Барбара Делински
Шепот в здрача (17)

17.

Тази нощ Кавано седеше сам вкъщи и се чувстваше ужасно. Днес беше принуден да прави неща, които бяха истинско издевателство над инстинктите му. За пръв път презираше работата си. Презираше и себе си, защото беше сигурен в невинността на Джордан, а не можеше да я докаже. А сега — теоретично поне — случаят беше вече затворен за него. Като се изключи предстоящата му поява като свидетел по време на изслушванията и делото, работата му бе приключена.

Не обвиняваше комисаря, който днес демонстрира задоволството си от успешно — според него — приключилия случай: всеки арест в случай на убийство бе голямо постижение за него, а той не бе така добре запознат точно с този случай, за да има усещанията за нещо гнило, които измъчваха Кавано. Същото се отнасяше и за прокурора, който просто щеше да си върши работата в съда.

Но Райън тревожеше Кавано. Догади му се от неприкритото удоволствие в очите му този ден. Как е възможно някой да изпитва удоволствие от унижението на друго човешко същество, пък било то и Джордан Уайт? Как е възможно, който и да било — а още по-малко полицай! — да злорадства така? Но реакциите на Райън днес бяха в хармония с цялостното му поведение по време на разследването. Още от деня, в който бяха открити двата трупа, Райън натискаше за арест на член от семействата. Ако не беше Джордан, щеше да е някой друг. Райън беше прекалено сигурен, че някой от тях го е направил. Как така? Защо беше чак толкова сигурен? Откъде знаеше за тази касета? И защо настояваше толкова много да побързат с ареста?

Нямаше отговори на тези въпроси и Кавано бе отчаян.

Огледа механично всекидневната. Преди два дни Джоди бе отлетяла при майка си в Атланта: жената бе преживяла автомобилна катастрофа и сега лежеше в болницата със счупена тазобедрена кост. Кавано с известна изненада установи, че би желал да разнищи пак случая с Джоди, искаше му се тя да е тук, да сподели усещанията, които го измъчваха, обезсърчението си, страданието си… Не беше само незаинтересован свидетел, а и участник в случай, когато любимата му професия беше използвана за превръщане на невинен човек в жертва! Имаше нужда от уверенията на Джоди, че не е сгрешил, че си е свършил добре работата. Тя умееше да представя нещата в перспектива.

Но тя не беше тук и той бе оставен сам на себе си — както в миналото. За пръв път самотата го тормозеше и той се запита защо. Може би остарява и просто се размеква. Или причината е в Джоди, в нейната независимост, интелигентност и умение да го дарява с топлинка, така както никоя друга жена преди, включително и бившата му съпруга. Това признание би следвало да го обезпокои, но той напразно потърси следи от тревога у себе си по този въпрос: поне на сегашния етап признатата зависимост от Джоди не го тревожеше.

Ядеше го само тревогата за ареста на Джордан. Кавано се опита да си представи реакцията на Джоди. Да, ако беше тук, тя щеше да заяви, че е положил максимални усилия, че е работил самоотвержено по случая. Но щеше да задълбае по-нататък, както й беше обичаят. Стопроцентово щеше да го запита какви са усещанията му, как се чувства сега, когато работата му е приключила. Щеше да говори за отговорността — не толкова във връзка с работата му, колкото като общо морално понятие. Нямаше да пропусне да обсъди поведението на Джон Райън — нямаше начин да не се опита да намери някакво оправдание на отношението му, някаква възможна мотивация. Сигурно щеше да заяви на Кавано, че ако има сериозни съмнения за вината на Джордан Уайт, длъжен е да стори нещо, вместо да седи тук като… като мумия.

Бегла усмивка пробяга по устните му. Да, щеше да го каже, без да й мигне окото. И щеше да е права! Нямаше как да работи официално по случая, но нима имаше сила, която да му забрани да държи очи и уши нащрек и да продължи да задава въпроси като частно лице? Изброените по-горе въпроси имаха отговор. Длъжен беше да го открие…

 

 

Следващите дни бяха тежки и за Натали. Болеше я за Джордан и Катя. Отдавна бе подозирала, че синът й е влюбен в Катя и беше озадачена от необяснимото им разминаване толкова години. Но всичко е наред, когато свършва добре, нали? Не бе виждала по-сияещи младоженка и младоженец: създадени бяха един за друг. И двамата бяха достатъчно зрели (за разлика от нея в деня на женитбата й с Джак) и финансово осигурени. Имаха всичко, което тя тогава нямаше. А сега радостта им бе помрачена, щастието им — жестоко прогонено и заменено със страдание.

Страдаше и защото бе напълно убедена, че Джордан е невинен. Беше го родила и отгледала от къс месо и го познаваше добре. Той не й се изплъзваше, както Марк: Джордан винаги е бил около нея в буквалния смисъл на думата. Обичаше брат си, сигурна беше. Братята и сестрите често спорят, но това не означава, че се мразят и са готови да посегнат един на друг! Обвинението в убийство бе направо… направо неприлично! Джордан — убиец на Марк и — о, мили боже! — на Дебора?! Това бе налудничаво!

Болеше я жестоко и от разкритията за заниманията на Марк. Какъв ужас — детска порнография! Не беше за вярване! Но трябваше да се примири: Джордан го бе видял със собствените си очи. Как обаче да го разбере? И се заредиха тежки часове, през които тя отчаяно търсеше къде точно бе сбъркала с Марк.

Измъчваше се и за Джак — знаеше колко дълбоко е засегнат, колко много го боли. Той започна да се застоява повече вкъщи — нещо, много нехарактерно за него. Но беше факт: намали престоя си в офиса до не повече от четири-пет часа на ден. Останалото време прекарваше у дома си и често сядаше при нея. Двамата разговаряха, както не бяха говорили от години! Имаше толкова много общи теми за разговор: децата, внуците и да, Марк — „О, защо? Защо?“ — и, разбира се, Джордан и мрачният хоризонт пред него — пред всеки един от тях… Колкото и да не се разбираше с баща си, Джордан беше негов син и обвинението срещу него бе обвинение и срещу Джак и Натали.

