Барбара Делински
Шепот в здрача (5)

5.

— Те никога не са влизали в бой. Нито един от тях… копелета — Робърт Кавано седеше във всекидневната на апартамента си в Чарлстаун с купища документи и папки върху коленете си — нещо обичайно за него през последните десетина дни.

— Пак мърмориш, Боб — укори го нежно жената, с която живееше. Джоди Фрайър излезе от кухнята, пресече всекидневната и седна на страничната облегалка на фотьойла му, вгледана в купчината документи. — Още история, така ли?

— Ммм.

Джоди погледна сританите обувки, смачканата му риза с отворена яка, пусната над панталона, навитите ръкави; огледа бегло добре прилягащите му панталони, отдавна загубили ръба си. Почти неприлично къдравата коса и наболата брада му придаваха вид на съвременен пират.

Но тя знаеше, че той бе от добрите момчета. Вярно, понякога се дразнеше от почтителността, с която носеше бялата си шапка, но това бе дреболия. Знаеше още и от какво голямо значение за него бе разследването на двойната насилствена смърт в семействата Уайт и Уорън.

— Има ли нещо интересно?

— Има, и то много! Връщат се от войната като победители и герои, без някой да ги е видял на фронта. Минават през лагер за обучение на офицери: Уайт — във флотата, а Уорън — в армията. Уайт прекарва войната в Пърл като офицер по снабдяването. Работата му е била да осигурява доброто снабдяване на корабите — Кавано се захили. — Вероятно добре се е набъркал в черния пазар.

— О, хайде, Боб. Не е честно.

— А Уорън е наблюдавал развитието на военните действия от топло местенце в лондонски офис. Изключително лека служба, ако питаш мен.

— А ако питаш мен, ти би желал и за баща ти да е било точно толкова леко.

Кавано я погледна раздразнено, но бързо потисна гнева си. Понякога забравяше искрящата интелигентност на Джоди, умението й бързо да се ориентира в обстановката и да разбира подтекста на казаното — едно от нещата, които харесваше у нея. Нямаше нужда да й обяснява надълго и нашироко как стоят нещата, както се налагаше с бившата му жена години наред. Истинско облекчение беше никой да не го преследва непрекъснато за подробности — поради което именно той с такова удоволствие и готовност ги предлагаше. Странна реакция може би. Предполагаше, че тя има нещо общо с желанието му той да контролира нещата.

— И съм прав! Той бе улучен с парче от шрапнел в гърба и се гърчеше от болки, докато умря. Полученият орден бе слаба утеха за страданията му.

Джоди се зае да масажира стегнатите мускули на тила му.

— Но ти се гордееше с него, нали?

Той й се усмихна накриво, но му се искаше да замърка като доволен котарак: пръстите й вливаха желано успокоение в напрегнатото му тяло.

— Не съм чак толкова стар.

— Прекрасно — знаеше, че беше чувствителен към дванайсетте години разлика между тях. — Предлагам само закъсняла преценка на минало събитие. Ти се гордееш с активното участие на баща си във войната. А той се е гордял със себе си. Съмнявам се дали Гил Уорън или Джак Уайт биха могли да почувстват и разберат някога този вид гордост.

Настъпи тишина, нарушавана само от ниското бръмчене на климатичната инсталация до прозореца.

— Не бъди чак толкова сигурна. Умове като техните са способни да превърнат всяко нещо, сторено от тях, в разтърсващото земята събитие.

— Трябва да признаеш, че се справят добре с живота.

— Но за сметка на куп други хора!

От потръпването на устните му Джоди разбра, че пак се бе замислил за баща си. Често ставаше така, особено когато мисълта му се ангажираше с Джак Уайт. Искаше й се да узнае за какво друго мислеше: бе го наблюдавала цели десет дни да работи неуморно, погълнат от папките си, и смяташе, че може да зададе няколко въпроса, колкото и да уважаваше правото му на уединение.

Освен това не бе достатъчно само да разтрива стегнатия възел мускули на тила и гърба му. Той имаше нужда да се освободи от бремето на мислите си — точно нейната специалност.

— Не ми каза много — започна тя, предразполагащо ласкаво. — Кога са поели по сегашния си курс? След войната?

— Не съвсем. Нещата отиват доста по-назад. Бащата на Уайт е бил пилот в Първата световна война. След нея се е отдал на конструиране на самолети. Бил е достатъчно хитър — Кавано не си направи труда да прикрие сарказма си, — за да забележи лудите възможности в тази област за контрабандистите на спиртни напитки, внасяни тайно от Канада и Мексико.

— Джак участвал ли е в тази история?

„Жалко, че не е участвал — помисли си Кавано. — Щеше да има още нещо, за което да се хвана…“

— Бил е още малък. Присъединил се е към бизнеса на баща си след отмяната на закона за забрана на спиртните напитки.

— И така?

— И така той поел самолетите на стареца, издокарал ги на външен вид, започнал агресивна рекламна кампания и напълно законни пътнически услуги по въздуха — направи кратка пауза. — Основана на капитал, натрупан от контрабандата на спиртните напитки.

— Нещо напълно обикновено за онова време — изтъкна успокоително Джоди. — И дори за това време. Има един куп случаи син на някой гангстер да се установи в законен бизнес с пари от незаконен. Може и да не е правилно и да влиза в противоречие с чувството ти за справедливост, но защо да критикуваме синовете, решили да спазват законите? Често пъти точно те са много щедри дарители на средства за това или онова.

— Даа… Купуват си почтеност.

— Но ако парите отиват за добри цели?

— Смятам, че си права в едно — вдигна глава и я погледна в лицето, — това засяга чувството ми за справедливост.

Тя дръпна игриво кичур от косата му.

— Така е, защото то е прекалено силно! Но хайде да се върнем към темата. И така Джак Уайт е имало защо да се върне здрав и прав от войната. А какво ще кажеш за Гил Уорън?

— Имал е юридическа практика.

— Преди войната.

— Ммм.

— С някой друг?

