Бетани Кембъл
Диамантената клопка (3)

Трета глава

Той целуна ръката й отново, този път по-дълго. Дайна се отдръпна, като че ли срещу нея седеше опасен звяр. Кожата й пламтеше като жигосана от целувката му. Искаше й се да стане и да си тръгне, да го остави сам в здрача.

— Успокой се! Не съм искал да те обидя! Нека да поговорим за Роскоу. Нали затова сме тук.

Келнерът наруши за миг уединението им, за да поднесе салатата. Дайна пресуши чашата си с шампанско на един дъх. Беше нервна заради непознатото чувство, което този мъж я караше да изпитва.

— Разкажи ми нещо за Роскоу — помоли Мич.

Дайна демонстративно разтри ръката си. Кожата й още гореше.

— Роскоу е естествен и добросърдечен — хладно каза тя. — Но има нужда някой да му помогне…

— Естествено. Иначе нямаше да си тук.

— Семейството им е голямо, освен него има още шест деца: по-голям брат и сестра, и още четири по-малки сестри — продължи Дайна. — Повечето мъже от фамилията са били миньори. Един от чичовците му заминал за Филаделфия и започнал работа в някаква амбалажна фабрика. Когато Роскоу бил единадесетгодишен, баща му също решил да замине за града. Според Веста, майката на Роскоу, тези две години били толкова тежки, че оттогава намразила градовете.

— Ами Роскоу, понесъл ли му е животът във Филаделфия? — попита Мич и се загледа в златистите й коси, леко развявани от вечерния бриз.

— Тъгувал е за дома. По това време започнали и проблемите му с учението. Веста разказваше, че децата в училището му се подигравали заради южняшкия акцент. А и учителят му се присмивал. Роскоу още го изживява.

Подпрял брадичка, Мич наблюдаваше играта на светлината в косата й. Дайна смутено отметна кичур от челото си. Беше сигурна, че не я слуша. Той я дразнеше и привличаше едновременно. Тази странна комбинация от чувства я караше да изпитва мъчително очакване и изгаряща жажда, която не можеше да бъде утолена.

— Единственото му спасение била китарата — продължи тя, леко объркана. — Затварял се някъде и свирел. Година след като се върнали в Какексия, една от мините се срутила. Девет души загинали. Трима от тях били негови роднини — баща му, брат му и един от чичовците му.

Мич премести поглед от косата на сапфирено зелените й очи:

— Това е най-опасната работа на света.

— Моля? — контрастът между безизразността в гласа му и напрежението в очите му я смая.

— Да работиш в мина е най-опасното нещо на света. Знаеш ли кое е също толкова опасно?

— Доскоро бих казала да си учителка.

— Грешиш. Шоубизнесът.

Прислужникът отново се появи, безшумен като сянка. Отнесе салатените купи и се появи с два подноса омари и димяща купа ориз с бадеми.

Дайна си отдъхна, когато Мич прехвърли вниманието си върху храната.

— Не се съмнявам, че шоубизнесът е опасен, господин Кеъри, затова не ми хареса, когато казахте, че искате душата на Роскоу. Не можете да го купите, поне докато съм тук.

— Тогава останете по-дълго. Обичам изкушенията… — Мич многозначително вдигна едната си вежда. Зелените му очи я омагьосваха. Сякаш проникваха през нея. Виждаха дори това, което Дайна се мъчеше да скрие от самата себе си. Искаше й се Мич да не бе пробуждал този чувствен огън в нея.

Той й се усмихна мило.

— Не виждам нищо смешно…

— На аз не се смея, само се усмихвам.

Дайна остави вилицата си. Той с еднаква лекота предизвикваше гнева и желанието й.

— Бих искала да ми отговориш на няколко въпроса? Първо, каква е квалификацията ти, за да ръководиш звукозаписна компания? Второ, каква е репутацията на „Даймънд Хорсшу“? И трето, какво смяташ да предложиш на Роскоу?

