Бетани Кембъл
Диамантената клопка (6)

Шеста глава

На следващата сутрин телефонен звън събуди Дайна. Тя протегна ръка и сънено измърмори:

— Да?

— Дайна? Денис е. Какви са тези глупости за „лъжица, което не е за твоята уста“?! Сигурен съм, че се справяш повече от чудесно!

— Денис! — възкликна смаяно Дайна и седна в леглото.

— Не искам да чувам повече такива неща! Кажи ми, че си добре и че всичко е наред.

— Денис…

— Още веднъж искам да ти кажа, че можеш да останеш, колкото е необходимо. Изобщо не се притеснявай! Свърши си добре работата! Остани, докато Руфъс има нужда от теб.

— Руфъс? А, искаш да кажеш Роскоу.

— Да де. Толкова съм горд, че си взела този беден, нещастен младеж под крилото си.

— Не е нещастен. А и не съм сигурна, че крилото ми…

— Това се лоши мисли! Недей така! Изкарай си ги от главата! Хората ме предупредиха, че не трябва да ходиш в Какексия, но аз казах: „Глупости! Тя е силна и е много добре подготвена! Ще се справи идеално!“ И ти се справи.

— Кой е казвал, че не трябва да ходя в Какексия?

— Хората! Майка ми например каза: „Ожени се за нея веднага, Денис! Имаш достатъчно пари и за двама ви! Здравето й е много крехко. Защо трябва да ходи в някакво затънтено миньорско село!“

— Не е крехко! Беше, но вече не е! Сам призна, че съм силна…

— И аз така казах. „Мамо, Дайна имаше проблеми, но вече е добре. Има нужда да докаже собственото си Аз. Живеем във време на лична свобода, на индивидуализъм!“

Денис избърбори още куп неща и изобщо не й даде възможност да му каже нещо. Сякаш въобще не го интересуваше какво става с нея.

— Денис, този мъж, собственикът на звукозаписната компания, е много особен. Предлага…

— Не му позволявай да те разстройва! — отново я прекъсна Денис. — Никой не може да те разстрои, ако не му позволиш! Издигни се над тези неща!

— Но той е доста привлекателен — каза тя отчаяно.

Нищо ли не разбираше Денис?

— Напълно нормално, нали? Светът е пълен с красавци. Не мога да бъда толкова дребнав и да ти забраня да оцениш една хубава картина или скулптура. Същото е и с един привлекателен мъж. За Бога, не мога да направя такова нещо!

— Денис, какво говориш?!

— Опитвам се да те подкрепя! Ако не те подкрепям, няма да сме приятели, нали?

— Денис, много съм объркана…

— Казах ти — в главата ти се мотаят лоши мисли. Прогони ги! Когато съм объркан, си тананикам Моцарт.

— Денис, този човек се опитва да ме съблазни!

— Да те съблазни? Теб! Сигурно си въобразяваш, Дайна!

— Не те разбирам, Денис!

— Не си такова момиче — уверено каза той.

— Моля?!

— Не си такава. Разбира се, би могъл да те преследва заради парите ти.

— Той има много пари. Купища пари.

— Хм, ами тогава може би просто не се опитва да те съблазни. Не ги разбираш много тези неща, Дайна. Но ако той ти харесва, не крий чувствата си.

— Денис! Какво говориш?!

— Трябва да си наясно какво чувстваш. Самопознанието е крайпътният камък на всяка философия.

— Да не би да ми казваш, че е нормално да харесам друг мъж?

— Разбира се! Не бих бил аз, ако ти кажех нещо друго.

Когато затвори, Дайна имаше чувството, че се е събудила от вековен сън. Всичко й стана пределно ясно. Тя не обичаше Денис. Никога не беше го обичала. Денис също не я обичаше. Може би и той мислеше за годежа им като за капан.

Дайна погледна големия диамантен пръстен. Той проблесна на утринната светлина. Прииска й се да го захвърли, но не го направи. Щеше да е детинско. Трябваше да се прибере вкъщи и да го върне лично на Денис. Мич щеше да реши, че го е свалила заради него.

 

 

Дайна пиеше кафе във вътрешния двор. Роскоу опустошаваше кроасани и наденички като вълк.

— Роскоу, време е да поговорим за обноските на масата.

