Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Chain of Destiny, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Димитрова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 37 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bobych (2010)
- Разпознаване и корекция
- Sianaa
- Допълнителна корекция
- sonnni (2012)
- Форматиране
- in82qh (2013)
Издание:
Бети Нийлс. Пленница на съдбата
ИК „Арлекин-България“, София, 1994
Английска. Първо издание
Редактор: Ирина Димитрова
ISBN: 954-11-0259-X
История
- — Добавяне
Пета глава
— Няма нищо особено! — окопити се най-после Сузана. — Добре съм, само че прекарах безсънна нощ.
— О, да, трябваше да се досетя… — влезлият с огромен поднос прислужник ги прекъсна — кафе, варени яйца, препечени филийки, кифли. Професорът се обслужи така непринудено, че Сузана, в желанието си да изглежда не по-малко естествена, попита:
— Често ли закусвате тук?
Той отпи от кафето и въпреки че гласът му бе сериозен, стори й се, че долавя нотки на удивление.
— Преди, когато Джули беше болна, я навестявах често. Много удобно за посещения време — преди започване на работния ден.
— О, да, разбирам. Но… Мислех, че сега сте в Англия.
— Точно така. Пътувах с нощния ферибот и се връщам довечера.
— Не ви ли се струпва твърде много работа?
— Не. Но хайде да се съсредоточим върху основното — как е Джули? — това тъй рязко прекъсване обля бузите й с гъста червенина, но дори да бе забелязал, той не се издаде. — Какво е мнението ти, Сузана?
— Е, не съм професионалист! — сопна се тя остро. — През по-голямата част от времето бе спокойна, въпреки че присъствието ми не й се нрави особено. Сигурно й е доста досадно да се мотая непрестанно из краката й. Насаме се разбираме чудесно, но… — тя замълча при спомена за дребните, но неприятни подмятания, които се бе налагало да преглъща. — Вечер, макар и след упорита борба, си лягаше рано и спеше непробудно по осем часа. Но снощи приятелите й останаха до късно и тя си легна доста превъзбудена. Събуди се цялата в сълзи, ужасена от мисълта за смъртта, трепереща от подозрения, че не сте й казали истината. Положих немалко усилия да я успокоя и стоях до леглото й, докато отново се унесе.
— И какво й каза?
— Че няма да умре и че е невъзможно да я лъжете.
— А говори ли ти за един млад мъж, който е в чужбина?
— Да. Мисля, че го обича, но не е сигурна в чувствата му. Понякога казва, че ще се омъжи… — тя замълча и се изчерви.
— Продължавай, Сузана! Трябва да знам всичко!
— Понякога казва, че ще се омъжи за вас, но като че ли се колебае, защото сте твърде…
— Стар — довърши той. — Така е. Не е тайна, че пациенти, преживели тежки операции, често смятат, че са влюбени в лекарите си. Всичко се изпарява в мига, когато осъзнаят, че са в отлично здраве и се върнат към нормален живот.
— Не ви ли поставят в неудобно положение?
— Професионален риск, при това не особено чест. Благодаря ти за помощта. А сега ми разкажи за себе си!
— За мен? О, всичко е наред.
— Предполагам, не си избегнала „малките лудости“ на Джули — на моменти може да е шокиращо груба — Сузана мълчеше. — Ще издържиш ли още няколко седмици? Намери ли си приятели?
— Боже мой! — изгледа го тя удивено. — Никой от компанията на Джули не ме и поглежда! — и бързо добави: — А и защо ли?
— Защо, наистина? — той допи кафето си. — Да отидем ли да я видим? После ще се отбия при Мевроу.
— Джули спи.
— Да, зная. Искам да я видя, преди да разбере, че съм тук.
В съня си Джули бе изящно красива — порасналата след операцията коса обрамчваше поруменялото й лице. Професорът я наблюдава няколко минути, след което повдигна отпуснатата й ръка. Тя се събуди и погледът й, в началото блуждаещ и недоумяващ, светна от радост.
— Гай, о, Гай, толкова съм щастлива, че си тук! Колко дни ще останеш? Ще излезем ли довечера? Само ние двамата?
— Пътувам за Амстердам, скъпа, и реших да се отбия да те видя — усмихна се той и се наведе над леглото й. — Искам да те прегледам — съвсем набързо.