— Искаш да кажеш с някой друг, който после му я сервира на сребърна табличка? — хвърли й примирен поглед. — Не. Баща му е бил бояджия и той е започнал от нулата. Спечелил стипендия за Амхърст, после отишъл да учи право в Харвард. По дяволите — учудено поклати глава, изпълнен със завист, — имал е страхотен усет и още тогава е демонстрирал завидно умение да се справя с нещата. Открил свой собствен офис и почти веднага привлякъл първокласни клиенти — отмъкнал ги от престижни правни фирми. Не знам точно как е успял и с какво ги е привлякъл — защото наистина е бил добър адвокат — с приказки или просто с външния си вид…

— Обаяние, Боб. Някои хора го имат. Той е един от тях. И както се вижда, експлоатирал го е успешно.

Кавано изсумтя.

— Права си. Но към личния му чар трябва да прибавиш и неизтощима енергичност. Той може и да не е припарил до фронта, но със сигурност е бил активен участник в друга област. Бил е широко известен плейбой, преди да реши, че една женитба ще се отрази благоприятно на имиджа му. Обзалагам се, че не е прекарал в благочестива самота онези нощи в Англия зад затъмнените прозорци.

— Боб…

— Е, добре, добре. Не мога да документирам всичко, но погледни само какво е сторил с жена си! Знаеш ли, че до края на войната вече е имал две деца и трето на път?

Джоди се засмя.

— Мисля, че ревнуваш.

— Да ревнувам вечно разгонен жребец? Шегуваш ли се? Вероятно просто се е опитвал да надмине приятелчето си Джак. Освен това… — прегърна я, преди да заяви: — … аз мога да имам всичките деца на света, стига ти да го искаш. Кой тогава е източникът на проблема тук?

Джоди задържа за миг дъха си, преди да прошепне смутено:

— Аз.

Съжаляваше, че бе реагирала така. Темата беше една от причините за разправии между тях. Джоди с радост би родила деца от Боб, но ако той се ожени за нея… Боб обаче се дърпаше, така че в крайна сметка и двамата бяха еднакво виновни за наличието на този проблем. Но ако му го изтъкне, ще започне кавга. Той едва се бе измъкнал от оковите на една женитба, оставила дълбоки рани след себе си, и не желаеше да мисли за друга.

Джоди не държеше на женитбата по принцип — беше съвременна млада жена. Но се страхуваше да роди децата им, преди той да е напълно готов да поеме своята част от отговорността за тях.

— Наистина ли смяташ, че Гил се е състезавал с Джак за бройката деца? — попита тя, опитвайки се да прекъсне още в началото опасния личен спор.

— Не съм сигурен… — отвърна Боб и се замисли върху тази възможност, докато говореше. — Всъщност може би не. Двамата са по-близки и от братя. Работят заедно, а не един срещу друг.

— Някакъв специфичен вид симбиоза, така ли?

— Предполагам, че би могло да се нарече и така. В някои отношения връзката им е отблъскваща. Срещат се в Амхърст. Гил отива в Харвард да учи право, а Джак — в Кеймбридж, за да специализира бизнес година по-късно. Двамата решават да останат в Бостън и след като започват работа, непрекъснато си осигуряват взаимноизгодни ангажименти. Женят се за жени, които също са били много добри приятелки, и дори организират двойна церемония в един и същи ден — повдигна многозначително вежда. — Онези бързи женитби точно преди двамата да потеглят на война — отпусна вежда. — Когато се връща от Тихия океан, Джак вече има две деца, които скоро ще бъдат последвани от други. Към средата на петдесетте години равносметката е била четири за Джак и пет за Гил — той замълча и почеса неволно брадичка. — Но не, не мисля, че са се състезавали в това отношение, защото ако е било така, приятелството им никога нямаше да издържи толкова години. Все нещо щеше да изскочи, достатъчно сериозно, за да ги раздели.

— Възможно е състезанието да е било между съпругите им.

Той сви рамене:

— Може би.

Джоди го погали ласкаво по косата и замълча за миг, преди да се реши да попита още нещо:

— Какво се надяваш да измъкнеш от тези изрезки от вестници? — посочи скута му.

Кавано погледна папките и разсеяно запрелиства една от тях.

— Разбиране. Откъде идват, какво ги свързва…

— Навлизаш в моята професионална сфера.

Той се засмя:

— Знам. Виждаш ли какво става, когато човек живее три години поред с прогнозиращ съветник?

В първия момент й се прииска да запита дали се оплаква, но се сдържа: знаеше, че не е така. Отношенията им се развиваха добре, като се изключат двата болни въпроса за женитбата и децата. Но тя не бързаше: беше само на двайсет и седем години и имаше процъфтяваща кариера. Грижеше се с обич за него срещу апартамента му, приятелството му, обичта му и много задоволителни сексуални отношения.

— Прекрасно. А сега ми разреши да подхвана нещата по друг начин. Колко от тези знания тук са свързани с конкретното разследване?

Въпрос с повишена трудност за Кавано. Не беше лесно да обясни болезнения си интерес към Уайтови и Уорънови дори на самия себе си, защото теоретично ги презираше. Не бе готов да сподели с Джоди, че се рови из тези пожълтели вестникарски изрезки и документи с надеждата да открие следа за предателство отвътре. Джоди бе жизнерадостна представителка на вечните оптимисти — един бързо изчезващ вид. И ако разбереше тайната му мисъл, веднага щеше да се нахвърли срещу него.

И той зашикалкави, опитвайки се да се измъкне:

— Не съм сигурен дали има връзка или не. Но и най-малкото нещо може да се окаже от значение един прекрасен ден.

Джоди обаче бе прекалено умна, за да приеме безкритично отговора му.

— Според официалната версия става въпрос за убийство с последвало самоубийство. Ако се опитваш да разбереш как така Марк Уайт вдига ръка на жена си, а след това се самоубива, защо съсредоточаваш усилията си върху родителите им?

— Не се съсредоточавам върху тях. Все трябва да се започне отнякъде, нали?

