Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Chain of Destiny, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Димитрова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 37 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bobych (2010)
- Разпознаване и корекция
- Sianaa
- Допълнителна корекция
- sonnni (2012)
- Форматиране
- in82qh (2013)
Издание:
Бети Нийлс. Пленница на съдбата
ИК „Арлекин-България“, София, 1994
Английска. Първо издание
Редактор: Ирина Димитрова
ISBN: 954-11-0259-X
История
- — Добавяне
Четвърта глава
По време на краткото пътуване Коб се опита да я ободри.
— Жена ми се влюби в Хораций — подметна той. — Много обича котки. Сигурен съм, че ще ти напише писъмце за него.
— О, наистина ли? Много ще се радвам! Не съм сигурна колко дълго ще остана там — и добави колебливо: — Ако изобщо остана…
— Не се тревожете, госпожице! Професорът не греши. Щом е решил, че сте подходяща за работата, значи ще се справите. Ето, че пристигнахме! — и въздъхна със задоволство: — При това точно навреме!
Колата на професора плавно спираше пред красива къща на площад „Белгревия“ и Коб умело паркира зад нея. Излезе, отвори вратата на Сузана и се сърдечно се сбогува с нея. Професорът приближи и поздрави — сдържано, ала не враждебно.
— Ще те представя на Джуфрау ван Дийл. Потегляте с колата й след около половин час. Коб предаде ли ти един плик?
— Да, но все още не съм го отворила.
— Добре, ще го отвориш по-късно, когато имаш време — не каза какво има в него, а я поведе към масивната врата, която тутакси се отвори от невъзмутим прислужник. Изкачиха импозантно стълбище и влязоха в стая с изглед към площада, отрупана с пищни мебели, които й се сториха претенциозни и малко потискащи. Посрещнаха ги възрастен мъж, по-млада дама, голобрад младеж и красива девойка с тъмна коса, облечена по последна мода, доста нервна и възбудена. Щом професорът влезе, тя мигновено се спусна към него и го сграбчи за ръката:
— Гай… Сигурен ли си, че съм добре? Ще дойдеш ли да ме видиш? Какво ще правя, ако се почувствам зле?
— Защо да се почувстваш зле, Джули? — отвърна мило той. — Винаги си била изключително здраво момиче, а сега, след като всичко премина, нямаш повод за тревоги. Освен това съм довел и Сузана, която ще се грижи за теб. Тя не е медицинска сестра, а само ще ти прави компания и от време на време ще ти напомня, че си в цветущо здраве.
Момичето изгледа Сузана, поглъщайки спретнатата й, но твърде далеч от последния вик на модата, външност.
— О, здравей — и кимна разсеяно, без да изслуша любезния й поздрав. Вместо това отново се обърна към професора: — Ще дойдеш скоро, нали?
— Веднага щом успея да уредя пътуването. В момента съм много зает — той прекоси стаята и се здрависа с възрастната двойка — леля и чичо на госпожицата. Преди да излезе, не пропусна да се обърне и към Сузана. Сякаш усетил смущението й, той насърчително й напомни: — Ще намериш цялата необходима информация в плика.
Не след дълго Сузана и новата й работодателка се качиха в ролс-ройса, който ги чакаше отвън. Багажът на Сузана се загуби сред многобройните чанти, кутии и куфари на госпожица ван Дийл, грижливо подредени отзад. Докато траеше сърцераздирателното сбогуване, Сузана седеше мълчаливо и чакаше. Никой не се сети да й каже довиждане. Лелята и чичото бяха без значение, но професорът спечели нова черна точка за небрежното разсеяно кимване в последния миг — като че ли за секунда си спомни, че и тя е там.
Младежът, стоял досега настрани, мушна глава през отворения прозорец на колата и заговори припряно. Сузана нямаше намерение да подслушва, а и не бе възможно, тъй като езикът й беше непознат, вероятно холандски. Джуфрау отговори също толкова нервно. Не след дълго потеглиха.
