Бети Нийлс
Пленница на съдбата (7)

Седма глава

Той влезе устремно и Сузана отстъпи крачка-две, но масата я възпря. Няколко секунди младата жена не можа да издаде нито звук. Шокът и някакво друго чувство, което не успя да определи, я стискаха за гърлото и поздравът й изсвистя почти неразбираем.

Професорът не отговори и това още повече я смути. Студените му сини очи я пронизваха. Сякаш измина цяла вечност, преди да отмести поглед.

— Нали щеше да ми пишеш! — гласът му бе тих и нежен, но гневът бушуваше в гърдите му.

— А-аз, да, наистина мислех да го сторя, но после реших, че е малко глупаво… — той вдигна вежди и тя забързано продължи: — Нали сте много зает, непрестанно пътувате насам-натам, и то с такива сериозни задачи. Сигурно имате безчет приятели. Не ми се вярваше да се срещнем отново… Нямаше никакъв смисъл да… — гласът й заглъхна, когато младата жена срещна изпепеляващия поглед на професора.

— Ясно! — сряза я той. — Защо трябва да ме лъжеш, Сузана?

— Съжалявам! — изчерви се тя силно. — Не исках да ви бъда в тежест. И без това направихте толкова много за мен, всъщност — необяснимо защо.

— Необяснимо е и за мен!

Доста объркващ отговор! Тя учтиво продължи:

— Ще седнете ли? Трябва да се върна при децата след около половин час.

Той се отпусна на дървения стол, който заплашително изскърца. Мъжът подметна сякаш между другото:

— Тук ли живееш? А другите учителки?

— Госпожа Уилис, собственичката, има хубав апартамент на последния етаж. Мелани живее в края на улицата с майка си.

— Тук ли ще работиш цял живот?

— О, не. Само шест месеца, а после ще постъпя в курс за медицински сестри.

— Защо не по-скоро?

— Заради Хораций ми е необходима самостоятелна стая извън болницата — тя седеше на крайчеца на дивана, с ръце, стиснати в скута. — Обмислих всичко. Обичам децата, но учителската професия не ми е по сърце.

— Значи бъдещето ти е решено!

— Да. Как ме открихте?

— Преди малко те видях да пресичаш улицата с рояк деца. Чаках на светофара и не можах да отбия. Но любопитството победи — той леко притвори очи и я изгледа през полуспуснати клепачи. — Самотна ли си, Сузана? Къде прекара Коледа?

— Не, прекалено съм заета, за да бъда самотна — отвърна тя твърде бързо с наведени очи. — На Коледа бях тук.

— Сама ли?

— Не, с Хораций — говореше предизвикателно, тъй като въпросите му я караха да се чувства неловко. — Наистина съм щастлива.

— Радвам се да го чуя! — изправи се той и всичко наоколо сякаш се смали. Устните му се извиха в усмивка. — Искаш ли да си тръгвам?

— Да. Имам много работа.

— Не за първи път го чувам! — припомни й той. — Както и не за първи път идвам да ти предложа помощта си, но изглежда отново съм се излъгал — извърна се с ръка на дръжката на вратата: — Приятелката беше измислена, нали, Сузана?

— Да.

Той кимна, отвори вратата и миг след като се качи в колата, потегли. Без да помръдне, Сузана напрягаше слух да улови почти безшумното бръмчене на двигателя.

— Не съм убедена, че ще го видя отново — уведоми тя Хораций. — Изрекох много глупости, нали? Дори не му благодарих, че е дошъл да ме види… За което изобщо не бе длъжен! Мислех, че не го харесвам, но се оказа точно обратното — дори когато е ядосан и целият се вледенява и мълчи! — без никакви видими причини тя избухна в плач. Когато се върна при Мелани, се престори на настинала, за да обясни подутите си очи и зачервения нос.

 

 

Дните се точеха кошмарно бавно. Не че бяха еднообразни, защото измежду трийсетте дечица винаги се намираше някой изобретател, но нали трябваше да се забавляват, да се учат да броят и разпознават буквите, а също и как да се хранят, да бъдат успокоявани и поддържани чисти! В края на деня Сузана бе смъртно уморена, но с неохота се прибираше в стаята. Въпреки че не се издаде пред професора, тя страдаше от самотата. Успокояващото присъствие на Хораций не й бе достатъчно — копнееше да си поговори с някого. За предпочитане с професора, призна тя за свое най-голямо удивление. Може и да не изпитваха особено силна взаимна симпатия, но дори когато си пъхаше носа в личните й дела, бе изключително добронамерен и й вдъхваше кураж. А щом искаше, бе незаменим компаньон!

