Бети Нийлс
Пленница на съдбата (3)

Трета глава

Всекидневната изглеждаше доста приветлива със запалените лампи и играещите по стените и по сребърния поднос огнени отблясъци. Дамите заемаха обичайните си места, а професорът, отпуснат в огромен фотьойл, изглеждаше като у дома си. Стар приятел или семеен лекар? Очевидно познаваше отлично двете възрастни жени.

Мъжът се изправи, щом Сузана влезе. Тя прекоси стаята и седна в по-малко кресло.

— Племенникът ни каза, че се познавате отпреди, Сузана — рече лейди Манбрук. — О, виждам, че си донесла танцовите програми! С радост ще ги разгледаме, като привършим с чая.

Сузана смотолеви неразбираем отговор. Разбира се, приликата между професора и двете дами беше очебийна — аристократичния нос, хладните сини очи под гъсти мигли. Сузана седеше сковано, отпиваше чай от изящната порцеланова чашка и опитваше миниатюрните сандвичи с краставички. Въображението й се развихри. Вероятно професорът живееше в Лондон. Къде другаде би работил човек с неговите способности? Но бе доста близък приятел с Фийби Давиниш. Прекарваха заедно уикендите и междувременно се бе отбил да поздрави лелите си.

Гласът му, прекалено и ласкателен, за да й допадне, я върна към действителността. Питаше я дали работата й харесва.

— Да, много, благодаря.

— Колко време ще ти е необходимо да се справиш?

— Не съм сигурна. Всички документи са групирани по дати, но оттук нататък ще бъде по-сложно. Писмата и изрезките се отнасят до голям брой хора — ще се наложи да ги прочета и сортирам.

— Няма защо да бързаш — намеси се госпожа ван Бьок. — Доста работи през тази седмица.

— Дори в неделя — промърмори професорът. — През седмицата ли предпочиташ да почиваш?

— Аз… — Сузана рязко си пое дъх. — Чувствам се прекрасно…

— Не се съмнявам — прекъсна я той. — Но трябва да разполагаш и със свободно време. Сигурен съм, че лелите ми не биха имали нищо против, ако заниманията ти се удължат със седмица и същевременно си почиваш.

— Мило дете, разбира се, че трябва да си починеш. Колко сме несъобразителни — лейди Манбрук изглеждаше разстроена. — Какво предлагаш, Гай?

Отговорът му бе готов — без дори да погледне към Сузана или да я попита, от което й стана малко неприятно.

— О, по ден на седмица — повечето служители и продавачи разполагат с два — и установено работно време. От девет до обяд и още четири часа от два часа до вечеря по неин избор.

Сякаш не присъствам, помисли Сузана раздразнено. Изгледа го красноречиво, но срещна хладния му взор.

— Това устройва ли те? — осведоми се той.

Изкуши се да му отвърне, че не я устройва, но лейди Манбрук изглеждаше все още притеснена от недосетливостта си и Сузана каза безизразно:

— Благодаря ви, професоре! — и язвително добави: — Колко мило от ваша страна!

— Не съм от особено милите хора — отбеляза той, — но смятам, че съм справедлив.

И доста рязък! Сузана подаде програмите на дамите.

Следващият час отлетя бързо, изпълнен с непрестанни възклицания над малките тефтерчета, навяващи спомени за отминали времена. Надрасканите инициали хвърляха възрастните дами в догадки, а някъде страничките бяха полупразни.

— Това сигурно е на Емили Уолфъртън — заяви лейди Манбрук. — Такова надменно създание! Аз винаги имах кавалери!

— Аз също! — намеси се сестра й. — А, ето я и бабата на Фийби — доста неприятно и невъздържано момиче. Винаги искаше това, което не можеше да има — тя вдигна очи към професора, безгрижно отпуснат във фотьойла. — Надявам се, Фийби не е невъздържана, нали, Гай?

— О, никога, стига да получава това, което иска!