Хубаво би било неочакваната близост между тях да беше предизвикана от нещо друго. Но Натали бе благодарна и на това. Двамата отдавна бяха превалили своя хълм и слизаха надолу. Често се беше озъртала назад и бе откривала големи празноти по изминатия път, опънал лъкатушна снага зад тях. Празноти в общуването, във връзката между тях като съпруг и съпруга. Знаеше за другите жени и я бе боляло, самотното й легло бе познало сълзите й… Но сега нуждите й бяха емоционални, не сексуални. И когато той затърси компанията й, тя установи, че й липсва гордостта и твърдостта да му я откаже. Не я беше грижа защо се бе върнал при нея: нали сега бе тук? Какво значение имаше всичко останало?

И все пак, независимо от страданието им за Марк и за Джордан, Джак и Натали като че ли приемаха положението много по-стоически от всички други.

Ленор се безпокоеше. Полагаше сериозни усилия да постави нещата под контрол — през последните няколко години бе много по-добре — но не успяваше. Смъртта на Дебора сама по себе си бе истински ужас, но твърдението, че Джордан е извършителят, беше като сипване на шепа сол в открита рана.

Децата й приеха подвеждането на Джордан под отговорност за убийството на Марк и Дебора много по-тежко, отколкото самото убийство. Лора задълбочи пиенето и Ленор се безпокоеше: историята й се повтаряше с дъщеря й. Виждаше го, но не знаеше какво да стори и само се тревожеше. Докато беше в Доувър, Емили се носеше из къщата като калифорнийски ураган, което бе нещо обичайно за нея, но Ленор се измъчваше — трудно й беше да се справя с нея при обикновени обстоятелства, а сега направо не намираше сили. И тя се ограничаваше да чупи ръце всеки път, когато Емили минаваше край нея или влизаше в стаята. Питър преминаваше многократно от състояние на бяс при мисълта, че някой може да мисли за Джордан като за убиец, в състояние на шок при представата за евентуалното отрицателно отражение на случилото се върху личната му кариера. Ленор се съгласяваше и с едното, и с другото и следователно не можеше да му предложи утеха.

През тези тежки дни тя често се отправяше към барчето във всекидневната, но съумяваше да се сдържи. Не искаше пак да се опиянчи. Когато пиеше, не се чувстваше добре, а когато не бе добре, затваряше се в спалнята си и тогава съпругът й имаше цялото право на света да мисли най-лошото за нея.

А за Ленор имаше значение какво мисли той за нея. След онзи съдбовен ден на тавана и разговора там с Натали и Каси тя призна пред себе си, че те са прави. Тя наистина даваше множество поводи на Гил да търси компания на друго място. Скоро след този ден започна да работи в офиса на Гил в Бостън: Е, вярно — в Бостън, не във Вашингтон, и при това само няколко следобеда на седмица, но резултатът беше забележителен. Гил не промени особено много отношението си към нея, но тя самата започна да гледа на себе си по друг начин. Работата й не се състоеше в тъпчене на пликове със стандартни отговори, нито пък в печатането им. Тя се срещаше с хората, по-голяма част, от които идваха в офиса с проблемите си, и ги препращаше към платените сътрудници на Гил, но пак имаше чувството, че върши нещо съществено.

За съжаление не бе успяла да наложи новото си „аз“ на домашния фронт. Там нямаше нужда от нея: Каси контролираше дома, Гил — финансите, конярят — конюшните, градинарят — имота. Не бе забравена нито една ниша, където тя би могла да прояви способностите си. А сега, когато останалата част от семейството й бе така изпълнена с мнения и преливаше от отрицателни емоции, не й оставаше нищо друго, освен да отстъпи назад и да се безпокои…

Най-силно се безпокоеше за Гил, който имаше нездрав, уморен вид. И той като Джак прекарваше повече време у дома си напоследък, но предпочиташе да стои сам в библиотеката. Изглеждаше определено състарен, движенията му бяха странно забавени. Ленор не би трябвало да се впечатлява: в края на краищата той беше вече на седемдесет и четири години. Но Гил като че ли изведнъж загуби жизнеността си. Имаше нещо друго, не само възрастта му, нещо, свързано с израза на поражение, което тя забелязваше на лицето му от време на време. Ленор се безпокоеше.

— Добре ли си? — запита го тя една вечер на масата.

— Нищо ми няма. Малко съм уморен.

— Гил? — беше се сетила за нещо през последните дни, докато го бе гледала да се мотае в необичайни часове из къщата. — Ще се кандидатираш ли през следващата година?

Той я погледна с изненада и дори с раздразнение.

— Разбира се, че ще се кандидатирам. А ти какво си мислеше?

Тонът му я засегна. Надявала се беше, че отношението му към нея ще се промени: толкова усилия беше положила да промени начина си на живот, да бъде по-сговорчива, по-услужлива. Гил като че ли се гордееше с представата за силен мъж, която й бе внушил, и упорито я поддържаше. Искаше й се да му каже, че не е необходимо да се стяга така непрекъснато, но се страхуваше от реакцията му.

— С този мандат правиш вече двайсет и пет години там. Изглеждаш уморен. Питах се само дали… дали не си мислил за оттегляне…

— Не. Възможно е физически да поохлабвам малко хватката си, но тук горе — той почука главата си — съм тип-топ.

— Но… напоследък…

— Напоследък се безпокоя за Джордан и Катя. Нещата, пред които са изправени — пред които всички сме изправени — могат да изсмучат силата на всеки човек. Независимо от приказките на Питър, Ван Пелт като че ли върши точно необходимото — на лицето му се изписа безпомощно отчаяние. — Надявах се детективът да открие нещо преди представянето на случая пред съдебните заседатели, които трябва да решат дали да го прехвърлят или не на по-висока инстанция. И когато обвинението се повтори, ще се повтори и ужасът от първия път. Не е редно… не трябваше да им се случва точно сега, когато трябваше да мислят за дом и за деца.