— Въпреки че не го харесвам! — потвърди тя пред Хораций с прекалено висок глас и за кой ли път?

След няколко седмици, към средата на снежния февруари, съдбата отново махна с пръчицата. Тази сутрин не изведоха децата поради лошото време. Седнали на малките си масички, те рисуваха и моделираха с пластилин, разделени на две групи между Мелани и Сузана, докато госпожа Уилис наглеждаше приготовлението на обяда в кухнята. Сузана чистеше парче пластилин от бузите на престарал се малчуган, когато изведнъж вдигна малкото си носле и сбърчи вежди. Като че ли се носеше едва доловим мирис на изгоряло, но не на храна, а по-остър — сякаш горяха дрехи. Мелани бе в съседната стая. Сузана бутна открехнатата врата и я повика. Внезапно миризмата нахлу в ноздрите й с неподозирана сила. Нещо плахо изскърца и тя изкрещя. Мелани влезе в стаята, леко смръщена.

— Не трябва да се държиш така пред децата — започна тя. — Някой загаря обяда…

— Ще отида да проверя. Моля те, наглеждай ги!

— Втурна се навън, без да дочака отговор. Притвори тихо вратата зад гърба си и се ослуша. От кухнята зад стълбите долитаха гласове. Но зловещото припукване идваше отгоре. Затича се по стълбите и видя кълбо черен дим да се измъква изпод една врата на горната площадка — тази, която водеше към апартамента на госпожа Уилис! Беше заключена. Сузана ужасена се спусна надолу, нахлу в кухнята — но не намери никого. Госпожа Уилис и готвачката бяха в задната стаичка при приборите и съдовете.

— Апартаментът ви гори, госпожо Уилис! — извика Сузана и изхвърча като обезумяла към заниманията. Мелани подреждаше децата за обяд.

— Не задавай въпроси — горе има пожар! Облечи децата и бързо ги изведи!

Мелани бе добро момиче, но с не особено бързи реакции.

— Пожар ли? — зяпна тя. — Стори ми се, че нещо гори в кухнята…

— О, побързай! — извика Сузана, загубила търпение и изплашена до смърт. Отвори малката стаичка, която децата ползваха за съблекалня, измъкна палта, шапки и шалове и започна безразборно да навлича малчуганите. Усети, че Мелани се е вкопчила в ръката й и крещи, че трябва незабавно да излязат заради пожара, но само я побутна и продължи да облича децата.

— Разбира се, че има пожар! — сопна й се тя. — Но ако излязат така, децата ще умрат от студ! За Бога, измъквай ги по-бързо!

Госпожа Уилис и готвачката вече бяха при тях, избутваха малчуганите в коридора и ги извеждаха навън.

— Обадих се на пожарната! — извика госпожа Уилис. — Пребройте децата! — облак задушен горещ въздух блъвна от стълбището и тя се закашля. Тъкмо извеждаха последното дете, когато малко момченце се обърна и тичешком се шмугна обратно. Димът бе вече много гъст и тънки огнени езици облизваха горната площадка. Сузана сграбчи някакъв вълнен шал, усука го около лицето си и се хвърли сред изригващите пушеци. Детето бе в по-далечната стая, все още незавоювана от дима и ровеше като обезумяло в кашон с играчки. Били Рийвс — дребничък и недохранен, неразделен от мърлявото мече, което всеки ден влачеше със себе си. Разумът й крещеше, че е лудост да се задържа и минута вътре, но тя все пак сметна, че откриването на любимеца би отнело по-малко време, отколкото да разубеди непоколебимия Били. Вече бе натрупала не малко опит.