— Би ли ми подала салатата!

Сребърният поднос беше достатъчно близо до Мич. Дайна замълча, взе го и демонстративно го сложи пред него.

— Благодаря! — усмихна й се той. Подигравката беше изписана на лицето му.

Тя се облегна назад, кръстоса ръце пред гърдите си и го изгледа предизвикателно.

— Е?

Той не отговори веднага.

— Каква е квалификацията ми да правя записи? Много хора ще ти кажат — никаква. Никога преди не съм го правил.

— Какво?! — с тих ужас възкликна Дайна.

— Не съм го правил. И всеки ще ти каже каква е репутацията на „Даймънд Хорсшу Рекърдс“ — ужасна.

— Да уточним нещата. Твоята компания има ужасна репутация, а ти нямаш никаква квалификация да я управляваш. Така ли?

Мич замислено подпря брадичка и се загледа в сгъстяващия се мрак.

— И да, и не. Тук съм от два месеца. Хората се съмняват в мен, защото още не ме познават. Гледат пренебрежително на „Даймънд Хорсшу“, защото още не съм я преустроил.

— Каква самонадеяност! — саркастично отбеляза Дайна. — И защо търпиш подобно положение? Та нали притежаваш компанията! Нали твърдиш, че си по-умен от другите?

— Компанията не съм я създал аз, наследих я, както къщата.

— Ти… — тя направи малка пауза, за да подчертае иронията си. — … си я наследил. Мога ли да попитам от кого?

— От брат ми. Той си въобразяваше, че е голям предприемач. Обичаше да мисли за себе си като за трезв и практичен човек. Искаше да стане магнат в музикалния бизнес.

— А защо компанията му е била губеща?

Мич я погледна така, сякаш беше задала възможно най-неуместния въпрос.

— Защото беше идиот.

— Мич Кеъри! — тя възмутено смачка салфетката си и я захвърли на масата.

— Да?

— Собственият ти брат е починал — предполагам неотдавна — а ти го наричаш идиот. Как може да си толкова безсърдечен!

— Не говоря лошо за мъртвите, а истината. Боби си беше такъв. Импулсивен, безразсъден, безотговорен — казано накратко, заплаха за самия себе си. Попитай всеки, който го е познавал.

— Все пак не е възпитано да говориш така за собствения си брат — възрази Дайна. Семейната лоялност беше въздигната на пиедестал в рода Макнийл.

Мич стана сериозен. Той се наведе леко към нея. В котешките му зелени очи просветна предизвикателство.

— Нали искаше да ти отговоря откровено? Така че не възразявай. Според теб нормален човек би ли наел къща като тази?

Той многозначително кимна към грозния фонтан. Дайна си спомни стаята със сърцевидното легло и картините с гонещите се сатири и нимфи.

— Нарочно ти дадох онази стая. Сигурен съм, че и в безупречното ти родословие все ще се намери някой, когото мислиш за идиот.

Дайна отново изпита онова странно усещане, сякаш очите му проникваха в душата й и четяха в нея като в отворена книга. Ако трябваше да бъде откровена, тя наистина смяташе братовчед си Дугъл за идиот. Тъпите му шегички й бяха причинили толкова неприятни преживявания.

Дайна се усмихна мило на Мич и той й се усмихна в отговор. За миг й се стори, че най-естественото нещо на света е да му се усмихва. После очите му се спряха на устните й и нощта се изпълни с парещо очакване.

— И все пак не е нужно да бъдеш така брутално откровен. Не тъжиш ли, че брат ти е починал? — тихо рече Дайна. Знаеше, че е усетил огъня в нея. Знаеше, че е усетил как е плъзнал по тялото й и е възпламенил всяка частица от него.

Изразът на лицето му стана сериозен и той сведе очи.