— Заравяш се в продължителна изследователска работа за неща, станали преди години, заради ясен случай на убийство-самоубийство, станало тук и сега. Не излизаш ли извън зова на службата?

— Нека да приемем, че съм чисто и просто отдаден на професията си човек.

— О, не казваш нищо ново — подразни го тя, опитвайки се неуспешно да се усмихне. — Ти търсиш следи за мръсна игра.

Погледите им се преплетоха.

— Кое те кара да мислиш така?

— Познавам те.

Боб се отпусна назад във фотьойла и вдигна крака на масичката за сервиране на кафе.

— Аз съм детектив — информира я той хладно. — Мое задължение е да огледам внимателно всички възможности.

— Някой, от които са? — той я погледна и тя бързо вдигна ръка. — Хей, най-обикновено любопитство и нищо повече… Хубаво, всичко е наред. Не е нужно да казваш каквото и да било — в такива моменти тя неволно се питаше дали той й има доверие или не. Възможно ли е да се съмнява в интелигентността й? Или най-вероятно се страхува да не би тя да се окаже по-интелигентна от него и да го изпревари в психологическата оценка на даден случай!

Тя понечи да се изправи, но той я хвана за китката.

— Не става въпрос за липса на желание да споделям с теб, Джоди. Истината е, че просто няма кой знае какво за споделяне — усети, че тялото й се отпуска и продължи, но по-бавно: — Погледнато отвън, възможно е да имаме случай на убийство-самоубийство. Марк Уайт е имал неприятности. Също и Дебора Уорън.

— Но всички ние ги имаме, нали? — темата я заинтригува. Случаите на самоубийства сред младите нарастваха и се превръщаха в сериозен проблем. Занимаваше се точно с него в училището, където работеше. Вярно, смъртта на семейството Уайт-Уорън не бе случай на юношеско самоубийство, но все пак… — Неприятностите на Марк или Дебора толкова непреодолими ли са били, че да оправдаят стремеж към самоунищожение?

— Опитваме се да установим, но още не сме стигнали до нещо определено. Говори се, че Марк е имал парични проблеми. Проблеми с наркотиците. Сексуални проблеми.

— Според теб били ли са някои от тях достатъчно сериозни, за да обяснят случилото се?

— Какво е това — изпит трета степен?

Тя затаи за миг дъх, наранена от тона му. Ето го пак. Неговото „аз“ в действие.

— Не. Само аз и моето желание да разбера.

Някакъв малък нюанс в гласа й стигна до него. Не успя да определи какво точно задържа вниманието му: мекият искрен тон или едва уловимият звън на странна тъга? Не разбра, но мигновено се разкая за неоправданата си грубост и отстъпи.

— Не зная още подробностите, но от дочутото досега… Искаш моето мнение? — неволно понижи глас: — Не.

— При разследването си досега откри ли някакви доказателства за нечиста игра?

Той се вторачи в ноктите на дясната си ръка и сви устни.

— Конкретно доказателство? Още не…

Беше обезсърчен и тя го разбра по гласа му.

— Ако има нещо за откриване, ти ще го изровиш, Боб. Ти си най-добрият, когото имат на разположение. Затова ти дадоха и този случай.

— Даа… А какво, ако най-добрият постигне една голяяяма нула? Какво тогава?

— Тогава наистина ще се окаже случай на убийство-самоубийство.

Кавано се замисли върху тази възможност няколко минути. После заговори с озадачен глас:

— Странно. Вътре в себе си отхвърлям напълно тази версия. И не заради нещо, казано от Райън или от когото и да било друг — бодна с пръст корема си. — Това чувство за фалшива постановка е някъде тук… — смайването в гласа му се задълбочи. — Нещо около сцената на убийството… нещо нереално… Начинът, по който бяха проснати телата? Не, пистолетът. Пистолетът в ръката му… Ако човек се застреля в главата, няма ли да изпусне пистолета, преди да се строполи? — замълча, напрегнато оглеждайки проблема от всички страни. След минута заговори, като подчертаваше всяко изречение: — Джоди, говорим за силни семейства. Мразя ги, вярно е, но моето отношение към тях не променя фактите. Те са агресивни и активни. Нямат нищо общо с оня тип хора, които се свиват отзад с наведени глави и премятат палци в очакване нещо да се случи. Нима ги виждаш да стоят настрани и да наблюдават пасивно как двама от тяхната кръв и плът се провалят безнадеждно? Как летят стремглаво надолу в пропастта, докато стигнат до положение да извършат убийство… да не говорим за самоубийство.

— Но психическите заболявания…

— Те са силни, Джоди. Те отскачат назад в един миг, за да овладеят върха в следващия. Джак Уайт е имал своите критични моменти в миналото. Но всяка негова стъпка назад е означавала три напред! А Марк му беше син. Тук трябва да има нещо, нещо друго… — Джоди знаеше, че тук точно той не е прав. Гените са от значение, както и примерите в семейството. Но в даден момент обстоятелствата поемат нещата и овладяват положението. Някои от случаите на самоубийства, с които се беше занимавала, й бяха подсказали, че тук не може да се търси някаква закономерност. Част от жертвите бяха просто невероятни — необясними. — Не и не — продължи Боб разсеяно. Като че ли разсъждаваше на глас, забравил за присъствието й. — Не приемам идеята за самоубийство. Но дявол да го вземе, имаме толкова малко улики! Преминахме по пристанището с гъст гребен в търсене на свидетели, но никой не е чул, нито е видял нещо необичайно тази нощ. Люлеенето на яхтите и лодките на въжетата им предизвиква всякакви звуци, които лесно могат да погълнат изстрел или да бъдат сбъркани с такъв… Единствените отпечатъци на пистолета бяха тези на Марк, но това не означава нищо: какво пречи на убиеца да го избърше добре, преди да го постави в ръката му?

— А нитратният тест?

— Двусмислени резултати. Вероятно от барута по оръжието след изстрелите.

— Пистолетът е негов — изтъкна Джоди.