— Предполагам, винаги го получава — замислено рече госпожа ван Бьок. — Уилям Давиниш е твърде стар, за да желае друго, освен спокойствие.

Професорът не отвърна, а смени темата:

— Сузана може би ще желае да разполага с час-два преди вечеря — погледна часовника си: — Време е да тръгвам.

— Толкова скоро ли, скъпи? — възкликна лейди Манбрук.

— Ще вечерям с Фийби — очите му се спряха на Сузана.

Тя стана, извини се тактично и се отправи към вратата. Професорът галантно я отвори — очевидно нямаше търпение да се отърве от нея. Когато се разминаваха, той тихо подметна:

— Жалко, че нямаше време да си поговорим!

Сузана замислено го погледна:

— А нима има какво да си кажем, професоре?

Усмивката му не й се понрави. Нито приглушеният кадифен глас.

— Като се изключи огнената ти коса, си като малко мишле — при това с остри отровни зъбки. Лека нощ, Сузана.

Той я наблюдаваше, докато се отдалечи и изражението му накара лейди Манбрук да подхвърли:

— Толкова мило момиче, Гай, спретнато, чисто и работливо.

Как ли би реагирала Сузана? Никое момиче, колкото и скромно да бе, не би сметнало подобна забележка за комплимент. Той сви рамене, недоволен от себе си заради странния интерес, който проявяваше към младата жена. Не му бе трудно да й уреди тази работа при лелите си — направи го от съжаление и защото смяташе, че Фийби се бе отнесла несправедливо. Все пак нямаше никаква причина да се интересува от бъдещето на Сузана. Нали й осигури няколко месеца отсрочка — докато се ориентира в желанията си? Все пак налагаше се да си изкарва прехраната, както много други!

 

 

Сузана се прибра, нахрани Хораций, запали камината и облече палтото си, като не спираше да споделя вълненията си.

— Той несъмнено е груб по характер. Мисля, че не може да ме понася — колко жалко, че отново се срещнахме!

Разходката започна по маршрут, който Хораций недвусмислено бе показал, че предпочита — по алеята стигнаха до желязната врата на оградата. Както обикновено, наоколо не се забелязваше жива душа. Котаракът весело подскачаше по тревата и тъкмо поеха по обратния път, когато иззад завоя безшумно изскочи колата на професора и рязко спря на половин метър от Хораций. Мъжът надникна през прозореца и гневно рече:

— За бога, защо се мотаете в мрака без осветление? Можех да го убия!

Сузана притискаше силно изплашения и възмутен Хораций до гърдите си.

— Това е частно имение! Как бих могла да предположа, че ще излезете зад завоя със сто и двайсет километра в час!

— Най-много с петдесет! — засмя се той. — Аз съм добър шофьор. Но нека ти бъде за урок! — и като се прибра, потегли, оставяйки я кипяща от гняв.

— Надявам се да не го срещам повече! — сподели тя с Хораций, докато малко по-късно си миеше зъбите в банята.

 

 

Втората седмица измина неусетно. Дамите бяха взели много присърце предложенията на племенника, защото всяка вечер я питаха дали не е работила по-дълго от уговореното, а в събота й напомниха, че трябва да почива — забележка, която тя посрещна с радост. Танцувалните програми бяха подредени и картотекирани и вече бе доста напреднала с вестникарските изрезки — по-сериозно, но и по-интересно занимание.

Бе получила заплатата за две седмици и въпреки неясното бъдеще, гореше от непреодолимо желание да изхарчи част от парите. Нямаше да й стигнат за рокля, но плат за пола и прежда за пуловер щяха да свършат прекрасна работа, а и щеше да спести част от парите, в случай че не успее веднага да си намери работа. Често през нощта лежеше будна, обзета от тревога пред неизвестното. Седмица преди приключване на ангажимента ще започне да следи обявите.

