха единствено сливането на телата си. Ръката му се премести от лицето към гърлото й, погали нежната кожа, после продължи надолу, стигна гърдите и се поколеба. Шели издаде нетърпелив звук:

— Всичко е наред. Няма да се вцепеня отново.

Тя говореше и целуваше устните му, брадичката, пулсиращата под нея вена.

— Докосни ме, Кейн. Знам вече, че няма да се подиграваш на тялото ми. Искам да ме галиш.

— И аз го желая повече от всичко на света.

Гласът му бе дрезгав, пълен с напрежение, сякаш мъжът искаше сам да си повярва, въпреки убедителността на думите й. Пръстите му бавно подразниха набъбналото зърно.

— Искам много повече от това, мъниче. Да разкъсам дрехите ти и да усетя топлината и влагата ти… — спря рязко, притеснен от силата на страстта си, после продължи: — Мисля, че…

— Добре е, че поне единият от нас мисли — сериозно каза тя.

Той се разсмя и зарови глава в гърдите й, като се опиваше от уханието на женското тяло.

— Добре, но наистина мисля, че ще подпалим храстите, ако правим любов тук. По-добре да се преместим.

— Мой ред е да мисля. Трябва да ти кажа, че спонтанните пожари са своеобразен мит. Нещата не стават толкова лесно.

— Искаш да спорим ли?

Повдигна я и впи устни в гърдите й. Памучната блуза и сутиенът не бяха особена преграда и той усети втвърдяването на набъбналото й зърно.

— Печелиш — въздъхна тя. — Спонтанните…

Думата премина в стенание. Горещината на устните му, острите връхчета на зъбите и настойчивият език изпращаха потоци от лава по жилите й. Шели зарови пръсти в гъстата му коса и се заизвива към него. Искаше го толкова много, че едва успяваше да си поеме дъх.

— Не трябва да те взема тук, върху тези камъни. Мога да те нараня…

Целуна гладно шията й и младата жена се извърна, за да му предложи повече от себе си.

— Кой от нас поема ролята на мислител в момента? — попита Кейн.

Единственият отговор, който получи, бяха пръстите й, придръпващи главата му към тялото й.

— Страхувам се да го направя, но, господи, толкова те желая…

Вдигна я и погледът му се спря върху позлатеното от луната лице, спусна се към оголената гръд и рубинените зърна. Не можа да се сдържи и отново се приведе над примамливата плът. Езикът му се стрелкаше между устните, зъбите дразнеха, очите се наслаждаваха на прекрасната гледка. Най-после мъжът вдигна глава и тя видя сребристото сияние в погледа му.

— Твой ред ли е да мислиш? — попита Шели.

— Да.

— И какво измисли?

— Че съм голям почитател на пропорционалността.

— Пропорционалност ли? Никога не съм чувала някой да описва така тялото ми. Сега ще ти покажа какво мога аз.

Тя протегна пръсти към копчетата на ризата му. Кейн нежно я отблъсна и се изправи. После й подаде ръка, за да й помогне да стане.

— Стига си ме дразнила!

— Не съм!

— Добре. Но точно това ме подлудява. Ставай! Имам идея!

— Онази за пропорционалността ли?

— Да. Имам предвид студена вода и гореща норка.

— Нещо май липсва…

— Не се тревожи. Идвам след малко.

Засмя се и разтри изтръпналите мускули на бедрата й.

— Не че ми се иска да мисля пак — каза тя, — но след като използвах гранитна скала вместо стол и легло, сега реших, че има още много какво да се желае.

— По отношение на комфорта?

— Да.

И въпреки сладката болка в гърдите, тя се зае с прибирането на багажа и подреждането им в раницата. Бързите й движения говореха за нетърпението да се прибере вкъщи и да се почувства отново в ръцете на Кейн. Чак когато бе наредила всичко, разбра, че фенерчето бе останало най-отдолу. Започна да рови и да сипе люти клетви, съпроводени от невъздържания смях на мъжа.

— Дай предимство на човека, който наистина може да мисли — каза той.

— Глупости! — тя хвърли раницата към него.

Кейн разкопча ремъците и най-накрая извади търсената вещ. Вдигна гордо фенерчето и произнесе с патетичен тон:

— Една целувка е наградата за победителя! — после се замисли и продължи: — Всъщност недей! Нямам си доверие.

Устните й се разтвориха, въпреки че се опита да не гледа в очите му и красивата, изваяна уста.

— Това прави двама. Двама, на които не може да се разчита в момент като този — каза той. — Ето — подаде й фенерчето, — опитай се да запалиш нещо друго, освен мен.

— Обещания, обещания…

— Да не искаш да опитаме веднага? Но те предупреждавам, че ти ще си виновната.

Шели се поколеба за миг. Пролича по тялото й, полюшващо се към неговото. Въздъхна, извърна се бързо и почти затича към очакващия ги уют на дома си.