Барбара Делински
Шепот в здрача (14)

14.

1965 година се оказа тежка година за Каси не само заради внезапната смърт на Хенри. Ескалираше войната във Виетнам и по време на вечерните новини стомахът й се свиваше на топка, а когато преглеждаше сутрешните вестници, дланите й овлажняваха… Пак изплуваха на повърхността дълбоко потиснатите детски спомени: виждаше как се измъква от дома си под прикритието на нощта и как се влачи от едно скривалище до друго със стегнато от ужас сърце и за останалите зад нея, и пред неизвестното бъдеще… Съчувстваше, много на семействата, понесли тежестта на войната.

Разбира се, между тях не бяха нито Уорънови, нито Уайтови. Гил използва политическото си влияние и уреди нещата с местния шеф на бюрото за набиране на войници. Нито едно от момчетата на Уайтови и Уорънови не бе извикано в армията дори след изтичане на удължения срок за завършване на образованието им.

Натали беше истински щастлива. Ник посещаваше бизнес колеж с намерението да се присъедини към „Уайт Естейт“, след като завърши. Марк (на двайсет и три години вече) имаше степен от Хавърфорд, но все още не беше решил с какво да се заеме и засега прелиташе от една бохемска група към друга. Разбира се, начинът му на живот и липсата на ориентировка тревожеха Натали, но тя бе благодарна, че поне не беше във Виетнам. Колкото до Джордан, той бе второкурсник в Дюк и тя нямаше нищо против живота му в общежитието на студентското му братство — стигаше й, че не беше в някой долнопробен бар в Сайгон.

Ленор живееше в постоянна тревога за Питър. Уверението на Гил, че той никога няма да бъде прибран в армията, явно не тежеше пред нея. Тя се тревожеше. На двайсет и една години, той все още бе студент, но тя се самонавиваше, че когато завърши училище, ще й го отнемат. Гъстата му кестенява коса ще бъде ниско подстригана. Той — нейният син! — ще бъде принуден да се облича и държи като всеки друг новобранец! А накрая — също като Бен — ще умре, а тя ще бъде само безпомощен зрител!

Страховете й се усилиха, когато един от деканите на Дартмът се обади в края на първия семестър от последната му година, за да й съобщи, че Питър е бил хванат в преписване на един от изпитите. Тя веднага си наля още едно уиски — вече третото за деня — но какво от това, след като имаше нужда от него? После се обади на Гил във Вашингтон, за да съобщи новината. И накрая се оттегли в леглото си.

Гил се справи с проблема по характерния за него експедитивен и умел начин. Прекара остатъка от деня на телефона, говори първо с декана, който се беше обадил на Ленор, после с още няколко декани, с отговарящия за курса преподавател и накрая — с Питър. Ефектно разигра сценката на възмутен родител, който държи детето му да бъде съответно наказано за направената пакост. И Питър беше наказан с повторно явяване на същия изпит и получаване на по-ниска степен в курса. Разрешението на проблема бе подпечатано с тлъста сума, преведена от Гил на фонда за дарения на факултета. После се обади на Ленор, за да й съобщи, че е разчистил нещата.

Каси, която естествено не можеше да бъде обективна, когато ставаше въпрос за Гил, го оправда напълно. Питър беше млад, сигурно беше осъзнал грешката си и никога повече нямаше да я повтори. Надяваше се, че в училище Кени ще се прояви или като умно момче, или поне ще бъде късметлия.

Безпокоеше се за Кени, който сега учеше в гимназията. Беше се променил след смъртта на баща си. Не разговаряше с нея, както преди, отчужди се. Натали я уверяваше, че това е обикновено и дори задължително явление за юноши на неговата възраст, но Каси се притесняваше.

Синът й преживя истински шок, когато разбра, че майка му е еврейка. Като малък я беше питал за детството й и Каси му бе разказвала за ранните си дни във Франция, но без да споменава националност и религия или причината за бягството й оттам. После беше заявила, че е дошла в Америка поради икономически причини. Каза им истината едва след смъртта на Хенри. Опита се да им обясни защо го е направила — просто не е искала да живеят в страх, че същото може да се случи един ден и на тях. Те са американци и са свободни граждани на свободна страна!

Кени беше учил за ужасите на Третия райх в училище. Каси не се впусна в подробности за съдбата на семейството си, но усещаше, че Кени бе извлякъл точно толкова много от замълчаването й, колкото и от нещата, които все пак му каза. Знаеше, че майка му ненавижда войната; знаеше още, че — независимо от протестите й — тя живее в параноичен страх с корени в разрушеното й детство. Каси изпитваше истински ужас при мисълта, че Кени ще отиде в армията веднага щом завърши гимназия.

За да го предотврати, тя заговори за колеж с него много по-рано от родителите на приятелчетата му. Но докато му говореше, усещаше, че той я слуша само привидно. Седеше пред нея, гледаше я в очите, но мисълта му беше другаде. Нямаше представа къде и това я подлудяваше. Мечтаеше да види сина си адвокат — като Гил, или бизнесмен — като Джак, известен лекар или учен… Искаше да има стабилна професия и да направи име в нея, да извоюва независимост.

Въздъхна с облекчение, когато Кени подаде молби до Обърлин, Лихай, Американския университет и Бранди през зимата на последната си година в гимназията.

Но Ленор не можа да се похвали със същото — Дебора заяви, че не желае да отива в колеж. Искаше само да е с Марк, който по това време живееше в някаква общност на север от Сан Франциско. Ленор беше ужасена. Тя натискаше Гил да говори с дъщеря им, но двамата никога не се заварваха вкъщи. И както винаги, Ленор се обърна за помощ към Натали. Но Натали не беше в състояние да се намеси ефикасно, защото самата тя имаше нужда от морална подкрепа във връзка с Марк. Опитваше се отчаяно да си внуши, че Марк има нужда от време, „за да открие себе си“ и че люшканията му сега са важна част от узряването му като личност. Безпомощна и изпаднала в отчаяние, Ленор се обърна към Каси: знаеше отношението й към нуждата от образование в колеж. Но и Каси удари на кухо. По своя специфичен кротък начин Дебора им даде да разберат, че няма да я отклонят от намерението й.