Сърцето на Ленор завистливо се сви при тази демонстрация на загриженост за Катя и Джордан.

— Катя все още работи.

В усмивката на Гил трепна доволство и гордост.

— Разбирам я. Как иначе би могла да запази разума си в един внезапно пощурял свят? Работата е нейното спасение.

„Както винаги е била и мое“ — довърши тя наум. А той поклати глава и продължи, като че ли наистина го бе казал:

— Не, няма да се пенсионирам. Ако го направя, ще загина само за седмица.

 

 

Но само след три дни Джордан бе потърсен по телефона от Бостън. И само след минути той вече бе на път към офиса на Катя. Тя скочи на крака веднага щом го видя.

— Нещо се е случило — прошепна Катя, без да има ясна представа какво би могло да е то.

Джордан хвана внимателно ръката й.

— Гил. Масиран инфаркт. Току-що ми се обадиха.

— Гил? — повтори тя с разтреперан глас. После протегна ръка за чантата си и го последва без повече коментари.

 

 

Два часа по-късно слязоха на летището в Бостън и взеха такси до болницата. Държаха се мълчаливо за ръце и в самолета, и в таксито. След кратко изкачване с асансьор и дълго лутане из болничните коридори те най-сетне завиха край един ъгъл и зърнаха групи от Уайтови и Уорънови, пръснати из коридора.

— Как е той? — запита Джордан.

— Почива — отвърна Питър.

— Какво казват лекарите?

— Казват, че следващите няколко дни ще бъдат критични. Ако ги издържи, има шанс да оцелее. Но ще трябва да промени начина си на живот.

— Може ли да го видим? — обади се Катя.

— Всички влизаме при него един след друг, но само за минутка или две. Сега вътре е майка ми.

Катя пусна ръката на Джордан и се приближи бавно до прозореца, за да погледне в стаята на Гил. Той лежеше на леглото и цветът на лицето му почти се сливаше с този на чаршафите. От носа му излизаха тръбички с кислород, във вената на ръката му бе поставена система, а на гърдите — уреди, свързани с апаратите край леглото му.

Ленор седеше на стол близо до леглото и на лицето й бе изписан страхът, който измъчваше и Катя.

Джордан застана зад жена си и се вгледа в някак смалената фигура върху леглото, после погледна Катя. Тя се обърна към него с молба в очите.

— Искам да го видя — прошепна му. — Трябва да го видя.

Джордан бавно кимна, но преди да направи каквото и да било, Ленор стана и се приближи до вратата.

Задържа я отворена за Катя и Джордан, после излезе и я затвори зад себе си.

За миг Катя като че ли се вцепени, коленете й отказаха да я слушат, цялото й тяло трепереше. Джордан хвана ръката й, стисна я леко и посочи с глава към леглото.

— Катя? — гласът на Гил, дрезгав и сплашващо крехък.

— Аз съм — отговори тя тихо. Краката й пак се върнаха към живот, тя се приближи до леглото и пое ръката, подадена от болния. — Двамата с Джордан току-що пристигнахме. Как си?

— Не съвсем добре.

Тя преглътна надигащото се ридание и успя да се усмихне.

— Лошо подбрано време, Гил. Ако беше чак толкова наложително да прекараш инфаркт, защо поне не изчака до края на законодателната сесия?

При други обстоятелства Гил щеше да отвърне на шегата й с гръмогласен смях и да подхвърли какъв зор ще видят проклетите глупаци без него. Но сега лицето му остана сериозно, погледът му не се откъсна от очите й.

— Обвинението срещу Джордан ще отпадне, Катя. Искам да го знаеш… бъди силна.

— Опитвам се — отговори тя, но се чувстваше по-слаба от всякога, като го гледаше така безпомощно проснат на леглото и слушаше странния звук на непознатия му глас.

Гил погледна за миг Джордан, после върна поглед към нея.

— Джордан ще се грижи за теб. Радвам се, че се омъжи за него — пое дъх и трепна от болка. — Тревожа се. Бих искал да… трябваше да направя още толкова неща за…

Катя постави пръсти на устните му и поклати няколко пъти глава.

— Не трябва да се тревожиш за мен.

— Но се тревожа. Винаги съм се безпокоил. Ти означаваш толкова много за мен…

Тя пак постави пръсти на устните му.

— Моля те, Гил. Концентрирай сили върху себе си, ти трябва да се оправиш!

Но Гил поклати бавно и примирено глава.

— Не… няма да стане… — гласът му заглъхна за миг. — Живях дълъг живот, по-пълен от… прекалено често предизвиквах дявола, за да… се измъкна тоя път…

— Трябва да почиваш — прошепна тя ужасена: той като че ли се стопяваше пред очите й. А винаги е бил толкова силен! — Тези разговори те уморяват, не трябва да говориш!

— Това е нещото, което мога да правя най-добре — отвърна той с неочаквана проява на сила, която обаче изчезна при следващия му дъх. — Винаги съм го вършил много добре. Смятам, че точно заради това предадох някои от вас…

Тя стисна ръката му.

— Не си предал никого. Обичаме те. Не го ли знаеш?

— Наистина ли? — запита той тъжно.

— О, да — прошепна тя едва чуто.

Той бавно вдигна ръката й до устата си и я целуна. А после с усилие вдигна ръка да докосне ласкаво бузата й.

— Винаги съм те обичал — прошепна той, преди да затвори очи.

Катя ахна, но Джордан веднага застана до нея.

— Всичко е наред, скъпа. Показанията на апаратите са добри. Той просто почива.

Тя кимна безмълвно, наведе се напред и целуна нежно бледата буза на Гил.

— Спокоен сън — прошепна с едва сдържано ридание в гласа. — Ще дойда пак.