Пришпорена от отчаяните писъци на детето и ужаса, че няма да успеят, тя разпиля играчките, измъкна мечето, сграбчи щастливия малчуган и изтича в коридора. Стълбите пламтяха като огромен факел, но огънят все още не бе обхванал долния етаж. Най-страшен бе димът. Тя притисна ръка към устата на Били и полетя към вратата точно в мига, когато дървеният таван започна да се руши. Пламтяща греда им пресече пътя, но младата жена я блъсна със свободната си ръка, без да обръща внимание на болката, която я преряза. Задъхана, Сузана едва се изтърколи през вратата и бутна момченцето в ръцете на госпожа Уилис.

— Хораций! — изкрещя тя в следния миг неясно на кого и изтрополи по стълбите към сутерена. Натъпка го в кошницата и с последни сили се измъкна. Беше се събрала многобройна тълпа, а успокояващите звуци на пожарникарската сирена приближаваха. Пристигнаха полицейска кола и линейка.

Нито едно дете не бе ранено, но всички трепереха, премръзнали и ужасени. Качиха ги в линейката, а след малко пристигна и втора, която взе останалите заедно с Мелани. Госпожа Уилис отказа да тръгне и Сузана, трепереща от студ и от усилващата се болка в ръката, остана при нея. Горката жена, обикновено така жизнерадостна и самоуверена, сега бе на косъм от припадъка.

— Апартаментът ми! — вкопчи се тя в Сузана. — Трудът на целия ми живот…

— Нали децата са живи и здрави! — прегърна я Сузана. — Ще получите застраховката и ще купите друга къща. Децата се нуждаят от вас!

Госпожа Уилис издуха нос и избърса сълзите.

— Права си! Не е настъпил краят на света! Имам и много приятели — тя забеляза, че Сузана трепери и видя ръката й. — Но ти си ранена! Трябва веднага да отидеш в болницата! Така смело се вмъкна след Били! Беше мое задължение…

— Аз бях по-близо.

— Нека ви заведа в болницата, госпожице — полицейският инспектор я потупа по рамото. — Ръката ви трябва да се превърже. Нямате повече работа тук. И вие, госпожо. Собственичката ли сте? Нима искате да умрете от студ? Ще ви откараме у ваши приятели, докато бъркотията се пооправи.

— В края на улицата — качи се госпожа Уилис до Сузана. — Ами ти, Сузана? Има ли къде да отидеш след болницата?

Кошницата с Хораций бе в скута й. Главата му уплашено се притискаше в оплетката и Сузана го погали.

— О, да, не се безпокойте! — отвърна тя бодро. Бедната жена си имаше достатъчно грижи.

Приемната бе пълна. Настаниха я на един стол и казаха, че скоро ще я повикат. Минутите отминаваха. Една след друга бяха обслужени две пътни катастрофи. Сузана използва времето за равносметка — беше останала без пари и дрехи, само с притихналия в кошницата Хораций. Вероятно съществуваше някое местенце, където да пренощува — Армията на Спасението или полицията… Изсмя се безмълвно и притвори очи.

 

 

Професорът, повикан на консултация за тежка мозъчна травма, се връщаше в лекарския кабинет, и в миг я забеляза. Младата жена изглеждаше зле. Миришеше ужасно на дим, косата й бе пълна със сажди, дрехите й бяха целите в петна, а ръкавът на пуловера — разкъсан и овъглен. Изгорената й ръка несъзнателно бе притисната към гърдите, а другата бе вкопчена в кошницата с Хораций. Професорът едва се сдържа да не избухне, и прошепна нещо на асистента.

— Струва ми се, че е от пожара в детската ясла. Децата минаха на преглед — за щастие, всички са невредими!

— Кога се е случило?

— О, преди около час.

Професорът тихо изруга и младият хирург го изгледа учудено. Професор Бауърс-Бентинк нямаше навик да губи самообладание и рядко повишаваше тон — особено пред пациент. Имаше репутация на блестящ професионалист и уравновесен човек.

— Познавам младата дама — каза той. — Искам да я отнесете в манипулационната. Веднага, ако обичате.

 

 

В полусън, но здраво стиснала кошницата, тя усети как санитарят я прехвърля на стол-количка и коридорите забягаха пред размътения й поглед. В тясната манипулационна сваляха конци, сменяха превръзки и почистваха по-незначителни рани. Младият хирург се засуети — нали професорът лично му бе поверил момичето? Предложи й да остави кошницата отвън, но Сузана я притисна към тялото си и дори се опита да стане. Хирургът недоумяваше как да постъпи.