В събота сутринта нахрани Хораций, облече костюма от туид и се качи на автобуса за Марлборо. Намери това, което търсеше — фин зелен вълнен плат за пола и подходяща по цвят прежда за пуловер. Бе избрала сложен модел, но обичаше да плете, а така щеше да уплътни и свободното си време. Хапна скромно в тихо кафене встрани от главната улица и пое обратно.

Отпусната на фотьойла пред запалената камина, Сузана хапваше пуканки с чая, а Хораций мъркаше, сит и доволен.

— Какво удоволствие доставят дребните радости в живота! — сподели тя с котарака и облиза пръсти.

До вечеря имаше още много време. Тя почисти, разпъна плата на земята и скрои полата. Налагаше се да я ушие на ръка, но това не я безпокоеше.

 

 

През следващата седмица от професора нямаше и следа, но тя не очакваше да го види, а и никой не го споменаваше. Всекидневието й се изчерпваше с подреждане на вестникарските изрезки, шиене и кратки разходки — доста еднообразно, но тъкмо това й създаваше усещане за сигурност. В свободния си ден отново отиде до Марлборо, но изхарчи съвсем малка част от заплатата си. Бъдещето бе твърде несигурно. Оставаха й само три седмици за подреждане на писмата и дневниците. Следващата седмица трябваше да вземе решение. Надяваше се да получи добра препоръка от лейди Манбрук, която да й даде шанс сред обявите за домакинска работа в „Лейди“.

Писмата се оказаха необикновено увлекателни. Съдържанието на по-голямата част се изчерпваше с описания на приеми, срещи и танцови забави с подробности за безброй тоалети, някои твърде безвкусни. Но имаше един куп, завързан с панделка, който Сузана разтвори не без колебание и после бързо прибра. Първите думи бяха „Моя любов“, а четенето по-нататък й се стори равносилно на подслушване. Заедно с друг подобен куп, тя ги отнесе на лейди Манбрук, която ги прегледа и рече:

— Леля Алиша и чичо Хумбърт… преди да се оженят. Колко романтично! Добре че ми ги показа, Сузана. Ако има и други такива, събери ги в един плик и напиши отгоре „Лично!“ Струва ми се, че не са предназначени за чужди очи.

— Има няколко на чужд език — като че ли е немски…

— Холандски — уточни госпожа ван Бьок. — Написани на ръка или напечатани?

— Повечето са напечатани.

— Копия на брачния договор, преди да се омъжа за милия Евърард. Боже мой, колко отдавна беше!

Двете дами се увлякоха в разговор, на който Сузана можеше да бъде само внимателен слушател — за добрите стари времена и разкошните забравени тоалети.

— Ще ни липсваш, Сузана! — каза лейди Манбрук по-късно, докато пиеха кафето. — Ти беше така старателна. Сигурна съм, че си подредила тези отегчителни документи по най-добрия начин. Имаш ли планове за бъдещето?

— Все още не, лейди Манбрук. Но до две-три седмици ще приключа с картотекирането и после…

— Дано си намериш хубава работа — пожела й госпожа ван Бьок. — Животът тук е прекалено скучен за теб.

— Тук съм много щастлива и освен това обичам природата — не след дълго Сузана се оттегли в апартаментчето си, странно обезпокоена. Стори й се, че дамите с нетърпение очакват да приключи, въпреки че не го казаха.

С Хораций в скута тя проследи обявите във вестника — няколко кръчми търсеха барманки, но тя нямаше понятие от работата, а и надали щяха да я одобрят. Барманките бяха красиви и пищни — за разлика от нея. Имаше предложение за домашна прислужница — в семейство с пет деца, трябваше да обича кучета, да бъде жизнерадостна и да помага на парализирана старица, когато се наложи. Заплатата — по споразумение. Не й бе ясно какво точно означава това, но имаше неприятното предчувствие, че не би се справила със споразумения от какъвто и да е род. Обезсърчено затвори вестника и реши през следващия уикенд да посети Агенцията за търсене на работа в Марлборо.