До Холандия щяха да пътуват с ферибот. След час и половина бяха в Дувър. По пътя Джуфрау ван Дийл мълчеше, потънала в мисли и сякаш не забелязваше Сузана. Тя се възползва от това, извади писмото и зачете. Съдържанието му бе подробно резюме на всичко, което й бе нужно да знае за престоя си в чужбина. Пълна информация за навиците на госпожицата, точен списък на работните и свободни часове, уговорка за седмично изплащане на заплатата, курса на валутата, името и телефона на семейния лекар, към когото да се обърне в случай на нужда.
Какво ли би могло да се случи, недоумяваше тя, но реши, че професорът се е презастраховал. Един малък параграф дори я съветваше как да се облича за вечеря и в коя банка да влага спестяванията си. Всичко бе предвидено до най-малките подробности. Тя сгъна писмото и го мушна в джоба си.
Пътуването мина спокойно. Шофьорът се грижеше за всичко и на Сузана не й оставаше нищо друго, освен да следва госпожицата на кораба. Стъпили отново на твърда земя, те отново влязоха в колата и Сузана подскочи от изненада, когато Джуфрау ван Дийл проговори:
— Това е колата на баща ми. Изпратил е Жан, шофьорът, да ме вземе. Не съм свикнала да пътувам без прислужник — и като замълча за миг, добави:
— Предполагам, знаеш, че бях сериозно болна?
— Да, професор Бауърс-Бентинк ми обясни всичко.
— Добре. Досадно е да обясняваш на хората какви са им задълженията. Гай ми каза, че не си медицинска сестра — не искам да ги виждам до края на живота си! — звучеше доста неблагодарно, но Сузана се въздържа от коментар. — Тук си, за да бъдеш полезна. Но, надявам се, без да се перчиш излишно! Съгласих се да те взема само защото професорът настояваше да имам уравновесена и благоразумна компаньонка.
Сузана понечи да отговори, но в миг се разколеба — без съмнение, новата работа нямаше да й достави удоволствие. Госпожица Ван Дийл не й допадаше, но заплатата бе добра, а и ангажиментът бе само за няколко седмици. Освен това възнамеряваше да докаже на професора, че може да се справи с пациентката му — на него несъмнено му е било известно, че е разглезена и капризна… Тъй като не последва отговор, Джуфрау ван Дийл се обърна и я изгледа:
— Едно нещо у теб ми харесва. Мълчиш и не дърдориш глупости — забележка, която Сузана посрещна с усмивка и сдържана благодарност. Но на Джуфрау й се говореше: — Разбира се, професор Бауърс-Бентинк е мой хирург, но също и стар приятел на семейството. Още не съм решила дали ще се омъжа за него. Преди време се говореше, че ще се ожени за племенницата на негов приятел от Уилтшир, но напоследък не се срещат и вероятно ще се реша…
Сузана се зачуди какво ли е мнението на професора. Момичето от Уилтшир беше Фийби — защо ли бе загубил интерес към нея? Всъщност никоя жена не би могла да му устои — той имаше приятна външност, успешна кариера и, несъмнено, живееше в разкош, ако съдеше по беглия оглед на дома му. Може би харесваше сегашния си начин на живот или криеше разбито сърце зад непроницаема фасада… Не, не й се вярваше. В крайна сметка, заключи, че, би било жалко да се ожени за Джуфрау ван Дийл — не й се струваше подходяща за негова съпруга, но може и да грешеше. Сигурно й е било много тежко да се пребори с мъчителната болест, дори с помощта на изключителните хирургически умения на професора.
— Вярвам, че ще бъдете щастливи! — импулсивната й реакция, плод на съжаление и избликнала душевна топлота, се оказа напълно излишна.
— Не се нуждая от коментарите ти! — бе острият отговор на Джуфрау. — В бъдеще ги запази за себе си!
