Барбара Делински
Шепот в здрача (2)

2.

Катя Мърел изслуша заключителните думи на свещеника с половин ухо. Беше като вцепенена от мига, в който майка й се обади по телефона и й съобщи за трагедията. Марк и Дебора — бе така безсмислено… Вярно, Марк беше преминал през своите върхове и пропасти. Вярно, той бе поел по по-скоростна отсечка от предпочитанията на въздушната Дебора… Но те се обичаха! Винаги се бяха обичали! Поне така изглеждаше.

Случилото се нямаше логично обяснение.

Катя посрещна с облекчение избора на семействата за простичка служба и бързо погребение. Представителите на масмедиите ще ги следват като ловджийски хрътки, докато се приберат на острова. Сигурна беше, че те ще побързат да сторят точно това веднага след приключване на съответните церемонии в града. Островът — собственото им частно убежище, бе срещу Мейн. Там бе единственото място, където можеха да се скрият от ненаситните очи на света.

Майка й стегна леко ръка около кръста й и Катя се върна в действителността. Вдигна глава и забеляза, че семействата се оттеглят, отправят се към дългите черни лимузини, които ги чакаха в близката алея. Тя потърси тъмната наведена глава на Джордан сред другите и в сърцето й сякаш се впиха жарки пръсти.

Виждаше го за пръв път от почти година, но времето не бе намалило силата на болезнените и смущаващи чувства, които я изпълваха. Отчаяно искаше да отиде при него, но разбираше, че не е в реда на нещата да го направи сега. Така че се обърна заедно с майка си и семейство Макний към колата, която бе наела от летището снощи при пристигането си от Ню Йорк в Бостън.

Катя се измъкна от редицата и се отправи напред, без да изчака другите да потеглят. Бяха наели доставчици на храна за хората, които възнамеряваха да отидат до Доувър с двете семейства. Каси и двамата Макний искаха да присъстват на службата в гробищата, но трябваше да побързат да се приберат в дома на Уорънови, където щеше да се състои приемът след погребението.

Климатичната инсталация бързо охлади колата и всички се почувстваха по-добре, независимо от обстоятелствата. Катя се съсредоточи върху отговорностите си на шофьор, макар и главно за да отстрани от главата си онези два скръбни ковчега. Но семейство Макний и Каси нямаше с какво да се разсейват.

— Просто да не повярваш — промълви Каси. Макар и зашеметена, тя произнесе думите внимателно, както се бе тренирала да го върши от години, за да не се разбере, че родният й език е френският. — Имаха толкова много, за което си заслужаваше да живеят… и всичко свърши. Всичко — притисна върховете на пръстите към слепоочието си. — Защо? Защо този ужас?

Тези думи за миг пренесоха Катя деветнайсет години назад и тя ги чу, произнесени пак от майка й, когато единственият й по-голям брат и сродник — Кенет, загина в битка на хиляди километри от къщи. Тогава Катя бе само на единайсет, но никога не забрави болката и горчивината в гласа на Каси. Сега в гласа на майка й имаше повече тъга и по-малко горчивина.

Сара Макний също бе като замаяна, очите й бяха вторачени невиждащо в пейзажа, който прелиташе край прозорците на колата, ръката й бе отчаяно впита в тази на съпруга й.

— Марк беше много чувствително дете — на свой ред прошепна тя с още по-силен от обичайното ирландски акцент, който не се опитваше да прикрива дори и в най-щастливите мигове от живота си. — Баща му изобщо не го разбираше, а майка му страшно се безпокоеше. Той беше мечтател, преливаше от творческа енергия, на която не намираше изход. Имаше видения, които го отделяха от другите. От самото начало майка му беше наясно, че той няма да пробие в бизнеса.

— Но той откри свой собствен бизнес — намеси се тихо Катя — и бе поел вече по пътя на успеха.

— Режисиране на филми — изсумтя презрително Каси. — Какъв бизнес е това?

— Много доходен — намеси се и Джонатан Макний сухо.

— Но несигурен.

Катя погледна майка си ласкаво, но с несъгласие в погледа.

— Всичко в този живот е несигурно до известна степен. Ако — да не дава господ — нещо се случи на Гил и Ленор днес, много вероятно е ти да загубиш работата си утре. Ако моята компания се погълне от друга днес, същото ще се случи и с мен… Марк се бе хванал за нещо наистина добро. Усърдният му труд най-сетне бе възнаграден. Една от причините, поради която случилото се не е за вярване…

— Режисиране на музикални видеоклипове! И ти го наричаш добър бизнес? — подигра се Каси. — Не е кой знае колко трудно да си представи човек тълпата, с която се смесва!

— Мамо, Марк беше на четиридесет и три години. Тоест не бе дете, за да не знае какво върши, филмите му бяха добри, а музикалните видеоклипове са като пудрата захар върху тортата. Всеки ще ти каже, че бяха много навременни. Попитай Джордан, сега той касира купища пари, а кабелната му телевизия е посветена почти изцяло на видеоклиповете от вида на създадените от Марк!

Сара се наведе напред.

— Джордан е голям късметлия, каквото и да докосне, превръща го в пари.

Да, така беше — от самото начало Джордан жънеше успех след успех. Ник беше съвършеният син, Марк — влудяващият син, а Джордан, най-малкият — агресивната черна овца на семейството. Бе твърдо решен да поеме по самостоятелен път, да избегне „Уайт Естейт“ и да си създаде самостоятелно име на успешен бизнесмен. Наследил находчивостта и избухливия нрав на баща си, който всяваше еднакво силен страх и у съдружници, и у конкуренти, той потегли напред като танк, на който нищо не можеше да се опре. Имаше времена, когато бе поставял всичко на карта, за да осъществи даден проект, бе издържал натиска на бурни моменти, които разпръскваха другите по всички посоки на света — и се бе справил! Най-силното му качество бе упоритостта.