— Което би могло да означава, че който го е използвал, или го е откраднал, или е знаел къде точно го държи Марк на яхтата — той прокара нервно ръка през косата си, после я погледна умолително: — Лаборантите прегледаха всеки сантиметър от тази яхта. Множество отпечатъци, очевидно оставяни по нея в течение на дълго време. Единствената възможна улика е отпечатък на стъпка върху прага към кабината, където са били открити. Подът й е покрит с килим, така че там не може да се открие каквото и да било, а на сутринта е валяло и всички възможни отпечатъци по палубата са били измити. Във всеки случай няма начин да се разбере дали следата от стъпка на прага не е от някой от гостите, оставили отпечатъци от пръстите си навсякъде по яхтата — замълча за миг, за да поеме дъх и да се поуспокои. — Поисках от хората в лабораторията да направят допълнителни тестове на тази следа от стъпка. Ако открием нещо в него, нещо уникално… някаква характерна мръсотия, кал или водорасло… нещо… каквото и да било…

— А междувременно?

Той въздъхна уморено.

— Междувременно претърсваме жилището на Марк в Лос Анжелис. Някъде трябва да има улика в едната или другата насока. Полицията там твърди, че вече са го прехвърлили и се надуха като празни балони, когато им заявих, че изпращам мой екип тази седмица. Представяш ли си? Като че ли сме се заловили за някаква игра и те настояват да държат картите. Майната им! А се предполага, че сме от едната страна на барикадата!

— Шшш — зауспокоява го Джоди. — Всичко е наред.

— Нищо не е наред, дяволите го взели! Докато се заемем с това жилище, проклетото доказателство може да изчезне!

— Знам — прошепна тя. — Ти правиш всичко, което зависи от тебе, Боб.

Лицето му се скова от напрежение.

— Очевидно не е достатъчно! Ще накарам момчетата ми да претърсят онова жилище с лупа, ако трябва, а когато свършат, ще започнем да задаваме въпроси на хората, свързани по един или друг начин с Марк или Дебора. Вече проучваме финансовото състояние на Марк. Портфейлът и кредитните му карти бяха в яхтата и сега проверяваме всяка възможна улика в това отношение.

— Надявайки се на какво?

— Да открием мотив, който да обясни защо той убива жена си, а след това и себе си. Или защо някой друг поема риска да убие двама души. Някъде трябва да има някакъв мотив. Горе-долу в границите на следващата седмица ще започна да разпитвам хората тук. Не съм го започнал досега, защото не искам да настройвам излишно семействата срещу мен.

— Защо смяташ, че това ще ги настрои срещу тебе? Според мен те би трябвало да посрещат с одобрение всяко твое действие. В края на краищата ти се опитваш само да откриеш дали някой не е убил двама от тях.

— Не забравяй скандала, Джоди — предупреди я той сухо. — Семействата предпочитат версията убийство-самоубийство. Последното нещо, което биха искали да се случи, са големи заглавия на първите страници на вестниците, свързващи Марк или Дебора с нещо грозно. Вестниците винаги надуват повече или по-малко нещата. Информацията от полицията има много по-голяма тежест.

Джоди се вторачи в него с невярващи очи.

— Искаш да кажеш, че те биха предпочели всичко да остане просто така, както е, заради репутациите си?

— Не бих се изненадал.

— Но не ги ли насърчаваш с предпазливостта си? — Джоди беше поразена. Знаеше чувствата на Боб към двете семейства — естествено беше да предположи, че той няма да пропусне и най-малката възможност да ги притисне и накара да се гърчат.

— Опитвам се да бъда човечен — отвърна спокойно той. — Тъпо би било да скоча сред тях с необосновани обвинения веднага след погребението. Харесва ми да знам, че съм стъпка пред евтиния репортер, независимо от личните ми чувства.

Бавна усмивка освети лицето на Джоди и тя го прегърна топло.

— Ето го моя мъж!

Той почервеня смутено от похвалата, давайки си сметка, че обясненията му са прозвучали като излишна увереност в личното си морално превъзходство, но думите му не бяха празна поза, а точен израз на отношението му по този проблем.

— Не се безпокой — заяви той. Неволно бе повишил тон, за да прикрие смущението си. — Ще проведа разследването така, както смятам за най-добре. Ще правя всичко необходимо, докато изпитам вътрешна увереност, че съм стигнал до истината в тази или в онази насока. И ако това означава, че евентуално ще трябва да подложа на бавен огън Уайтови и Уорънови, бъди сигурна, че ще го сторя.

 

 

Но на следващата сутрин Робърт Кавано се оказа — колкото и иронично да звучеше! — разпитван вместо разпитващ. Джордан Уайт му телефонира още щом пристигна на работа. Предложи му да се срещнат на чаша кафе в бара на Търговската улица, където имаше надежда (при наличие на достатъчно късмет) да им бъдат спестени излишни любопитни погледи.

Обзет от любопитство, детективът бързо се съгласи и трийсетина минути по-късно беше на посоченото място. Барът бе почти празен, но дори и да беше претъпкан, без затруднение щеше да открие Джордан. Той седеше пред плота със скръстени ръце, отпуснати на пластмасовата му повърхност, и от него се излъчваше сила, независимо от наведената глава и спортното облекло (дънки и риза с къси ръкави), което веднага раздразни Кавано.

Приближи се до съседния стол и извика келнерката с рязко вдигане на ръка.

— Две кафета.

Джордан вдигна поглед. За пръв път се срещаше с Кавано и го погледна несигурно, после видимо нащрек. Кавано отвърна с кимане на въпроса в очите му и подаде ръка. Джордан я стисна за миг, но и двамата не промълвиха нито дума.

След минута или две пред тях се появиха две големи керамични чаши, пълни с димящо кафе. Кавано кимна към малко сепаре, където можеха да разговарят необезпокоявани сравнително свободно. Заговори едва когато се настаниха там.

— Моите съболезнования за брат ви и снаха ви — все още не бе достатъчно закоравял, за да приема смъртта с безразличие: тя винаги го изпълваше с тъга. За негова чест личната вражда към засегнатите семейства не можеше да потисне чувството му за обикновено приличие. Освен това бе длъжен да прояви предпазливост, ако искаше да се възползва от шанса за безпристрастна преценка на Джордан.

