Бетани Кембъл
Диамантената клопка (7)

Седма глава

Вонда Рейни наистина беше една от красавиците на Нашвил. Тя беше жизнена, сексапилна и преизпълнена с енергия. Пристигна с лимузина и шофьор. Няколкото крачки, които направи, създадоха впечатлението, че не ходи, а сякаш плува. Тесните й сини джинси бяха пристегнати с широк колан, който подчертаваше не само тясната й талия, но и стройните й хубави бедра и прекрасни, предизвикателно изправени гърди. Пищните й диамантени обеци бяха полускрити под невероятно красивата й вълниста червеникаворуса коса. Вонда имаше големи кафяви очи с дълги мигли. Беше десетина сантиметра по-висока от Дайна, която до нея се чувстваше дребна и безлична.

Дайна носеше семпла черна рокля. Единственото й бижу беше диамантеният пръстен.

Вонда целуна Мич и Роскоу, стисна ръката на Дайна и каза, че й е приятно да се запознаят.

След вечеря всички се събраха в хола. Вонда помоли Мич да й донесе китара. Искаше да пее с Роскоу. Мич лично отиде да донесе инструмента, сякаш нямаше доверие на никого. Роскоу изтича до стаята да донесе и собствената си китара.

— Какво момче! — възкликна одобрително Вонда.

Седна на пода и кръстоса дългите си крака.

Дайна остана на стола си, събрала скромно колене.

— Да, наистина. А как пее!

— Знам. Чувала съм го — каза Вонда и очите й се разшириха. — Мич не ти ли е казал? Аз го открих.

— Какво? Мислех, че Лъки Бъки го е открил.

— Не! — рече Вонда и тръсна прекрасната си червеникаворуса коса. — Мич прати Лъки Бъки да го провери, но аз открих Роскоу. Чух го на един панаир в Кентъки. Казах си: „Това момче е истински талант!“ Когато се върнах, съобщих на Мич. Но той не ти е казал нищо, така ли?

— Не — поклати глава Дайна. Мич не й беше споменавал за Вонда Рейни.

— Помолих го да не казва на Роскоу. Не искам да се чувства задължен. Но мислех, че ти знаеш. Нали ти се грижиш за него?

— Да. Чудя се как така Роскоу не те е видял? Сигурна съм, че щеше да те познае. Той те обожава.

— Много просто, миличка! — засмя се Вонда. — Нуждаех се от почивка. Дегизирах се. Сложих си кафява перука, не се гримирах и заминах. Имам роднини в Кентъки. Един от племенниците ми отгледал прасе, което получило отличие на панаира. Трябваше да отида да го видя. Така открих Роскоу и причината бе едно прасе. И ако кажеш, че животът не е странен! — тя се засмя весело. Дайна също се усмихна. Изведнъж Вонда стана сериозна. — Мич е много потаен. Трудно е да го разбереш. Може да не ти е казал, че живях тук известно време. Нашвил е град, където новините се разпространяват бързо. Рано или късно ще чуеш за това. Искам да знаеш, че между нас не е имало нищо. Ние сме просто приятели. Това е всичко. Не разбирай погрешно нещата!

— Не се притеснявай!

— Добре. Никой не го засяга личния живот на другите. Но хората си пъхат носа навсякъде, започват да приказват, тръгват слухове. Знаеш как е. Просто не им обръщай внимание — за момент очите й потъмняха. — Мич добър ли е към теб? Понякога става истински дявол.

— Всички в Нашвил се отнасят добре с нас — уклончиво отговори Дайна. За разлика от Вонда, тя не беше актриса и не можеше така майсторски да прикрива чувствата и тревогите си.

Остатъкът от вечерта Дайна дискретно наблюдаваше Вонда и Мич. Вонда го гледаше някак особено, а Мич й обръщаше прекалено много внимание. Към Дайна се държеше мило, но хладно. Роскоу беше потънал в музиката си. А и беше в пълно неведение за сложните отношения между Дайна, Вонда и Мич.

— Страхотен си, момчето ми! — възкликна Вонда. — Знаеш ли „Суийт Сикстийн“, тази, дето започва с: „Обичам те, както не съм обичал никоя друга“?

Роскоу кимна и Вонда поде мелодията на нейната китара. Роскоу се присъедини. Двамата запяха. Гласовете им се сляха в съвършена хармония. Дайна не беше чувала преди Роскоу да пее в дует с някой. Вълшебната, почти неземна хармония на гласовете им изпълни стаята.

„Обичах те, както не съм обичал никоя друга,

Бъди със мен поне в мечтите ми, любов моя!

Любовта ми към теб не се е променила.