Кени излезе извън контрол почти по същия начин. През юни 1967 година, само няколко дни след като навърши гимназия, той се обади на Каси от летището, за да й съобщи, че заминава за Израел. „Няма да ме пуснат на предна линия — обясни той със съжаление, — но ще помагам в тила…“ Заяви още, че като гражданин на Израел по рождение той се чувства задължен към тази страна и че ако Израел е толкова добър, колкото се говори, ще може да се върне навреме, за да се запише в Лихай през есента. Преди Каси да успее да възстанови дишането си, телефонният апарат изключи.

В този ден тя чу за последен път гласа му.

Една ясна слънчева сутрин две седмици по-късно Каси получи телеграма, която й съобщаваше, че синът й е бил убит, докато е пренасял запаси за войските на Голанските възвишения. Този ден бе така красив и изпълнен с живот, че по-късно Каси често се питаше дали Господ не й се бе надсмивал тогава.

Тя стоеше с телеграмата в ръка на стъпалата на величествената къща на Уорънови в Доувър и изпращаше с мъртъв поглед пощенската кола. Стоеше неподвижно. Не плачеше. Просто стоеше така, мъртва за живота наоколо и за минутите, които се навъртяваха с познатия си ритъм една след друга… Там я намери Ленор.

— Каси? — тя слизаше от горния етаж, където беше спалнята й, все още позамаяна от вчерашното пиене. Усети все пак нещо необичайно във въздуха и се спря озадачено на стъпалата. — Донесоха ли нещо?

Каси кимна, но не се помръдна.

Наложи се Ленор да се приближи до нея, за да разбере каква е доставката. Очакваше пуловер, който бе поръчала от „Бонуит“, но наоколо нямаше и следа от пуловер или от какъвто и да било друг пакет. После погледът й попадна на жълтия лист хартия в ръцете на Каси. Взе го без усилие от изтръпналите пребледнели пръсти на другата жена. Прочете го и замаяният й мозък веднага се проясни, но изминаха минути, преди да проговори.

— О, Каси… — прошепна тя съчувствено. — О, Каси, искрено съжалявам — всичките й оплаквания срещу Каси бяха моментално забравени. Ленор бе жена с въображение: не й беше трудно да види Питър на мястото на Кени и да си представи чувствата на Каси. В този момент у нея дори се изпари желанието да се бори с Дебора и да оспорва избора й да живее с Марк в някаква общност на север.

Обгърна с ръка кръста на вцепенената жена и я поведе внимателно към входа. За пръв път от толкова години Ленор я докосваше физически, но Каси бе прекалено смазана душевно, за да оцени жеста й.

Ленор внимателно я преведе през къщата към задната врата, а после по настланата с чакъл пътека — към дома й. На два пъти постави предупредително пръст на устни: веднъж — пред готвачката, която печеше кифли в кухнята, втория път — пред перачката, която опъваше току-що изпрани одеяла на простора в задния двор.

Каси целенасочено прогонваше всяка мисъл от главата си, преднамерено отказваше да приеме прочетеното в оня къс жълта хартия, като че ли така то можеше да бъде изтрито или обезсилено. Следваше без съпротива и напълно механично водещата ръка на Ленор, мина по коридора към спалнята, отиде до леглото, седна на него: изпълняваше всяко от внушенията на другата жена и дори легна и затвори очи, както тя й нареди.

Но ако леглото помагаше така добре на Ленор да преплува през бурното море на житейските кризи, действителни или само въображаеми, то явно нямаше същата власт над Каси. Още щом затвори очи, умът й се отвори към голите факти на действителността и тя бързо седна. Ленор стоеше до вратата и кършеше ръце.

— Има ли нещо… мога ли да направя нещо? — запита я тя нервно. Имаше главоболие. Искаше да си налее чаша алкохол и да я изпие. Да потърси пак утехата на леглото… Каси поклати глава. Стана безмълвно и се върна в малката всекидневна, където се отпусна вдървено в един от фотьойлите там, и отново се смръзна. Ленор постави телеграмата върху скрина на Каси и я последва във всекидневната. — Не се тревожи за работата вкъщи — добави тя бързо. — Другите ще поемат нещата в ръцете си. Ти си почивай тук — Каси кимна. Ленор я изгледа тревожно: обезкървено лице, широко разтворени очи, невиждащ поглед, забит в пода. — Катя скоро ще се върне — Каси кимна. — Искаш ли да се обадиш на някого? — Каси поклати глава. — Приятелка или… — канеше се да каже „свещеник“, но се сети, че в този случай свещеникът трябва да е равин, а в следващия миг осъзна, че в специфичния случай с Каси ще е никой. — Може би трябва да се обадя на Гил и… — Каси вдигна така рязко глава, че Ленор трепна и едва не се задави. Но сега поне знаеше какво трябва да стори. — Да. Веднага ще се обадя на Гил — заяви тя и почти изтича навън. Запрепъва се в къщата и се отправи веднага към кабинета на Гил, за да използва телефона там.

Гил не беше в офиса си. Развълнувано съобщи, че вкъщи се е случило нещо непредвидено и „… моля, кажете му да се обади веднага! Веднага! Благодаря ви!“. Наля си пиене от бара във всекидневната и се върна в кабинета, за да чака до телефона.

Изтече почти час, преди острият му звън да наруши тишината.

— Гил — започна тя напрегнато, когато чу гласа му. — О, слава богу!

— Какво има? — запита той студено. Отдавна беше свикнал с внезапните истерични обаждания на Ленор, които в много случаи се оказваха неоправдани: често го беше безпокоила или заради някой нахален репортер, или заради неочакван проблем с колата. От него се очакваше да я успокоява или да я насочва към най-удобния сервиз. Вярно, някои случаи изискваха повече усилия от негова страна: и досега си спомняше с неприятно чувство какъв зор видя, докато измъкне Лора и Доналд от Европа миналото лято, където бяха отишли да прекарат медения си месец. Двамата имаха лошия късмет да бъдат блокирани там от внезапна стачка, засегнала самолетните линии. Гил и Джак се изпотиха и под езика, докато най-сетне успяха да им осигурят билети, за да се върнат навреме за тържественото откриване на новия медицински кабинет на Доналд.

