Бетани Кембъл
Диамантената клопка (8)

Осма глава

Роскоу вече не беше така очарован от Нашвил, когато излезе от зъболекарския кабинет. Устата му миришеше на лекарства, а главата му бръмчеше — а имаше записани още два часа!

Момчето може би притежаваше уникален глас, но зъбите му имаха нужда от сериозна стоматологична намеса. Дайна го заведе вкъщи и го изпрати да спи.

После се върна в стаята си и отново се обади на Денис. Въпреки цялото й объркване едно беше ясно — не можеше повече да носи пръстена му. Беше сигурна, че и двамата мислеха така. Но Денис никога не би посмял да го каже.

Когато набра номера му, отново чу телефонния секретар: „Здравей! Здравей! Здравей! Тук е Денис Линк. Тази вечер съм поканен на прием у госпожица Туизъл, преподавател по…“

Съобщението беше същото като снощното. Денис обикновено го изтриваше и записваше ново след закуска. Дайна затвори, без да остави никакво съобщение. Не беше в състояние да измисли тактичен начин да му съобщи решението си, а не можеше да каже: „Денис, реших да развалим годежа.“

Погледна часовника си. Беше време за срещата й с рекламния агент. Дайна надникна в стаята на Роскоу, после се качи в колата и потегли обратно за Нашвил.

Стивън Флийтууд беше висок сух мъж, с торбички под очите, и пушеше непрекъснато.

— Ще се заема с момчето — каза той с дрезгав глас, — но само защото е протеже на Мич Кеъри. Подозирам, че Мич ще постигне много. Никак не прилича на брат си. Умен е и не говори много. Особено за миналото си. И си разбира от работата. Като че ли е в кръвта му.

— Знам, че е интелигентен. Но мога ли да му се доверя?

— В този бизнес не бих имал доверие и на собствената си майка — лаконично отвърна Стивън Флийтууд. — Но не е невъзможно да се случат и чудеса — с треперещи ръце, той си запали нова цигара.

— Кой всъщност е той? Как са попаднали с брат му в Нашвил? Какво са правили преди?

Стивън Флийтууд повдигна рамене.

— Никой не знае. Боби Кеъри беше авантюрист — и то от тези, дето се хвърлят с главата напред. На Лъки Бъки му беше лесно с него. Освен това Боби беше пристрастен към алкохола.

— Пристрастен към алкохола? Искате да кажете, че е пиел?

— Точно така — безразлично потвърди Стивън Флийтууд. — Но в едно беше железен — никога не говореше за миналото си. Също както и Мич Кеъри. Никой нищо не знае за тях. Освен слухове. В този бизнес винаги се носят какви ли не слухове.

— Какви слухове? — Дайна се почувства неудобно, че го разпитва. Имаше право да знае — заради доброто на Роскоу.

— Всякакви — неопределено отвърна Стивън Флийтууд. — Най-разпространеният е, че е бил вицепрезидент на „Мека Рекърдс“ и има много силни връзки.

— „Мека Рекърдс“?! — смаяно повтори Дайна. Това беше една от най-големите звукозаписни компании в Америка. Опит, натрупан в „Мека“, би му дал увереността, че може да успее и с „Даймънд Хорсшу“.

— Това е една от историите. Другата е, че са незаконни синове на човек, който е натрупал богатството си от авиация и кино. Другата е, че произхождат от богато семейство, но богатството им не е спечелено, хм, много честно. Според друга версия той е бил в звукозаписния бизнес в Германия. И накрая — според някои музиката е била страстта и на двамата братя, но семейството не я е одобрявало.

— Чудя се дали има нещо вярно във всичко това.

— Кой знае… И кой го е грижа — цинично отвърна Стивън Флийтууд. — Важното е дали си разбира от работата. Мисля, че разбира. Затова съм съгласен да се заема с момчето. Кеъри ме интересува.

— Защо? — Дайна съсредоточено изучаваше мъжа срещу себе си.

— Може би, защото съм разбрал, че има някои талантливи хора в списъка си. Като например вашето момче, някаква жена от Канада, група от Арканзас… Може би, защото съм чул, че има намерението да развива и използва тези таланти, като се отнася почтено с тях. Или защото е единственият в Нашвил достатъчно умен да съблазни Вонда Рейни и да я измъкне от хората, които я контролират.