Обичам те, както тогава,

Когато беше на шестнадесет…“

Очите на Дайна се напълниха със сълзи. Песента беше чиста и неподправена като истинската любов. Тя изразяваше чувствата на Дайна към Мич. Но тя и Мич не бяха на шестнадесет. Не се познаваха тогава. Денис и Дайна бяха заедно на тази възраст. Бяха заедно много преди това. Дълги години. Но какво значение имаше, след като изобщо не бяха влюбени. Откакто Дайна срещна Мич, никой друг не я интересуваше. Единственото нещо, което изпълваше сърцето й, беше любовта й към него.

Песента завърши и в стаята се възцари тишина. Дайна усети погледа на Мич върху устните си. Едва доловимото им потреперване беше привлякло вниманието му. После той иронично погледна диамантения пръстен на ръката й и лицето му придоби каменно изражение. Но Дайна прочете иронията в очите му.

Мич й се усмихна хладно и се обърна към Вонда и Роскоу. Красавицата беше силно развълнувана.

— Накара ме да се разплача! — обърна се тя към Роскоу и със заучен жест избърса очи. — Много си добър. Но и заедно ни бива!

— Щом така казвате, мадам!

Вонда се обърна към Мич.

— Искам да пеем заедно за първия ми албум. Поне един дует. Може и два. В замяна и аз ще направя една песен с него за дебютния му албум. Какво ще кажеш?

— Нямам нищо против, стига да се продава. А сега опитайте нещо по-бързо.

Вонда намигна на Роскоу.

— Да му покажем ли какво можем?

Момчето кимна и отново запяха. Мелодията изпълни стаята. За първи път Дайна оценяваше кънтри музиката и я разбираше.

Доста след полунощ Вонда върна китарата на Мич.

— Беше чудесно. Благодаря ти!

— Удоволствието беше мое. Късно е. Сигурно си уморена. Искаш ли да останеш да спиш тук? Има достатъчно стаи.

Дайна се почувства унизена. Знаеше, че любезният домакин би поканил закъснял гост да пренощува, но също така знаеше, че между Мич и Вонда отношенията не са само делови, независимо какво й беше казала хубавата блондинка.

Вонда поклати глава.

— Не. Не тази вечер. Имаш компания. Някой друг път — в гласа й се долавяше едва прикрит копнеж. Вонда се обърна и целуна Роскоу. — Ще станеш истинска звезда!

Роскоу се изчерви и срамежливо наведе глава. Вонда го целуна отново. После протегна ръка на Дайна.

— Грижи се добре за него! Този бизнес е много опасен.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

— Пази го!

Мич придружи Вонда до колата. Роскоу гледаше след нея с благоговение.

— Сякаш съм бил на небето.

Дайна го погледна строго. Искаше да го върне в действителността, но не сполучи.

— Безнадеждно влюбен съм в нея. Само да не беше толкова стара.

— Та тя е само на тридесет!

— За теб не е стара, но ако си на шестнадесет…

Когато Мич се върна, на бузата му имаше следа от целувката на Вонда.

— Роскоу, тази вечер ти пя великолепно. Госпожица Рейни те вдъхнови. Но не полудявай по нея. Няма да й хареса. Винаги е искала хората да я ценят най-вече като човек. Двамата вероятно ще работите заедно, така че се опитай да свикнеш с нея.

— Разбира се! Просто никога преди не съм срещал звезда — отвърна Роскоу.

Очевидно за него вечерта щеше да остане като вълшебен спомен.

— Трябва да си лягаш — обади се Дайна. — Имаш час при зъболекаря в седем.

Нищо не беше в състояние да развали настроението му. Дори утрешния час при зъболекаря. Роскоу тръгна към стаята си, унесен в мечти за Вонда Рейни.

— Надявам се, че няма да го замае. Вонда има странно влияние върху хората. Влиза в бар и мъже, далеч по-опитни и разумни от Роскоу, на мига се влюбват в нея.

„Включително и ти“ — помисли си Дайна тъжно.

— Роскоу мисли, че вече не ставаме за нищо. Дори се чуди как е изглеждала Вонда на неговата възраст.

— Същата като сега предполагам — отвърна Мич. — Прекрасна. Талантлива. Енергична. Емоционална. Емоционалната й натура я кара да пее по този начин. Видях как те порази първата им песен. Щом можаха да трогнат теб, ще трогнат всеки. Ще продам милиони плочи. Дори милиарди.

Дайна потръпна. Думите му й причиниха болка. Наистина ли я смяташе за толкова безчувствена?

— Мисля, че е време и аз да си лягам.

Тя се насочи към стълбата, но той й препречи пътя.