— Този път е Каси — забърза Ленор. — Току-що получи съобщение, че Кени е убит…

— Убит? В Израел? Невъзможно! Кой ще го допусне на фронта?

— Не е бил на фронта — продължи да препуска напред Ленор. — Помагал е в прекарването на запаси до частите… Не знам какво да правя, Гил. Каси е у дома си, седи, втренчена в пода… Не плаче… Не говори…

— Катя на училище ли е?

— Да.

— Добре. Слушай, Ленор, тръгвам веднага. Може да не успея да изпреваря връщането на Катя от училище. Моля те, задръж я, не искам да вижда Каси в това състояние, без да е подготвена… Съобщи й го внимателно. Моля те — умолявам те — да…

— Не съм чудовище, Гил.

— Знам и съм ти много благодарен, че се обади.

— Каси не ме е молила да го…

— Знам, че няма да го направи. Натали вкъщи ли е?

— Отишла е да пазарува в града.

— Извикай я веднага щом се върне. Пусни Катя при майка й, когато й кажеш за Кени, но искам ти или Натали да стоите с тях, докато дойда. Моля те… Ще го направиш ли? — във въздуха увисна необлечено в думи обещание за съответно възнаграждение.

— Разбира се, че ще го направя! — за пръв път от доста време Ленор се дразнеше от строго меркантилния характер на отношенията им („Какво ще ми дадеш, ако го направя?“). В този момент искрено желаеше да се държи човешки, да се издигне над дребнавите разправии от миналото.

— Много ти благодаря. Пристигам след два часа.

Верен на думата си, той пристигна в Доувър в ранния следобед, за да поеме нещата в свои ръце. Говори ласкаво с обърканата и много разстроена Катя, тогава едва единайсетгодишна, говори с представител на израелския консулът, който дойде, за да потвърди смъртта на Кени, уреди връщането на тялото му в САЩ, помоли Натали да поеме грижата за Катя и едва тогава клекна до Каси и нежно пое студената й ръка в своята.

Каси продължаваше да седи в безмълвна неподвижност и доста дълго време Гил също мълча, не съвсем сигурен дали тя осъзнава присъствието му.

— Кажи нещо, Каси — прошепна той накрая. За пръв път в живота си изпитваше такова парализиращо чувство на пълна безпомощност. — Не трябва да се затваряш така в себе си.

— За какво да говоря? — запита тя с дрезгав шепот. — Той си отиде от мен — завинаги… — пое разтреперано дъх. — Също като родителите ми и Мишел.

— Те загинаха в името на една достойна кауза. Както и Кени.

— Не е вярно! Загуба е — огромна, невъзвратима загуба! Не трябваше да отива там, не трябваше! Той е гражданин на тази страна!

— Но той се чувстваше морално обвързан и с Израел…

Тя поклати буйно глава.

— Обикновен детски бунт. Сърдеше ми се. Смяташе, че е трябвало да им кажа истината за себе си по-рано…

— Не си права. Той се чувстваше призован да отиде там. Той беше вече мъж…

— Нямаше дори осемнайсет години! Сигурно е лъгал, за да го приемат!

— Но действията му бяха достойни за мъж с характер, убеден в правотата си.

— Прекалено млад беше, за да знае кое е право и кое не — изсмя се дрезгаво, някакво мъчително подобие на смях, през който ясно прозираше горчив сарказъм. — А аз се измъчвах заради Виетнам…

— Каси, Каси… Моля те, намери сили, съвземи се… Ти отгледа прекрасно момче, смело, морално и почтено. Трябва да се гордееш, че загина в името на една кауза, в която вярваше от все сърце.

— Той беше само едно малко момче в търсене на приключения! — извика Каси, но ледената й обвивка като че ли бе започнала да се пропуква. — За него участието в една война сигурно е било нещо много вълнуващо…

— Той отиде там, защото беше убеден, че моментът изисква от него точно тази реакция. Каси, опитай се да разбереш… Нашето мнение — твоето, моето или на когото и да било друг — няма никакво значение. От значение е само неговата вяра в правилността на решението му — дори и преценката му да е преценка на малко момче!

Каси пое дъх и отпусна глава със затворени очи на облегалката на фотьойла. Тъй като не каза нищо повече, Гил се надяваше, че прави усилие да обмисли току-що казаното.

— Мога ли да направя нещо за теб? — прошепна той безпомощно след няколко минути.

Каси не отвори очи.

— Катя. Къде е?

— С Натали.

— Искам я — гласът й се пречупи. — Ще я доведете ли тук?

— Веднага — трябваше да се обсъдят подробности по погребението, но съзнаваше, че е още прекалено рано: тялото вероятно щеше да пристигне едва след няколко дни… Имаха достатъчно време. — Ще остана тук до края на седмицата.

— Ще имат нужда от вас във Вашингтон.

— Имам помощници, които ще се погрижат за нещата там. Трябва да остана тук, важно е.

— Но Ленор…

— Ленор ми се обади по телефона. Сега тя те разбира и би желала да помогне според силите си — изправи се и постоя безмълвно за миг пред нея. — Ти беше много, много добра и към двама ни през изтеклите години, Каси. Поискай нещо, кажи ни какво да направим за теб сега…

И за пръв път през дванайсетте години от смъртта на Бен Каси протегна ръка на Гил. Малък жест наистина, но единственият, с който можеше да му благодари, че е при нея в тези тежки минути. Задържа за миг ръката му, вгледана в очите му.

— Катя — прошепна тя. — Моля ви.

Гил отиде за Катя и я придружи до вкъщи. После остави майката и дъщерята на скръбта им, но се връщаше периодично, за да провери как са. Обади се на малкото приятелки на Каси и се погрижи да им отнесат храна. А когато по някое време Каси заспа измъчен сън, отведе Катя на дълга разходка в гората.