Джордан благодари с кратко кимване, после се отпусна назад и се вгледа безмълвно в Кавано. Пред него седеше стегнат и бодър мъж, съвсем различен от преуморения и небрежно облечен детектив, когото бе очаквал да види.

— Разбрах, че вие водите разследването.

— Така е.

— Вие сте детектив-лейтенант?

— Да.

— „Убийства“?

— Да — Кавано търпеливо изчакваше. Сигурен беше, че Джордан Уайт знае отговорите на всички въпроси, който сега задаваше. Човек като Джордан от семейство като Уайтови никога не пристъпва сляпо към каквото и да било. Детективът бе наясно, че Джордан се възползва от възможността да го прецени и бе благодарен, че беше с летния си блейзър, бяла риза й връзка. Джордан Уайт ще разбере, че няма работа с някакъв мърляв скапаняк. (Разбира се, в момента удобно забравяше, че се бе облякъл така само защото Джоди настоя.)

— Разбрах, че Джон Райън ви е дал този случай.

Кавано кимна.

— Какво стана с Джордж Хас? Не е ли той шефът на отдел „Убийства“?

Кавано би могъл да изтъкне, че има нужната квалификация и достатъчно опит, за да се справи със случая, ако Джордан Уайт намекваше за това, но гордостта му помогна да се справи с надигащия се гняв.

— Капитан Хас ще се пенсионира в края на годината. Аз съм на следващото стъпало под него. Като се вземе предвид нуждата от приемственост, Райън реши, че съм по-подходящ за този случай.

Джордан прие с кратко кимване това обяснение. Прие също и факта, че Кавано говори добре, с едва забележим бостънски акцент. Изглеждаше образован човек — поне относително, като се вземе предвид професията му.

— Тогава мнението ви е, че разследването ще продължи дълго, така ли?

Кавано сви небрежно рамене.

— Ще работя по него толкова време, колкото отнеме.

Джордан започна да подозира, че противникът му е не само добре облечен и с говор на образован човек, но и умен.

— Как върви?

— Върви.

— Открихте ли нещо?

— Искате да кажете нещо, което да внуши съмнение в първоначалната версия?

— Затова разследвате, нали?

Кавано кимна бавно, но твърдо.

— И? — когато детективът се вторачи безизразно в него, той натисна още педала: — Открихте ли нещо съмнително?

— Имате предвид доказателство, че някой се е промъкнал на яхтата и ги е убил?

— Да.

— Работим върху това.

Джордан усещаше, че търпението му изтънява. Оказа се, че да изтеглиш информация от Робърт Кавано е почти равностойно на вадене на зъб!

— Лабораторията приключи ли работата си?

— Не изцяло. Тези неща изискват време.

— Колко време?

— Седмица, две, три.

— За един лабораторен доклад?!

— За анализи в дълбочина на стотици дребни подробности.

Джордан разсеяно удари по муха, която се бе настанила близо до чашата му.

— Имате ли някакви указания… улики?

— Още не.

— На какво се надявате?

— Аз не се надявам на нищо. Независимо от вашето лично мнение по въпроса, един полицай никога не се надява за убийство.

Джордан въздъхна. Тоя явно търсеше разправия.

— Разрешете ми тогава да задам въпроса по друг начин. Какво търсите?

— Отклонения от нормалния ред на нещата.

— Случай на убийство-самоубийство в семейства като нашите е отклонение от нормалния ред на нещата.

— Една от причините, поради които провеждаме това разследване.

— Върху какво работите сега?

— Върху всяко нещо… върху всичко.

— Вижте какво, детектив Кавано — изсъска гневно Джордан през стиснати зъби. Изправи се рязко от мястото си и го прониза с леден поглед: — Семейството ми преживя последните единайсет дни в достатъчно тежко напрежение! Заслужило е нещо повече от неясни отговори! — тонът му бе нисък, изпълнен със заплаха, нервен тик подръпна бузата му. На друго място щеше да избухне и да излее пълната сила на гнева си върху Кавано, но тук трябваше да се сдържа и той се опита да възстанови контрола над себе си. — Двама члена на нашите семейства са мъртви и ние смятаме, че имаме право да знаем какво точно правите, за да установите защо сега не са между нас! Искаме да знаем точно какво сте направили вчера, какво смятате да правите днес и какво сте запланували да направите утре!

Тук вече Кавано не можа да се сдържи. Бе изпълнен с прекалено много отрицателни чувства към Уайтови и Уорънови, за да разреши на Джордан Уайт да го заплашва. Наведе се леко напред с присвити очи:

— Вижте какво, господин Уайт, не смятам, че ви дължа каквито и да било обяснения. Напомням ви, че работя за държавата, ако сте го забравили! Единственото ми задължение, е да проведа това разследване според възможностите си и да представя разкритията на съответните власти, които ще предприемат необходимите действия.

— Като държавен служител вие сте отговорен пред данъкоплатците — сряза го Джордан. — И мога да ви уверя, че семейството ми плаща своя дял данъци.

— Наистина ли? — Кавано вложи в тази дума достатъчно сарказъм. Данъците бяха другият повод за раздразнение: той твърдо вярваше, че богатите никога не плащат изцяло дължимото на държавата благодарение на умението си да използват отворени вратички тук и там.

Джордан не се смути и продължи с още по-снизходителен тон:

— Очевидно не сте подготвили домашното си достатъчно задълбочено, за да задавате този въпрос.

— Вие не сте подготвили домашното си толкова задълбочено, колкото ви се иска да вярвате, ако смятате, че аз не съм направил моето! — очите му запламтяха от едва сдържан гняв. — Изключете факта, че Хас се пенсионира. Изключете и факта, че служебно съм след него. Истинската причина, за да получа този случай, е вярата на Райън, че мога да свърша работата много по-добре от всеки друг в отдела. Имах достатъчно време на разположение, за да докажа себе си. Започнах от най-долното стъпало и стигнах дотук благодарение на способностите и усилията си. Работя усърдно и задълбочено, не пропускам и най-малката подробност. Не ме подценявайте, господин Уайт.