— А ти как си изглеждала на шестнадесет? И тогава ли си го обичала този твой годеник? Затова ли така те трогна песента? Защото си спомни за него?

Той се опита да хване ръката на Дайна, но тя се дръпна.

— На шестнадесет изглеждах по същия начин като сега. Вероятно по-отегчителна. Ако можеш да си го представиш.

— Не те намирам отегчителна.

Тя го погледна. Сякаш единствената му цел беше да й се подиграва. Сърцето й биеше лудо. Пак не й достигаше въздух. Припомни си цялата вечер, разменените погледи между него и Вонда. Само преди десет минути той я беше поканил да прекара нощта тук, а следата от червилото й още личеше на бузата му.

— Да, мислех за Денис, докато пяха! — ядосано каза тя. Мич не трябваше да разбере колко объркани са чувствата й. — Бяхме заедно на шестнадесет и ще сме заедно винаги.

Изведнъж товарът й се стори непосилен. За втори път тази вечер сълзи изпълниха красивите й очи.

Беше мислила за Денис и за всичко, което не я беше накарал да изпита — включително любовта. Бяха заедно от години, защото други хора мислеха, че трябва да бъдат заедно. А Дайна и Денис бяха твърде наивни или твърде послушни, за да не се подчинят.

Сега тя срещна Мич Кеъри — мъж, който така силно я привличаше, че желанието й към него направо я парализираше. Той можеше да накара сърцето й да спре само с един поглед. Но прелестната Вонда Рейни имаше претенции към него.

Дайна сякаш стоеше на ръба на огромна черна бездна и всеки момент щеше да политне надолу. Вече нямаше сили. Беше сгодена за мъж, когото не обичаше, а желаеше друг, върху който нямаше права и който беше увлечен по жена, далеч по-хубава от нея.

— Какво има? — попита Мич, когато видя сълзите й.

— Нищо…

Дайна засрамена заби поглед в пода. Изтри очи, но сълзите й бликнаха отново.

Мич грубо хвана брадичката й и я повдигна.

— О, Господи, наистина ли го обичаш толкова много?

Сърцето на Дайна се сви. Не смееше да признае чувствата си към Мич. Излъга.

— Да. Той и аз си подхождаме. Един тип сме. Липсва ми. Иска ми се да бях при него сега.

В действителност Денис изобщо не й липсваше. Липсваше й удобството на изгубените илюзии, на безоблачното бъдеще и на подредения й живот. Чувствата й към Мич я изпълваха със смут, който не беше изпитвала преди.

— Значи такава била работата — процеди Мич. Вдигна ръка, като че щеше да я погали, но спря порива си. — Ти и той сте един тип. Стари семейства. Стари пари. Американска аристокрация…

— Може би точно там ти е проблемът. Не си от тези среди — каза Дайна и веднага съжали за думите си.

— Може би.

Мич грубо я хвана за раменете и я разтърси. Устните му бяха стиснати, а в очите му се четеше отчаяние.

— И аз искам да съм някъде другаде, с някой друг. С жена, която да има повече червена, отколкото синя кръв. И да не е толкова възпитана. И със сигурност да не е така решена да направи грешката на живота си.

— Каква грешка?

Той наведе лице към нея. Пръстите му изгаряха кожата й.

— Да се върнеш в Кънектикът. Да се омъжиш за годеник, който ти е отреден от дете и двамата да продължите да бъдете наивни, сладки и изолирани в своя измислен свят — той цинично повдигна вежда. — Но най-вече да направиш грешката никога в живота си да не изпиташ чувство, което не е безлично, благоприличие, подходящо, предписано и в съответствие с пуританските правила на рода Макнийл. Какъв пропуск! Господи, какъв пропуск! Какъв ужасен пропуск!

Думите му я удариха като камшик. Не смееше да помръдне от мястото си. Стоеше като омагьосана и го гледаше. Ако в този момент я целунеше, щеше да му се отдаде и целият й живот да се промени безвъзвратно.

Той поклати глава и я пусна. Отиде до бара и си наля бърбън.

— Какво ще правиш, като се върнеш в Кънектикът? Освен, че ще се омъжиш за момчето чудо? Нали е момче чудо? С почтени прадеди, почтени пари и прекрасно бъдеще.

Дайна се престори, че не е чула думите му и гордо вдигна глава.

— Ще отида в Йейл, ще взема степен по история и ще започна работа в музеите „Макнийл“ в Ню Хейвън.

Думите й описваха мрачно и невесело съществуване, но Дайна не обърна никакво внимание на факта. Просто продължи да гледа Мич.