— Да, госпожице Макнийл — послушно каза той и остави датската пастичка, която тъкмо се канеше да лапне.

— Знам, че майка ти не те е учила да лапаш така. Дъвчи, не гълтай веднага!

— Да, госпожице! — отвърна Роскоу и намали малко темпото.

— Истинска учителка! Дори на закуска! Колко ужасно!

Дъхът на Дайна секна. Тя се извърна и видя Мич, небрежно застанал зад нея. Гъстата му черна коса блестеше на светлината. Тесните светлосини джинси подчертаваха стройните му крака. Взе си стол и седна.

— Е, Роскоу, какво смятате да правите днес с госпожица Макнийл?

— Не знам, господине.

— Мислиш ли, че пак ще се прави на рекламен агент и ще ти търси по-добро предложение от моето?

— Не знам, господине — отвърна Роскоу и погледна Дайна.

— Научих урока си, господин Кеъри — каза тя с достойнство. — На ваше разположение сме.

— Жалко, че нямам време. Госпожица Макнийл каза, че има планове за теб до петък — обърна се Мич към Роскоу — и аз си направих съответната програма. Бих искал да те видя днес в четири. Хубаво е да разгледаш Нашвил! Да го опознаеш! Да свикнеш с него!

— Да, господине, бих искал да видя Златния кадилак на Елвис Пресли!

— Всеки, който идва в Нашвил, трябва да го види.

Дайна не намираше идеята за привлекателна, но присъствието на Мич я правеше толкова нервна и така я притесняваше, че й се искаше да избяга. Тя погледна часовника си.

— Ами да вървим тогава.

Дайна понечи да стане, но Мич я спря.

— Не сте научили добре урока си, госпожице Макнийл. Или поне не до края.

— Какво искате да кажете? — той продължаваше да държи ръката й в своята.

— Чинията ви е непокътната. Не сте яли абсолютно нищо.

— Не съм гладна — наистина не беше гладна. Още й се гадеше от разговора с Денис.

— Ще ядете! — нареди Мич. Стана и сложи в чинията й още пържени яйца, разряза един кроасан и го намаза дебело с масло. — Ще ядете!

Дайна искаше да свърши с храната, колкото се може по-бързо, за да се махне от Мич Кеъри. Той й въздействаше по един и същ начин както на лунна, така и на дневна светлина. Предизвикваше твърде много чувства, твърде много нови усещания и я хвърляше в смут.

Мич неодобрително я наблюдаваше.

— Сигурен съм, че майка ви не ви е научила да ядете така. Дъвчете.

 

 

Дайна замислено гледаше златния кадилак на Елвис Пресли. Колата наистина беше великолепна — оборудвана с хладилник, телевизор и сифон за сода и Бог знае още какво.

— Ако някога забогатея, ще купя на майка си такава кола! — благоговейно каза Роскоу.

Дайна се канеше да каже, че майка му би предпочела нещо по-практично, но замълча. Започваше да разбира, че светът на шоубизнеса е пълен с дръзки мечтатели. Шоубизнесът представляваше друг свят, в който господстваха пищността и гротеската.

Дайна се чувстваше неловко в музея. Роскоу знаеше всяко име, всяко лице от снимките, познаваше всяка вещ от витрините. Не тя, а той трябваше да я води, като слепец в царството на съвременната музика.

— Роскоу, не знам нищо за кънтри музиката. Разкажи ми нещо!

— Аз?!

— Да. Моля те!

— Ами… За мен ще е истинско удоволствие. Доколкото съм запознат, основоположник на кънтри музиката е Ханк Уилямс…

Роскоу говореше разпалено, подробно и обясняваше доста добре. Дайна беше погълната от разказа му и преди да се усети, вече беше станало време за обяд.

Отидоха в малък ресторант далече от централните улици, за да избягнат тълпата туристи. Роскоу беше разгърнал карта на града и бъбреше весело:

— Трябва да видим плаващия театър „Генерал Джаксън“. И „Гранд Оле Опри Билдинг“, и звукозаписното студио на Дивижън Стрийт…

Сред шума на заведението до Дайна достигна непознат мъжки глас. Тя се заслуша в разговора зад гърба си.

— Ако Мич Кеъри поиска, ще я има.