Дано ангажиментът с госпожица ван Дийл приключи скоро, помоли се Сузана и се загледа през прозореца. Равното зелено поле се стелеше скучно, но тя си спомни, че то е само малка част от пейзажа и освен големите градове, имаше китни селца, езера и гори. Холандия бе малка страна — можеше да се обиколи за ден-два. Дано й се удаде възможност!
Скоро навлязоха в Хага — красив град със старинни сгради, които колата бързо подмина и навлезе в модерната част. На широк булевард, очертан от дървета и огромни къщи, шофьорът зави и спря пред масивна врата. Каменната площадка блестеше от чистота. Докато шофьорът помагаше на Джуфрау ван Дийл, Сузана слезе и се огледа. Къщата я разочарова — строена в началото на века, огромна, но грозна, накичена с безчет балкони, а от всеки ъгъл на стилния покрив надничаха наблюдателни кулички. Какво ли можеше да се види в този уважаван квартал?
Джуфрау ван Дийл вече се качваше по стълбите и Сузана я последва. Спряха пред тежка врата от махагон. Какво ли имаше зад нея? Отвори им мъж, който измърмори доста безизразен поздрав. Антрето бе облицовано в яркочервени тапети, накичени с препарирани еленски глави и остри саби, събуждащи неприятни асоциации. Огромен персийски килим покриваше пода. Влязоха в една от стаите — не по-малко впечатляваща от антрето, но в тъмнозелени тапети, почти изцяло скрити под картини в тежки позлатени рамки. Стаята бе претрупана с мебели — масивни и блестящо полирани.
Дамата която ги посрещна, като че ли изглеждаше смалена от импозантността им — дребничка с миловидно лице и леко стеснителна на вид. Оказа се, че е майката на Джуфрау. Тя развълнувано прегърна дъщеря си и я помоли да седне и да си почине. После се обърна към Сузана:
— Вие сигурно сте младата госпожица, която ще се грижи за дъщеря ми — говореше английски с лек акцент. — Каква утеха за мен! Никак не съм наясно какво й е позволено! Професор Бауърс-Бентинк ми обясни, но аз съм доста несхватлива за такива неща. Тогава той ви препоръча като разумно момиче, което би ме разтоварило от грижите.
Сузана стисна ръката на възрастната жена. Толкова хора я смятаха за разумна, че вече започваше да го вярва. Прислужницата влезе с поднос с кафе и Мевроу ван Дийл се зае да сервира, докато дъщеря й, отпусната апатично, отговаряше едносрично на нетърпеливите й въпроси. Двете заговориха на холандски, като се извиниха на Сузана, и тя отпиваше от кафето, докато безсмисленият словесен поток ромолеше край ушите й. Без да разбира и дума, й стана ясно, че Джуфрау ван Дийл безспорно се налага, а майка й неуверено кима.
— Джули гори от нетърпение да види приятелите си — обърна се тя разтревожено към Сузана — и да продължи да живее както преди. Професорът, може би не би одобрил…
Сузана имаше прекрасна памет и цитира онези места от писмото, които сметна за подходящи:
— Професорът изключително много държеше госпожицата да води спокоен живот поне през първите две седмици. Няколко приятели, но никакви събирания и танци. Всяка вечер да ляга рано и да почива следобед. И никога да не излиза сама — поне до първото му посещение.
— Чу ли, мила? Разбирам, че не е леко, но ще компенсираш веднага щом си в състояние. Беше толкова болна, а след седмица-две ще се възстановиш напълно!
Джуфрау ван Дийл отвърна ожесточено на холандски и се обърна към Сузана.
— Ами ако не се съглася с тези глупави превземки?
— Професорът ми нареди да му се обадя, в случай че указанията му не се спазват.