— Липсва ми. Иска ми се някой да го беше спасил. По дяволите! Иска ми се аз да го бях спасил. Никога не е търсил помощ от мен. Искаше да покаже на света, че може да направи нещо сам. Ако имах време, може би щях малко да го вразумя. Но не разполагах с такова. Сега вече мога да спася единствената му добра идея — „Даймънд Хорсшу“. Предполагам, че той самият е искал това. Иначе нямаше да ми я завещае.

— Какво те кара да мислиш така?

— Инстинктът ми! — каза той уверено. — А мога да го направя, защото съм организиран и дисциплиниран. И заради Роскоу.

— Ще построиш малка империя, като използваш таланта на Роскоу? Едно шестнадесетгодишно момче? Може би инстинктите този път ще ти изневерят — рече тя и му се усмихна накриво. Дали Мич попадаше в една категория с брат си Боби и братовчед й Дугъл?

— Не, грешиш, една империя никога не може да се нарече малка! И не ще използвам само Роскоу, а цяла армия от отбрани таланти.

— И какво ще получи Роскоу, ако ти помогне да станеш „император“ на Нашвил?

Мич подпря глава на ръката си и отново се загледа в отблясъците в косата на Дайна.

— Първо ще получи най-ценното нещо в шоубизнеса — сигурност.

— Сигурност! Няма много да помогне на майка му и сестрите му, нали? Щедростта ти е невероятна!

— Все още не е подписал, госпожице Макнийл — очите му заприличаха на студени зеленикави късчета лед. — Искате ли една седмица, за да го разведете из Мюзик Сити и да му намерите някъде договор с подобна клауза? Ще се домъкнете тук с изплезен език и ще ми целувате краката.

Дайна едва не се задави.

— По-скоро бих умряла, господин Кеъри, отколкото да ви целувам краката! Но наистина бихме потърсили някъде другаде. Може би не трябва да приемам първото предложение, особено когато то е направено от такъв неквалифициран директор на такава всеядна компания.

— Говорите като истинска шотландка — процеди той, загледан в мехурчетата в чашата си. — Разбира се, че не предлагам на Роскоу само сигурност. Ще му се отплатя честно и почтено. Ще се опитам да ангажирам най-добрите специалисти, които да му помогнат в израстването му като музикант.

— Лесно е да се каже. Нищо чудно да блъфирате. Може би ще намерим нещо по-добро за Роскоу, ако той наистина притежава толкова талант, колкото казвате. Все пак, господин Кеъри, това, което имате в счетоводната си книга, са само мечти. Седмица ли казахте? Добре.

Изразът на лицето му беше унизително подигравателен.

— Виждам във вас решителността и куража, които са позволили на прадядо ви като момче да слезе от лодката без пукната пара и да стане един от най-богатите хора в страната. Образец на Американската мечта! Съзирам също и прословутата му арогантност. Кръвта вода не става. Вие и Роскоу оставате тук, както беше уговорено. Ще поема дневните ви разходи и ще ви предоставя кола на разположение. Междувременно, настоявам да поработя с Роскоу. За да се опознаем.

Той даде знак на келнера, който мигновено се появи с куп книжа. Мич ги взе и ги предаде на Дайна.

— Ако не сте намерили нищо по-добро до края на седмицата, можете да помислите върху това. Това е договорът, който мога да му предложа. Прегледайте го и преценете.

Тя отвори голямата си синя чанта и набута книжата вътре, без да ги погледне.

— Ще ги прочета, когато мога.

Ъгълчето на устната му леко се повдигна. Той много добре разбираше защо Дайна не може да се съсредоточи.

— Предполагам, че в чантата ви има списък на най-добрите адвокати в Нашвил. Подготвили сте се добре — Мич наистина проявяваше забележителна дарба на ясновидец. — И се обзалагам за имената! — добави той, загледан отново в мехурчетата на шампанското.

Дайна го гледаше мълчаливо. Баща й я беше посъветвал с кои адвокати да се консултира и имената бяха написани на листче, старателно сгънато и сложено в портфейла й.

Мич я гледаше с абсолютна увереност.