Сузана не го изпускаше от поглед — всеки миг можеше да й изтръгне Хораций, а той бе всичко, останало й на този свят. Две големи сълзи се търкулнаха по изцапаните й бузи.

Професорът влезе с куп медикаменти, изсипа всичко в ръцете на помощника си и като извади чисто бяла кърпичка, избърса лицето на младата жена.

— О, вие ли сте! — изстена Сузана.

Той пое кошницата и я остави на пода.

— Аз самият! Не се безпокой за Хораций, никой няма да го вземе! Искам да превържа ръката ти, преди да те заведа при госпожа Коб.

Сузана избърса сълзите и каза:

— Не! — и понеже прозвуча твърде грубо, добави: — Благодаря много, но ще се справя сама.

Професорът не си даде труд да влиза в спор. Повика помощника си и започна да почиства и превързва раната. Заболя я силно, въпреки че той бе много внимателен.

— Мислех, че сте мозъчен хирург — някой трябваше да наруши мълчанието.

— О, разбира се, но все пак мога да окажа и първа помощ — младият лекар обидено изсумтя. Професорът привърши и рече с тон, който не търпеше възражения. — Почакай ме тук, Сузана! Идвам след десет минути!

Болката в ръката затихваше и единственото желание на Сузана бе да я оставят да се наспи на спокойствие. Тя задряма. След малко се сепна и видя професора да приближава със санитар и количка. Без да обръща ни най-малко внимание на възраженията й, той отново изчезна. След дълги обиколки по коридори и асансьори, я изведоха през странична врата. Бентлито я чакаше. Професорът внимателно я настани на предната седалка, остави Хораций отзад, благодари на помощниците си и потегли.

— Мириша ужасно! — посъвзе се Сузана, отдъхнала си от болката и с дробове, освободени от дима. — Къде ме водите?

— Обратно у дома. Госпожа Коб ще се грижи за теб. Утре ще решиш какво да предприемеш. Сега имаш нужда от здрав сън.

Гласът му прозвуча доста припряно и тя замълча. Идеята не бе лоша. Щом пристигнаха, професорът я предаде в ръцете на госпожа Коб, която връчи котарака на съпруга си и я поведе по стълбите.

— Една хубава гореща вана — занарежда тя успокоително, — а после нещо вкусно с чая и… право в леглото.

— Чай ли? Не знам колко е часът…

— Мило дете, изтощена си до краен предел. Професорът ми каза, че си пострадала при пожар — какъв ужас! — добрата жена й помогна да си свали дрехите. — Ще се опитам да направя каквото мога с полата и пуловера ти, но едва ли ще можеш да ги носиш отново. Та ти нямаш никакви дрехи! Спасиха ли нещо?

— Не зная — обади се Сузана от ваната със задавен глас.

Госпожа Коб усети, че едва се сдържа да не избухне в сълзи и бързо додаде:

— Е, няма значение. Сега ще ти измия косата.

Скоро след това, настанена в леглото след лека закуска и чаша горещ чай, Сузана се сви на кълбо и заспа. Леглото бе меко и топло, а вероятно и стаята бе уютна и прекрасна, но тя не успя да я огледа — толкова бе изтощена. Професорът се прибра след около час и икономката го поведе по стълбите.

— Сам ще се уверите, че младата дама е много добре. Беше съсипана от умора и, моля за извинение, сър, ужасно мръсна.

Двамата стояха и я наблюдаваха. Сузана бе потънала в дълбок сън.

— В болницата говореха, че се върнала сред пламъците да измъкне едно дете, изтичало да си вземе мечето.

— О, Боже мой! — възкликна госпожа Коб. — Горката, как не си е загубила ума!

— За щастие! — отвърна професорът. — Вярвам, че госпожица Лайтфут винаги ще си остане така разумна!

Тръгнаха надолу, но пред кабинета професорът спря и каза:

— Ще вечерям навън, госпожо Коб. Не ме чакайте — нека Коб заключи, ако не съм се върнал до единайсет — очакваше го отдавна поет ангажимент, който не можеше да отложи.