Изправи се и разреши на Джордан да я изведе от стаята, а после да я отведе надолу по коридора, настрана от другите. Краката й се подкосиха, тя се облегна първо на стената, после се отпусна на гърдите на Джордан, който веднага я обгърна в закриляща прегръдка.

— Ти знаеш — прошепна той в ухото й.

Тя кимна, но мина цяла минута, преди да отговори:

— Зная го от години.

— Как разбра?

— Умея да рисувам… и Гил също. Начинът, по който го гледа майка ми… Начинът, по който той ме гледа…

Джордан потърка буза о нейната.

— Ти си разбрала нещата по-бързо от мен. Проумях истината едва след онзи разговор с баща ми в парка — знаеше, че трябва да има някакво обяснение на дочутия от него разговор между Джак и Гил преди години. — Защо не ми каза в Мейн?

— Майка ми и Гил мълчаха по въпроса. Не смятах, че имам право да наруша това мълчание.

— Но той ти е баща, Катя! — едва сега разбра защо тя настоя за женитба, на която да присъстват и майка й, и Гил.

— Умира ли, Джордан? Умира, нали?

— Не говори така. Съвременната медицина върши чудеса.

Но тя поклати глава срещу гърдите му.

— Той се е отказал от борбата… Толкова нехарактерно за него… просто не е честно! Как може да ни го погоди?!

— За всеки човек настъпва един момент, когато трябва да застане на собствените си крака. Ние сме самостоятелни от години — и все пак сигурността, че Гил и баща ми са някъде там, зад гърба ни, винаги готови да ни се притекат на помощ, помагаше, и то много. Тревожи ме нещо друго… Болно ми е, като си помисля, че проблемите с мен са вероятната причина за… — гласът му заглъхна.

Катя веднага отметна назад глава и го погледна в очите.

— Не, Джордан. Нито ти, нито Марк, нито който и да било от нас е виновен. Причината е в начина му на живот. Гил живя с голямо напрежение години наред. И двамата го знаем. Издържа много бури, без да стигне до инфаркт. Не трябва да се обвиняваш за случилото се сега.

Джордан не бе съвсем сигурен, но нямаше сили да спори.

— Излишно е да говорим за тези неща сега. Остава ни да се надяваме, че Гил ще се възстанови, дай боже…

Но Гил не се възстанови. Двайсет и четири часа по-късно получи втори инфаркт, който имаше фатален край. Катя и Джордан бяха в болницата — както и останалите членове на двете семейства — когато докторът излезе от стаята и поклати глава.

Погребението беше съвсем различно от това на Марк и Дебора. На него присъстваха само близките му и ограничен брой приятели. Освен това духаше студен есенен вятър, който принуди опечалените да вдигнат яките на палтата си. И третата разлика беше, че Ленор пое нещата в ръцете си — за учудване на всички. Тази разлика беше най-забележителната.

След смъртта на Гил нещо стана с Ленор. Отначало плака много и като че ли започна да рухва, но после внезапно дойде на себе си, хвана се в ръце и смая семейството си, като изправи гръбнак и се зае с организацията на погребението и всичко, свързано с него. Преди някой да схване какво става, тя стъпи здраво на крака и започна да се налага.

И успя. Когато Питър заспори с нея, че едно частно погребение ще изключи много хора, част от живота на Гил, тя заяви, че погребалният ритуал се прави заради семейството на починалия и че този път тя иска Гил за себе си. А когато Лора изтъкна, че колегите на Гил и избирателите му може би ще поискат да сторят нещо, с което да изразят отношението си към него, Ленор оповести, че във Вашингтон ще има служба през седмицата след погребението, на която всеки, който пожелае, може да направи дарение в името на Гил на благотворителна организация по избор. Емили я предупреди, че представителите на пресата ще настояват за интервюта, но Ленор я парира с изявлението, че Уайтови и Уорънови са отделяли достатъчно време на пресата — особено напоследък — и ако сега се окаже, че хората от пресата не могат да съблюдават простите изисквания на обикновеното приличие, то нека тогава се пържат в собственото си масло!

Ленор успя да се наложи — отчасти, защото дълбоко в себе си останалите знаеха, че е права, и отчасти, защото бяха така смаяни от неочакваната демонстрация на сила и способност за контрол, че не успяха да намерят думи, а още по-малко сърце да застанат срещу нея. Тя ги зашемети допълнително с твърдостта, която демонстрира на погребението: издържа го по-добре от децата си, Джак и Натали — да не говорим за Каси…

Каси стоеше покрусена отстрани с наведена глава и мокри бузи — тъжен синоним на скръбта. Катя и Джордан стояха до нея, но тя като че ли не забелязваше присъствието им. Когато обаче се върнаха в къщата и тя се опита с разтреперани ръце да сервира вечерята, Катя стана от масата и я отведе у дома й.

Там те седнаха на дивана, вкопчени една в друга, потънали в скръб за мъжа, който ги бе обичал, но който никога не им бе принадлежал напълно. Катя призна какво знае едва когато майка й разкри чувствата си към него.

— Много хора щяха да ме помислят за луда, нямаше да разберат защо стоях с него тук толкова години — прошепна тя, докато попиваше сълзите си. — Но как ще ме разберат, когато не го познаваха? Не познаваха дълбоката му нежност и тежките страдания понякога. Не са изживели онзи внезапен прилив на енергия в мига, в който той пристъпи в стаята…

— Обичала си го силно…

— Вероятно прекалено силно за мое добро… Може би щях да постигна много повече в живота, ако го бях напуснала, но аз не пожелах… Достатъчно ми беше да го виждам от време на време, за да се зареждам със сили да продължа…

Катя се замисли върху думите, галейки ръката й.

— А Хенри? Какво изпитваше към него?

— Държах на него, но не го обичах. Никога не съм говорила с Хенри за чувствата ми към Гил, но съм сигурна, че знаеше. Не бяха тайна и за Ленор — накъсан смях изплува с мъка през сълзите й. — Чудо е, че нито един от двамата не ме прогони.

— И двамата са имали нужда от теб — точно като Гил.