— Никога ли не мислиш за нещо друго, освен за работа? — намуси се тя. — Чувствам се идеално!
— Сузана ми каза, че изпълняваш съвсем точно предписанията ми — още седмица-две и ще си напълно във форма — огледа очните й дъна и внимателно завъртя главата й. — Някакви болки? Имаш ли апетит? Чувстваш ли отпадналост? А сънят?
Джули седеше в леглото, обгърнала колене.
— Сигурна съм, че Сузана ти е казала всичко. Движи се с мен като сянка. Добре съм. Снощи сънувах кошмар, но отмина.
— Не се тревожи! Организмът ти се справя прекрасно, но все пак му е необходимо време. Не го претоварвай! Още малко и ще те оставя на свобода за три месеца.
— Кога? Ами Сузана? Кога ще си тръгне?
— След две-три седмици — забележка, която Сузана очакваше с не по-малък трепет.
Когато по-късно срещна Мевроу, професорът вече бе заминал.
Би могъл да ми каже довиждане, помисли тъжно тя, докато мелодичният глас на Мевроу изпълваше ушите й.
— Толкова мило момче! Познаваме се отдавна — още преди да се омъжа. Когато Джули се роди, беше ученик. Обичаше да я забавлява, а тя бе трудно бебе.
И сега не се е променила, заключи Сузана.
След няколко дни пристигнаха братята на Джули. По-големият, Корнелиъс — внушителен мъж около трийсетте — бе женен, но не водеше съпругата си, която чакаше дете. Очевидно обичаше много Джули, но следеше държанието й с неодобрение. Другият много приличаше на сестра си — красавец, на когото никак не бе неприятно да бъде постоянен център на внимание. И двамата работеха във фирмата на баща си. Току-що се връщаха от Америка и Хюбърт, за разлика от брат си, гореше от нетърпение да сподели впечатленията си. Никой не се сети да ги запознае със Сузана и едва по-късно Джули подметна:
— Почти забравих — това е Сузана. Гай ми я натресе, докато оздравея.
Корнелиъс я поздрави учтиво, а Хюбърт я изгледа с интерес.
— Здравей — каза той на прекрасен английски. — Не бих приел тази работа дори за всички чаени плантации на Китай! — и изкриви лице в гримаса. Сузана се разсмя. — Какво мислиш за Холандия?
— Ами… още не съм разгледала почти нищо.
— Вързана за полата на Джули? Трябва да направим нещо по този въпрос — и като дръпна стола си по-близо, й заговори за Хага, нехаещ за изпепеляващите погледи на сестра си.
Като разбра, че на следващия ден е свободна, Хюбърт й предложи да я разведе из града. Поласкана и трогната от любезността му, Сузана веднага се съгласи, въпреки че бе решила да попълни скромния си гардероб. Би било прекрасно някой да й покаже забележителностите на старинния град — кой знае дали отново ще й се удаде случай да посети Холандия?!
Разходката премина изключително приятно — поне за Сузана, незабелязала снизходителното пренебрежение, с което Хюбърт посрещаше ентусиазираните й възклицания. Вечерта той спомена на Джули за пълното си отегчение — не от грубост, а по-скоро раздразнен.
— Никой не ти е виновен, че я покани! — тросна се Джули.
— На момичето му е скучно. Да се грижи за теб е все едно да се грижи за дявола! — сериозността му я разсмя.
— Все пак ти отбеляза едно добро дело, Хюбърт. Да се надяваме, че няма да разчита на повече съвместни развлечения!
Тревогата й бе неоснователна — денят с Хюбърт остави приятни спомени у Сузана, но и през ум не й минаваше, че може да се повтори. Той скоро заминаваше, а и тя разполагаше с един свободен ден на седмица. Освен това бе достатъчно чувствителна, за да разбере, че се отличава от обичайните компаньонки на Хюбърт както тебешир от сирене. Легна си доволна, въпреки че настроението й вероятно би се променило, ако бе научила за обаждането на професора. Тъй като бе излязла, го свързаха с Джули. Отегчена и в лошо настроение, тя представи разходката на Сузана с брат си в съвсем друга светлина. Професорът не бе глупак, и въпреки че познаваше склонността на Джули да преувеличава, му стана неприятно. Сузана бе сериозна и скромна — символ на жената опора — и въпреки че понякога имаше хаплив език, по природа бе мила, нежна и състрадателна. Какво общо имаше с Хюбърт — този егоист, който мислеше единствено за собственото си удоволствие? Поставяйки бавно слушалката, професорът се ядоса на себе си — как можеше да се дразни от мисълта, че Хюбърт е пуснал в ход чара си за съблазняване на Сузана?