Върна се в дома си късно през нощта. Ленор го чакаше.

— Добре ли е?

Гил сви рамене, с ръце в джобовете.

— Най-сетне заплака — в ушите му още звучаха тихите, отчаяни ридания на Каси, виждаше я, навела лице над главата на Катя, която бе притиснала към гърдите си. Знаеше, че никога няма да забрави тази разкъсваща сърцето картина. — Имаше нужда.

— Катя спи ли?

— Да — идваше направо от спалнята на детето. Стоял беше дълго време до леглото му, вгледан в заспалото му личице.

— А Каси?

— Лежи, но не спи.

Ленор впери поглед за миг в колана от гладко кадифе на пеньоара си и го заусуква с пръсти.

— Върви при нея — прошепна тя. — Има нужда от теб.

— Не, Ленор — отвърна тихо Гил. — Каси няма нужда от мен, поне не и в този смисъл — беше се предложил вече в отчаяното си желание да я утеши, но тя му бе отказала с тъжна усмивка. — Тя е силна жена. Намира всичко, от което има нужда, вътре в себе си. Искам да помогна при организирането на погребението, но вероятно тя ще се справи с всичко сама — пое дълбоко дъх. — Ленор, искам да разбереш нещата правилно. Тя е много морален човек, вярвай ми. Случилото се между нас след смъртта на Бен бе просто жест от нейна страна за мен. Знам, че дори и да се бях върнал при нея след онази единствена нощ, тя сигурно щеше да ме отхвърли. Може и да ме обича, но признава факта, че ти си моята съпруга и се съобразява с него. Никога не е имала намерение да застане между нас.

В дъното на душата си Ленор знаеше, че е прав. Онази нощ и конкретният резултат от нея в лицето на Катя й бяха предоставили нужното оръжие, за да постигне личните си цели, но тя бе далеко от мисълта да обвинява Каси за отчуждеността между нея и Гил. В никакъв случай, не. Но другите жени… Непоносимата му арогантност… нетърпимата самоувереност… А неукротимата страст към властта — патологичната отдаденост на личната му кариера?

И — ако държеше да бъде честна докрай — към този дълъг списък трябваше да прибави и собствената си несигурност, вечния страх да не изгуби вече полученото… Той се бе поуталожил малко през последните години: сега тя се чувстваше икономически сигурна. Но оставаше страхът от евентуален позор — от лепването на някое срамно петно върху Уорънови, което да стане причина за сгромолясването им… Веднъж вече бе преживяла този ужас: не беше сигурна, че ще намери сили у себе си да го преживее пак.

Погребаха Кени и на следващия ден Каси се върна на работа, независимо от протестите на Гил и Ленор. Тя направи опит да се държи така, като че ли нищо не се бе случило, но не успя напълно. Както и по-рано, поддържаше къщата в безукорен ред, но от този ден нататък нещо невидимо се пречупи у нея и сега на лицето й много рядко се появяваше обичайната усмивка. Скоро всички се приспособиха към промяната в нея и животът затече повече или по-малко в старото си русло.

 

 

Отминаха шейсетте години и започнаха седемдесетте. Гил се изкачваше стабилно нагоре по политическата стълбица и постепенно стана изтъкната фигура в Конгреса на Съединените щати: получаваше назначения в престижни комитети и комисии, привличаше все повече и повече вниманието на пресата. Ленор дочуваше слухове за евентуално участие в президентска кампания, но Гил почти не говореше с нея по този въпрос. Понякога се питаше защо ли проявява такова безразличие — на вид поне — когато досега не пропускаше и най-малкия шанс да се впие като кърлеж във всяка възможност за издигане. Но предпочете да не задава излишни въпроси, за да не насочи сама вниманието му в нежелана за нея посока. Научила се беше да спестява коментарите си за себе си, когато Гил упорито защитаваше мястото си на всеки две години. Външно беше доволна от стабилното местенце, което той успя да извоюва в Камарата на представителите.

Междувременно и Джак изграждаше подобна удобна ниша за себе си във „Форчън 500“. „Уайт Естейт“ сега беше огромна и мощна корпорация. Хотелската верига нарастваше със стабилно темпо и се разпростираше вече из цялата страна — обхвана и бреговете на Карибско море! Единственият завод за производство на телевизори вече беше само част от мрежа заводи за микроелектроника и компютри. А благодарение на хитрата реклама и доброто обслужване въздушната линия се нареди на едно от първите места по реализация на печалби.

Когато Натали изпрати и последното от децата си в колеж, изведнъж установи, че разполага с повече време, отколкото й се харесваше. Джак рядко имаше нужда от нея. Той беше затънал до уши в света на бизнеса си и не прекарваше вкъщи повече от два, най-много три дни на седмица. Ник вече работеше с него, но неговото участие не освободи баща му от самоналожени ангажименти, така че ако тя бе живяла с надежди в това отношение, трябваше да се откаже от тях: Джак като че ли имаше все по-малко и по-малко време за дома и жена си…

И все пак Натали трябваше да му признае някои неща: той не пропусна нито един мач на Джордан, присъства на абитуриентския прием на Ан, а по-късно — и на абсолвентския, когато тя завърши колежа „Смит“. Към присъствието му на тези събития, свързани с децата, се прибавяше само случайна вечеря в клуба, посещение на театър или прием. Той имаше наистина много малко време за Натали…

И тя намери спасение и частична реализация в социални ангажименти. Отдаде част от времето си на цветарския магазин в Дийконис, помагаше при планиране на кампанията за събиране на средства за домове за сираци, участваше енергично в управителния съвет на Музея на изкуствата. Когато Джак подхвърляше някоя и друга подигравателна забележка за безсмислието на всички тези дейности, погледнато в перспектива, тя предпочиташе да не му обръща внимание. Едва сега бе установила, че имането и социалната позиция не достигат. Човек имаше нужда да се усеща необходим, да знае, че някъде е нужен на някого.