— Дебора беше бременна — промълви Каси толкова тихо, че Катя, която се бе замислила за Джордан, не бе сигурна дали бе чула правилно думите й.

— Моля?

— Дебора беше бременна.

Катя неволно пое шумно дъх.

— Не знаех! — хвърли поглед в огледалото за задно виждане и забеляза, че и двамата Макний бяха стреснати, което не я изненада. Каси Мърел не обичаше клюките и освен това тя гледаше да стои повече или по-малко настрани от Сара и Джонатан Макний. Въпреки че работеше същото и често се сблъскваше с тях, тя винаги съумяваше да се държи на определено разстояние.

— Току-що бе потвърдено — призна тя сега. — Чух госпожа Уорън да говори със съпруга си оня ден. Дебора е пожелала да запази бременността си в тайна, докато не стане видима.

Допълнително разстроена, Катя впи пръсти в кормилото.

— Смяташ ли за възможно Марк да не е искал детето?

— Не знам…

— Или тя да не е го е искала?

— Не знам.

— Възможно ли е двамата с Марк да са спорили по този въпрос?

— Не знам. Чух само едната страна на историята. Госпожа Уорън беше изплашена и напълно разбираемо, като се вземе предвид през какъв ужас премина Дебора с последната си бременност! — Дебора отчаяно бе искала да има дете — бе забременяла преди четири години, износи го девет тежки месеца и го роди мъртво. — Възрастните Уорънови бяха доволни. Изглежда, смятаха, че ако всичко мине добре, Дебора ще бъде истински щастлива. Сигурно не й е било лесно по цял ден сама вкъщи, докато Марк тича нагоре-надолу.

Катя би могла лесно да оспори майка си. Дебора беше напълно наясно какъв живот й предстои с Марк, когато се омъжи за него, но какъв беше смисълът да спори с Каси? Те бяха мъртви. И двамата. Този чудовищен факт я шокираше всеки път, когато се опитваше да го осъзнае.

— Господи, като че ли вчера беше… всички ние деца… волни като птички… игрите заедно… — прошепна тя и думите й се ронеха от устата, докато през главата й преминаваха вечно живите спомени от детството. Спътниците й замълчаха, потънали в мислите си. Катя почти съжаляваше, че приближаваха към Доувър: предстоеше най-тежката част на деня.

Снощи пристигна много късно и веднага отиде в малката къща на майка си в задната градина на Уорънови, където бе израсла като дете. Не бе заставала очи в очи с Уорънови и Уайтови: видяла ги бе само на гробището. А сега й предстоеше да се яви между тях, както преди, и скръбта им ще засили нейната, тяхното страдание ще я измъчи допълнително…

Тя пое дълбоко дъх, зави от главния път в частния, който скоро я доведе до ново разклонение. На няколкостотин метра вляво се издигаше елегантната каменна къща в колониален стил на Уайтови, а горе-долу на същото разстояние вдясно — там, където тя насочи сега колата си — величествената къща на Уорънови.

Като дете Катя често се бе питала защо двете семейства, които бяха иначе толкова близки и бяха закупили два съседни парцела, в крайна сметка бяха построили толкова различни къщи. Запита майка си и Каси й отговори тогава, че различните жени имат различни вкусове, с което още повече озадачи Катя. Макар и още дете, тя разбираше, че Джак и Гил държаха нещата в ръцете си, а не съпругите им.

Едва когато порасна, разбра, че двете къщи бяха цената на утехата, предложена на двете жени. Действително Джак и Гил бяха властните фигури, който се къпеха в светлините на прожекторите и жънеха слава. Съпругите им бяха в сянка и много често сами. Като почит към тях и признание за търпеливостта им мъжете бяха отстъпили, когато се е решавал въпросът с модела на къщите.

И така различните стилове даваха израз на различните личности зад тях. Натали Уайт в нейната очарователна каменна фермерска къща бе много по-общителна от Ленор Уорън в претенциозния й дом в колониален стил.

Нова остра болка за Дебора преряза Катя, докато мислеше за майка й — Ленор. Нежната и щедра Дебора, която копнееше само да обича и да бъде обичана… чиято майка бе така строга, а бащата — едно вечно отсъствие… която така горещо бе желала дете — и на която то бе отказано на два пъти от смъртта…

„Кой твърди, че сърцата на богатите не кървят?“ — запита се тя гневно наум.

Спря пред къщата на майка си, настрани от камионите на платените организатори на приема. Остана зад кормилото за минутка, за да събере сили, после последва със скръбни стъпки другите към голямата къща на Уорънови.

Пред вратата Каси се обърна и тихичко й нареди:

— Не искам да работиш, докато си тук.

— Защо не? Ти го вършиш.

— Това е моята работа, не твоята.

— Но защо да не ти помогна?

— Ти си гостенка.

— Гостенка в собствения ми дом?

— Знаеш какво искам да кажа.

Да, знаеше. Това бе същността на проблема, с който се опитваше да се справи от години. Коя бе тя? Къде й беше мястото? От една страна, това беше нейният дом. Бе израсла между Уайтови и Уорънови — малката осиновена сестричка на всички. Бяха ходили заедно на училище, на уроци по танци и кънки. Можеше да отиде навсякъде и в двете къщи, да скита по поляните, да влиза в конюшните. Прекарваше Деня на благодарността с Уайтови, Коледа — с Уорънови. А през лятото отиваше заедно с всички на острова.