Веднага щом прецени, че моментът е подходящ, професорът се извини и си тръгна. Прибра се точно когато Коб започваше вечерната си обиколка.

— Отивам в кабинета. Ще помолиш ли госпожата да надникне в стаята на госпожица Лайтфут, преди да си легне?

После седна зад бюрото — няколко писма чакаха отговор, а имаше и материали за прочит. Беше почти един часът, когато се изправи и пое по стълбите.

 

 

Сузана, освежена от съня, се надигна и се огледа. Под меките отблясъци на нощната лампа с розов абажур стаята й се стори възхитителна. Мебелите бяха от клен, а завесите и покривката за легло — от тежка розова дамаска с копринени нишки. Докато погледът й бавно обхождаше стаята, тя усети не само болката в ръката, но и силен глад. Изящният часовник на високия скрин показваше дванайсет и половина. Сигурно всички спяха. Сузана отново се отпусна на леглото и затвори очи, но сънят не идваше. Вместо това я навести картината на пожара — плъзналите по стълбите пламъци, скованият я ужас, докато ровеха за мечето — представата бе така ярка, че сякаш усети миризмата на дим.

Стрелките на часовника се отместиха до един часа. Още шест часа самота — каква безкрайна нощ! Стисна очи и се опита да не мисли за препечени филийки с масло и топло какао с мляко. Но рязко повдигна клепачи, дочула шума от отварянето на вратата. Професорът. Всеки друг би запитал глупаво: „Будна ли си?“.

— Гладна ли си? — бе неговият въпрос и тя почувства огромно облекчение. Той доближи до леглото и се взря в лицето й, а тя бавно кимна.

— Не трябва ли да спите?

— Наложи се да присъствам на много скучна вечеря — приседна той до нея. — После имах малко писмена работа и огладнях. Какво ще кажеш за сандвичи и нещо за пиене — какао, чай, мляко?

— Какао, благодаря.

— Голям майстор съм на сандвичите — продължи той за нейна изненада. — Дай ми само десет минутки!

Върна се много бързо с огромна табла, върху която бяха наредени две големи чаши какао и препълнена чиния със сандвичи. Остави я на нощното шкафче и й подаде една от чашите. Тя отпи малко, а мъжът й поднесе сандвич.

— Пиле — отбеляза той и избра друг за себе си, а после дръпна един стол и седна. — Напълно ли си будна?

— Да — рече тя с пълна уста.

— Добре. Слушай тогава. Утре ще останеш тук — не можеш да търсиш работа, докато ръката ти не оздравее. А през това време ще обмислиш с какво искаш да се занимаваш. Ако решиш да се обучаваш за медицинска сестра, ще се постарая да ти помогна. Макар да не съм убеден, че е особено подходящо за теб.

— Мислите ли, че ще стана по-добра учителка? В малко училище…

— Трябва да се обсъди сериозно — отвърна той уклончиво. — Струва ми се, че е най-добре да заминеш за няколко дни при лелите ми — в крайна сметка става въпрос за бъдещето ти. Не е необходимо да започваш нещо безперспективно.

— Но аз… Не мога да замина там — пое тя друг сандвич.

— Защо? Те толкова ще ти се зарадват! Можеш да им бъдеш от полза — ще им размотаваш преждата и ще им търсиш очилата.

— Много сте мил, но не мога да се натрапвам — нито на тях, нито на вас! Толкова съжалявам, че все на вас се случва да ме измъквате от критични ситуации! — беше изяла сандвича и той отново й подаде чашата, която бе пресушена до дъно.

— Боли ли те ръката?

— Да, малко, но сега вече е по-добре — понечи да си вземе трети сандвич, но ръката й полека се отпусна. — Ужасно ми се спи… — професорът изгледа със задоволство празната чаша и младата жена промърмори: — Сложили сте нещо в какаото, нали?

— Естествено, нали трябва да спиш? Лека нощ, Сузана.

Тя затвори очи, измънка нещо и потъна в дълбок сън. Той вдигна таблата и стана, без да откъсва поглед от нея. Лицето й бе все още бледо, но блестящата измита коса го озаряваше. Изглеждаше много по-добре, отколкото в болницата. И въпреки това в обикновеното й личице нямаше нищо, с което да привлече вниманието на един мъж. Той сви рамене и свали таблата в кухнята. После си легна.