Обаче Ленор не искаше някой да се нуждае от нея — искаше някой да я обича. Тя прилежно се появяваше във Вашингтон, когато Гил имаше нужда от присъствието й, но не само за да спази своята част от споразумението между тях. Някаква упорита частичка вътре в нея все още копнееше да му се хареса. Искаше й се да се харесва и на децата си, но нервите й не издържаха. Когато малките на Лора се разболяха от дребна шарка, тя се мотаеше около тях като подплашена квачка, убедена, че ще останат белязани за цял живот, и Лора с въздишка побърза да я отпрати вкъщи. Когато Питър я помоли да обясни на вбесената му съпруга основните правила за съвместен живот със зает адвокат, тя не успя да й каже две думи на кръст и накрая просто отведе младата жена на обяд в „Риц“. На годежа на Дебора с Марк Ленор подари на младата двойка скъп кристал и изпадна в истерия, когато те го смениха за два никона и каравана. Ан не остана назад и сериозно й стъжни живота, когато се върна един ден от училище с потресаващото съобщение, че е лудо влюбена в учителя си по математика, известен плейбой на двайсет и четири години, и при това семеен! Ленор се оттегли, поразена и съсипана, в леглото си.

Каси бе мълчалив свидетел на този водовъртеж от събития, оценявайки забележителната ирония на положението. Обществеността възприемаше Ленор Уорън и Натали Уайт като пример на успели и щастливи жени. А и двете не бяха щастливи в истинския смисъл на думата. Всяка една се бе разминала някак, в по-голяма или в по-малка степен, с юношеските си мечти.

Разбира се, обществеността нямаше сведения за седмиците на напрежение, които натиснаха Уайтови през 1971 година, когато Джордан информира баща си, че ще прави самостоятелен бизнес.

— Не желая да се мъкна в сянката ти! — крещеше младият Джордан, когато по-кротко изказаните аргументи се оказаха безполезни.

— Ник е част от „Естейт“ и не се оплаква от сянката ми! — закрещя и Джак.

— Но се мъкне в нея, по дяволите!

— Не ругай пред майка си!

— Защо не? Ти често го правиш…

— Натали, няма ли да вразумиш сина си? — Ти наистина ругаеш, Джак…

— Хиляди дяволи! Имам предвид присъединяването му към семейния бизнес!

Натали се чувстваше като между чук и наковалня. Съчувстваше на Джак, чиято грандоманска идея за създаване на нещо като икономическа империя изискваше участието на синовете му, но същевременно я болеше и за Джордан и разбираше желанието му да опита сам силите си. Знаеше, че бе отказал да влезе в Йейлския университет и в „Колумбия“ само за да играе футбол в Дюк, където можеше да блести със собствена светлина. Разправията продължи и виковете им се блъскаха в нея като в боксова круша — нищо чудно, че дни наред след нея бедната жена се чувстваше като пребита.

Обществеността не знаеше още, че през 1972 година на Гил се наложи да прави невероятни комбинации (дори и за него), за да измъкне Питър от схема за недвижими имоти, чиито организатори (които между другото така и не си показаха лицата на светло!) се оказаха свързани с мафията. За съжаление Ленор разбра и дни наред живя, смразена от ужас, в очакване на наемен убиец…

Обществеността не разбра нищо за втория грандиозен скандал в дома на Уайтови на следващата година, когато Ник заяви, че е решил да преназначи най-привлекателната си секретарка на поста „административен отговорник“. Джак му оказа бясна съпротива, Натали заподозря, че вероятно е бил замесен по някакъв начин със същата млада жена или че я желае за себе си — не като административен отговорник, разбира се!

През 1974 година Емили Уорън подлуди семейството си, като се лепна за главния келнер на ресторант с две звезди в Ню Йорк. Романтичната история остана тайна за обществеността, тъй като бе бързо потушена (за сметка на доста бели косми по главата на Гил). Въпросният Ромео с готовност прие предложената работа в ресторант с четири звезди в Далас и на Ленор се падна „удоволствието“ да обясни на Емили защо този ресторант се намираше в един от хотелите на Джак…

Но нямаше човек, който да се разбра за трагичната самолетна катастрофа през 1975 година, отнела живота на сто шейсет и двама души. Комисията, която я разследва, хвърли вината на времето, а не на проявена небрежност от страна на трансконтиненталните въздушни линии, както се наричаха вече линиите на „Уайт Естейт“.

Широко известно беше още, че Гил Уорън спечели изборите през 1976 година с голямо предимство — всъщност най-голямото досега; на следващата година участва в преговорите за подписване на нов договор за Панамския канал, а през 1979 година „Уайт Електроникс“ получи поръчка за компютърни части за въздушните сили на стойност триста милиона долара…

Но никой — нито обществеността, нито Джак Уайт или Гил Уорън, а още по-малко децата им — разбраха какво се случи на тавана на къщата на Уорънови в Доувър през един облачен декемврийски ден през 1980 година. Каси преподреждаше шкафа за спално бельо на втория етаж, когато забеляза отворената врата към стълбата за тавана. Отиде да я затвори, но нещо като че ли я подтикна да изкачи предпазливо стъпалата. Прекрачи последното — и се смръзна.

Ленор седеше на стар фотьойл, заобиколена от прашни кашони, бебешки дрешки и любими, но вече повредени мебели, вторачена в ръцете си.

Каси не разбра дали е чула поскърцването на стъпалата.

— Госпожо Уорън? — задържа дъх за миг, но не последва отговор и тя продължи: — Добре ли сте?

Отначало не последва отговор, но после Ленор бавно повдигна глава:

— Не съм… сигурна.

— Лошо ли ви е?

Ленор като че ли се замисли върху въпроса, после поклати глава.

— Просто… дойдох тук — вдигна тъжен поглед към гредите над главата си. — Баща ми умря в един такъв таван — погледна Каси. — Обеси се. Знаеше ли го?

Каси поклати глава, разтреперана отвътре. Ленор не държеше въже или нещо друго, което лесно можеше да се превърне в примка, но този факт не я успокои.

— Защо не слезете долу, госпожо Уорън? Не е хубаво да се задълбавате така в мрачни мисли.