Никога не бе лишавана от нищо. И все пак… Майка й беше само наемна работничка.

От момента, когато порасна достатъчно, за да схване, че двамата с брат й бяха на по-ниско социално стъпало от другите, Катя се бе чудила на материалните предимства, на които се радваше заедно с брат си. Каси обясняваше хубавите дрехи, уроците по кънки и джобните пари с разумното разпределение на възнаграждението й и с щедростта на Уорънови. Катя скоро осъзна, че съкровеното желание на майка й е да изтика децата си на по-високо социално ниво.

Когато беше в гимназията, тя бе някъде по средата между две социално-икономически нива. Играеше ролята с много малко усилия от своя страна, представяше се за част от Уорънови или Уайтови. Много малко хора извън непосредствения й кръг от приятели знаеха, че тя бе само дъщеря на икономката. Но тя знаеше и това знание допринасяше към характерния за юношеството смут и объркване. Изпитваше непоносимо неудобство, когато се хранеше на масата заедно с Уорънови, докато майка й вечеряше с прислугата в кухнята. Чувстваше се задължена да помага в къщата, а се стесняваше, когато го вършеше. Все повече се притесняваше, отивайки в кънтри клуба заедно с другите, когато знаеше много добре, че не принадлежи към него.

Дойде време за колеж и тя си даде сметка, че трябва да се откъсне и да поеме по свой собствен път. Вместо да изпълни желанието на майка си да кандидатства за „Уелзли“, „Радклиф“ или „Смит“, тя се ориентира към нюйоркския университет, където бе приета за студентка на пълна стипендия. Там Катя се надяваше да намери анонимност, а след време — и себе си.

В Ню Йорк бе и Джордан Уайт…

— Катя? — майка й я върна към настоящето с леко подръпване и тревожен поглед. — Добре ли си?

За миг Катя се вторачи неразбиращо в нея, после се усмихна:

— Разбира се!

— Знаеш какво имам предвид. Сега си жена с професия, градиш кариера. Ти си успяваща жена, Катя. Майка ти може и да е само една икономка тук, но ти — ти си равностойна на всеки един от Уайтови и Уорънови, с всеки от гостите им днес! — погали я леко по косата. Спонтанен сърдечен жест, моментно изплъзване от железния контрол на мозъка й. Катя винаги бе усещала това вътрешно противоречие у майка си: дълбока нежна любов, потисната от силна амбиция. — Искам да държиш главата си високо вдигната.

— Мисля, че държа твоята глава високо вдигната — подразни я ласкаво Катя и отстъпи настрани, за да даде път на келнер с поднос, претоварен с храна от един от камионите. Каси го изчака да отмине, преди да отговори.

— Гордея се с теб — заяви тя и за миг прегърна силно дъщеря си. — Не го отричам. Имам право да се гордея, нали?

Катя пое с благодарност удоволствието от моментната близост.

— Направих, каквото можах. Господ знае, че го сторих.

— Каси? — гласът на Сара прозвуча от кухнята с леко истерична нотка в него. Последва го закръглената й фигура, която изплува на хоризонта няколко секунди по-късно. — Не могат да намерят кафеварката! Търсих навсякъде!

Каси неохотно се отдели от дъщеря си, като стисна леко ръката й, преди да се обърне към Сара.

— Просто не си потърсила на точното място — отговори й тя спокойно и се отправи да открие изчезналата кафеварка.

Катя се усмихна зад гърба й, толкова горда с майка си, колкото майка й — с нея. Но невинаги беше така. Споменът за онези зелени години в гимназията надигна виновно глава… Годините, в които се опитваше да установи самоличността си, години, когато се срамуваше от работата на Каси… Гневеше се, че тя не бе опорен стълб на обществото, че някои гости на Уорънови се отнасяха с презрение към майката и към дъщерята, че не може да впечатли приятелки, като ги покани у дома си на вечеря…

Бе разкъсвана на части. Имаше времена, когато сърцето я болеше при мисълта, че съдбата на майка й бе да оправя леглата на чуждите хора. Всъщност имаше наета камериерка, която се занимаваше само с почистването на къщата, и готвач, чиито специално приготвени пържоли, сервирани с лимонов сок, бяло вино и краве масло, бяха прочути колкото белгийските му вафли. Напомняше си го, но болката оставаше.

Едва когато отиде в колеж и за пръв път в живота си се смеси с хора от различни социални нива, Катя погледна с други очи на майка си и се изпълни с гордост и разбиране.

Задълженията на Каси бяха да надзирава домакинството на Уорънови и да осигури безпроблемното протичане на всеки ден. Тя го вършеше добре. Държеше нещата под контрол. И Катя си даде сметка, че източникът на стабилност в характера й се крие в силната личност на Каси.

Край нея бързаха напред-назад работници, влизаха от стая в стая на обширния долен етаж на величествения дом и Катя се питаше с чувство на уважение как майка й съумява да се справи с огромните си отговорности. Домът на Уорънови бе наистина впечатляващ. При всяко връщане в него тя го оценяваше все повече и повече. Залата за хранене бе обзаведена със салонен бюфет с грациозни извивки и махагонова маса и столове, излъскани до блясък, всекидневната — с двойни дивани и облечени в пъстра сатинирана дамаска фотьойли, а от огромното антре се извиваше елегантно стълбата към горния етаж. Къщата бе като сбъднат сън.