 

 

Събуди се рано. Предстоеше му операция, а следобед имаше свободен прием. Преди да излезе, отиде в кухнята и проведе десетминутен разговор с госпожа Коб.

— Оставете на мен, сър — увери го тя. — Ще отскоча до „Дародс“ и ще се погрижа за всичко, от което се нуждае младата дама. Десети номер, ако не ме лъже окото — много е фина.

— Разчитам на вас, госпожо Коб. Но, моля ви, не купувайте нищо в кафяво или сиво…

— Само в пастелносиньо или зелено, сър — той тръгна, а Коб завари съпругата си в кухнята да прави списък. — Запомни ми думата — подчерта тя, — без все още да го съзнава, той си е загубил ума по нея! А тя много му подхожда — ще му стане прекрасна съпруга. Колко хубаво ще бъде из къщата да тичат деца!

— Не избързваш ли малко с фантазиите? — приседна до нея Коб.

— Може и така да е, но запомни ми думата…

А засега тя приготви богата закуска за Сузана, настани младата жена върху възглавниците и я посъветва да не става веднага.

— След малко ще ви донеса дрехи, госпожице, и ще ви помогна да се изкъпете. Не трябва да си мокрите ръката. Професорът остави хапчета — да ги вземате, ако ви боли — и като се усмихна широко, добави: — А сега отивам да видя какво ще открия за вас.

— Нямам никакви пари — промълви Сузана.

— Не се безпокойте! Ще получите компенсация от застраховката.

Преди Сузана да успее да зададе нови въпроси, госпожа Коб бе изчезнала. Сузана се отпусна на леглото и отново задряма.

Когато отвори очи, госпожа Коб стоеше изправена до леглото й с малка табличка с чаша, кафеник, захар и сметана.

— Е, хубаво си поспахте! А сега, докато ви показвам покупките, може да си изпиете кафето — на лицето й грейна щастлива усмивка и тя остави пакетите на леглото. — Десети номер — проверих. Както казах и на професора сутринта — толкова сте слабичка! — Сузана, потънала в огромната й нощница, усети изпитателния поглед с леки отсенки на добросърдечна завист. Какво ли не бе купила! Копринено бельо с дантели в убити бледи тонове, по което Сузана само си бе позволявала да се прехласва пред витрините. Пола от туид в преливащо синьо-зелено и подходящ пуловер; две копринени блузи слонова кост и дебело вълнено палто в един нюанс по-тъмно от полата. Също и обувки, чифт чехли и ватиран халат. Сузана само местеше поглед, изпълнен с възхищение.

— Не мога да ги приема — въздъхна тя със съжаление. — Нямам нито пени, а и никога не съм носила такива дрехи. Дори да имах пари, надали щяха да ми стигнат…

— Не затормозявайте хубавата си главица, госпожице. Професорът нареди да ви издокарам. Заминавате при лелите му, докато се поотърсите от този кошмар. Той каза „Хародс“, а работата тук ми харесва и не мога да я рискувам, като не го послушам — тя срещна въпросителния поглед на Сузана и добави: — Не че не е най-любезният човек на света, но когато поръча нещо, думата му на две не става, ако разбирате какво искам да кажа.

— Да — почти изстена Сузана, — но не мога да приема дрехи от човек, когото почти не познавам!

— Но не можеш и да останеш вечно в леглото, нали, мила? Нито пък да си тръгнеш оттук така, както майка те е родила… Дрехите ти са неизползваеми, въпреки прането и изкърпването, а не знам дали си забелязала, че си загубила и една от обувките.

— Наистина ли? Чудя се от кого ли мога да науча нещо за вещите ми?

— Бих оставила това на професора — посъветва я госпожа Коб.

Време бе да стане. Изкъпа се, а после се облече с любезната помощ на милата госпожа. Всичко й бе по мярка — дори обувките — и когато госпожа Коб я накара да седне пред тройното огледало, разреса косите й и ги върза със синя панделка, Сузана затаи дъх.

— Дрехите променят човека, нали?

— Разбира се, госпожице, а цветът толкова много подхожда на косата ви! Коб ще ви поднесе обяда долу, ако пожелаете да слезете.