— Глупаво момиче — констатира той на глас в празната стая. Забележка, която бе както несправедлива, така и невярна, а за него — и крайно необичайна.
Вечерта професорът отлетя за Англия, а два дни по-късно — за Кайро, където му предстоеше спешна операция на важен политик. Всичко мина успешно, но бе затрупан с работа и ако мислеше за Сузана, то бе съвсем епизодично. Семейният лекар на Джули го успокои, че всичко е наред и едва след три седмици му се удаде възможност да замине за Холандия.
Този период бе много тягостен за Сузана. Джули бе в отлично здраве, но Сузана бе обещала на професора да я накара да спазва режима и се бореше за спокоен и умерен живот. Неблагодарна задача, която й печелеше единствено нарастващата непоносимост и раздразнителност на пациентката.
Вече не разполагаше с нито една свободна минута. Джули се съгласяваше да легне само при условие, че Сузана й чете или поне стои в стаята — вместо да се „мотае насам-натам!“. В редките случаи, когато отстояваше независимостта си и излизаше, съжаляваше стократно. Или намираше девойката, изпаднала в истерична ярост и успокоенията отнемаха остатъка от деня, или бе изчезнала с колата на някоя приятелка и нервите й се късаха, докато се прибере. Още с пристигането на професора бе решила да го помоли за връщане в Англия. Нямаше ясни планове, но с малкото спестени пари и, надяваше се, добри препоръки, щеше да си потърси работа.
Не без спорове успя да запази и свободния си ден. Ето че и Хюбърт се появи и изненадващо й предложи да посетят заедно „Панорама Месдаг“. Залата бе в центъра на Хага. Уговориха се да се чакат отпред в два следобед.
Сутринта тя обходи магазините, като се застояваше главно пред витрините. След чаша кафе посети известна галерия и разгледа картините, после похапна в малко кафене и бавно се отправи към „Панорама Месдаг“. Студът щипеше и пред залата нямаше жива душа. Почака десет минути и тъкмо мислеше да тръгва, когато Хюбърт се появи. Но не сам, а под ръка с красиво младо момиче, облечено в топли и модерни дрехи. Когато приближиха, стана ясно, че не е толкова млада, но е изящно гримирана, а русата й коса падаше свободно по раменете.
Хюбърт хвана Сузана за ръка и закрачи бързо.
— Сузана, това е Моник, моя стара приятелка — обърна се и се засмя на момичето. — Ще ни прави компания днес… — и започна непринуден разговор, като почти не даваше възможност на Сузана да се намеси. От време на време разменяха с Моник тихи реплики на холандски и не след дълго Сузана се почувства в ролята на излишния трети. Защо ли бе дошла? Щом влязоха, тя позабрави безпокойството си. Прекосиха няколко зали с картини на Месдаг и след тясно коридорче и две-три стъпала се озоваха пред огромна композиция във форма на кръг — Схвенинген в края на деветнайсети век — толкова жива и истинска, че на Сузана й се прииска да прескочи въжетата и да се присъедини към рибарите, кърпещи мрежи на брега на Северно море. Сузана вървеше бавно, погълната от изключителното майсторство, и едва след като обиколи половината платно, установи, че спътниците й са изчезнали. Припряно направи още един пълен кръг, но не ги откри сред редките посетители. Може би се бяха върнали в галерията с картините? Следвайки обичайния си здрав разум, тя реши да довърши обиколката, тъй като скоро заминаваше и не би имала друг случай да посети „Панорамата“.
След петнайсетина минути се озова на входа и огледа улицата. Денят гаснеше и контурите на предметите започваха да се размиват. Сузана реши да изпие чаша чай и да се прибере в дома на Джули. Едва бе направила няколко крачки и срещу нея изникнаха Хюбърт и Моник.