Но Катя бе доволна от малкия си стилен апартамент в Ню Йорк. Отпусна се на тясната пейка пред рояла във всекидневната, давайки си сметка, че ако някога бе копняла да нарече всички тия вещи свои, сега това желание вече бе изчезнало. Отдавна не мислеше, както някога в миналото, че Уайтови и Уорънови са най-големите късметлии на земята.

Знаеше, че не е така.

Късметът нямаше нищо общо с богатството и властта… и нито едното, нито другото бе гаранция за щастие. Трагичната съдба на Марк и Дебора го доказваше.

На алеята отпред изпищяха гуми и Катя неволно обърна глава. Изправи се с внезапно ускорен пулс и забърза към предната врата. Отвори я и веднага я лъхна горещина, която нагнетяваше още повече скръбната атмосфера, обгръщаща с тъжния си покров пристигналите зловещи черни лимузини.

От първата излязоха възрастните Уорънови. Видно беше, че Ленор едва се крепи на краката си. Подкрепяше я зет й Доналд, а Гил се обърна да помогне на Лора и децата.

Катя стоеше на прага и сърцето й ридаеше за всеки един от тях. Прегърна Лора, после Доналд, докато децата им потънаха бързо в гостоприемната хладина на къщата. Приближи се Ленор и Катя плъзна нежно ръка около кръста й, притисна буза до нейната.

— Толкова съжалявам, госпожо Уорън — прошепна тя, — толкова съжалявам…

Ленор не реагира на прегръдката й, но Катя не го и очакваше: госпожа Уорън никога не я бе възприемала като другите и тя я разбираше. Сърцето й обаче бе отворено по много причини към тази жена.

След Ленор последваха прегръдки за Питър, съпругата му и двамата им сина — и по-продължителна за Емили. От всички деца на Уорънови Емили бе най-близо по възраст до Катя и двете бяха навремето много близки приятелки. Въпреки че през последните десетина години всяка от тях пое по свой собствен път, обичта, споделяна в детството, остана недокосната от времето.

— Какво бих могла да кажа, Ем? — промълви Катя. — Не трябваше да се случва…

— Знам — отвърна Емили само с една дума. Стисна воала си с ръка и протегна другата назад, за да придърпа напред придружителя си. — Катя… Андрю.

Катя кимна, сигурна, че Андрю е актьор, но не и от онези, които имаха значение за нея. В този момент към предната врата се приближи Гил Уорън, тя се извини с поглед на Емили и Андрю, слезе бързо по трите стъпала и застана пред него със свито сърце. Той пристъпи напред и веднага я притисна в стегната прегръдка.

— Катя… радвам се, че си тук.

И тя пак усети онова необяснимо нещо, което витаеше между двамата, и за миг го притисна към себе си със същата сила.

— Бих желала да съм тук по друг повод, Гил. Знаеш какви бяха чувствата ми към Дебора.

Гил не отговори. Отстъпи назад и се вгледа в лицето й. После се усмихна тъжно и ласкаво докосна бузата й с опакото на ръката си — жест, който се бе превърнал в част от живота на Катя, както и черешовият аромат на любимия му тютюн за лула, просмукан в дрехите му.

— Радвам се, че си тук — повтори той с разтреперан глас. Хвана я за лакътя и я поведе към къщата. — Трябваше да ни се обадиш снощи.

— Аз… прецених, че не ми е мястото сред вас в този момент… сред всички други…

— Щеше да ни бъде приятно. Отдавна не сме те виждали.

— Как е Ленор?

— Не много добре. Предполагам, че няма да издържи повече от час, преди да се оттегли в стаята си.

Не бе нужно да се впуска в подробности: навикът на Ленор да търси уединението на стаята си при всяка криза бе добре известен, както и фактът, че почти винаги имаше нещо, което тя възприемаше като криза. Още една причина да се възхищава на майка си — заедно с Натали Уайт Каси бе много повече майка от Ленор на младите Уорънови. Ако светът само знаеше…

— А ти? — запита Катя, вгледана в бледото му уморено лице. — Как си?

— Ще се справя — сви рамене той, опита се да се усмихне, но не успя.

Бяха вече в обширното антре. Гил целуна нежно Катя по челото, изправи рамене и без да каже нито дума повече, се върна обратно на алеята пред къщата. Отиваше да посрещне избирателите си. Всеки друг би се смаял, но Катя го познаваше добре — политиката бе в кръвта му. Човек или трябваше да го приема и обича такъв, какъвто е — или да го презира. Катя просто бе избрала първото.

Потокът от хора през предната врата се поднови с пристигането на Уайтови. Катя посрещаше със сърдечна прегръдка всеки един: Натали бе като вцепенена, Джак — объркан… После Ан, съпругът й, четиригодишната им дъщеричка… Ник и Анджи и четирите им деца, навървени след тях…

И Джордан. Катя неволно задържа дъх, когато той се изправи пред нея, после сърцето й лудо заби. Имаше изтощен вид, но въпреки това изглеждаше чудесно. Тъмната му коса беше по-дълга от тази на брат му и баща му, по челото и яката му падаха кичури коса. Вече бе съблякъл сакото си, разхлабил връзката и разкопчал първото копче на ризата си — не толкова заради горещината, предположи Катя, колкото в напразен опит да освободи вродения излишък на енергия, която преливаше от него. Никога не е бил сдържан и годините не го бяха променили. Но се бяха разписали в ситните бръчици около очите и в прорязаните вдлъбнатини около устата. Признаци на чувство за хумор, сега пребледнели и опънати в отсъствието на смеха.