— Почти разбирам защо го е сторил — говореше несвързано Ленор, без да обръща внимание на думите й. Пак се вгледа в гредите отгоре. — Усетил е, че няма сили да посрещне утрото на другия ден… При неговия случай нещата рухнаха внезапно. Играел е с огъня от години и е мислел, че никога няма да се опари. Но се опари и не можа да понесе болката…

— Вие сте много по-силен човек от него, госпожо Уорън — успя да се намеси Каси. Стараеше се да говори спокойно, независимо от уплахата си. Смръзна се до мозъка на костите си при мисълта, че Ленор замисля самоубийство. — Вие живяхте с болката и я преодоляхте.

— Преодолях ли я? Ти го казваш…

— Моля ви, хайде да слезем долу. Тук има течение. Ще ви приготвя горещ чай и…

— Искам да пия нещо.

— Долу има богат избор.

— Ще ми донесеш ли нещо тук? Ще ти бъда много благодарна…

Каси бързо затърси изход от положението. Не искаше да оставя Ленор сама, но нямаше как да не изпълни желанието й. Обърна се и изтича надолу по стълбите. Извика веднага младата прислужница — знаеше, че би трябвало сега да бърше праха от тоалетката на Ленор (ако работеше, а не се правеше на разсеяна).

— Изабел? Изабел!

На прага на спалнята се появи слабичко младо момиче.

— Изабел — започна Каси тихо, но настоятелно, — искам да слезеш до кухнята и да се обадиш на госпожа Уайт! Съобщи й, че госпожа Уорън има нужда от нея веднага! Чу ли ме добре? Веднага! После приготви чаша чай с лимон и мед и ми я донеси.

— Моля?

— Чай, момиче! Гореща вода и торбичка чай — не, по-добре кажи на готвачката да го приготви: чай с лимон и мед. Но първо се обади на госпожа Уайт. Номерът е най-горният от списъка с телефонни номера до телефона в кухнята. Изабел, погледни ме. В момента те моля да направиш нещо много важно. Ще се справиш ли?

Момичето кимна.

— Ще го направя — заяви тя тържествено и тръгна към стълбата.

— Бързо! — изсъска зад нея Каси. — Тичай!

Забърза към тавана едва след като се увери, че момичето усили крачка. Изтръпваше от страх при мисълта какво би могло да се случи през тези кратки минути на отсъствието й. Но Ленор не се бе помръднала от фотьойла си и Каси въздъхна с облекчение.

— Изабел ще приготви нещо за пиене. Ще дойде след малко.

Но Ленор пак като че ли не я чу.

— Имало ли е време в живота ти, когато не си искала да посрещнеш утрото на следващия ден?

При други обстоятелства Каси щеше да се опита да се измъкне с някакъв неясен отговор. Но сега разбираше, че трябва да ангажира вниманието на Ленор, да поддържа разговора и интереса й.

— Да.

— Когато Кени умря?

— Да. И когато разбрах какво е станало с родителите ми и Мишел… Не смятах, че е честно да продължа да живея без тях. Бих разменила живота си с този на Кени за секунда.

— Но не го стори.

Каси се отпусна на ъгъла на някакъв кашон и сви рамо.

— Той беше мъртъв… Щях ли да го върна?

— Трябваше да живееш заради Катя — Ленор се вторачи в нея, но Каси не обърна внимание на остротата в погледа й.

— Също като вас, госпожо Уорън — имате деца и внуци.

— А… но те нямат нужда от мен. Всеки един от тях живее живота си. Само аз нарушавам ритъма… — тя се намръщи и запита рязко: — Къде е това питие?

Каси се безпокоеше за Натали — кога ще дойде? Но вече не бе така напрегната — Ленор не бе загубила напълно контрол над себе си и не изглеждаше депресирана до такава степен, че да посегне на живота си. Но беше очевидно разстроена.

— Изабел ще го донесе.

— Това момиче е толкова бавно! Движи се като в мъгла, сякаш живее на друга планета.

— В друга страна вероятно — поправи я внимателно Каси. — Но ще научи езика и ще се справи. Добро момиче е.

Ленор въздъхна.

— Винаги гледаш откъм светлата страна на нещата.

— Имам ли друг избор? Нима, който и да е от нас го има? Ако гледаме само откъм тъмната страна, докъде ще стигнем?

— Ако няма къде да се стига повече, какво значение има?

— Не е възможно да имате предвид себе си, госпожо Уорън. Вашият живот е пълен — пътувания от време на време до Вашингтон, по-редовно — до Мейн, гостувания на Лора и Питър. Ленор много често беше в движение: отиваше някъде, връщаше се отнякъде. Но и често оставаше вкъщи.

Ленор заклати глава.

— Децата са самостоятелни. Имат свой собствен живот. Само им преча.

— Не е вярно! Вие и господин Уорън сте стожерите на семейството! Денят на благодарността току-що отмина — признайте, че ако един от вас не беше на мястото си, щеше да има празнота. А идва и Коледа — същото ще бъде и тогава. Децата ви са вече самостоятелни жени и мъже, но сигурността, че винаги може да се върнат вкъщи, прави живота им по-пълен.

Ленор като че ли се позамисли. После неочаквано се отплесна към нещо друго:

— Липсва ли ти Катя?

Каси се пренастрои бързо. Рядко говореше за дъщеря си с Ленор, но Катя беше любимата й тема.

— Много. Но знам, че харесва работата си и е щастлива.

— Господин Уорън настояваше да отиде при него във Вашингтон.

— Тя желае да изгради сама живота си — обясни Каси, после се усмихна виновно. — Страхувам се, че я глезих прекалено дълго време.

— След смъртта на Кени?

— Трудно ми беше да… да се контролирам. Единствено тя ми беше останала… Тя страда много за Кени, макар и по-късно — замълча, навела глава. — Исках да й спестя скръбта и целенасочено омаловажавах трагедията, опитвах се да се държа, като че ли нищо не се е случило. Но не успях… Катя усещаше промяната у мен и се страхуваше дори да спомене името му, за да не ме разстрои. Изминаха цели две години, преди двете с нея да говорим истински за… за смъртта на Кени… Тя плака много тая нощ, плака така, както аз никога не бях плакала… — гласът й се пречупи. Пое дълбоко дъх и продължи: — След тая нощ се чувствах оправдана в опитите си да я закрилям — колкото мога — от всичко лошо и грозно в живота. Искам я усмихната и щастлива.