Каси отправи скръбен поглед към кърпичката, която мачкаше в ръцете си.

— Не знам за нуждата му от мен и колко голяма е била. Но той ме обичаше. Сигурна съм. И когато човек обича — прощава… Прощава дори и най-големите грехове…

— Мамо, всички имаме грехове.

Каси вдигна погледа си към нея.

— Какви са твоите?

— Прекарах последните няколко дни в плач на рамото на Джордан… притисках се към него, сякаш ще ми го отнемат всяка минута… Оплаквах се от несправедливостта на живота, търкалях се в отвратителната рядка помия на самосъжалението — гласът й заглъхна. Опитът за терапия със самоподигравка не успя. Пак беше опасно близо до ново избухване в сълзи. — Толкова е тежко — лошото се натрупва едно върху друго. Започвам да ставам суеверна. Нещата отказват да се подреждат според желанията ми…

Каси отстрани с ласкава ръка кичурите руса коса от мокрите й бузи.

— Ти имаш Джордан — напомни й тя тихо.

— Но следващата седмица той ще бъде обвинен в двойно убийство пред по-върховна съдебна инстанция — по бузите й бавно се застичаха сълзи. — Ще се води дело. Не изскочи нищо, което да срине обвиненията срещу него и да го оневини.

— Все още има време…

— Но нищо не става! Никакви ценни сведения, никакви други улики — нищо… Ако се яви пред съда, ще бъде осъден.

— Не е сигурно…

— Но аз така виждам нещата в този момент! — сега вече Катя плачеше на глас. — А ако го осъдят, ще прекарам следващите сто години от живота си в любов от разстояние… също като теб… Мамо, предстои ми да повторя живота ти, без да имам твоята сила… Не мисля, че бих могла да го понеса! Чаках го толкова дълго… накрая се намерихме само за да разберем, че ни предстои неминуема раздяла… Жестоко е!

Каси я прегърна и я залюля в ръцете си.

— Шшт. Мислите ти тичат напред, мислиш за неща, които едва ли ще се случат…

— Трябва да бъда подготвена психически за най-лошото — ридаеше Катя.

— Не, не трябва! Джордан няма да бъде осъден. И няма да ти се наложи да живееш без него.

— Откъде си толкова сигурна? Не е възможно някой да знае какъв ще бъде краят.

— Да, така е. Животът обаче ме научи на нещо много важно: отрицателните мисли викат поражението. Ако се бях отдала на самосъжаление, когато кракът ми стъпи за пръв път в тази страна, сега щях да бъде една от онези, които са убедени, че всички им са длъжници заради стореното от Хитлер. И те влачат мрачни физиономии наоколо, без да познаят обикновената човешка радост и щастие. А ако си бях разрешила да потъна в същото блато, когато осъзнах колко дълбоко съм влюбена в Гил и колко безнадеждна е тази моя любов, никога нямаше да позная Хенри, никога нямаше да имам Кени, а независимо от всичко, станало по-късно, те обогатиха живота ми, прибавиха мед към кошера ми… А какво щеше да стане, ако си бях посипала главата с пепел, когато разбрах, че имам дъщеря, която никога — никога! — няма да заеме мястото, което й се пада по рождение? Щях да изкривя характера ти, щях да те осакатя вътрешно! — тя се дръпна назад и погледна Катя в очите. — Катя, повярвай ми, животът струва много повече! Мисли за нещата, които имаш в този момент. Ако се тровиш с мисли за онова, което евентуално ще изгубиш утре — или следващата седмица — или следващата година, — ти никога няма да бъдеш щастлива!

— А ти беше ли щастлива? — запита Катя тихо.

Каси изправи рамене, без да оттегли ръце и поглед от нея.

— Да. Щастлива бях. Имах добра работа, добър дом, чудесни спомени от любимия мъж. Имам и тебе. Поглеждах те и си казвах: „Ето я дъщерята на Гил!“ и сърцето ми се изпълваше с радост. Женитбата ти с Джордан е предопределена и нищо не може да ме подведе да повярвам, че той ще ти бъде отнет. Вие сте най-добрите от Уайтови и Уорънови — един ден ще имате пълен дом с деца — моите внуци… И всички ще се гордеем с тях!

— Толкова си сигурна… — прошепна Катя и в гласа й трепна благоговение.

— Живяла съм по-дълго от теб.

— А когато нещата не ставаха така, както ти искаше?

Каси бързо поклати глава.

— Катя, опитай се да разбереш… Живот, прекаран в страх от най-лошото, не си заслужава да се живее. Няма значение дали мечтите ти се сбъдват: важното е да мечтаеш. Човек без мечти е много-много тъжно създание…

Нямаше как да отмине думите на майка си, без да се замисли върху тях, но установи, че е много трудно да мечтае под сянката на кошмара, надвиснал над главата й. Обвинението срещу Джордан бе повторено пред по-висшата съдебна инстанция и медиите продължиха да обливат двете семейства с помия от първите страници на вестниците и от екрана. През следващите дни срещите с Ван Пелт ангажираха голяма част от времето и на двамата. Те летяха напред-назад от Ню Йорк до Бостън поне два пъти седмично. Благодарни бяха, че съдът отне наистина паспорта на Джордан, но не и правото му да пътува от изток на север и обратно. Всъщност той нямаше желание да пътува, където и да било при тези развития на нещата. Прехвърлил беше видимите страни на бизнеса на човека след него по ранг с надеждата, че така ще намали вредата в резултат на отрицателната известност на името му. А и енергията му се изчерпваше от тежките срещи с Ван Пелт. Освен това така имаше възможност да прекарва повече време с Катя и не му оставаха сили, а му липсваше и желание да пътува.

 

 

Денят на благодарността тази година протече странно. Едва беше изминал месец от смъртта на Гил и бе първото събиране на семействата след погребението. У Уайтови бе сервиран огромен тлъст пуяк, какъвто беше обичаят. Но липсваше смехът на изминалите години и усмивките, колкото ги имаше, бяха насочени само към децата.