— Сузана, Моник си спомни, че трябва да вземе нещо от аптеката. Опитахме да ти кажем, но ти бе така погълната от панорамата… — изсмя се прекалено силно и припряно продължи: — Ще пием ли чай? Наблизо има прекрасно местенце…
Сузана весело се съгласи, въпреки че не повярва нито дума. И двамата имаха виновен вид. Всъщност — какво я засягаше? Но защо я покани, след като повече от очевидно бе, че никой не се интересува от присъствието й?
Кафенето се оказа чисто, но доста скромно и с неколцина посетители. Хюбърт поръча чай и малка чинийка бисквити и като смотолеви неясно извинение, заговори полугласно с Моник. Сузана отпиваше от хладката течност. Изпълни я невероятно усещане за самота.
— Благодаря ви за разходката и чая… — понечи да стане тя, но Хюбърт протегна ръка и я задържа.
— Сузана, ти си мило момиче. Ще направиш ли нещо за мен… За нас? Аз… Ние… Можем да се виждаме само тайно. Моник е омъжена, а аз съм сгоден, но не сме щастливи. Моля те, не казвай на родителите ми… Все едно, че сме прекарали деня и вечерта двамата с теб. Те не одобряват срещите ни с Моник.
— Предполагам, че е така. Сигурно е много тежко за годеницата ти и за съпруга й. Няма да кажа нищо, но друг път не ме моли за подобна услуга, защото няма да се съглася.
И като им кимна за довиждане, излезе на улицата. Беше почти тъмно. Какво да прави още час-два? Магазините затваряха, а и не й бе удобно да влезе сама в кафене. Оставаше киното. Изгледа американски филм с дублаж на холандски — доста мъчително! — след което се отправи към най-близката спирка.
На волана, поел към дома на Джули, професорът мерна дребната забързана фигурка. Но трафикът не му позволи да спре.
Когато Сузана влезе в хола, той говореше с Мевроу и Джули. Изправи се, но преди да я поздрави, нахълта Хюбърт. Професорът кимна хладно — нямаше особено добро мнение за младежа — но Хюбърт бе като водопад.
— Дошли сте да прегледате Джули? О, изглежда ми напълно здрава! — той седна близо до Сузана. — Тъкмо паркирах колата. Със Сузана прекарахме чудесен ден — обикаляхме къде ли не, обядвахме, пихме чай, опитахме от прочутите сметанови торти в „Сауър“ и поскитахме из магазините — засмя се гръмко, без причина, и погледна младата жена. — Нали беше страхотно, Сузана?
Тя не вдигна очи и тъй като чувстваше, че професорът я наблюдава, побърза да се изправи.
— О, да, разбира се!
Неочаквано се разнесе раздразненият глас на Джули.
— Ако искаш да ме прегледаш, Гай, сега е моментът. Сузана, ела с нас. После ще се преоблечеш.
Какво спасение! Дано Хюбърт не остане за вечеря!
Професорът не бързаше — прегледа пациентката си грижливо и спокойно и после подхвана разговор. На Сузана й се искаше да се измъкне, ала не й се удаде удобен случай! Звънът на телефона я накара да подскочи. Джули се обади и професорът тихо каза:
— Да почакаме отвън — и придърпа Сузана, преди тя да успее да реагира. После се облегна на парапета и се вгледа в лицето й. — Значи прекара чудесно с Хюбърт?
— Да — измънка тя, взирайки се в коридора под тях.
— Доколкото знам, не е голям любител на магазините — тонът му я караше да се чувства неловко. — Добре, че те е завел в „Сауър“. Прекрасно кафене! Качихте ли се на втория етаж?
— Да, разбира се — кимна тя. — Чаят бе възхитителен.
— Въпреки че златисторозовият китайски порцелан не ми допада особено… — кадифените нотки я накараха да вдигне глава.
Чистосърдечната му усмивка я насърчи и тя се осмели да продължи с глуповато хладнокръвие:
— Според мен е много изящен…
— Сузана — гласът му бе едва доловим, но смразяваше кръвта й, — „Сауър“ няма втори етаж, както и златисторозов порцелан. Да не говорим, че когато те зърнах на улицата Хюбърт не беше с теб. С кого прекара деня? И не ми губи времето с нови лъжи… О, сигурно си била на „Панорамата“ — идеално място за срещи. Но защо заговорничите с Хюбърт?