— О, Джордан! — прошепна Катя и очите й се изпълниха със сълзи. Той разтвори ръце и тя се стопи в прегръдката му, съкрушена от дълбоко вътрешно противоречие. Истински щастлива беше, че пак го вижда и усеща, но същевременно бе изпълнена със скръб. Притисна се към него и за пръв път се разплака тихо. Както винаги, присъствието му бе вдигнало задържащите бариери, дало й бе най-сетне възможност да излее мъката си в облекчаващи сълзи. Той беше идолът и защитникът от детството и ранната й младост, обожаваше го от крехка възраст, бе само четиригодишна, когато го отдели от всички останали. Той винаги беше до нея, когато имаше нужда от закрила, винаги й бе внушавал прекрасното чувство, че е различна от другите… Сега я притисна силно към себе си, попивайки болката й, въпреки че ръцете му трепереха от неговата собствена скръб. Избърса нежно сълзите от бузите й, после пак я обгърна в силните си ръце и нежно я залюля. Тя се зареди с енергия от неговата, намери утеха в твърдото тяло и леката ласка на бузата му върху косата си.

— Защо, Джордан? Защо? — вдигна тя към него разплакани очи. Умолителен въпрос, който би могъл да се отнася до много неща в живота й — в живота и на двамата, — но трагедията в момента бе на първо място в мисълта им.

Джордан пое дълбоко дъх, изпусна го бавно и заговори за пръв път с разстроен глас, каквото бе и изражението му:

— Не знам. Само Господ знае… Задавах си вече този въпрос хиляди пъти през изминалия ден и половина и не мога да намеря отговор — погледите им се преплетоха и тя забеляза, че и неговите очи бяха изпълнени със сълзи. После той вдигна глава и се огледа. Роднини и приятели на семейството минаваха край тях, някой го потупа по рамото, друг стисна съчувствено ръката му, всеки измърморваше някакво съболезнование на минаване. Той обгърна раменете на Катя, притисна я до себе си отстрани и двамата тръгнаха след другите. — Ти се превърна в почти непозната през последната година — подхвърли той, вгледан в нея. Тя не отрече, нито потвърди този факт и той продължи: — Изглеждаш прекрасно.

— Изглеждам ужасно — тя прокара бързо пръст край очите си, за да отстрани петна от размазан грим.

— Не, прекрасно. Винаги си била красавица, но при всяка нова среща забелязвам, че ставаш все по-красива.

— А ти винаги си бил голям ласкател, Джордан Уайт.

Права беше и той дори не направи опит да я оспори. От дванайсетгодишен имаше навика да ръси комплименти на жените: нещо всеизвестно. Но Катя не знаеше, че на нея той винаги бе говорил само онова, което наистина чувстваше.

— Виждам, че животът е в хармония с теб като художествен директор.

Бяха влезли във всекидневната и разговорът им бе приглушен от тихия монотонен говор на насъбралата се тълпа.

— Животът на всяко ниво в една агенция по рекламите е много напрегнат и трескав, а ние не сме от най-големите. Но го харесвам.

— Успя да постигнеш своето. Мъжете не ти създават неприятности повече, нали?

— Само когато се нуждаят от виновник за нещо. Но ще се справя — мисълта й пак я върна към трагичния повод за събирането днес и лицето й се сгърчи от болка. — Самоубийство… Никога не съм го очаквала от Марк… още по-малко… убийство. Сигурни ли са? Наистина ли са сигурни, че някой не се е промъкнал на яхтата им?

Джордан я притегли на пейката пред рояла. Бяха прекарвали с часове на същата тази пейка в безгрижен смях, докато Джордан си играеше с клавиатурата. Но сега мислите им бяха мрачни, съсредоточени само върху настоящето.

— Провеждат разследване — той изсумтя презрително. — Предстои да чуем прочутата последна дума.

— Колко време ще им е нужно да проверят яхтата?

— Не особено дълго, ако става въпрос за прост оглед, но много повече време ще е нужно да се прекарат нещата през лабораторията. В предварителния доклад няма доказателства за мръсна игра от трето лице.

— Марк имаше ли врагове?

— Всички ги имаме.

— Но кой би убил?

— Не знам — той се намръщи; явно бе, че се бори вътре в себе си с някакъв проблем, докато галеше механично ръката на Катя. — Двамата с Марк имахме различия и спорове. Години наред той вършеше истински щуротии.

— Онези лоши инвестиции?

— И тях, и други неща…

Искаше й се да продължи този разговор, но в този момент към тях се приближиха мъж и жена. Тя не разпозна двойката, но Джордан стана и ги поздрави сдържано. Катя съумя да се усмихне учтиво, когато той я представи, но почти веднага отклони вниманието си от мрачната размяна на съболезнования и благодарности.

На другия край на стаята Джак Уайт бе обграден от бизнесмени, всички видимо погълнати от сериозна дискусия. До вратата Гил Уорън бе зает по същия начин с друга група мъже, вероятно негови политически поддръжници. „Двама мъже с еднакви навици и живот — помисли Катя. Ако ги гледа човек отстрани, ще реши, че присъства на коктейл, не на погребение.“

Малко по-настрани Натали Уайт бе обвила с ръка кръста на Ленор Уорън. Заобикаляше ги тълпа от приятелки и Катя се запита дали вниманието не им бе по-скоро товар, отколкото утеха. Джак и Гил изискваха внимание и смучеха сили от него: то бе неделима част от техния свят. Но съпругите им не бяха така устроени и толкова гъвкави. Натали изглеждаше така, като че ли би искала да заплаче, но се сдържаше, а Ленор — като че ли имаше нужда да излее скръбта си в плач, но не можеше.