— И тя е — призна тихо Ленор. — У нея има нежност и доброта — вероятно мислеше за неизменното любезно и внимателно отношение на Катя към нея, въпреки че тя не я насърчаваше, напротив — преднамерено се държеше на разстояние. Но предпочете да премълчи: отношението й към Катя бе свързано с някои други неща, за предпочитане да останат заровени в мълчание, ако не в забрава.

— Исках Катя да е внимателна, добра — и да успее! — продължаваше Каси. — Не съм сигурна дали тя оценява сега онези дълги вечери, когато й набивах в главата колко е важно да учи и едва тогава да започне работа. Сигурна съм, че много от тези вечери тя вероятно е предпочитала да е с другите деца, вместо да седи пред мен и да слуша лекциите ми.

— Също като Емили.

— Катя обожава Емили. Радва се, че сега и двете живеят и работят в Ню Йорк.

— Безпокоя се за Емили. Тя е толкова… импулсивна.

— Но тя е актриса. Не трябва ли да е точно такава?

— Да, но…

— Ленор! Горе ли си?

И Натали прибави все още стройната си фигура към другите две участнички в странната таванска сценка. Каси се опита да я предупреди с поглед, че Ленор не е съвсем наред, но Натали бързо схвана нещата и без излишни пояснения.

— Защо си тук? — запита тя учудено, влизайки в ролята, отредена за нея, и й подаде чинийка с чаша чай.

— Какво е това? — Ленор се втренчи с погнуса в невинната ароматна течност: човек би могъл да помисли, че й бяха дали чаша, пълна с отрова.

— Чай. Изабел ми го даде.

— Исках алкохол!

— Не искаш алкохол, Ленор. Не си пила от две години, няма да пиеш и сега — Натали постави чинийката с чашата на скута й и Ленор бе принудена да я вземе.

— Исках нещо съвсем малко, Нат — захленчи тя. — Нямаше да ми навреди.

— Щеше да ти навреди — въздъхна Натали. — Днес малко, утре малко, после малкото става много и се връщаш в старото си състояние… О, хайде, Ленор — запридумва я тя, докато сядаше на близкия кашон от другата й страна, — шест тежки седмици се бори да преодолееш лошия си навик да се разхождаш наоколо с чаша в ръка с повод и без повод! Знаеш колко по-добре се почувства след това! Хайде, отговори си сама: наистина ли искаш чак толкова много да пиеш нещо и да разрушиш всичко, постигнато в това отношение досега?

Разбира се, Каси знаеше за лечението, на което се подложи Ленор, за да се излекува от алкохолизма (нещо, известно само на Уорънови и Уайтови), и все пак сега се почувства неудобно. Освен това Натали вече бе тук, така че присъствието й не бе нужно повече. Понечи да стане, но Ленор я хвана за китката.

— Каси, остани. Не съм сигурна дали ще мога да се справя сама с тази жена.

Проява на чувство за хумор? Каси се почувства по-добре и веднага пое нишката:

— Разбира се, че ще се справите — имитира тя строгост. — Вярно е, че невинаги сме съгласни с нея, но все пак нека да признаем доброто й сърце. Направете й удоволствието. Изпийте си чая — отново се опита да стане, но този път я задържа Натали.

— Не тръгвай, Каси. Кажи ми за какво говорехте с госпожа Уорън, преди да дойда.

— Говорехме за дъщеря ми Емили — започна смело Ленор — и нейната импулсивност. Но като се замисля, стигам до извода, че тя не е по-лоша от другите. Питър е непоносимо нагъл. Разведе се вече веднъж и ако не наведе поне малко глава, и втората му жена ще го изрита. А Дебора… Мили боже, тя не е наред с главата. Понякога се питам дали не са я подменили в болницата. Тя е толкова… странна! — Натали се засмя. — Къде е смешното? Не мислиш ли същото за Марк?

— Права си — съгласи се Натали.

— Не се ли тревожиш?

— Тревожа се, разбира се! Но какво мога да сторя? Марк решава нещата самостоятелно, има свой собствен живот, в който аз съм някъде по периферията. Имам ли власт да го променя и няма ли само да го отдалеча още повече? Той и без това е достатъчно отчужден от нас.

— Значи ли това, че си доволна от нещата такива, каквито са?

— Не ставай глупава, Ленор. Разбира се, че не ги искам такива, искам ги други — поне по отношение на Марк…

— А другите? — не спираше Ленор и в гласа й ясно барабанеше нападателна нотка. Рушаха се бариери, излизаха наяве скрити досега тревоги, разочарования, отчаяния. Каси реагира с облекчение: Ленор имаше нужда от разтоварване, трябваше да излее душата си навън, за да й олекне. — Доволна ли си, когато се замислиш за тях? — настъпваше Ленор.

Натали се позамисли.

— В общи линии, да.

— Заради това ли си се заровила до шия в самоналожени обществени задължения?

— Правя го, защото го искам. И аз бих могла да се нося като мрачен облак наоколо, потънала в самосъжаление, но…

— Би могла, така ли? — прекъсна я Ленор. — Защо?

Натали сви рамене.

— Винаги има нещо, което не е съвсем така, както на теб ти се е искало. Животът не е съвършен. Например Никълъс. Прекрасен съпруг и баща. Но смяташ ли, че погледът му все още не се лепи по някой и друг чифт хубави крака?

— Искаш да кажеш, че изневерява на Анджи? — запита Ленор тихо, но напрегнато. В гласа й звънна вълнение.