В края на седмицата, докато картотекираше последните танцувални програми, професорът я изненада в работната й стая.

— Все още ли се занимаваш с тях? — удиви се той и застана пред тлеещия огън, преграждайки топлия поток.

— Добър ден, професоре — рече Сузана и вдигна глава.

— Ако с поздрав бих могъл да залича недоволния ти израз — добър ден, Сузана. Почти приключваш, както виждам?

И той като че ли с нетърпение очакваше заминаването й!

— Да. Старая се да работя бързо, доколкото мога…

— Намери ли си вече работа?

— Всъщност съществуват няколко възможности… — сините му очи я пронизваха. — Е, не е сигурно, но написах три писма.

— Имаш ли пари?

Гъста червенина заля страните й.

— Но, професоре, това едва ли е ваша работа!

— Зададох ти най-обикновен въпрос, Сузана. Не виждам причина да не ми отговориш…

— Нека ви обясня! — пое дълбоко дъх Сузана. — Когато почина леля Мейбъл, бяхте много внимателен, въпреки че може да ви е професионален навик… Но няма да ви разреша да ме покровителствате! Ако не възразявате, бих желала да продължа работата си…

Присъствието му я дразнеше, но й стана още по-неприятно, когато той тихо излезе и притвори вратата зад себе си. На вечеря от него нямаше и следа.

— Колко жалко, че Гай трябваше да се върне за следобедните си консултации — отбеляза госпожа ван Бьок. — Милото момче работи прекалено много. Идват толкова много болни — Сузана я изгледа учудено и тя продължи: — С мозъчни тумори, мила. А Гай е толкова способен хирург и знае как да ги излекува… — тя внезапно се сепна. — О, скъпа, толкова съжалявам! За миг забравих, че леля ти…

— Не се безпокойте, госпожо — учтиво отвърна Сузана, — за леля ми не можеше да се направи нищо. Професор Бауърс-Бентинк я прегледа внимателно и беше много мил.

Съвсем различен от посетителя й днес следобед! Вероятно с нещо го дразнеше, защото той я предизвикваше да бъде груба.

— Не мога да повярвам, че следващата седмица скъпото момче ще стане на трийсет и пет — обади се лейди Манбрук. — Като че ли онзи ден ни бе на гости с родителите си. Жалко, че не доживяха да видят каква слава жъне в медицинските среди! А е толкова скромен! Никога не би те обидил!

Явно тази част от характера му ще остане загадка за мен, помисли Сузана. Нямаше да й се удаде възможност да я разкрие, защото и следващата седмица се изниза без никаква вест от него. А защо ли да има, възмущаваше се тя от себе си. Беше зает човек и работата му го задържаше в Лондон. А Сузана съвсем скоро приключваше с картотекирането. Бе прекалено честна, за да се мотае още няколко дни, въпреки че сериозно се изкушаваше да го стори, тъй като не бе получила нито едно предложение! Все пак устоя на изкушението, подреди прилежно последните писма и съобщи на лейди Манбрук, че е приключила.

— Толкова скоро ли, мила? Ще ти трябват ден-два да си събереш багажа. Крофт ще те откара с колата — но къде?

— При госпожа Кофин, докато се преместя на нова работа.

— О, разбира се! Сигурно имаш богат избор!

Де да беше така! Настъпи последният ден, а в пощенската кутия не се появи нищо. Сузана сложи Хораций в кошницата, сбогува се с всички и седна в колата до Крофт. Госпожа Кофин й бе изпратила окуражително писмо, в което й съобщаваше, че с радост ще й предостави стая. Но докато колата я отнасяше далеч от този рай на спокойствието, сърцето й тревожно туптеше. Вярно, бе спестила почти цялата си заплата, но нямаше да й стигне за дълго…

Госпожа Кофин я посрещна с неподправена радост.