— Откъде знаеш? — запита женски глас.

— Защото е получил всичко друго, което е поискал — каза мъжът. — Наблюдавам го, откакто е в града. Съвсем различен е от брат си. Знае какво прави. Ако наистина иска Вонда, ще я има.

— Вонда е голяма звезда. Защо ще си прекъсва договора заради някой си Мич Кеъри? Та той не е направил почти нищо!

— Ще го прекъсне, защото той ще й предложи това, което никой друг няма да й предложи — тя да решава. Освен това той би дал свобода на артистичната й натура…

— Артистична натура! — изсмя се жената. — Тя има прекрасно тяло и чудесна руса коса. Красавица е, но артистична натура?!

— Помниш ли първите й записи?

— Да, не бяха лоши. Но това не е Вонда, която иска публиката. Тя си е създала образ, който струва милиони долари. Не виждам защо да го променя заради „артистичната свобода“. Ако тръгне с Мич Кеъри, ще го направи поради една-единствена причина.

— Каква?

— Тя иска Мич Кеъри. Те са си лика-прилика.

— Откъде знаеш?

— Тя живееше с него в къщата на Боби. Докато това хлапе, с което Кеъри ще записва, не дойде.

— Какво знаеш за него? Кой е той?

— Не си спомням името му. Говори се, че е много добър. Самороден талант… Само че някаква жена е с него и точно там е проблемът. Доста е трудно да я измамиш. Лъки Бъки казва, че Мич ще я постави на мястото й и ще я накара да моли за милост…

Дайна не искаше да слуша повече. Това й беше достатъчно. Тя стана и отиде до джубокса. Пусна една монета и натисна копчето. Значи такава била играта на Мич Кеъри! Да я постави на мястото й! Да я накара да моли за милост! Човек като него би могъл да види в нея само враг, който трябва да унижи. Това обясняваше всичко. И коя, по дяволите, беше Вонда!

В четири часа Дайна беше прекосила половината Нашвил. Главата й беше пълна с факти, течения и имена, беше успяла да купи джинси, блуза в прасковен цвят и кафяви ботуши за Роскоу. Той не пожела да се вслуша в увещанията й и да си вземе нова шапка.

Когато наближиха сградата на „Даймънд Хорсшу“, видяха табелка до вратата. Надписът на нея гласеше:

„Даймънд Хорсшу Рекърдс

в памет на Боби Кеъри“

Госпожа Бътрес делово ги въведе в офиса на Мич. Лъки Бъки седеше до прозореца. Беше в електриковосин костюм и изглеждаше по-ужасно от когато и да било. Той дори не стана, когато Дайна влезе.

— Роскоу! — възкликна Мич. — Госпожица Макнийл направо те е преобразила! Поздравления! Напомнете ми да ви дам чек!

— Няма нужда. Ще го дадете на Роскоу, когато му платите за трите седмици — каза Дайна.

— Добре, ще кажа на госпожа Бътрес да го приготви. Моля, седнете!

— Трябва да се отърве от тази идиотска шапка! Като че ли е на баща ти! — рече Лъки Бъки.

— Това е шапката на Роскоу и той си я харесва — отвърна Дайна.

— И все пак е ужасна! — настоя Лъки Бъки.

— По същество ли ще говорим или ще обсъждаме шапката на Роскоу? — иронично попита Мич.

Лъки Бъки млъкна обидено. Дайна се опитваше да устои на чара на Мич и за стотен път този следобед си спомни за Вонда.

— Определих музикантите за пробните записи на Роскоу. Ще репетират цялата следваща седмица. Ако се сработят, може да останат заедно.

— Колко музиканти и какви инструменти?

Мич я изгледа учудено.

— Електрическа китара, бас, барабани и цигулка. Не искам много инструменти.

Дайна погледна Роскоу. Точно това искаше и той.

— Добре — съгласи се тя.

— Искам четири песни. Три на Роскоу и една, за която говорихме снощи. На Ханк Уилямс. Роскоу има същата чистота на гласа като него. Сравнението е наложително. Нека да го направим още в самото начало.

За Роскоу нямаше по-голям комплимент от това да бъде сравняван с Ханк Уилямс.