Сузана за малко не се задави. Той мислеше, че тя се среща тайно с мъж… Значи, значи бе по-лош, отколкото бе предполагала досега — арогантен, нагъл и ограничен.
— Не е ваша работа! — но гласът й, въпреки усилията, леко потрепваше.
— Напротив! Аз те накарах да дойдеш тук… — той замълча, защото две сълзи се търкулнаха по бузите й. Тя се обърна с гръб и ги избърса като малко дете. Той внезапно смени тона: — Май съм разбрал погрешно? О, Хюбърт те е използвал за някой от долните си номера! Не се тревожи, мила, няма да го издам, но и няма да му позволя да ти причинява болка! — той повдигна брадичката й и се взря в лицето й. — Не ме харесваш особено, нали? Но повярвай ми, не бих ти сторил зло! Искам да си щастлива! — подаде й снежнобяла кърпичка. — Кога е следващият ти свободен ден?
— Джули ще ходи на гости на леля си другия четвъртък… заедно с майка си.
— След девет дни… — той се замисли за миг. — Ще дойда в сряда на последно посещение. Ще взема колата и ще направим обиколка из страната.
На лицето й се изписа изненада.
— Не е необходимо — започна тя притеснено — да си загубите деня, за да ме развеждате.
— О, не, за мен ще бъде удоволствие да се разходя из равнината по това време на годината. А ако се постараем, сигурен съм, че ще съумеем да не се караме за час-два!
Той се усмихна и тя занемя пред тази странна метаморфоза — суровото му лице се смекчи и доби приветливо и нежно изражение.
Може би в крайна сметка ще започна да го харесвам, помисли си тя объркана и кимна.
— За мен ще бъде удоволствие, ако сте сигурен, че няма да ви проваля свободното време.
Той помисли за обяда с колеги, който се налагаше да отложи и за вечерята, на която бе възнамерявал да покани очарователната дъщеря на стар семеен приятел, и сам се зачуди защо така слепешката бе дарил деня си на това дребничко невзрачно момиче с остър език и ярка коса. Спомни си сълзите й и се усмихна снизходително, но острият й поглед го сепна.
— Всъщност обичам да показвам втората си родина.
— Мислех, че сте англичанин.
— Така е, но леля ми се омъжи за холандец и прекарвах тук всички ваканции. Докторатът си защитих в Лайден.
На Сузана й се стори, че разговорът започва да го отегчава, но за щастие, в този миг се появи Джули и тримата слязоха в хола. Не след дълго професорът си тръгна.
През цялата вечер Сузана избягваше Хюбърт, но забеляза, че и той постъпва по същия начин. Говореше много и с подробности за работата си и за почивката, която бе решил да направи. Дали не искаше да прикрие някакви тайни планове?
Джули не спомена предполагаемото им съвместно излизане, но Сузана усещаше, че момичето знае повече, отколкото бе склонно да покаже. Присъствието на Сузана все повече я дразнеше — въпреки че на обяд неохотно си лягаше, а вечер заспиваше преди полунощ, между двете винаги тлееше прикрит конфликт. Джули се мотаеше из стаята, дремеше с часове във ваната, и тъкмо когато Сузана си бе легнала, я викаше за книга, питие или каквото и да било друго.
Сузана си налагаше да не се ядосва — оставаха й няколко дни! Вярно, че бе спестила почти цялата си заплата и бе благодарна на професора за съдействието, но нетърпението й да се върне в Англия нарастваше главоломно. Беше й мъчно за Хораций — професорът й бе казал, че се чувства отлично, но все пак… Неясното бъдеще й тегнеше като бреме — възнамеряваше отново да помоли госпожа Кофин за подслон, докато си намери нова работа.
Верен на обещанието си, професорът пристигна в сряда. Както обикновено влезе, докато тя закусваше, и вежливо я поздрави. Хапнаха заедно между подхвърлени откъслечни реплики — най-вече за Джули. Сузана отговаряше кратко, защото й се стори, че е неспокоен. После се качиха до стаята на Джули. Тя пиеше сутрешния си чай и четеше писма, но когато влязоха, скочи от леглото и обви ръце около врата му.
— Много по-добре изглеждаш — отбеляза той. — Чудя се защо!