— А! Колко вълнуващо! Музеите „Макнийл“. Бил съм там. Стоманен храм на историята на една империя. Би трябвало да се гордееш, че ще посветиш живота си на това. Всъщност това е идеалният избор за теб. При всичката стомана в кръвта ти — саркастично рече Мич.

Дайна усещаше в кръвта си всичко друго, но не и стоманена твърдост.

— Свърши ли? Бих искала да си лягам.

— Аз също. Но като всяко нормално човешко същество не бих искал да си легна сам.

— Колко жалко, че госпожица Рейни си отиде, нали? — Дайна изкачи първото стъпало. Канеше се да изкачи и второто, но Мич я хвана грубо за ръката:

— Наистина не правиш лесно грешки, но затова пък, когато ги правиш, са големи. Вонда и аз…

Дайна отстъпи назад. Желанието й към него растеше. Не трябваше да допусне Мич да я докосне отново.

— Изобщо не ме разбра — ледено каза тя. — Не ме интересува. Не искам да чувам нищо за Вонда и теб. Искам само да си свърша работата тук и да си отида.

— Дори и ако Роскоу остане повече от тези три седмици. Защо не погледнеш на нещата реално? Не можеш ли да разбереш колко е опасен този бизнес? Ако не ми вярваш, попитай Вонда. И двамата знаем какво може да направи с човека шоубизнесът. Не разбираш ли каква нужда има това момче от теб?

— Защо от мен? — изкрещя Дайна разгневена. — Искаш го за свое собствено облагодетелстване! Ти го пази! Или Вонда! Тя го е открила! Тя е отговорна за всичко!

— Нито аз, нито Вонда можем да го направим. И двамата сме заети с твърде много работа.

— Аз също! — извика Дайна. Извърна се и се затича нагоре по стълбата. Спря, едва когато стигна първата площадка. Погледна Мич през рамо и рече:

— Защо всички мислят, че аз трябва да пазя Роскоу? Защо винаги казваш, че е мое „задължение“? Като че ли аз съм единственият човек, който може да го спаси от ужасната му участ? Защо? Защо аз да съм единственият му шанс?

Мич се облегна на стената и спокойно каза:

— Защото той може да е твоят единствен шанс да станеш човек, преди да си се превърнала в музеен експонат в Ню Хейвън. Винаги съм мислил за музеите като за прашни безнадеждни места. В твоя няма мишки, нали?

— О! — простена Дайна и се затича нагоре. Мич чу вратата да се затръшва с трясък, който можеше да събуди и мъртвец.

Той вдигна чашата си към стълбите.

— Лека нощ, скъпа госпожице Макнийл! Сладки, девствени, аристократични сънища! И дано не сънуваш мишки!

Пресуши чашата си и я остави на бара.

Дайна седеше на ръба на леглото си и дишаше тежко. Опита да се успокои и да премисли деня по обичайния си обективен и безпристрастен начин. Съзнанието й беше една смесица от шокове. Тя не обичаше Денис. Денис не я обичаше. Тя обичаше Мич Кеъри. Вероятно Вонда Рейни също го обичаше. Но кого обичаше Мич? Може би не обичаше нищо, освен властта и парите? Може би имаше нужда от тях, както другите хора от въздух?

Дайна искаше да избяга. Искаше да напусне Нашвил. Нещата, които станаха тук, объркаха не само представите й за добро и зло, но и представите й за реалност. Целият й живот се беше объркал в Нашвил. Мразеше този град. В този момент тя осъзна, че не може да се върне в Кънектикът и да работи в музеите „Макнийл“, дори и животът й да зависеше от това.

Погледна ръцете си. Отново въртеше пръстена. Като че беше верига, от която непрекъснато се опитваше да се освободи. Това не можеше да продължава повече. Трябваше да свали пръстена на Денис, преди да полудее напълно.

Без да се замисли, Дайна вдигна телефона и набра номера му. Иззвъняване, щракване и бръмчене предхождаше гласа на телефонния секретар:

„Здравей! Здравей! Здравей! Тук е Денис Линк. Тази вечер съм поканен на прием у госпожица Туизъл, преподавателка по арфа, клавесин и хармониум. Моля, оставете телефона и името си. Ще ви се обадя утре при първа възможност. Приятна вечер!“

Дайна изслуша съобщението, беше изкушена да му каже какво да направи с арфата, приема и себе си, но се въздържа. Затвори. Чувстваше се ограбена, победена и хваната в капан.

Нямаше представа на кого да повери Роскоу, след като си замине. Мич беше прав — трябваше да остане с момчето. Но не можеше. В името на собственото си оцеляване не можеше. Трябваше да избяга от всичко това: от Кънектикът, от Денис, от Нашвил, от Роскоу и от съвестта си. Но най-вече от Мич Кеъри!