Натали бе помогнала много на Джак по време на тежките дни преди и след смъртта на най-близкия му приятел и сега жънеше плодовете от усилията си тогава. За пръв път от женитбата им двамата бяха толкова близки. Имаше всички основания да бъде щастлива, ако не бе надвисналото дело на Джордан.

Ленор жалееше за Гил, като се превърна най-неочаквано в жената, която той би обичал и с която би се гордял. Но и тя страдаше за Джордан. Съзнаваше колко важна беше промяната у нея за укрепване на вътрешното й равновесие, вече беше напълно наясно за нуждата да взема бързи решения и да ги подкрепя веднага с действия. Приемаше много навътре обвиненията срещу Джордан, но тук бе напълно безпомощна.

Колкото и странно да звучеше, много от тревогите й бяха свързани с Катя. Повтаряше си, че е пълна глупачка, че всяка друга на нейното място не би погледнала дори младата жена, да оставим настрана евентуалните тревоги за нея. Но тя се тревожеше. Може би чувстваше вина за годините, през които я бе избягвала. Може би просто се бунтуваше срещу общоприетото, като постъпваше различно от всяка друга жена. А може би го вършеше в памет на Гил, който винаги бе обичал Катя.

А защо да не се допусне, че тя беше просто едно човешко същество, изпитващо жал към друго човешко същество в трудни времена? Вероятно се чувстваше съпричастна към отчаянието на Катя, безмълвна свидетелка на страданията на любимия човек… Не й беше трудно да си представи в каква мъка се гърчи тя при мисълта, че предстои да стане и по-лошо. Виждаше я трескаво да търси изход от положението и да не го намира. Ленор бе човек с въображение. Освен това разбираше страха на Катя пред предстоящата загуба на най-ценното в живота й.

Може би поради всички изброени причини или поне на част от тях Ленор посрещна Кавано подчертано любезно, когато той се появи на прага й един ден в началото на декември.

— Благодаря ви, че ме приехте, госпожо Уорън — Кавано определено не се чувстваше удобно. — Знам колко ви е тежко сега. Вероятно ме приемате като враг.

— Не, детектив. Джордан ви цени високо. И аз вярвам на преценките ви — поведе го към всекидневната със спокойно достойнство и с жест го покани да седне. — Ще пиете ли нещо топло — чай, кафе?

— Не, благодаря — той постави балтона си на страничната облегалка на дивана. — А… всъщност няма да е лошо да изпия чаша кафе. Ако не създавам излишни грижи, разбира се.

Ленор се отправи към кухнята, като не се сдържа да не му напомни с поглед на минаване, че тя не е от жените, които сами си вършат работата. Когато се върна, отпусна се в удобния стол със странични облегалки срещу него.

— Каси ще донесе кафето. Надявам се, че няма да имате нищо против и тя да присъства на разговора ни. Освен това наредих да извика и госпожа Уайт. И двете искат — и имат право — да ви изслушат, както и аз. Всъщност не съм особено сигурна защо се обръщате точно към мен.

Кавано не беше подготвен за подобна откровена реч от страна на Ленор Уорън. Досега бе смятал, че тя е слабото звено в семейството, но сега явно се налагаше да преразгледа отношението си към нея.

— Официално дойдох, за да изразя закъсняло съболезнование. Но в действителност съм тук, за да ви задам няколко въпроса за Дебора.

Ленор се намръщи леко.

— Останах с впечатлението, че разследването е приключило.

— Така е, погледнато отвън. Тук съм неофициално.

Тя не го разбра и демонстрираното спокойствие се пропука.

— Само не ми казвайте, че сте дошли да ровите още, за да докажете намеса и на други членове от семейството ми!

Той поклати глава с усмивка.

— Не, не. Моето лично мнение е, че и Джордан няма нищо общо с трагичния случай на онази яхта. Сигурно ви го е казал.

— Да. Но какво, ако все пак подозирате някой друг от семейството ми?

— Успокойте се. Не подозирам никого от вашето семейство. Изпитвам дори известна отговорност за проблемите на Джордан сега.

— Чувствате вина?

Той кимна.

— Не разговарях с вас по-рано, защото смятах, че ще бъдете прекалено разстроена, а после изскочиха някои неща, които външно оправдаваха предявяване на обвинение, и нуждата от разговор с вас отпадна. Знам, че и сега вероятно сте толкова разстроена, колкото и преди, но… — той се поколеба, преди да продължи убедено: — Съжалявам. Не мога да оставя нещата така. Сигурен съм, че има нещо недогледано от мен. Идвам тук с надеждата, че ще ми помогнете да го открия.

Ленор въздъхна. От една страна, беше облекчена, от друга — затруднена.

— Не знам, детектив Кавано. Търсих — както и всички други — някакви улики, някакво обяснение на случилото се, но никой не можа да се сети за нещо. Нямам представа кой би искал да убие Дебора и Марк, нито разбирам защо.

— Добре — той разтърка ръце. — Хайде да погледнем на нещата под друг ъгъл — отвори уста да продължи, но в този момент Каси застана несигурно под свода на открития вход: не знаеше какво точно прекъсва и дали трябва да остане или не.

Ленор махна с ръка.

— Влизай, Каси. Познаваш ли детектив Кавано?

Каси пристъпи към тях и подреди сребърния сервиз на масичката за сервиране на кафе.

— Да. Говорили сме по-рано. Как сте, детектив?

— Благодаря, добре, госпожо Мърел.

Тя кимна и наля кафе в две от трите чаши върху табличката.

Ленор ги погледна и ласкаво я укори:

— Имаме нужда от четири.

— Всичко е наред — побърза да я увери Каси. — Аз пих преди малко.

— Обади ли се на госпожа Уайт?

— Тя каза, че веднага ще…

— Дойде тук — довърши изречението й Натали. Тя влезе в стаята, като събличаше в движение тежкото си зимно палто. — Изскочи ли нещо? — запита веднага със странна смесица от страх и надежда, нещо съвсем обичайно за нея напоследък.