Ан, по-малката сестра на Джордан, се обливаше в сълзи, без да се смущава ни най-малко. Седеше на ъгъла на един от диваните, притиснала дъщеричката си в прегръдка, отдадена на мъката си. Имаше още толкова неща да сподели с Джордан, но сега не му беше времето. Срещна погледа му и насочи с очи вниманието му към Ан. Той прецени бързо положението и кимна.

— Виж какво можеш да направиш за нея — подтикна я той тихо. — Ще те потърся по-късно — целуна я леко по главата и се отправи към насъбралите се, като се спираше при всяко познато лице, за да поздрави и изслуша съболезнования.

Катя го проследи с поглед, докато се изгуби сред хората, и едва тогава се отправи към Ан.

— Ан — започна тя тихо, като се отпусна до сгърчената фигура на дивана и обгърна с ръка кръста й. — Шшш… Всичко е наред…

Ан стисна силно клепачи, пое с мъка дъх, после бавно вдигна глава и я погледна.

— Накрещях му такива… такива грозни неща… — прошепна тя отчаяно. — Последната ни среща беше… беше ужасна…

Катя се наведе напред и погали ласкаво главицата на малката Аманда.

— В трапезарията има разни хубави нещица за хапване, скъпа. Защо не отидеш да си избереш едно от тях? Сигурна съм, че братовчедите ти са вече там.

Аманда нямаше нужда от втора покана. Измъкна се от ръцете на майка си и се отправи към отрупаната маса в съседната стая. Едва тогава Катя се обърна към Ан.

— Всички хвърляме грозни думи един срещу друг по едно или друго време. Но имаме и хубави общи преживявания. Защо да не мислим за тях?

— Опитвам се, но в ушите ми непрекъснато кънтят онези думи… и ми се иска да… да си ги прибера обратно… Но не мога. Твърде късно е… Защо го е направил, Катя? Какво го е накарало да го стори?

— Едва ли някога ще разберем…

— Така е, права си. Не е ли тъжно? Винаги е бил малко странен. И глупав — тя замълча за миг. — Бедната Дебора. Знаеш ли, че бе подложена на лечение, откакто… от раждането на бебето?

— Да.

— И Марк имаше нужда от същото. Но татко не искаше и да чуе негов син да посещава психотерапевт. Мама продължаваше да настоява и Марк удари тавана. Ставаше все по-лошо и по-лошо с всяко негово идване тук…

— Какво ставаше лошо? — въпреки че никога не бе прекъсвала връзката си с двете семейства, сега Катя си даде сметка, че не бе виждала Марк от доста дълго време.

— Приказките му за пари, за слава. Беше като… като обзет от зли сили. Направо отвратителен — в погледа й се появи молба. — Никога не сме били такива, нали, Катя? Ти ни познаваш най-добре. Били ли сме някога отблъскващи заради богатството си?

— Разбира се, че не — ако пресата понякога бе подхвърляла друго, то това се дължеше само и единствено на завист.

— Парите никога не са били всичко… не са били самоцел за нас.

— Така е — не и за поколението на Ан от двете семейства. — Вие никога не сте парадирали с имането си. Но по едно време Марк харчеше парите прекалено бързо и може би заради това значението им за него е нараствало. Все пак напоследък имаше успехи, нали?

— Така мислех. Всички смятахме, че е така. Той действително говореше непрекъснато за нещата, които върши. Но когато двамата с Дебора дойдоха тук миналия месец, той ми поиска заем и отказа да обясни за какво му е. А когато го обвиних, че е затънал до уши в неща, които не са за приказване, той избухна. И тогава… тогава му накрещях онези грозни думи — гласът й заглъхна. — Може би ако бях по-спокойна, ако тогава имах търпението да говоря нормално с него, ако се бях опитала да разбера какво всъщност става…

Катя стегна прегръдката си.

— Не си права да се обвиняваш за случилото се, Ан. Марк беше самостоятелен човек, отделна личност…

— Беше ми брат — очите й пак се напълниха със сълзи. — И ти имаше някога брат, Катя. Как се чувстваше, когато той загина?

Стресната от въпроса, Катя се замисли за момент.

— Тъжна. Гневна. Объркана. Прекалено млада бях, за да чувствам вина и освен това нещата бяха различни.

— А аз чувствам вина. Голяма вина.

— Непродуктивно отношение, отношение с отрицателен знак, а ти си една от най-положителните млади жени, които познавам. Какво смяташ да направиш по въпроса?

Ан се нуждаеше точно от такъв директен подход. Тя се вторачи в Катя за момент, отвори уста, за да спори, затвори я и въздъхна.

— Нищо. Никой нищо не може да направи… освен да продължи по пътя си… — Катя кимна и Ан се замисли. — Ти си добър човек, Катя.

— Както и ти. Както останалите.

— Не знам… Разглезени сме. Прекалено дълго всичко се нареждаше така, както го искахме. А когато се случи нещо непоправимо като станалото, се вбесяваме. Няма начин да изкупим обратно Марк или Дебора, но съм готова да се закълна, че татко би се опитал да подкупи и Господ, без да му мигне окото, стига да знае къде да го намери.