Джордан се стресна за момент. Не бе свикнал някой да се изправя срещу него, и то под смразяващия му поглед, от който се предполагаше, че всеки се разтреперва като есенен лист. Кавано се оказа костелив орех. Трябваше да използва друг подход, за да го пречупи.

Пое дълбоко дъх, бавно се облегна назад и ръцете, подпрени на масата по време на атаката му, сега увиснаха отстрани.

— Не ме харесвате, нали?

Сега бе ред на Кавано да се сепне. Не бе очаквал нито подобна прямота, нито такова примирение.

— Няма значение дали ви харесвам или не — отвърна той отривисто, но спокойно. — Този случай за мен е като всеки друг. Вашата личност е на второ място пред смъртта на двама души. Те биха могли да бъдат и двама скитници от Пайн Стрийт, но ако има някаква причина да се предполага, че са убити, а не са умрели от пиянство, аз ще проведа разследването точно толкова ревностно.

Джордан не можеше да не се впечатли от очевидната почтеност на човека пред него. Той наклони глава и се смръщи леко.

— Как започнахте работа в полицията?

Въпросът изненада Кавано, но той нямаше какво да крие.

— Служих във Виетнам и се върнах тук, твърдо решен да работя за защита на закона и реда.

— Кога бяхте там?

— От шейсет и седма до шейсет и девета.

— И се върнахте цял? — зачуди се Джордан. Очите му помръкнаха. — Били сте един от малкото късметлии. На четирима от съучениците и приятелите ми от колежа не им провървя така добре: тримата се върнаха в ковчези, а четвъртият изобщо не се върна.

Кавано нямаше намерение да му позволи да го засенчи. Ако играта на Джордан сега бе търсене на съчувствие, той нямаше да остане назад.

— Загубих двама приятели там. Всички бяхме отсрочени от военна служба заради колежа, но след като завършихме, късметът ни се изгуби… Питал съм се понякога дали ако бяхме служили по-рано — или по-късно — нещата нямаше да бъдат други. Приятелите ми се оказаха на погрешното място в погрешното време.

Колеж. Джордан бе изненадан. Смяташе, че в бостънската полиция отиват момчета директно от гимназията и остават на това ниво — особено такива като Кавано, започнали от дъното в края на шейсетте или началото на седемдесетте години.

— Къде отидохте? — когато Кавано се смръщи неразбиращо, той се доизясни: — Имам предвид колежа.

— Университетът на Северна Каролина.

Джордан го погледна с любопитство.

— Оказва се, че сте по-млад, отколкото смятах. Кога завършихте?

Кавано си разреши да се усмихне сухо.

— В същата година, в която завършихте и вие. Бяхме съперници в спорта.

Джордан бе учил в Дюк. Той се усмихна.

— Сигурно. И вие ли играехте ръгби? — когато Кавано кимна, усмивката му се разшири. — Вероятно сме играли един срещу друг.

— Многократно. Знаех кой сте. Всеки познаваше Джордан Уайт, защитника на „Сините дяволи“.

— А вие?

— Връщах топките, излезли от очертанията на игрището. Не е възможно да се сещате за мен. Обикновено бях в специалния отбор — по-голяма част от неговото време на игрището се състоеше в биенето на воле и вкарване на топката в игра. Безименен за всички и най-вече — за защитника на „Сините дяволи“!

— Ей, не е лошо — заяви Джордан. — Никак дори. Специалният отбор бе от голямо значение. Случваше се да предизвиква драматични обрати, когато влизаше в играта.

— Хей, слушайте — предупреди го Кавано с вдигната ръка, — всичко това принадлежи на миналото. Не ме смущава ролята ми на футболното игрище и нямам нужда от вашето снизхождение…

— Не сте прав. Изразявам само мислите си и нищо друго — чертите му се омекотиха под свежия лъх на полузабравените младежки години. — Спомням си една игра… бяхме с един тъч назад, а имаше само минута и четирийсет секунди до края! Положението беше критично. Намеси се специалният ни отбор, волето бе бито и другият тим — струва ми се, че беше от Техническия университет на Джорджия — се замота. Ние възстановихме топката и изтичахме до тъчлинията. Истински вълнуващо!

Кавано не се стърпя:

— Спечелихте ли?

— Загубихме с гол в последната минута.

Той сви рамене.

— Понякога става и така.

— Искали ли сте някога да станете професионалист?

— Аз? Не. Коленете ми бяха слаби. Никога нямаше да успея като професионалист. Има време и място за всичко: когато завърших, дните на игрището останаха зад гърба ми.

Кавано беше наясно, че трябва да се върне към основната тема на разговора им, но любопитството му го победи.

— Притежавате хокеен отбор. Защо не отбор по ръгби?

Джордан се усмихна накриво и Кавано се запита дали нарочно не се присмива на себе си, за да постигне определен ефект.

— Виждате ли ме да обявявам игрите от сепарето на собственика? Невъзможно задължение за мен… не се виждам да стоя неподвижно по време на мач и да държа устата си затворена. Освен това… — хвърли поглед на двамата мъже, които току-що се бяха настанили пред плота на бара, и понижи глас: — Всички очакваха от мен точно това. Не можех да допусна да бъда чак толкова предсказуем, нали?

Кавано се засмя.

— Така е. За вас е удоволствие да вършите най-неочакваното.

— Прав сте. Не само заради другите — изтъкна той. Прекалено често бе обвиняван, че се стреми да бъде център на внимание. — Обичам да върша неща, които ме вълнуват… неочакваното е едно от тях! Не искам да кажа обаче, че нещо става автоматично вълнуващо само защото е неочаквано. Аз съм много придирчив и внимателно подбирам действията си. Късметлия съм, че мога да си разреша да бъда избирателен. Не съм толкова импулсивен, колкото смятат някои хора. Но всички ние имаме нужда от отдушник. Еднообразното ежедневие би ме подлудило — замълча замислено. — Не е ли същото и с вас? Не се ли вълнувате, когато някой нов предизвикателен случай тропне на бюрото ви?