— Не знам. Но се безпокоя. Бих се почувствала по-добре, ако започне да оплешивява или му се появи бирено коремче — пое бързо дъх. — А и Джордан не е по-добър. Вместо да създаде семейство и най-сетне да си седне на задника, играе направо налудничаво с бизнеса си. В един миг нещата изглеждат така, като че ще загуби всичко и аз виждам доволната физиономия на Джак и чувам гласа му: „Аха! Казах ли ти?“. Но в следващия миг той спасява нещата като по чудо. А междувременно аз си дъвча ноктите от напрежение!

Каси неволно погледна добре оформените й нокти — също като тези на Ленор. Те говореха за редовни посещения при опитна маникюристка веднъж седмично.

— Но Ан е истинска утеха и за теб, и за Джак — изтъкна Ленор.

— Същото може да се каже за Лора.

— Лора е като мен. Досадна до смърт.

— Не е вярно! Ти не си такава. Ти си един добре образован и добре информиран човек. Очарователна си, представителна си — когато не се валяш в блатото на самосъжалението, то се знае!

— Това ли върша сега?

— Да.

Ленор се обърна към Каси:

— Валям ли се в блатото на самосъжалението?

Каси се дръпна.

— Аз… мястото ми наистина не е тук…

— Не, тук е — сряза я Ленор. — Знаеш достатъчно много — може би дори повече от всеки друг! — за това семейство. Настоявам да отговориш честно на въпроса ми!

— Е… вие имате някои оправдателни причини да…

— Валям ли се в самосъжаление?

Каси пое дъх:

— Да.

— Благодаря ти — отвърна с твърд глас Ленор, после изгледа Натали, изгледа и Каси. — А защо никоя от вас не го върши? Господ ми е свидетел, че и двете имате достатъчно причини да го правите!

— Никой няма това право — обади се тихо Каси.

— Не е продуктивно — съгласи се Натали.

— В какъв смисъл? Нима има още нещо, което да зависи от теб, към което да се стремиш?

— Човек трябва да върши нещо, Ленор — настояваше Натали. — И Каси, и аз имаме ангажименти, които ни крепят. Ако и ти намериш нещо, което да…

— Какво точно предлагаш? Да започна работа? На моята възраст?

— За бога, Ленор. Ти си само на шейсет години. Късно е да навлезеш в някаква професия, да, но трябва да има нещо, което да представлява интерес за тебе, което да…

— Искам да бъда със съпруга си, това е нещото! — изтърси Ленор и продължи, без да я е грижа, че говори пред Каси: — Но той не ме иска. Никога не ме е искал. Чувства се прекрасно във Вашингтон, вика ме от време на време само когато присъствието ми на някой прием или среща е задължително, но той определено няма нужда от компанията ми. Години наред го подчертава ясно и недвусмислено.

— Не виждам нещата така — обади се Каси спокойно, но твърдо. Двете жени обърнаха глави към нея. — Моето впечатление е, че той много държи да бъдете около него, но смята, че вие не го искате.

Натали кимна.

— Каси е напълно права. Ти избра самотата пред него. Предпочиташ да се криеш в спалнята си, която си превърнала в нещо като крепост.

— Отивам там, когато съм разстроена — заспори Ленор в своя защита.

— Но ти си винаги разстроена! При това много често причините са въображаеми. Честна дума, Ленор, трябва да сложиш край на тези твои тревоги и за най-малкото нещо! Няма смисъл да продължаваш така. Може би ако прекарваш повече време във Вашингтон с Гил… имам предвид, че винаги би могла да вършиш нещо дребно в офиса му, дори и това дребно нещо да е подреждане на пликове.

— Не харесвам Вашингтон. Чувствам се в по-голяма безопасност тук.

— В безопасност? От какво?

— От… от… о, не знам! Има толкова много ужасни неща, от които човек трябва да се пази!

— Може би е време да се заловиш да ги анализираш едно след друго. И когато го сториш, обзалагам се, че крайният резултат ще те изненада. Изведнъж ще установиш, първо, че те не са чак толкова много, колкото ти се струва сега, и второ, че тези, които наистина съществуват, не са чак толкова заплашителни.

— Ако отида там, ще бъда като трън в петата му.

— Не и ако се представяш в най-добрата си светлина.

— Но една жена не би трябвало да се представя в най-добрата си светлина непрекъснато, особено пред собствения си съпруг.

— Тук е грешката ти, Ленор — изтъкна Натали. — Всеки мъж има нужда да усеща желанието на жената до него да му се хареса, стремежа й да получи одобрението му. Не стига, когато го правиш само пред публика.

— Но как да се боря с всички онези хубави млади жени, които работят за него?

— Аха. Ясно. Смяташ да се откажеш без борба.

— Не е останало кой знае колко за отказване. И като те слуша човек, Натали Уайт, не знае да плаче ли или да се смее. Джак се явява от дъжд на вятър вкъщи, както и Гил. Какви смяташ, че ги върши при този богат избор на млади жени около него?

Натали замълча, а Каси имаше желание да се стопи някак в кашона под нея. На тавана като че ли неочаквано стана по-студено, въздухът — по-тежък и застоял. Дори и Ленор сякаш се бе изчерпала.

Стиснала устни, Натали се вгледа съсредоточено в един от съвършено оформените си нокти.

— Знам за кръшканията на Джак от години. Аз… приемам ги.

— И смяташ да се откажеш без борба? — отвърна Ленор със собствените й думи, но с по-мек тон.

Натали вдигна глава.

— Не се предавам напълно. Когато Джак е вкъщи, той е с мен.

— Но това достатъчно ли е?

— Не. Не и за мен. Но съм безсилна да го променя, Ленор. Единственият път, отворен за мен, е да променя себе си, за да мога да се приспособя към него.

— Не е редно да го правиш. И аз не трябва да го правя.

Отново се възцари мълчание. По някое време Натали вдигна глава с неописуем израз на тъга в очите.

— В живота няма значение какво трябва или не трябва да вършим. Обстоятелствата ни диктуват какво да вършим и какво не.

Ленор се замисли върху думите й, погледна я и прошепна:

— Не ми харесва…

— И на мен — въздъхна Натали. — Но това са правилата на живота…

И Каси изрази съгласието си с тъжно кимване.