— О, така ли? — тръсна Джуфрау красивата си глава и се усмихна. — Щом милият Гай иска да оздравея бързо, ще го послушам! Но ти няма да останеш нито ден повече, отколкото е необходимо! Ще те изтърпя, защото той го желае — единствено заради това! А сега си иди в стаята и разопаковай…
— Благодаря, но първо трябва да се убедя, че наистина ще си почивате. Искате ли да ви подредя багажа?
— Не, разбира се! Имам прислужница. Не съм уморена…
— Може и да не се чувствате уморена, но току-що казахте, че ще послушате професора…
Джуфрау направи кисела гримаса, но се изправи и майка й се усмихна облекчено. Дъщерята я стрелна с недоволен поглед и мълчаливо излезе, следвана от Сузана.
В антрето ги чакаше висока кокалеста жена, която при появата на Джуфрау радостно възкликна и забързано я поведе по стълбите. На половината път до горния етаж тя поспря и махна на Сузана, която се колебаеше дали да ги последва. Прекосиха широката площадка и заедно влязоха в стаята на Джуфрау — прекрасна и огромна, достойна за филмова звезда с дебелия пухкав килим, завесите от сатен и балдахиненото легло. Сузана колебливо спря на прага.
— Стаята ти е до моята — ето, през тази врата.
Сузана прекоси обширното пространство и натисна дръжката. Не бе така просторно, но имаше всички удобства, въпреки безличния вид — като в хотелска стая. Гледката към градината много й допадна. Имаше и миниатюрна баня. Но когато се върна, въпросът на Джули я изненада:
— Харесва ли ти? Докато бях болна, там живееше сестрата — а доверителният приятелски тон само засили удивлението й. — Искам вратата да остава отворена през нощта… Може да се нуждая от нещо.
— Разбира се. А сега мога ли да ви помогна с нещо?
В другия край на стаята прислужницата грижливо сгъваше огромната купчина дрехи.
— Не, уморена съм. Ще си полегна малко — Сузана сръчно отметна пухкавата завивка на леглото под прозореца, намести възглавниците и помогна на Джуфрау да се настани.
— Да ви почета ли?
— Не, по-добре си подреди багажа. Можеш да изпиеш и чаша чай. Вечеряме в седем. Имаш ли нещо подходящо за обличане?
Сузана си припомни, че Джули ван Дийл е била много болна.
— Имам една рокля — отвърна тя спокойно. — Не съм предполагала, че ще вечерям със семейството.
— Обещах на професор Бауърс-Бентинк — отвърна заядливо Джуфрау и нетърпеливо промърмори. — О, чувствам се като завързан звяр!
— Не е така — успокои я мило Сузана, — организмът ти е удържал изключителна победа в борбата с болестта и се нуждае от грижи, докато се възстанови напълно. Ще се постарая да спазвам стриктно инструкциите на професора.
Малко по-късно, отпусната във възхитителната гореща вода, Сузана рисуваше във въображението си картина на предстоящите седмици. Нямаше да й бъде леко…
На вечеря се запозна с бащата на Джули — висок мълчалив мъж на средна възраст, който се отнасяше с уважение към нея, но остави съпругата си и дъщеря си да водят разговора. Джули не спираше да недоволства. Основна тема беше престоят й в болницата — неспомената с нито една добра дума. Фактът, че професорът с помощта на колегите си й бе спасил живота, като че ли й убягваше — вероятно е била много болна, за да осъзнае усилията и грижите, които бяха положили. Описваше надълго и нашироко отвратителната храна и наложената забрана да я посещават гости — естествено, ставаше въпрос за приятели, защото родителите й бяха допускани в болницата.
— Всичките ми приятели идваха да ме ободряват, а сестрата — този отвратителен дракон — ги отпращаше!
— Но сега си у дома, мила — успокояваше я майка й, — и това изпитание почти не ти се е отразило! — тя се усмихна на Сузана, като че ли безмълвно се извиняваше за критиката на дъщеря си. — Убедена съм, че когато Гай пристигне, ще открие голямо подобрение.