— Имената в чантата ви са… — и той погледна дълбокомислено към звездите — Роман Хорнсби III. Вярно ли е? Но уважаваният, хитър, консервативен Макнийл винаги има нещо в резерв, за всеки случай. Така че името на втория адвокат е Ричард Ортисън. Така ли е?

Сините очи на Дайна се разшириха от учудване. Той беше абсолютно прав. Това бяха точните имена на адвокатите, които баща й препоръча.

— Занесете договора, на когото и да е от тях. Дори и на двамата! Ще ви кажат, че е повече от честен — ядосано процеди Мич.

Дайна трескаво разсъждаваше. Може би се опитваше с нахаканост да я откаже да се консултира с адвокатите. Той бръкна в страничния си джоб и извади сгънат лист хартия.

— Казах, че Роскоу ще работи с най-добрите специалисти. Попитайте всеки в Нашвил за препоръки. Хората, които съм посочил, са млади, но изключително надарени. Може би ще се съгласят да работят с момчето. Колкото до мен, проверете ме както искате.

— Възнамерявам да го направя…

Тя пъхна листа в чантата си при договора.

— Кафе? — попита Мич с хладна вежливост. — Ликьор може би?

— Не, благодаря — отказа Дайна. Бяха я обзели тежки мисли. Май че се беше заела с нещо, което не беше по силите й.

— Изглеждате уморена — тихо рече той. — Ще ви придружа до стаята ви.

Тя се опита да откаже, но той я прекъсна, преди да беше успяла да каже нещо:

— Къщата е същински лабиринт. Невероятно голяма е. Ще ви помогна да намерите обратния път.

Стана и й подаде ръка. Дайна го погледна студено. Не искаше да го докосва. Свещите догаряха. Нощното небе й напомняше за карнавал. Звездите ярко просветваха, заобиколили лунния сърп.

Той я погледна властно. Грубо хвана раменете й и я разтърси.

— Не се инатете! Не отказвайте помощ, когато честно ви я предлагат! Казах, че ще ви помогна да намерите обратния път и ще го сторя. В тази къща, и в Нашвил.

Лицето му беше в сянка и тя не можеше да види ясно израза му. Но кръвта й отново забушува. Независимо какво й казваше разумът, тя беше дълбоко разтърсена от този мъж. Властното излъчване беше абсолютно и толкова присъщо нему, че ако не живееше в тези модерни времена, сигурно би го взела за предрешен крал. Мич я беше омагьосал. И едва ли някой би могъл да развали магията.

С усилие на волята Дайна си наложи да се отпусне.

— И в замяна искате душите ни — моята и на Роскоу?

Ръцете му се смъкнаха от раменете й. Той направи една крачка назад и отново й подаде ръка. Този път тя не посмя да откаже.

— Не. Искам просто вашата лоялност. Отнасям се добре с хората си и искам в замяна лоялност. Защото без нея не мога да постигна нищо. А възнамерявам да направя много.

Минаха през фоайето, осветено единствено от призрачния блясък на звездите и луната. Заизкачваха се по голямата вита стълба. Дайна изпита внезапно желание да избяга. Този красив мъж беше твърде близо!

Стигнаха етажа й и Мич я съпроводи до вратата на стаята. Пусна ръката й и върху устните му се появи добре познатата ленива усмивка.

— Опитайте се да поспите. Разполагате с една седмица да намерите по-добро предложение от моето. Ще бъде уморително и обезкуражаващо, уверявам ви.

— Може би се опитвате да ме измамите?

— Вие ме обиждате и подценявате с вашите подозрения, госпожице Макнийл! Никога не го правете в Нашвил! Този град крие хиляди изненади…

Дайна усети взаимното им привличане.

— Не ми казахте как смятате да направите „Даймънд Хорсшу“ печеливш, а Роскоу — известен. Какво е миналото ви? С какво сте се занимавали преди това?

Усмивката му усили усещането за невидимата връзка между тях.

— Преди ли? Някои биха казали, че не съм работил и един ден в живота си. Аз, разбира се, преценявам иначе нещата.