— О! — възкликна Дайна. Пак се стигна до Вонда Рейни! Нямаше ли отърваване от тази жена?

Стивън Флийтууд загаси цигарата си и запали друга.

— Всички в града знаят, че са близки — дрезгаво рече той. — Тя иска повече свобода, а той е единственият достатъчно смел мъж в града, да й я даде. Те имат нужда един от друг. А колкото до вашето момче Роскоу — той е чист и необработен талант. Много е ценно в наши дни.

Дайна се опита да пренебрегне болката, която думите на Стивън Флийтууд предизвикаха: „Те имат нужда един от друг.“

— Предполагам — каза хитро Флийтууд, — че той ще се опита да я използва, за да гарантира големи пари за компанията. А момчето ще използва, за да я създаде. И за да прави пари. Много пари. И аз искам да участвам в това начинание.

Ако Роскоу имаше талант, отговорността на Дайна към него нарастваше неимоверно. Тя седеше мълчаливо и премисляше нещата. Стивън Флийтууд я гледаше с безжалостния поглед на хищник, набелязал жертвата си.

— Усещам, че имате да ми зададете още един въпрос. Искате да питате дали Вонда и Кеъри са само в делови отношения, нали?

Смутена, Дайна срещна погледа му. Толкова прозрачна ли беше?

— А, така ли е? Само делови отношения ли имат?

— Всичко, което чувам, са слухове — Стивън Флийтууд хвърли поглед към пръстена й. — Някои казват, че не са само делови отношения. Според други слухове той не би се посвенил да използва някоя жена. Например вас ви е използвал, за да се отърве от Лъки Бъки — много добър ход. Всеки, който го е уволнил, си е навлякъл безкрайни съдебни процеси. Питате се защо ви казвам това? Говори се, че семейството ви не е обикновено. Не искам да мислят, че не съм бил откровен с вас. Вие самата сте още дете, а Кеъри е обигран светски мъж…

Дайна стоеше напълно спокойна, лицето й не изразяваше нищо, дори и най-малката следа от шока, който думите му предизвикаха у нея. Значи той я предупреждаваше само защото знаеше коя е. Но така или иначе я беше предупредил. Може би, поради същата причина й беше дал някаква информация.

— Разбирате ли?

Тя кимна.

— Разбирам. Благодаря ви.

— За нищо. Семейството ви може някой ден да притежава акции от звукозаписната компания.

„Не и ако не направя нещо за това“ — помисли си Дайна. А тя искаше да остане възможно най-далече от сложната и непочтена игра в шоубизнеса.

 

 

Беше почти следобед, когато Дайна напусна офиса на Стивън Флийтууд. Тя безцелно тръгна надолу по Дивижън Стрийт и влезе в едно малко ресторантче. Трябваше да хапне, въпреки че въобще не й се ядеше.

Нито семейството й, нито Денис знаеха, че от години Дайна е на ръба на силите си. Всички вярваха, че и тя притежава прословутата издръжливост на Макнийловия род. Само Мич беше прозрял истината.

Дайна седна в малко сепаре и си поръча салата. Главата я болеше. Трябваше да се направи толкова много за Роскоу, а нямаше кой да го направи, освен нея. Докато чакаше, тя се замисли върху това, което научи за Мич. Кое беше истина и кое слух?

Остатъкът от следобеда прекара в библиотеката, надвесена над книги за шоубизнеса. Мич още не се беше прибрал, когато тя се върна в къщата. Роскоу беше в дневната и държеше увит в кърпа лед на челюстта си. Не искаше да види вече зъболекар до края на живота си.

Дайна се опита да се обади на Денис от стаята си, но отново я посрещна телефонният му секретар. Този път съобщението беше ново:

„Слънчев ден! Тук е Денис Линк. Обядвам с едни приятели от струнната секция. После отивам на рецитал за обой — зает, зает, зает! Моля, оставете името, номера и съобщението си. Ще ви се обадя утре при първа възможност. Приятен ден!“

Искаше й се да извика „Денис къде си? Трябва да поговорим! Трябва!“ — но вместо това затвори. Денис трябваше да й се обади сам.

Въпреки това дълбоко в себе си Дайна се радваше, че той не си е вкъщи. Ако тя развалеше годежа, можеше да свали пръстена. А ако останеше без него, щеше де се почувства съвсем беззащитна пред Мич Кеъри. Той не й предлагаше брак. Не й предлагаше нищо, освен заплаха.