— Той се връща! — размаха тя възбудено едно писмо. — Евърт — спомняш ли си го?
— Разбира се. Ти не позволи на никой да му съобщи, че имаш мозъчен тумор…
— Да, но той пише, че ако е знаел, никога не би заминал. Откъде ли е научил? — недоумяваше тя.
— Аз му писах — заяви невъзмутимо професорът. — Може и да си забравила, но не си ме карала да ти обещавам, че няма да го сторя. След операцията всяка седмица му съобщавах най-важното. Посъветвах го да не се връща, докато не оздравееш напълно. Което вече е факт. Кога пристига?
— Гай, о, Гай… след два дни! Мислех, че никога вече няма да го видя и всичко останало ми бе безразлично. По едно време дори смятах да се омъжа за теб.
Новината бе посрещната невъзмутимо.
— Е, този вариант вече не е актуален. Пък и не съм убеден, че бих се съгласил, въпреки че си невероятно красива и очарователна! А сега — край на шегите! Да те прегледам за последен път!
Сузана присъстваше като безмълвна сянка, но слушаше с интерес. Щастието на Джули я радваше, но на сърцето й бе тежко — защо нещо подобно не се случеше и с нея? Колко прекрасно би било да се появи мъж, който да я завърти във вихъра на любовта, да се омъжи за нея и смъкне от крехките й плещи всички тревоги?! Потънала в мечти, тя дойде на себе си, едва когато професорът произнесе името й за трети път.
— Ако нямаш нищо против, донеси хапчетата на Джули. Трябва да ги сменя.
Тя се изчерви и отиде в банята да ги потърси. Отново й се стори, че нервничи — вероятно присъствието й го дразнеше. Нищо чудно да оттегли поканата си! Вероятно предложението му бе продиктувано от стремеж да я успокои — какво ли не казват хората в тежки моменти — без да мислят! Когато влезе с шишенцата, Джули попита:
— Кога си тръгва Сузана? Вече не се нуждая от помощта й. А щом Евърт пристигне…
Професорът дори не я погледна.
— Той пристига след два дни… Значи Сузана може да си тръгне вдругиден. Ще поговоря с майка ти.
— О, ти наистина си чудесен! — прегърна го отново Джули. — Ще станеш прекрасен съпруг, но не виждам момиче, което да те заслужава! — и се обърна към Сузана: — Тук не ти беше много весело, нали? Ще се радваш да си отидеш у дома и да се позабавляваш…
Сузана кимна с усмивка. Половината от света нямаше представа как живеят останалите, но не бе сега моментът да осведомява Джули. Професорът я потупа по рамото.
— Бъди добро момиче, Джули! Ако се нуждаеш от нещо, знаеш къде да ме намериш. Сузана, ела с мен! — в коридора й каза: — Утре в девет сутринта. Ще разполагаме с целия ден.
— Аз… Всъщност мислех, че… трябва да си приготвя багажа и да огледам разписанията…
— Багажът ще ти отнеме половин час, дори по-малко — не е прекалено обемист, нали? — тя потъна в пронизващия му поглед, който сякаш искаше да я погълне. — Освен това ще пътуваш с мен. Запазил съм ти място на ферибота за Харуич.
— Но откъде знаехте, че си тръгвам?
— Не бе трудно да се досетя. Евърт пристига, Джули е вече във форма, а ти по всяка вероятност би искала да се прибереш в Англия — освен ако нямаш други планове?
— Не — поклати глава тя. — Мислех да отида при госпожа Кофин, като пътем взема Хораций, ако не възразявате.
— Ще обсъдим това утре — погледът му се плъзна по сакото и полата от туид. — Имаш ли зимно палто? Може да ни се прииска да се поразходим, а навън е доста студено.
— Да, имам — изчерви се тя силно.
— Добре. До утре! — той кимна и прекоси антрето на път за хола.
Сузана въздъхна облекчено — пътуването вече не бе сред проблемите й. Но радостта й бе помрачена от забележките му за дрехите й.
— Лесно му е на него! — измърмори тя, докато изкачваше стълбите, — с бентли и костюми „Савил Роу“!
След миг с неохота призна, че не бе коректна — нали, в крайна сметка, си бе погрижил за пътуването й!