— Но преди това възнамерявам да се повеселя, мамо! — Джули хвърли подозрителен поглед към Сузана, която се престори, че не го забелязва. Заплатата й бе щедра — ясно защо!
Първите дни отминаха поносимо. Много приятели посещаваха Джуфрау, а след основно преравяне гардеробът й бе провъзгласен за безнадеждно старомоден. Слава богу, че не проявяваше желание за нищо друго, освен да се излежава със списание в ръка и да бъбри с приятели. Сузана я принуждаваше да предприема по една кратка разходка на ден, а вечер строго спазваше ранния час на лягане. Най-тежко й бе да я накара да почине следобед, което неминуемо постигаше след буреносна дискусия, завършваща със сълзи. Но настанена под завивките с роман или списание в ръка, Джули заспиваше мигновено и Сузана разполагаше с няколко свободни часа.
Първите дни разглеждаше картата на града, така че съвсем скоро бе наясно с местонахождението си — на десет минути бърз ход от главния път между Хага и Схвенинген. Не смееше да се отдалечава. Вървеше сред прекрасни паркове; трамваи и автобуси профучаваха с гръм и трясък. В свободния ден нямаше да й е трудно да стигне до центъра на града. Чакаше го с нетърпение — след първите вечери разбра, че й е необходима още една рокля. Джуфрау ван Дийл нетактично бе отбелязала, че когато имат гости на вечеря трябва да е облечена по-подходящо.
— Дори да стоиш в сянка — подчерта тя, — не може да си облечена като продавачка!
Сузана сдържа гнева си.
— Предполагам — отбеляза тя непринудено, — че продавачките се обличат много по-добре от мен! В свободния си ден ще потърся нещо семпло, в тъмни тонове — Джули я изгледа подозрително, несигурна дали не се шегува.
— Но косата ти е толкова яркочервена! — изхленчи тя.
— Нали? Не ме убеждавайте да я боядисвам, защото няма да се съглася!
Ала преди свободния ден на Сузана Джули реши, че трябва да си купи нови дрехи.
— Идваш с мен, нали? Наистина няма какво да облека! Ще обиколим любимите ми бутици и ще обядваме някъде.
Сузана не се възпротиви — първо, не би постигнала успех, и второ, според инструкциите, които задълбочено препрочиташе всяка вечер, Джули трябваше да води нормален живот, при условие, че си почива и не се преуморява. Задача, доста трудна за изпълнение. Добре, че Джули не показваше никакви признаци на умора, нито страдаше от главоболие. Сузана всеки ден си водеше подробни записки, сигурна, че професорът ще иска детайлно описание на заниманията на пациентката си.
Джули бе доволна от покупките, а Сузана, честно казано, й завидя. Обиколиха бутиците в елегантния център на Хага. Навсякъде посрещаха Джули като стар клиент. Рокли, костюми и бални тоалети се нижеха пред очите им във великолепното си многообразие на цветове и тъкани, докато най-сетне Джули избираше дреха — при това, както забеляза Сузана, без нито веднъж да се осведоми за цената. Разглеждаха и пиеха кафе, а Сузана, скрита зад Джули и незабелязвана от никого, започна интересна игра. Представяше си кои тоалети би избрала, ако бе на нейно място.
Обядваха в ресторант „Баронът“ в индийския хотел и Джули охотно се разбъбри:
— Ще взема златното ламе с розите и розовия сатен с тюла. Трябват ми поне два костюма, а копринените блузи с тях са много шик. Онзи, плетеният, от три части, бе много приятен, но цветът му… — замълча и погледна ярката й коса. — Точно за теб е, но ми се струва, че никога не би могла да си го позволиш. Сигурно пазаруваш в евтини магазини.
— Да, когато мога да си го позволя — отвърна тя, без да се разгорещява и събеседничката й занемя.