Дайна се опита да се свърже с Денис отново в седем, после в осем. Но постоянно се натъкваше на вбесяващата машинка. Тъкмо затваряше телефона след поредния си неуспешен опит, когато Мич почука на вратата и я покани да слязат долу на вечеря. Сърцето й щеше да се пръсне, като разбра, че ще вечерят само двамата. Мич обясни, че Роскоу все още се възстановява от посещението си при зъболекаря.

— Как мина денят ти? — попита Дайна. Двамата седяха в падащия здрач и пиеха бяло вино.

— Ден като всички други. А ти как си? Как мина посещението ти при рекламния агент, хареса ли ти обяда… Трябваше да хапнеш нещо повече от една салата. Между другото, прочете ли нещо интересно в библиотеката?

Дайна остави чашата си и го погледна изненадано.

— Откъде знаеш всичко това? Да не си наел някой да ме следи?

— Случи се така, че бях наблизо — Мич изучаваше задълбочено една маслина. — Освен това нали трябва да те наглеждам? Не познаваш града. Като дете в гората си — той вдигна очи от маслината и я погледна.

— Не съм дете. И това не е гора, а джунгла.

— О, не се хващай за думата!

— Прекарах следобеда в библиотеката. Прочетох това-онова за шоубизнеса. Май доста звезди са платили висока цена за успеха си — мрачно рече Дайна.

— И провалилите се са платили висока цена. Казах ти, че това е опасен бизнес. Особено за някой неопитен и впечатлителен като Роскоу. Той ще има нужда от много грижи. Но трябваше да го прочетеш, за да го разбереш, защото не ми вярваш, нали?

— Нямаш и най-малката представа какво си мисля!

— Ти си мислиш, че нямам. Нашвил пулсира около теб — жив, истински, неповторим, а ти си се затворила в библиотеката! Имаш повече вяра на написаното, отколкото на това, което става около теб. Взех ти една книга. За Ханк Уилямс — идола на Роскоу.

— Не искам да я чета! — възнегодува Дайна. — Сигурна съм, че е бил гений и че са му се случили всички най-лоши неща и че е умрял едва на тридесет — неразбран и велик.

— Точно така. Само че е бил мъртъв още на двадесет и девет. Не е могъл да се справи със славата. Никой не му е помогнал. А светът вече не е видял талант като неговия. Докато не се появи нашият малък приятел…

Дайна гледаше тъмнокосия мъж срещу себе си. Светлината на свещите танцуваше по изваяното му лице. Зелените му очи блестяха като изумруди. Дайна потръпна. Неволно си беше спомнила целувката на Мич и желанието, което тя събуди у нея.

— Наистина ли мислиш, че е толкова добър?

— Да. И още няколко души започват да го разбират.

— Като Стивън Флийтууд?

Мич вдигна чашата си и иронично изгледа Дайна над ръба й.

— Да. Стивън Флийтууд е циничен дърдорко, но ще съблюдава много добре изпълнението на договорите. А що се отнася до душата на Роскоу, за която си толкова загрижена, ти сама ще трябва да я браниш.

Дайна остави вилицата си. Храната беше превъзходна — печено пиле с ориз и гъби, но тя нямаше апетит.

— Започвам да си давам сметка за напрежението, което му предстои. Турнетата, безкрайните пътувания, концертите, изкушението да вземе хапче, за да заспи, друго, за да се събуди, и трето, за да работи през деня. Напрежението дали ще повтори предишния си успех, дали ще се съвземе след неуспеха… Хората, които го мамят, ще му се подмазват. Не мога да разбера защо всички мислят, че мога да преведа Роскоу през това блато.

— Не е ли очевидно, скъпа моя госпожице Макнийл? — запита Мич, докато наливаше вино в празната си чаша. — Защото си неподкупна.

— Неподкупна? Какво имаш предвид?

— Точно това, което казах. Никога никой няма да може да те купи. А притежаваш и класа, и финес, и увереност и разбира се, възпитание.

Светлината на свещите създаваше особена атмосфера и караше Дайна да се чувства леко замаяна.