— Не се тревожи, мила — успокои я тя, докато пиеха чай и Сузана й излагаше опасенията си за бъдещето. — Нещо ще се случи. Можеш да останеш, колкото искаш — и като я потупа по ръката, продължи: — А сега, разкажи ми за работата си. Интересно ли беше? Запозна ли се с приятни хора? — намекваше за млади мъже, разбира се.

— Не, но познай кого срещнах! Професорът, който прегледа леля Мейбъл — гласът й леко трепна. — Оказа се племенник на лейди Манбрук.

— Какво хубаво съвпадение!

— Не бих казала. Той не може да ме понася и ми задава какви ли не въпроси!

— Наистина ли? Чух от икономката в замъка, че напоследък госпожица Фийби била в твърде лошо настроение. Всички мислеха, че професорът ще се ожени за нея, а и тя самата се хвалеше. Но оня ден господин Томс ми подшушна, че я чул да казва на приятелка как не го е виждала от седмици. Не го познавам отблизо, но с мен винаги е бил много любезен, а доктор Уорън го боготвори. Сигурно не му е допаднал непоносимият характер на госпожицата.

Нима и неговият не е такъв, помисли си Сузана. Мъж, който обича да налага мнението си.

Беше й приятно да е отново в селото, въпреки че не отиде да види стария си дом. През по-голямата част от деня отговаряше на обявите, които госпожа Кофин любезно й даваше да прочете във вестниците и списанията, получени в пощата. След три дни получи две писма с категоричен отказ за домашни питомци. А да остави Хораций у госпожа Кофин бе невъзможно. Възрастната жена го харесваше, но самата тя имаше котка и старо куче, които не се погаждаха с новодошлия.

Сузана бе поела готвенето и някои други домакински задължения, за да не бъде в тежест на любезната си хазайка, а всеки следобед я заместваше и в магазина, докато възрастната жена си подремваше.

На четвъртия ден от пристигането й в магазина влезе професор Бауърс-Бентинк. Сузана тъкмо пресмяташе покупките на клиентка, когато звънчето над вратата пропя.

— Една лира и петдесет и три… — Сузана разсеяно вдигна поглед. Съзряла посетителя, тя занемя и забрави докъде беше стигнала. — О, трябва да ги пресметна отново.

Клиентката познаваше професора и учтиво го поздрави, след което подаде на Сузана банкнота от пет лири. Тя й върна рестото, постави покупките в найлонов плик, пожела й приятен ден и чак когато жената излезе, се обърна към професора.

— Добър ден. Желаете ли да купите нещо?

— Ами… не — на лицето му бе изписана едва доловима изненада. — Да не би да си наела магазина от госпожа Кофин?

— Не, но й помагам, докато съм тук.

— Значи не си намерила работа?

— Не, все още не.

— В такъв случай мога ли да се надявам, че ще превъзмогнеш неприязънта си към мен и ще изслушаш едно предложение?

— Вие също не ме харесвате! — подметна Сузана.

— Струва ми се, че не изпитвам никакви особени чувства към теб, Сузана — добри или лоши — устните му се извиха в усмивка. — А сега опитай да ме изслушаш, без да ме прекъсваш — доста надменна забележка, от която Сузана занемя.

Той побутна няколко кутии с бисквити и седна на плота. Беше висок и Сузана трябваше да вдигне глава, за да срещне погледа му.

— Моя пациентка се възстановява след операция на мозъчен тумор. Вече може да се прибере у дома си в Холандия, но се нуждае от разумна компаньонка, която да я придружава и наглежда, докато започне нормален живот. Категорично не желае медицинска сестра, а и състоянието й не изисква специални грижи, но е добре да има човек, който да стои в сянка и на когото да разчита, ако се наложи. Ти си напълно подходяща, Сузана.