— Не знам дали ще се справя — смутено измърмори момчето. — Не знам дали имам право…

— Разбира се, че ще се справиш — окуражи го Дайна. Очите й срещнаха тези на Мич. — Ще се постарае! — Роскоу нервно преглътна. — Ще се справиш! Ако не стане отведнъж, ще опитаме пак.

— Добре — тихо рече той.

— И Бъки има нова идея — обади се Мич.

— Ние, умните, винаги стигаме до едни и същи изводи — оповести Лъки Бъки. — Бях сигурен, че Роскоу ще бъде сравняван с Уилямс. Цели четиридесет години Нашвил чака своя втори Уилямс. Ние не само ще създадем легендата, но и ще я направим реалност! — Мич, който разсеяно подхвърляше някакъв молив, спря и внимателно се вгледа в Лъки Бъки. — Ще го облечем в стила на Уилямс — продължи той разгорещено. — Ще го направим идол! Групата на Уилямс се казваше „Каубой Дрифтърс“. Групата на Роскоу ще я наречем „Гоуст Дрифтърс“. Ще оповестим, че той е превъплъщението на Уилямс. Духът на Ханк е жив! — зловеща тишина посрещна края на речта на Лъки Бъки. — Е, зашеметени сте, нали?

Лицето на Мич остана безизразно. Роскоу, който Дайна никога не беше виждала ядосан, сега беше направо бесен.

— Нямам думи! — възкликна Мич.

Роскоу се опитваше да каже нещо, но от гърлото му излизаха само неразбираеми звуци.

— Не! — най-сетне успя да каже той.

Лъки Бъки го погледна с омраза.

— Как така „не“? Невежа такъв! Аз съм рекламният ти агент! Какво разбираш ти?! Това е страхотна идея! Направо мечта! — Лъки Бъки и Роскоу скочиха почти едновременно на крака. — Това хлапе не разбира нищо! Трябва да му се забрани…

— Внимавай как му говориш! — извика Дайна.

Мич подпря брадичка и ги загледа с интерес. Сцената заслужаваше внимание — Лъки Бъки се извиси застрашително над Дайна, а Роскоу задиша тежко, застанал зад нея. Между тях Дайна изглеждаше дребна и крехка като порцеланова статуетка.

— Сядай! — нареди тя на Роскоу. — А ти не му дръж такъв тон! Ако искаш да се заяждаш с някого, заяждай се с мен.

— Ако не бях джентълмен, щях да те смачкам като хлебарка — заплашително изръмжа Лъки. Гневът в очите на Дайна го накара да отстъпи малко. — За твой късмет не се бия с жени.

— Но ще ти се наложи! И то с мен! Идеята ти не само не е подходяща за моя клиент, но и го обижда. Опитваш се да експлоатираш паметта на починал идол в музиката заради пари?! Непочтително, безвкусно и жестоко! Не желаем да участваме в това!

Лъки Бъки почервеня от яд.

— Няма ли да кажеш нещо? Няма ли да я накараш да се държи както трябва? — обърна се той към Мич.

— Нищо не мога да направя Лъки. Тя има свое собствено мнение!

— Вървете по дяволите! — извика Лъки Бъки и излезе, като затръшна вратата след себе си с оглушителен трясък.

Роскоу гледаше след него пребледнял.

— Не ме интересува! Няма да се правя на глупак! Аз съм си аз и нищо повече!

— Няма нищо, момчето ми! Всичко е наред! — спокойно каза Мич. — Ти си прав, не той. Доволен съм, че си отиде! — Мич се обърна към Дайна: — Седни! Цялата трепериш!

Дайна не беше сигурна дали трепери от сблъсъка си с Лъки Бъки, или от възмущение към Мич.

— Можеше да кажеш нещо! — ядосано отвърна тя.

— Така е по-добре! Ако се бях обадил, щеше да започне да говори за договори, за обезщетения и щяхме да стигнем до съд. Известен е с номерата си. Но сега той е този, който си отиде. Накратко — отряза си пътя.

Мич имаше вид на доволен котарак, който току-що е изял за закуска най-голямото канарче. Главата на Дайна се завъртя. Изпита чувството, че е била използвана много ловко. Но нямаше време да мисли за това.

— Така. А сега вие кажете какъв мислите, че трябва да бъде образът на Роскоу? Как трябва да бъде представен на публиката?