— Ако наистина струвам толкова много, би трябвало да мога да различа ласкателствата. Хубав ход, господин Кеъри, но не достатъчно изпипан. Използва ме, за да се отървеш от Лъки Бъки. Не възнамерявам да остана, за да продължиш да ме използваш.

— В любовта, войната и историята с Лъки Бъки всичко е честно. Не те лаская. Не си мисля, че нямаш недостатъци. Винаги си задавам въпроса за упоритото ти желание да се омъжиш за тази студена риба от Кънектикът и да се скриеш в онези „стоманени“ музеи.

— Проявяваш невероятен хъс да критикуваш живота ми. Но изобщо не говориш за твоя. Достатъчно дълго съм тук, за да чуя някои неща за теб. Бих искала да знам истината.

— Интересува ли те?

— В интерес на Роскоу е да знам. Лично не ме интересува.

— Тогава не е нужно да знаеш. Имам причини, поради които пазя миналото си в тайна. Сериозни причини.

— Имаш ли такива причини да пазиш в тайна и истинските си отношения с госпожица Рейни? — предизвикателно попита Дайна.

За един безкраен миг Мич я гледа безмълвно.

— Интересува ли те?

Идваше й да каже, че я интересува повече от всичко друго.

— Просто съм любопитна.

— Имам някои задължения към Вонда. Тя ме помоли да не обсъждам личния й живот. Надявам се, разбираш.

— Да.

— Но всичко това няма значение. Да говорим за нещо по-важно. Хайде да отидем да потанцуваме.

Дайна остави настрана вилицата си. Мич я подлудяваше. Той имаше удивителната дарба да я подлудява, докато не й призлееше от него. Първо, почти призна връзката си с Вонда, а в следващия момент най-спокойно покани Дайна на танци.

— Танци?! Нали нямаш предвид кънтри? Защото не мога да го танцувам.

— Много е лесно. Тексаският ту-степс е направо елементарен. Аз те прегръщам и започвам да те въртя.

— Мисля, че това е достатъчно.

— Кое? Да те прегърна? Не, не е достатъчно.

— Исках да кажа да ме завъртиш. Вече предостатъчно ме въртя. Не искам повече.

— Признавам, че „въртя“ не е най-точната дума. Добре, ще те водя или ще те направлявам. Ще ти хареса. Обещавам.

— Не. Ако искаш да танцуваш, покани някой друг. Сигурна съм, че има легион жени, които биха били възхитени от предложението.

— Е, чак пък легион! — престори се той на скромен.

— Оставам тук. Очаквам да ми се обадят — решително заяви Дайна. Сърцето й бе забило лудо при мисълта, че би могла да излезе на танци с Мич.

— А! Безценният ти годеник! Вече ме убеди колко зрял и всеопрощаващ е. Не би имал нищо против, ако те изведа и ти покажа истинския Нашвил.

Мич явно не си даваше сметка колко жестоко си играеше с Дайна и колко я болеше. Тя би танцувала с него навсякъде, просто за да бъде в обятията му. Но не можеше да си го позволи.

— Не. Той не би имал нищо против. Но аз имам. Искам да говоря с него.

— Аха! Приятен разговор! Той трябва да е забележително момче. Маниерите, потеклото му… — Мич рязко стана от масата. — Ще намеря някой, който няма нищо против да се позабавлява малко. Противно на приятеля ти, предпочитам да докосвам жена, отколкото студен телефон. Нямаш нищо против, ако те оставя тук, нали?

— Не, разбира се.

Той тръгна към вратата, но спря зад стола й. Тя болезнено усети колебанието му. Последва неловка тишина. Той се наведе бавно и я целуна по шията. Въпреки че устните му бяха горещи, студени вълни преминаха по тялото й.

— Превъзходно! Като всеки забранен плод — дъхът му изгори кожата й. — Аз тръгвам. А ти довърши вечерята си. Дори снежните принцеси имат нужда от храна, Дайна. Благородният ти произход не значи, че можеш да живееш без храна.

Дайна остана сама в падащия мрак. Сърцето й се разкъсваше от болка. Тя започна да се храни, като послушно дете, каквото винаги бе била.

Прислужникът дойде и й каза, че я търсят от друг щат. Тя стана и тръгна към стаята си възможно най-бавно. Щеше да каже сбогом на Денис. Щеше да се сбогува и с онази Дайна, която винаги е била.