Кавано, на свой ред, се опита да удари мухата.

— Смятам, че всеки детектив познава това вълнение. Най-интересните случаи и обикновено най-трудните за разрешаване — са случаите, при които се случва неочакваното — погледна Джордан в очите. — Малкото изкривяване тук или там прави нещата интересни.

Ако тайното желание на детектива беше да изтъкне на Джордан, че евентуалното му участие в убийството на Марк Уайт ще осигури търсения неочакван обрат на разследването, то смисълът на казаното явно не достигна до събеседника му. Но все пак Джордан се включи горе-долу на неговата вълна:

— Което ни връща обратно към случая, върху който работите сега — пръстите му играеха с дръжката на чашата, но в един миг той вдигна поглед към Кавано и заговори тихо: — Смятам, че подходихме към въпроса погрешно — аз съм виновен и се извинявам. Проблемът е, че семейството ми е в информационна мъгла по много въпроси и това е отчайващо.

— Същото се отнася и за мен — заяви детективът, но щитът му вече бе смъкнат долу. — Има нужда от време. Опитвам се да ускоря нещата, но все още не са ми подадени всички доклади. Например докладът от специалистите по балистика. Очаквам резултатите да посочат дали куршумите, които са убили брат ви и снаха ви, са действително изстреляни от пистолета в ръката на Марк. Но главният специалист по балистика е в отпуска, а аз лично нямам доверие на заместника му. Така че не остава нищо друго, освен да чакаме.

Джордан бавно отпи от изстиналото кафе и постави чашата върху дланта на свободната си ръка.

— Ние говорихме помежду си за брат ми и снаха ми и никой от нас не успя да открие някакво оправдание на идеята за убийство-самоубийство. Убедени сме, че става въпрос за убийство.

Кавано успя да задържи безизразната маска на лицето си, докато се питаше каква част от собствените си мисли да разкрие. Разбира се, нямаше никакво намерение още отсега да развява публично предположението за възможността мистериозният убиец да идва или от неговото семейство, или от Уорънови. А и не беше сигурен дали наистина е точно така. Искаше му се, но желанието е едно, а фактите — нещо съвсем друго.

Смяташе ли, че Джордан е способен да убие? Първото впечатление от него предлагаше отрицателен отговор. Джордан изглеждаше много откровен и прям. Интересът му към случая бе напълно законен. Ако е убиец, би показал някакви признаци на нервност и напрежение. Кавано знаеше от опит, че и най-печените играчи се издаваха с потръпване на устна или клепач в разобличаващ ги момент. Не, Джордан не беше убиец, освен ако е патологичен случай — а тази възможност винаги беше налице…

Кавано не можеше да я зачеркне, както не можеше да отхвърли възможността Джордан нарочно да подхвърля идеята за вероятно убийство, за да прикрие собственото си участие в него.

Детективът реши да действа предпазливо и да разкрие само нещата, до които Джордан можеше да се добере и по други пътища: например чрез друго, подходящо адресирано телефонно обаждане.

— Засега не можем да открием мотив за убийство-самоубийство. Изглежда, имало е паричен проблем…

— Проверили сте кредитните му карти и банковата сметка. Обадиха ни се веднага.

— Стана по мое настояване.

— Не се оплаквам — сега упоритата муха бръмчеше край ухото му и той размаха разсеяно ръка. — Марк дължеше много пари, но не достатъчно, за да се самоубие.

— Смятаме да се поразтърсим малко в Лос Анжелис по-късно тази седмица.

— Беше се забъркал с наркотици — подхвърли Джордан, сигурен, че няма начин Кавано да не стигне и до тая информация. Имаше и някои други неща, които детективът можеше да изрови, но Джордан нямаше намерение да го информира и за тях — поне засега. Не бе сигурен доколко може да му се довери. — Главно кокаин. Но не е бил зависим. Знаете, че при аутопсията не се намери нищо в кръвта му, тоест не е бил дрогиран в момента на стрелбата. Не искам да кажа, разбира се, че случайното смъркане на кока завършва обикновено със стрелба и убийства. Ако интересът му е бил насочен към нещо халюциногенно, нещата биха били по-разбираеми за мен. Но не и кокаин.

Кавано се съгласи.

— Не открихме и никакви признаци за органично заболяване у двамата. Някои хора се самоубиват след диагноза за неизлечимо заболяване. Тук случаят не е такъв — замълча за миг, но после реши да пусне малко по-дълбока сонда: — Смятате ли за възможно да е имало някакво напрежение между тях във връзка с бременността на Дебора?

Джордан поклати глава.

— И двамата искаха деца. Марк сам ми го е казвал. И въпреки че Дебора изживя много тежко смъртта на първото си дете…

— Първото дете?

— Родено мъртво. Преди четири години — Кавано измъкна малък бележник от джобчето на сакото си и отбеляза нещо в него. — Тя премина курс на лечение при психоаналитик и вероятно е имала своите страхове при второто забременяване, но съм убеден, че е искала детето.

— Може ли да говоря с нейния психоаналитик?

— Разбира се, но той е в Лос Анжелис. Гил вероятно има името и номера на телефона му. Ще го взема от него, ако желаете.

Кавано кимна, прокара пръст по горната си устна, вгледан в тефтерчето, после вдигна поглед към Джордан.

— И така, смятате, че те са убити?

— Да.

— Подозирате ли някого?

— Не.

— А другите — брат ви, сестра ви, Уорънови? Имат ли някакви предположения?

— Не. Марк и Дебора прекарваха по-голяма част от времето си в Калифорния. Марк държеше яхтата там, обикновено идваха тук с нея, но ние почти не ги виждахме, освен на празниците и традиционните семейни сбирки. Не знаем с кого са дружали, с кого са работили, кой би желал да ги убие — и защо… — Джордан отново изглеждаше обезсърчен и потиснат. — Знаем само, че имаха всичките причини на света да живеят. И освен това — в гласа му звънна металната нотка на твърда сигурност — знаем, че Марк не би имал смелостта да стреля в себе си, а още по-малко — в Дебора.