Сузана си похапна под загрижения бащински поглед на Коб, а после седна в дневната, заобиколена от Хенри и Хораций. Коб й поднесе чая, а после пусна телевизора за новините в шест.

 

 

Професорът се върна след половин час и влезе така тихо, че тя не го усети. Хенри обаче изприпка да го посрещне и я накара да се обърне. Мъжът я поздрави доста сдържано, което я смути и тя отвърна срамежливо, а после се впусна в благодарности, като все повече се объркваше, докато той най-накрая я спря.

— Няма нищо, Сузана. Радвам се да видя, че се възстановяваш. Лелите ми с радост ще те приемат за няколко дни. Коб ще те откара утре.

Тази смразяваща реч, придружена от факта, че не бе забелязал новия й тоалет, я принуди да се ограничи с любезни формални обноски, които даже в собствените й очи изглеждаха неестествени. Седеше като на тръни и се напрягаше да измисли учтива фраза, с която да напусне стаята — беше й пределно ясно, че въпреки подслона и дрехите, които така великодушно й бе предложил, професорът не копнееше за компанията й. Но когато подхвърли, че е изморена и би желала да си легне, той, без да я изпуска от поглед, някак сдържано й предложи да вечерят заедно — надявал се, че няма да се спречкат за час-два. Което я притесни.

— Нямам намерение да подхващам кавги, още повече че бяхте толкова мил с мен, професоре! Но трябва да ви кажа, че много ме затруднихте, докато се опитвах да ви благодаря.

— Така ли? — усмихна се лукаво той. — Как се чувстваш в новите дрехи?

Тя едва се сдържа да не отприщи водопада възторжени хвалебствия.

— Прекрасни са, благодаря! Ще ви се издължа, когато започна работа.

Той разсеяно се съгласи и стана да й донесе нещо за пиене. Тъкмо бе седнал и Коб влезе да съобщи, че го търсят по телефона. Когато се върна след няколко минути, й каза, че се налага спешно да излезе и сигурно няма да се върне за вечеря.

— И така, довиждане, Сузана. Помолих домашния лекар на лелите ми да се грижи за ръката ти. Помисли си за бъдещето.

Тя го изгледа втренчено. Как, за Бога, би могла да си намери работа, или дори да започне да си търси, без нито пени в джоба?! Нямаше пари за пощенска марка, да не говорим за пътуване за интервю. Внезапно й се прииска да му се хвърли на врата и да сподели болката си, но вместо това остана прикована на стола с изправен вдървен гръб.

Изведнъж професорът се приближи, наведе се и впи устни в нейните така необуздано, че й отне дъха. След което излезе.

— Добре — въздъхна тя, все още загубила дар слово, — добре, ами после? — отговорът, изникнал изневиделица, я зашемети. Нямаше да има „после“ — той не я харесваше, смяташе я за досадница, която за негово най-голямо нещастие, винаги се озоваваше на прага му. И още по-лошо — разбра, че е влюбена! — не мога да си обясня защо! — сподели тя с Хенри и Хораций, тъй като други слушатели липсваха. — Той е отегчителен, раздразнителен и избухлив и вероятно едва ме понася!

Един хубав плач щеше да я успокои, но в този миг влезе Коб и й съобщи, че вечерята е сервирана. Така тя се озова в трапезарията и запреглъща през сълзи вкусната храна. Щом привърши, се извини, че е уморена и се отправи към стаята си.

— Кога тръгваме утре? — обърна се тя към Коб.

— Трябва да пристигнем за обяд, госпожице. Ако потеглим към десет часа, ще разполагаме с предостатъчно време.

Сузана си легна, а мислите й се зареяха в бъдещето. Единствената перспектива бе да си намери домакинска работа — винаги се предлагаше по нещо. Засега вариантът „медицинска сестра“ отпадаше — нали трябваше да спести пари за квартира! Лейди Манбрук бе много мила, но не можеше да й досажда безкрайно. И без това бе достатъчно задължена на професора. Искаше да замине колкото се може по-скоро.

Далеч от очите, далеч от сърцето, каза си тя и избухна в сълзи при мисълта, че вече няма да го види. Странно, но това я тревожеше много по-силно от неясното й бъдеще.