— Много ясно се изразихте — промълви Сузана, преценявайки мнението му за нея. Значи бе подходяща да стои в сянка и да чака да я повикат като куче? О, как искаше да го постави на място. Ако можеше да я види поне веднъж да вечеря в „Риц“, облечена в черен тюл и диаманти…

— Сузана, струва ми се, че мислите ти блуждаят — настойчиво рече той. — Слушаш ли ме?

— За колко време? — подхвърли тя рязко. — Каква ще бъде заплатата?

Той я погледна втренчено.

— Най-много няколко седмици. Заплатата е прилична — споменатата сума й се стори огромна.

— Не са ли много парите само за стоене в сянка? Дори за разумен човек, който вдъхва доверие? Какви други добродетели се изискват?

— О, съжалявам! — възкликна той с едва прикрито нетърпение. — Обясних доста непохватно. Не съм искал да те засегна.

— Не се съмнявам. Но трябва да бъдете по-внимателен, особено когато разговаряте с момиче като мен.

— Защо?

— Ами, помислете сам, професоре! Не съм красавица, нямам нито пари, нито работа, а бъдещето ми е доста мъгляво. Не искам да ми се напомня за всичко това. Много мило от ваша страна да се сетите за мен, но, за съжаление, ще откажа. Не мога да оставя Хораций.

— Ще го взема у дома — чу се да казва професор Бауърс-Бентинк, удивен от собствените си думи. — Икономката ми ще го гледа с радост.

— Наистина ли? Може да избяга…

— Зад къщата има зимна градина, където ще се разхожда до насита без никаква опасност. Поемам отговорността.

Тя се учуди, че му вярва — може и да се заяждаше, но всъщност вдъхваше доверие. Сузана бавно кимна.

— Благодаря, радвам се, че ще започна работа. Ако спестя достатъчно пари, ще завърша курс за медицински сестри или детегледачки…

— Ами Хораций?

— О, тъкмо заради него са ми нужни пари — да наема стая или малък апартамент. Ще постъпя в провинциална болница… — мъжът нетърпеливо се изправи и Сузана почувства, че интересът му рязко бе спаднал — изпълнил задачата си, вече бързаше да тръгва. — Ще ми съобщите ли кога ще започна, нямам паспорт…

— Ще получиш писмо с всички подробности. Веднага подай документи за паспорт — не, по-добре попълни формуляра и ми го изпрати — ще добавя, че е спешно.

— На какъв адрес?

— Болницата „Елиът“, Лондон — после кимна за довиждане и тихо притвори вратата зад гърба си, като остави Сузана да се чуди дали не бе сънувала.

Госпожа Кофин, ликувайки, я увери, че най-после й е излязъл късметът и измъкна заявление за паспорт от запасите на пощата.

— Попълни го веднага, мила, и тичай при доктора и викария за подпис. И го изпрати още днес! — до края на деня тя не спря да прави предположения за бъдещата работодателка на Сузана. — Сигурно е много богата, или може би, някоя благородна особа, която живее в Холандия. Дано я разбираш! — и като огледа Сузана, додаде: — Ще имаш нужда от дрехи, мила.

Дори безлична фигура, оттеглена в сянка, трябваше да има приличен вид. Новата й пола бе готова, а пуловерът — изплетен до средата. Костюмът щеше да свърши работа, но се нуждаеше от няколко блузи, още един пуловер и рокля, която, ще не ще, трябваше да купи поради ограниченото време.

На другия ден тя получи писмо с името на болната — Джуфрау Джули ван Дийл, двайсет и две годишна, от Хага. Не беше омъжена, живееше с родителите си, имаше и двама братя. Следваха подробности за състоянието й и доста завоалиран намек, че за кратко може да изпада в лошо настроение и депресия, а вероятно и да демонстрира изблици на гняв.

— Като всички нас, нали? — промърмори Сузана и продължи да чете. Заплатата и условията бяха ясно обяснени. По два свободни часа на ден, седмично — един ден почивка, въпреки че по принцип трябваше да следва неотлъчно работодателката си. Доста ангажиращо задължение, но заплащането бе щедро и обещаваше добри перспективи за бъдещето.