Дайна погледна загорялото му лице. Роскоу седеше мълчаливо и ги гледаше. Смяташе, че познава момчето достатъчно, за да каже това, което той се страхуваше да каже сам.

— Той и сега изглежда добре. Какво не му е наред?

— Абсолютно нищо! — отвърна Мич и скръсти ръце. — А как да наречем групата му?

— Роскоу ще реши това. Групата е негова.

Мич погледна въпросително Роскоу.

— Трябва да помисля. Още не съм ги чул.

— Хубав отговор! — усмихна се Мич. Той отиде до прозореца и седна на перваза. — Сигурно си имал добри учители в училище.

— Да, господине. Имах добри учители — Роскоу срамежливо погледна към Дайна.

— Мисля, че за днес това е всичко. Между другото ще имаме компания за вечеря. Няма да е официална.

Дайна и Роскоу станаха и тръгнаха към вратата.

— Бих искал да те видя за малко насаме — обърна се Мич към Дайна.

Роскоу излезе и затвори вратата след себе си. Дайна погледна Мич объркана. Ревността я разкъсваше целия ден. Нямаше вече сили да се бори с Мич.

Той я притегли нежно и прошепна:

— Исках само да ти кажа, че си страхотна.

— Аз… — Дайна не можа да довърши изречението. Изгуби се в изумруденозелените му очи.

Той се приведе над нея. Топлината на тялото му предразполагаше към интимност. Ръцете му се движеха бавно по гърба й. Тя простена тихо, когато докосна треперещите й устни и проследи очертанията им. Двамата потънаха в магията на целувката. Ръцете й обвиха врата му. Целувката им се превърна в спасение от страстта, която ги изгаряше. Никога мъж не я беше карал да се чувства така желана. Устните му молеха за нежност. Но неочаквано той се дръпна и проговори:

— Ако не спра веднага, ще те занеса на онова канапе във вътрешната стая. Как ще го обясним после на скъпия ти годеник, когото толкова обичаш?

Думите му я върнаха на земята. Беше доволна, че все още я прегръща, защото краката не я държаха.

Мич я погледна в очите и изражението му се смекчи.

— Горката Дайна! Толкова интелигентна и толкова неопитна. Толкова образована и толкова невинна. Толкова принципна и толкова несигурна в себе си.

Истината болеше и тя се опита да отрече.

— Знам коя съм и знам какво искам!

— Тогава защо толкова се боиш от чувствата си, Дайна? И от мен?

Тя не посмя да го погледне в очите. Нямаше кураж да му каже какво чувства.

— Аз… Аз… Трябва да вървя. Роскоу ме чака.

Мич я пусна.

— Ще довършим разговора си някой друг път. Трябва да се върнеш към задълженията си. Ще се видим на вечеря. Кажи на Роскоу да внимава да не изяде покривката. Все пак ще имаме гости.

Дайна внимателно се отдръпна.

— Роскоу има добър апетит — спокойно каза тя. — Нормално е за неговата възраст.

— И аз имам добър апетит. Нормално е и за моята възраст.

Дайна потръпна. Много добре знаеше за какво намеква Мич.

— Кой ще дойде довечера? — когато го погледна, по лицето й нямаше и следа от предишните емоции.

Той вдигна рамене.

— Не я познаваш. Една от певиците. Вонда Рейни. Ще подписваме скоро договор.

Дайна с нищо не издаде, че вече е чувала името.

— Чудесно. Ще се видим довечера.

По пътя към къщи тя изчете на Роскоу цяла лекция за обноските на масата. Но сърцето й се беше свило от болка. След всичко, което преживя днес, не беше в настроение да седне на вечеря с любовницата на Мич. Колко непостоянен беше! Опитваше се да съблазни Дайна и в същото време се хвърляше в обятията на друга. Какъв използвач! И защото се беше зарекъл да я постави на мястото й. Настроението й помръкна още, когато каза на Роскоу, че Вонда Рейни ще бъде гостът за вечеря.

— Божичко! Вонда Рейни! — извика той драматично и се престори на припаднал с ръка на сърцето.

— Имаш ли нещо против да обясниш реакцията си? Не знам нищо за нея.

— Тя е най-хубавата жена в Нашвил. А може би и в цяла Америка!