Мълчаха около минута, преди Кавано пак да заговори:

— Възможно е последният доклад от лабораторията да предложи нещо интересно, а аз ще започна да сортирам нещата с помощта на хората си — той прибра тефтерчето в джоба си. — Бих желал да говоря с другите членове на вашето семейство и Уорънови.

— Те едва ли ще добавят нещо.

— Нещо, което по тяхна преценка е напълно несвързано със случая, би могло да ме насочи във вярната посока.

— Ще им бъде трудно — особено на майка ми и Ленор — но ако го смятате за важно…

Да, смяташе го за важно, но разбираше и страданията на двете майки.

— Няма да безпокоя известно време двете жени. А какво ще кажете за семейство Макний и Мърелови?

Джордан се поколеба за пръв път, тялото му сякаш замря.

— Какво за тях?

— Искам да говоря с тях. Понякога хора с тяхната работа улавят повече неща от близките на жертвите.

— Да… има известна логика — отвърна Джордан след кратко колебание.

Кавано го изгледа внимателно.

— Катя Мърел — и тя живее в Ню Йорк, нали?

Изтече едва забележим миг преди отговора на Джордан:

— Знаете, че е така. Знаете също и какво работи.

Но Кавано не знаеше — поне не с подробности. Още не бе стигнал чак дотам в разследването си.

— Тя е в… рекламния бизнес?

— Художествен директор в една рекламна агенция.

— Бих желал да говоря с нея.

— Нужно ли е?

— Смятам го за нужно.

Този път Джордан се наведе напред със странен умолителен израз на лицето:

— Моля ви. Катя е напълно невинен страничен наблюдател. Живее в Ню Йорк единайсет години. Има свой собствен живот и лични интереси.

Кавано не бе напълно сигурен защо Джордан я закриляше, но после се сети за погледите, които бяха разменили на гробищата, и какви подозрения бяха събудили те у него.

— Тя е много специална за вас, така ли? — запита той.

Джордан впери поглед в него. Питаше се дали чувствата му са толкова очевадни, или Кавано бе просто много схватлив. Но усети, че полицаят не бе задал въпроса като детектив, разпитващ роднина на жертвата, а като мъж на мъж и Джордан му отговори по същия начин:

— Да. Тя е… специална.

Кавано би желал да задълбае още, но нещо му подсказа да се въздържи. Усети, че тук пристъпва в опасна зона.

— Ако се свържа с нея, ще се отзове ли?

Джордан се поколеба, после кимна — разбра, че поради някаква причина Кавано бе решил твърдо да следва плана си. Но все пак направи опит да го помоли:

— Катя е добър човек. В много отношения е самотник. Като член на семейството ни е, но всъщност не е такава. Едновременно е една от нас и не е… Смъртта на Дебора бе удар за нея и не ми се иска да преживява отново този кошмар. Не е честно — погледите на двамата мъже се сблъскаха за миг. — Ако не може да се радва на предимствата, предлагани на една Уайт или Уорън, защо трябва да бъде натоварвана с болката ни?

Кавано се замисли върху чувствата, прикрити зад казаното от Джордан: желание за закрила, готовност да се бори за нея, дори безпомощен гняв пред съдбата й. Или прикрива нещо, или просто е безумно влюбен в нея. Детективът се запита с любопитство коя от двете възможностите е истината.

— Ще помня предупреждението ви, когато разговарям с нея.

Джордан пак кимна, изкашля се и продължи с ясен, твърд глас:

— Ние действително искаме да помогнем, детектив. Баща ми и Гил непрекъснато безпокоят шефа на полицията Холстръм, но според мен те само го настройват срещу себе си. Това е една от причините, поради която настоях да се срещнем днес. Разбирам, че сте зает и че това е само един от множеството случаи, върху които работите и аз не съм човек без работа. Сега трябваше да съм в Ню Йорк, не тук. Но реших, че е от значение да се срещнем. Нещата ще се улеснят, ако ние двамата поддържаме връзка…

— За да ви давам отчет какво съм правил вчера, какви ги върша днес и какво смятам да правя утре? — запита Кавано.

Джордан замълча за миг, знаеше, че бе предизвикал полицая точно с това изречение.

— Не. Бях обезсърчен, а когато се чувствам така, съм нападателен — той замахна срещу мухата, която този път бе избрала да се върти около главата му. — Проклета муха! По дяволите! За какво се върти тук, след като дори не си поръчахме от сладките пържени питки на заведението?

— Може би ако си бяхме поръчали, щеше да ни остави на мира.

Джордан изсумтя раздразнено, но бързо се успокои.

— Не се интересуваме от всяка дребна подробност, а само от общата насока на разследването — устните му трепнаха леко в ъгъла, загатвайки за същата насмешка, насочена към него самия, която Кавано бе усетил и преди. — Обичаме да се чувстваме на върха на нещата дори и когато не сме там — извади портфейл от джоба на дънките си. — Ето една от визитките ми. Ще наредя на секретарката си веднага да ви свързва с мен — вече бе протегнал ръка над масата, но я дръпна назад, обърна картичката, потупа едната предница на ризата си, после другата. — Нито джоб, нито химикалка. Може ли да използвам вашата? — написа номера на домашния си телефон върху гърба на визитката и я подаде на детектива заедно с химикалката му. — Аз знам как да ви намеря.

Кавано постави визитката в портфейла си, от който извади пари за двете чаши кафе.

— Не, чакайте, аз ще се погрижа за… — започна Джордан, но Кавано го прекъсна:

— За да дам повод на някого да смята, че сте ме подкупили? Няма начин, Уайт. Мога да се изръся за две чаши кафе — измъкна се от сепарето. — Ще поддържам връзка с вас.

Обърна му гръб и изчезна.

Джордан остана сам с мислите си и с двете чаши студено кафе.