— Всеки родител би го направил. Джак не е изключение.

— Но ти си — Ан бързо върна разговора обратно към Катя. — Ти се справяш добре и при това напълно самостоятелно.

— Имах доста добър старт оттук.

— Независимо от това. Би могла да работиш с нас, но не пожела. Отказа и да отидеш във Вашингтон, за да работиш с Гил.

— Имах нужда да установя моята собствена самоличност.

— Е, направи го. Надявам се само Джордан да го схване, преди да стане твърде късно.

Сърцето на Катя замря за миг.

— Джордан? Какво общо има Джордан с мен?

— Ти би била добра за него…

— Аз съм му като сестра.

— Но не си. Винаги е имало нещо по-специално между вас двамата. И след като скъса с Шон…

Катя въздъхна.

— Ан, брат ти има богат избор сред най-разкошните жени в света. Всеки път, когато попадна на негова снимка в някой вестник, виждам различна жена в ръцете му. За какво съм му аз?

— Любов, женитба, деца.

— Може би още не е готов за семейство.

— Той е на трийсет и девет, за бога! Какво чака?

Вместо отговор Катя се усмихна смутено:

— Да загуби третия си милион и да спечели четвъртия?

Ан не намери нищо смешно в шегата на Катя.

— Срещаш ли се с някого?

— Да.

— Някой специален?

— Не.

— Обичаш ли Джордан?

Погледът на Катя премина невиждащо през множеството, насъбрано в стаята. Не бе готова за този разговор не толкова, защото не знаеше отговора на въпроса, а защото бе така фрапиращо отдалечен от повода за събирането тук през днешния ден. Бе поискала само да утеши Ан. Изглежда, бе прекалила с усилията си.

Намръщи се, пое дълбоко дъх и погледна Ан.

— Обичам всеки един от вас. Знаеш го.

— Но с Джордан е различно, нали?

— Живеем в един град, но не се виждаме често. Много е зает. Често пътува. Като мен.

— Не отговори на въпроса ми.

— Не мога. Джордан и аз…

— Ще говоря с него.

— В никакъв случай! — възкликна Катя. После се сети за хората наоколо и понижи глас: — Ан, моля те. Недей.

— Защо не? Той ми е брат. Да, права си, нищо не мога да направя повече за Марк, но с Джордан нещата стоят другояче.

— Джордан не се нуждае от помощ.

— Сигурна ли си?

— Той е щастлив така, както е.

— Той е глупак. Ако скоро не те грабне за себе си, някой друг ще го стори.

Катя не бе особено сигурна в сбъдването на това пророчество. Беше се опитвала, да, беше се старала в това отношение. Често се бе срещала с мъже през изтеклите години, дори бе поддържала връзката си с Шон цели четири дълги години, надявайки се отчаяно, че тя ще прерасне в любов. За нещастие нито Шон, нито който и да било друг мъж от онези, с които излизаше, не й въздействаше така, както Джордан…

Разбира се, нямаше да го признае на Ан. Някои неща бяха… бяха свещени.

И тя прибягна до прикритието на шегата:

— Какво ще правя с Джордан? Та той е вечно на ръба на фалита, залага всичките си спестявания за един или друг чудат проект. Купува вечно губещи хокейни отбори, сгради, разядени от плъхове, оригинално изкуство, което изглежда като сценична дрипа. Той е повече от непредсказуем и напълно непоправим. Влиза през изхода и се качва по ескалатора, слизащ надолу. Не е способен да изкара и един ден без обичайната доза австралийски орехи, отглеждани в Хаваи. И като добавка е луда глава в платноходка, маниак върху кон, изяжда куп сладоледи един след друг и хърка.

— Как разбра? — Ан присви подозрително очи.

— Защото многократно е заспивал на този диван точно посред семейните празници!

Ан прокара замислено пръст по долната си устна.

— Ммм. Възможно е и да си права. Като че ли не изглежда кой знае каква придобивка — погледна Катя с дяволита усмивка, понечи да стане, но се застоя още миг, обърна се към младата жена до нея и я прегърна. — Доста тежко беше на гробищата… Но животът предлага повече от смъртта, нали?

Въпрос, който не изискваше отговор й, който Катя си повтаряше многократно през следващите няколко часа. Както се очакваше, Ленор се оттегли на горния етаж, но Натали продължи да се носи бавно и безшумно между общите им гости. Джак и Гил успешно се справяха с множеството, макар и с приглушени тонове и известно намаление на приятелските потупвания по гърба, какъвто бе обичаят им. Останалите членове на двете семейства се събираха и разделяха според очакванията.

Катя се придвижваше от група на група, разменяше някое и друго изречение с членовете на семействата, поздравяваше приятелите им, които познаваше, запознаваше се с онези, които не познаваше. Да, смъртта на Марк и Дебора бе шокираща. И трагична. И смущаваща. Не, нямаше признаци на сериозно напрежение нито от страна на Дебора, нито от страна на Марк. Да, каква безсмислена загуба на живот.

Намираше траура потискащ и й се искаше да съумява да се справя така галантно с него, както Гил и Джак. Не бе в състояние да преглътне каквото и да било и пиеше само кафе. Когато усети, че ръцете й започнаха да треперят, стисна ги здраво в скута си. Когато главата й запулсира опасно, отиде до кухнята и взе два аспирина. А когато се замоли този ужасен ден да свърши най-сетне, Джордан й се притече на помощ.

Беше в салона за хранене и говореше разсеяно с приятел на Никълъс Уайт, когато Джордан се притисна дяволито към гърба й.