— Но…

Най-неочаквано той я прегърна.

— И вие не ми казахте, госпожице Макнийл — прошепна Мич, приближавайки лицето си към нейното, — кой невероятен глупак е сложил този диамантен пръстен на ръката ви и ви е оставил да дойдете с едно шестнадесетгодишно момче в къщата на непознат мъж, точно в Нашвил?

Дайна осъзна, че трябва да се съпротивлява, но нямаше сили. Докосването му я омая и я лиши от способността да мисли.

— Пусни ме! — слабо извика тя и погледна очите му. Бяха по-хипнотизиращи и по-подигравателни от всякога. — Да не би Нашвил да е град на прокажени?

Той я притисна в прегръдките си. Наведе глава към нея, докато устните му почти докоснаха нейните и прошепна:

— Защото и въздухът в Нашвил е пропит със страст…

Ръцете му бавно се плъзнаха по гърба й, докато едната не обхвана кръста й и не я притисна още по-плътно към него. Другата се вдигна към тила й и започна да гали копринената й коса. Усещанията й се възпламениха. Сякаш ток протече през тялото й. Дайна изтръпна, обзета от неизпитано досега желание.

— Страст! — повтори той.

Устните му се разтвориха. Миг и той ги впи в нейните. Замаяна от целувката, Дайна се отпусна в обятията му. Не можеше да надвие желанието си. Мич я караше да му отвърне. Затвори очи. Тъмнината, близостта му, съблазнителната топлина на устните му и силата на тялото му я объркваха. Искаше той да продължи да я целува, въпреки че мисълта я ужасяваше.

Станал нетърпелив от нерешителността й, той я притисна към себе си и я целуна с такава страст, че я зашемети. Сладкото мъчение на пламенната му целувка заплашваше да я помете като пожар. Дайна простена полууплашена-полуизненадана от необикновеното изживяване. Мич бе пробудил страстта й. Изплашена, тя не смееше да се отдръпне. Усещаше как гърдите й настръхват от възбуда. Неизживени досега пориви се разгаряха в нея, изпълвайки я с огън.

Най-сетне той се отдръпна. Ръцете му бавно я пуснаха. Мич се присегна и оправи яката на дрехата й. В очите му блестеше задоволство.

— Виждате ли? Има надежда. Но трябва да продължите да се учите. Вие сте просто едно дете, госпожице Макнийл, въпреки хапливия си език. Целувате се като момиче, което е било възпитавано никога да не показва чувствата си — или дори да не допуска, че съществуват. Колко жалко! Добрите хора от Какексия са ми изпратили едно дете да пази друго дете. Не се тревожете! Ще ви обуча. И ще ви укротя — през цялото време, докато говореше, ръцете му си играеха с яката на дрехата й. — Нека тази целувка не ви притеснява. Забравете я.

Ръцете му се отпуснаха, той се обърна и си тръгна.

Дайна най-сетне дойде на себе си.

— Заслужавате плесница! — извика тя ядосано. Арогантността му и глупостта й я бяха изненадали в гръб.

Той обаче не спря. Само й хвърли поглед през рамо.

— Би трябвало! Но не го направихте. Може би наистина има надежда…

Той се спусна по стълбите, тананикайки си.

Дайна затръшна с трясък вратата и в яростта си взе да хвърля малките сърцевидни възглавнички из цялата стая. После се хвърли на покритото с червен сатен легло и заудря с юмруци.

Кой беше този мъж?! Какво направи с нея? През всичките тези години Денис нито веднъж не беше я карал да се чувства така. А Денис беше мил, добър, откровен… Тя му имаше доверие, разчиташе на него. Той наистина беше съвършен! Какво й ставаше? Дайна не разбираше.

Огледа разхвърляната стая. Целият под беше покрит със сърца. А на стената похотливи сатири гонеха нимфи, които с фалшива изненада се оставяха да бъдат хванати в капана на любовта.