— Какво ще правиш, като си тръгнеш?
— Засега нямам представа, но работа винаги може да се намери — свързана с домакинство или малки деца…
— Гай… Професор Бауърс-Бентинк каза на майка ми, че си била приета в университет. Значи си умна.
— О, не. Бих могла най-много да защитя докторат по английски и да стана учителка.
— Но ти не приличаш на учителка! — избухна в смях Джули. — Това ли беше мечтата ти?
— Не, но все пак е начин за изкарване на прехраната.
— След като не ти се работи, защо не се омъжиш? — учудено я изгледа Джули.
— Никой не ми е предлагал брак — отвърна кротко Сузана, но под външната маска едва сдържаше гнева си. — Искате ли да потърсите нещо друго вместо онзи костюм от три части?
В последния бутик Джули откри това, което търсеше — тъкмо навреме, защото колата ги чакаше в края на булеварда. Този път лесно я убедиха да си легне рано и да вечеря в леглото. На масата Сузана остана насаме с Мевроу ван Дийл. В началото разговорът бе доста скован, но ето че Мевроу заговори за дъщеря си.
— Много я разглезихме — започна тя, сякаш се извиняваше, — но баща й отсъства толкова често, а когато се върне, е готов на всичко за нея и тя изобщо не ме слуша. И двамата й братя живеят отделно, но също я глезят — добрата жена въздъхна. — Нуждае се от съпруг… Всъщност има кандидат, но е в дипломатическия корпус и в момента е в Шанхай… или Хонконг? Прекалено далеч…
— Но нали ще се върне! — успокои я Сузана. — Искам да кажа, че непрестанно ги местят. А освен това има и отпуска…
— Джули ме помоли да не му съобщавам за нейния… недъг.
— Но това не е недъг! — възмути се Сузана. — Професор Бауърс-Бентинк отстрани тумора и сега тя е напълно здрава.
— Да — съгласи се колебливо събеседничката й, — така ни увериха. Джули е много увлечена по него.
— Е, не е ли напълно естествено? Той е спасил живота й, освен това е много привлекателен и, бих си позволила да добавя, държи се очарователно с нея. Но увлечението й няма да трае дълго… ако наистина обича онзи младеж.
— Вие сте много чувствително и умно момиче. Джули ни е любимка, но истина е, че обича да се налага. Не сте ли нещастна тук?
— Не, разбира се! Джули отбелязва забележителен напредък. Сигурна съм, че професорът ще остане много доволен.
Което не бе цялата истина — не че беше нещастна, но дните й бяха изпъстрени с многобройни ужилвания, по-често преднамерени. Когато бяха насаме, Джули се държеше дружелюбно, но щом пристигнеха приятелите й, ставаше високомерна и сякаш не я забелязваше. На Сузана не й бе леко да го понесе. Разбираше, че не бива да участва в разговора и да остане в сянка, но да я отпращат с думите „Изпарявай се, Сузана!“ или „Излез, докато не ти позвъня!“, бе обидно. Но родителите и прислугата я уважаваха и тя започваше да се чуди дали Джули нарочно не проявява лоши маниери.
В края на седмицата, когато в стаята си откри плик с първата заплата, се почувства значително по-добре. Освен това на следващия ден почиваше. Въоръжена с цялото си богатство, тя се качи на трамвая. Джули, заедно с родителите си, щеше да посети леля си в провинцията и Сузана прекара няколко възхитителни часа в обиколки из магазините. Сивата й рокля бе омръзнала на всички — обличаше я всяка вечер и не можеше да не забележи подигравателните искрици в очите на Джули. Бутиците не влизаха в списъка й, но големите универсални магазини я изкушаваха с красивите си тоалети. Не биваше да забравя, че все пак й трябва нещо по-непретенциозно. Най-после го откри — рокля от мек светлосив креп с дълъг ръкав и сдържано деколте, дълга до средата на прасеца. Универсален модел, който не би станал демоде за година-две. При това — на прилична цена. Сияеща от задоволство, тя влезе в едно кафене и скромно похапна.