— Помогни ми — прошепна той в ухото й. — Полудявам — изгледа мъжа, който говореше с нея. — Ще ни извините ли? — и без да изчака за отговор, хвана ръката на Катя и закрачи бързо през салона към кухнята и оттам — към задната врата. Тя трябваше да подтичва до него, но този факт не я смущаваше. Обещанието за отдих — при това с Джордан! — бе добре дошло.

Той не спря нито за миг — дори когато минаха през задната врата и изтичаха по стъпалата надолу. Продължи да крачи със същото темпо, докато къщата, а след нея и конюшните не останаха далеко зад тях и те навлязоха в ябълковата градина. Едва тогава забави крачка, но не спря.

Крачеше безмълвно напред. Нямаше нужда от думи: Катя разбираше, че той иска да изразходва натрупаната нервна енергия — същото се отнасяше и за нея. Дори горещината навън изглеждаше добре дошла в сравнение с потискащата атмосфера в къщата. Въпреки че не бе възможно да се зачеркне напълно от ума й, тъгата на деня, мрачният покров на смъртта като че ли се стопи в сладкия аромат на тревата под нозете й, в младите ябълки сред клоните на дърветата, в загриженото бръмчене на работлива пчела. Светът пулсираше от живот и вдъхваше утеха и увереност.

Вървяха дълго така през избуяли кленове и борове, после край ниска каменна ограда, която обграждаше имота, преди да се върнат бавно към къщата. Джордан спря едва когато стигнаха до стъпалата пред задната врата. Пусна ръката на Катя, отпусна ръце на дървения парапет, наведе глава и няколко пъти пое дълбоко дъх.

По бузите му се стичаше пот, косата му бе влажна, леко накъдрена отзад. Стегна мускулите на раменете си и Катя си помисли: „Колко са широки… И напрегнати. Все още напрегнати.“

Пожела да го утеши и се залови да разтрива леко мускулите на гърба му. Той простена тихо: ясно бе, че оценява усилията й — достатъчно вдъхновение да продължи. Би могла да го върши с часове, ако обстоятелствата разрешаваха. Удоволствие бе да го усеща жив и топъл под пръстите си…

— Ммм… Катя, ти си единствената светлинка в този мрачен ден.

— Най-лошото минава — осмели се да подхвърли тя. — Нещата ще се оправят.

— Иска ми се да ти вярвам — отговори той приглушено. — Пресата се впива в смъртта на брат ми и снаха ми като чакал в мърша. Вече са се развихрили: „Ромео и Жулиета на осемдесетте — нещастни любовници умират в прегръдките си“. Масмедиите са страстно влюбени в подобни щуротии. Обзалагам се, че само след седмица някой ще позвъни, за да заяви, че смята да напише книга за Марк и Дебора. Или сценарий за телевизионен филм. Гади ми се.

— Не казваш нищо ново. Те винаги са те преследвали с химикалките и камерите си.

— Не ми пука, когато преплитат крака след мен! Но когато търчат след Марк и Дебора, които повече не са сред нас, за да се защитят — това ме вбесява. И най-лошото е, че човекът, който истински ще страда, ще бъде майка ми.

— Тя е силна жена, Джордан — отвърна Катя и с възхищение си помисли за Натали Уайт и гордото й поведение през целия ден пред множество очи.

— То се знае — тонът му тежеше от горчивина. — Едва ли й е било лесно да живее с баща ми през тези дълги години — или по-точно без него, което е действителното положение. Тя не заслужаваше нито дългите години самота с баща ми, нито смъртта на брат ми и жена му… Може и да е силна, но не чак толкова.

— В такъв случай ще трябва да й помогнем. Ще се наложи да й върнем силата, която ни е давала през изминалите години.

Джордан се изправи и се обърна към Катя.

— Ела на острова с нас — предложи той с настоятелен тон. — Ще тръгнем сутринта. Ела с нас.

Катя преглътна с мъка, опитвайки се да открие точните думи.

— Не знам какво да кажа, Джордан… Смятам, че ще искате да бъдете там сами.

— Но ти си от семейството.

— Не съвсем.

— От семейството си! — извика той гневно, после бързо понижи глас: — Напоследък бе твърде дълго време настрани, а не трябва да е така — замълча за миг. — Какво каза в службата?

— Че искам да присъствам на погребението. Те бяха прочели вече вестниците.

— Колко време имаш на разположение?

— Имам събрания, насрочени за утре следобед.

— Отложи ги — настояваше той. — Можеш да го направиш и никой няма да ти иска сметка, като се вземе предвид причината.

Катя направи гримаса:

— Ще ми искат сметка, бъди сигурен.

— Тогава им го начукай! Те се нуждаят от теб много повече, отколкото ти от тях!

— Грешка.

— Ние имаме нужда от теб! — той пое дъх и тонът му омекна, изпълнен с молба. — Аз имам нужда от теб. Ела в Мейн, Катя. Моля те…

Катя се вгледа в очите му, пленена от молбата в тях, и разбра, че няма избор. Отдавна бе попаднала под омаята на Джордан Уайт и нито времето, нито разстоянието, което нарочно осигуряваше между тях през последните няколко години, не намалиха властта му над нея. Ако за същото я бяха помолили Ем или Ан, или някой от другите, сигурно щеше да успее да се пребори по-успешно. Но пред нея бе Джордан, а той отдавна я бе обезоръжил. Ако той има нужда от нея, тя трябва да отиде.

И тя кимна с усмивка и с разтуптяно сърце.