От Марлборо Сузана си купи две блузи, фин пуловер, бельо и семпла рокля в оловносиво. През следващите два дни завърши пуловера — можеха да я повикат всеки миг. Писмото приключваше с молба да бъде готова за тръгване, затова тя опакова най-хубавите си дрехи под зоркия поглед на подозрителния Хораций и се въоръжи с търпение.

Не се наложи да чака дълго. Паспортът й пристигна бързо — вероятно професорът имаше близки приятели в паспортния отдел — а с него и кратко съобщение, че заминава след два дни. Щяха да я вземат с кола заедно с Хораций, който според уговорката, оставаше при професора, а Сузана трябваше да продължи пътешествието.

Шофьорът учтиво се представи. Казваше се Коб, беше доста едър и добросърдечен. Подреди багажа й, намести кошницата с Хораций на задната седалка и покани Сузана да се качи. Тя прегърна госпожа Кофин и седна отпред — шофьорът бе доста любезен и можеше да го поразпита за професора.

Но не успя да измъкне нито дума. Пътуването мина в непринуден разговор, а Сузана чувстваше странно вълнение и плаха надежда.

Бяха тръгнали рано и когато пристигнаха в Лондон сутрешното задръстване бе преминало, но Коб не бързаше. Бавно и спокойно се озоваха на тиха уличка близо до Харли Стрийт с просторни къщи, чиито пиринчени чукчета весело искряха. Коб плавно спря, слезе, отвори вратата и посегна за Хораций, а в това време до колата приближи симпатична добродушна жена на средна възраст, облечена в черно. Тя се усмихна на Сузана.

— Добро утро, госпожице. Аз съм госпожа Коб, икономката на професора. Ще ви направя чаша кафе, преди да тръгнете и ще ви покажа къде ще живее вашият котарак. Толкова се радвам, че го водите! Професорът има куче, но старата ми котка Флоси почина наскоро и много ми липсва — докато говореше, тя въведе Сузана в малко антре, непринудено елегантно с тапетите на райе и полирания под. — Ако нямате нищо против, заповядайте в кухнята, госпожице…

Зад витата стълба се виждаше масивна врата. Слязоха по няколко стъпала и зад следващата врата се озоваха в кухнята. Къщата бе много по-голяма, отколкото би могло да се предположи откъм улицата, защото от кухнята се отиваше към няколко малки стаички, а зад прозореца в дъното се простираше обширна градина.

— Ще живее тук с мен — обясни госпожа Коб, — но разбира се, ще броди и из къщата, а през тази врата минава на своя територия — продължиха по тясно коридорче и се озоваха в разкошна зимна градина. — Бъдете сигурна, че ще се грижа за него от сърце. Ще го пуснете ли да поогледа…

Слънцето бе затоплило зимната градина, обзаведена с шезлонги и малки масички.

— Ако искате, изпийте кафето си тук, докато малкият опознава обстановката — посъветва я госпожа Коб.

Икономката излезе припряно, а Хораций, освободен от кошницата, се разходи наоколо, като душеше зеленината и най-после се покатери на един шезлонг. Госпожа Коб влезе с подноса с кафе и радостно възкликна:

— Знаех си, че ще му хареса! Какъв красавец!

Сузана изпи кафето и тъй като предстоеше да потеглят след десетина минути, влезе да се поосвежи в банята. Съдейки по беглия оглед на къщата, професорът живееше доста комфортно, дори разкошно. Много й се искаше да надникне и в другите стаи, но устоя на изкушението. Вместо това се върна в зимната градина да се сбогува с Хораций, който бе заспал и едва-едва отвори око.

— Ще се върна — увери го тя и последва госпожа Коб обратно към колата. Чувстваше се ужасно — като човек, който миг след като е скочил в дълбок басейн, осъзнава, че не може да плува.