Облече я още същата вечер и Мевроу учтиво рече:
— Каква хубава рокля, Сузана! Много ми харесва цветът.
Сузана се усмихна поласкана, но хапливото подмятане на Джули мигновено я попари:
— Всички пари ли похарчи? Защо не си купи нещо наистина шик?
Язвителната забележка я накара сериозно да се замисли защо още стои и търпи подобна грубост, неоправдана дори от неотдавнашната болест. Според професора Джули се нуждаеше от компетентен надзор, въпреки че Сузана не забелязваше никакви признаци на депресия. А само заядлив характер!
След вечеря дойдоха приятелите й и се заседяха до късно. Минаваше полунощ, когато Сузана се увери, че Джули е в леглото и се унася в сън. Тя също си легна и веднага заспа.
В първия миг не осъзна какво я събуди. Седна и се ослуша, а после скочи — Джули тихо стенеше в съня си. Когато Сузана се доближи до леглото й, тя се сепна и избухна в плач.
— Сузана, не си отивай! Сънувах… Нали не съм отново болна? Чувствам се ужасно… като че ли ще умра… Гай каза, че съм излекувана, но може би само ме залъгва…
Сузана приседна до нея и я прегърна.
— Напълно съм убедена, че професорът не би ви излъгал! Щом е казал, че сте здрава, значи е истина! Само че вечерта бе доста оживена и вие се преуморихте. Вярно, че е хубаво да се срещате с приятели, но…
— Ами ако никога повече не ги видя? Има само един човек, на когото държа, но е на хиляди километри…
— Някой ден ще се върне. Ако не се преуморявате, ще се възстановите бързо и когато го срещнете, ще бъдете по-хубава от всякога.
Сузана й наля чаша вода и й я подаде.
— Моля те, не казвай на мама!
— Добре, но ако професорът дойде, ще трябва да му кажа истината, или пък вие самата…
— Само ще ме изгледа и ще премълчи, но няма да остане доволен. Никога не знам какво мисли — и добави кисело: — Струва ми се толкова стар…
— Така ли?
— Всъщност не искам да се омъжа за него — мислех, че той ме предпочита вместо… — тя млъкна внезапно и изгледа Сузана, чието лице не издаваше ни най-малък интерес. — Е, няма значение! Нека го вземе някоя друга! Желая й късмет! Толкова много са опитвали.
— Бих казала, че е женен за работата си…
Джули се засмя гръмко.
— Знаеш ли, май нямаш много опит!
— Сигурно сте права. Искате ли да пийнете нещо топло?
— Не, но ще постоиш ли, докато заспя. Фотьойлът е много удобен.
Изпитанието не бе кратко, но най-сетне Сузана си легна и се унесе в неспокоен кратък сън, преди да настъпи време за ставане.
На закуска тя бе съвсем сама. Джули още спеше, Мевроу пиеше кафе в стаята си, а съпругът й бе излязъл рано. Тъкмо си бе наляла кафе, когато вратата се отвори и се появи Ана, прислужницата.
— Професор Бауърс-Бентинк — съобщи тя, след което той бавно влезе и приближи. Вгледа се съсредоточено в лицето на Сузана и тя не отклони очи.
— Добро утро, Сузана. Защо си толкова бледа?
Не бе най-подходящият момент за дълги обяснения и тя каза:
— Знае ли някой, че сте тук? Да потърся ли Мевроу…
— Ана ще се справи — обърна се, каза нещо на прислужницата и се отпусна на стола до масата. — Нали нямаш нищо против да ти правя компания? Отивам на семинар в Амстердам и реших, че е удобно да се отбия — и тъй като тя не пророни нито дума, той продължи: — А сега ще ми обясниш ли защо имаш толкова измъчен вид!