— Не още. Но детективът все още работи върху случая.

Кавано стана и подаде ръка.

— Госпожо Уайт, аз съм детектив Кавано. Мисля, че се срещаме за пръв път.

Натали постави ръка в неговата.

— Погледнато отстрани, сега би следвало да сипя клетва след клетва върху главата ви. Смятам обаче, че същото щеше да стане и ако друг човек отговаряше за следствието. Благодарна съм все пак за доброто ви отношение към сина ми.

— Джордан е човек със силен личен чар. Но аз не съм тук, защото го харесвам като личност — той изчака Натали да се настани и едва тогава се отпусна на мястото си върху дивана. — Все още се опитвам да открия липсващата част от загадката. Госпожа Уорън заяви преди малко, че нито един от вас не е наясно кой би могъл да иска смъртта на Марк или на Дебора. Бих желал да поговорим малко на тази тема — трите жени го гледаха с напрегнато очакване. — По време на разследването — започна той — базирахме усилията си върху предпоставката, че извършителят е имал нещо срещу Марк. Когато доказателствата насочиха вниманието ни към Джордан, двамата с него разисквахме възможността случилото се да е добре обмислена клопка за него — тоест Джордан е крайната цел, а Марк и Дебора са само невинни жертви.

— Говорихме за тази възможност — призна Ленор, — но тя не ни отведе никъде.

— Правилно. И аз не съм сигурен дали мога да я приема за възможна сега — беше я разнищил с Джоди, когато тя се върна от Атланта. Накрая и двамата я биха отхвърлили.

Натали се взираше неразбиращо в него.

— Моля ви, обяснете ми какво точно имате предвид.

— Като хипотеза не е за изхвърляне. Някой желае да си го върне на Джордан и той — или тя — убива Марк и Дебора, после насочва следствието към Джордан. Бавна инквизиция. Джордан от доста време вече е подложен на нещо подобно…

— Но…

— Знам. Прекалено нагласено. Първо — той вдигна пръст — Джордан е чист. Разследвахме го в дълбочина и установихме, че досега не е извършил нищо криминално. Не е приемливо някой да стигне до такива крайности, за да си отмъсти за несъгласия в бизнеса, нещастна любов или просто от яд, че Джордан кара яркочервено ауди. На второ място — още един пръст се присъедини към първия, — подвеждането на Джордан под отговорност беше много зрелищно и веднага се превърна в централна новина. Съвършен случай на отвличане на вниманието. Ако някой е имал горещ скандал с Марк и може да хвърли вината за убийствата върху Джордан или върху когото и да било друг от вас, вероятността да се измъкне незабелязан е много голяма! И трето — още един пръст се вдигна нагоре, — приемаме, че Марк е в дъното на цялата история, колкото и да ми е неприятно да го кажа.

— Налице е и възможността — обади се Ленор — убийствата на Марк и Дебора и обвинението срещу Джордан да са отмъщение срещу всеки един от нас. Звучи нереално, но — ако тази е била крайната цел на убиеца — е постигната напълно. Всички страдаме. Погледнете какво се случи с Гил. Не твърдя, че инфарктът му е пряко следствие от обвиненията срещу Джордан, но съм сигурна, че гневът му — не само заради Джордан, но и заради самите убийства — трябва да е оказал влияние и да е влошил състоянието му.

Кавано беше отпуснал ръка в скута си.

— Говорих вече с Ник и Питър. Истината е, че през изминалите няколко седмици говорих с почти всички членове на двете семейства. Хората ви завиждат. Тук и там има някакви спречквания. Но по време на разследването не стигнахме до нищо достатъчно сериозно, за да оправдае този тип отмъщение — гласът му се понижи: — И тази е една от причините да съм тук сега. Може ли някоя от вас — той премести поглед от Ленор на Натали и обратно — да се сети за причина, поради която някой би намразил силно съпрузите ви заедно и поотделно?

В началото на разследването самият той ги беше мразил от дъното на сърцето си. Вярно, отрицателните му чувства бяха първо омекотени, а после и изцяло променени в течение на работата му с тях, но знаеше също, че и преди да ги бе опознал така добре, не бе замислял убийство дори и за миг. Същото се отнасяше и за баща му, въпреки многобройните му заплахи: точно както Джордан бе заплашвал Марк по време на онзи скандал…

Натали и Ленор се втренчиха една в друга. Странно беше, но първа заговори Каси:

— Сигурна съм, че разбирате, детектив Кавано, че хора като господин Уайт и конгресмен Уорън не достигат до това ниво на власт, без да си създадат врагове по пътя дотам.

— Да, знам. Но търся някой, който действително има сериозна причина да ги ненавижда. Някой, който би заплашил всеки един от тях или семейството му. Някой, склонен към насилие.

Ленор поклати глава:

— Само някой луд. Безименен луд.

Натали сви рамене:

— И аз смятам така. Сещам се за хора, които не харесват съпруга ми, но нито един от тях не би прибягнал до този вид насилие, за който говорим.

Кавано замълча за миг, задъвкал замислено долната си устна. Накрая я пусна и заговори, привидно спокойно:

— Вашите съпрузи или някоя от вас познава ли човек на име Джон Райън?

— Той не работи ли в полицията? — запита Ленор.

— Чували сте за него, така ли?

— Само във връзка със случая.

— Чували ли сте това име по-рано?

Ленор и Натали размениха озадачени погледи.

— Трябва ли да сме го чували? — запита Натали.

Кавано изпусна неволно задържания дъх.

— Не. Забравете въпроса ми. Добре. Нека да се върнем пак към Марк. Знам, че не е водил приятелите си тук, но не ги ли е споменавал поне пред някоя от вас?

— Само мимоходом. Споменаваше имена, но все непознати за мен, и ако сега поискате да си спомня за тях, няма да мога…

— Да е споменал някога за някакви неприятности?

Натали въздъхна тъжно.

— За истински сериозни неприятности? Страхувам се, че той не би споделил за каквито и да било неприятности с мен, а още по-малко със съпруга ми. Марк бе честолюбив, много чувствителен към успеха и неуспеха. Наясно беше колко много ни е разочаровал през тези години. Знаехме, че нещата му не вървят, но с нас той винаги говореше за работата си с преувеличен възторг.

— Наистина ли не се сещате за нещо? Не е споменавал нито едно име на опасен — според него — човек?

Натали пак поклати глава и Кавано се обърна към Ленор:

— А вие какво ще кажете, госпожо Уорън?

— Нима наистина смятате, че Марк би споделял с мен, след като държеше собствените си родители на такова голямо разстояние от себе си?

— А Дебора? Не се ли е изтървала пред вас за нещо, не е ли споменавала за някакъв специфичен проблем?

— О, да… — Ленор хвърли нервно поглед към Натали, но продължи: — Винаги имаха проблеми с парите. Отначало й давахме понякога, но те сякаш се изпаряваха от ръцете им и накрая тропнахме с крак. Казахме й, че няма да й даваме пари, без да знаем в какво ги влагат.

— Но тя отказа да ви даде обяснения.

— Така е.

— Да е споменавала за някакви други проблеми?

Ленор пак погледна Натали, този път извинително.

— Понякога се чувстваше обезкуражена. Хората около Марк я плашеха.

— Но не е ли споделяла за нещо специфично?

— Не. Само общи приказки. Не харесваше приемите… сбирките. И — този път не погледна Натали — другите жени.

— Имало ли е по-постоянни връзки? Искам да кажа, Марк прекарвал ли е част от времето си с една определена жена? — Ленор сви рамене, но той продължи тихо: — Известно ми е за… сбирките, както ги нарекохте. Невъздържани сбирки.

— Оргии — уточни тя и той неволно се усмихна.

— Опитвах се да бъда тактичен, но тази е истината. Оргии. Дебора вземала ли е участие в тях? — не беше успял да уточни това от намерената видеокасета. Отвращението му бе прекалено силно, за да се вглежда особено много. Сега изведнъж му хрумна, че е трябвало да го стори.

— Не знам — отговори Ленор. Изпитваше явно неудобство при мисълта, че дъщеря й може да е вземала участие в групов секс. — Предпочитам да мисля, че е стояла настрана. Тя никога не говореше за тези… сбирки. Говореше само за жените, които съблазнявали Марк за кратко време.

„Бас държа, че съблазнителят е бил Марк“ — помисли Кавано, но нямаше намерение да спори с Ленор за начина й на изразяване.

— Ако имаме желание да разискваме възможни сценарии, ето ви един. Какво, ако Марк е имал връзка със семейна жена? И ако съпругът е разбрал? Представете си, че той е знаел за наличието на тайните видеокасети, дори е бил достатъчно близко до Марк, за да знае за кавгата му с Джордан и за наличието на касета със записа на тази остра разправия с размяна на заплахи? И какво, ако той реши, че може да убие Марк без особено голям риск за себе си, убеден, че следствието ще бъде насочено към Джордан и никой няма да се сети за него?

Каси се раздвижи на мястото си, готова за възражение.

— Сигурно сте разпитвали всички хора от обкръжението на Марк в Лос Анжелис. Попаднахте ли на някого, който би могъл да пасне на тази схема?

— Не. Но е напълно възможно да сме пропуснали някого. Говорих дори с психоаналитика на Дебора, но той не успя да ми помогне кой знае колко — пак обърна поглед към Ленор. — Помъчете се да си спомните за нещо… нещо особено, нещо споменато от Дебора, което би могло да има някаква връзка със станалото.

Ленор наведе глава и стисна клепачи: прилежно се опитваше да изрови нещо от паметта си.

— Съжалявам, че не обръщах голямо внимание на думите й — прошепна тя, — но обикновено приказките й ме разстройваха и аз се опитвах да се изолирам от тях — и все пак имаше нещо, което бе пробило защитната й обвивка. Усещаше го как нетърпеливо се мъчи да се измъкне на повърхността на съзнанието й от тъмния ъгъл, където го бе натикала. Опита се да го измъкне оттам, но то й се изплъзваше и това я ядосваше. Не обичаше да се чувства безпомощна. Измъкнала се беше от сянката на Гил след смъртта му. Сега имаше стабилен живот, в ръцете й бе концентрирано голямо богатство. Знаеше, че никога няма да го изгуби, но беше стигнала до ниво, когато материалната сигурност не бе достатъчна. Искаше нещо повече: искаше да действа. Искаше тя да държи контрола над съдбата си. И в този момент нещото изплува най-сетне на повърхността и тя бавно повдигна глава и погледна Кавано: — Дебора спомена за едно момиче, забременяло от Марк и направило аборт. Беше много разстроена и от връзката му, и от аборта — самата тя страстно искаше да има дете.

— Кога е станало това? — запита напрегнато Кавано.

— Не съм сигурна… Дебора ми го каза преди година… не, по-малко от година. Не знам колко време е продължила връзката на Марк преди аборта и след него.

— Какво е станало с момичето?

— Не знам.

— Дебора не спомена ли име?

Ленор пак изпадна в състояние на безпомощност, но не загуби самообладание, а затърси енергично в паметта си исканото име.

— Джун. Не — пое дълбоко дъх. — Джули. Да, така е. Джули.

— Без второто име?

— Без.

— Какво ще правите? — намеси се Натали.

— Ще открия коя е Джули. Не сме разпитвали жена с такова име. А когато я намерим, тя може би ще открехне някоя от все още затворените за нас врати. Междувременно — той премести поглед от едно лице на друго, — ако някоя от вас се сети за още нещо, ще бъда много благодарен, ако ми се обади. Възможно е тази Джули да не ни отведе доникъде, но си струва да опитаме.

И трите жени се съгласиха с него.