Барбара Делински
Червенокосият изкусител (6)

Шеста глава

Точно в осем Корин влезе в ресторанта на Монтегю. Във фоайето чакаха няколко групички, но Кори не бе сред тях. Тя ги заобиколи, намери оберкелнера и му прошепна:

— Имам среща с Кори Хардън. Не е ли дошъл още?

— Госпожица Фремонт?

— Корин кимна.

— Оттук, моля!

Тя го последва до малка маса, разположена в далечния ъгъл, пред която седеше Кори. Щом дочу стъпките, той мигновено се изправи. Но вместо очакваното от Корин победоносно изражение, върху красивото му лице бе изписано единствено облекчение от появата й. С внимателни движения той й предложи стол и й помогна да се настани.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Чаша бяло вино.

Той махна на стоящия наблизо келнер и му поръча две чаши шабле. Облегна ръцете си върху масата. Бе облякъл костюм, забеляза тя с известно разочарование. Самата тя идваше направо от кабинета си и не се бе преоблякла. Освен това се бе обръснал. Наистина се бръснеше два пъти дневно! И вратовръзката му бе стегната.

— Благодаря ти — потърси той погледа й. — Не бях сигурен, че ще дойдеш.

Корин отмести очи и се загледа в покривката.

— Смятам, че ти дължа обяснение.

— Защо не искаш между нас да има нещо повече от служебни отношения?

— Защо съм такава, каквато съм.

Бе обмисляла разговора целия следобед. Той бе разголил част от душата си пред нея и искаше да му отвърне със същия жест. Дано да я разбере! Защо не направеше нещо, за да я облекчи? Чувстваше се загубена всеки път, щом я погледнеше с уморените си тъжни очи. Познаваше и обратната страна на медала, Кори Хардън, непобедимият професионалист. С него можеше да се пребори.

— Слушам те — каза той.

С очи, заковани в блестящата повърхност на ножа, поставен встрани от чинията й, тя подхвана разказа си:

— Баща ми е бил единствено дете. Когато станал на шестнайсет години и двамата му родители починали, но му оставили феноменално богатство. От това, което съм чувала, знам, че винаги е бил див. С парите в джоба си започнал да прави каквото си иска. Не завършил училище, не намирал смисъл, защото можел прекрасно да си живее от приходите, които получавал като дивиденти, без да се докосва до основния капитал.

— Фремонт. Дали не съм чувал името му?

— Само ако си роден със сребърна лъжица в уста. Дядо ми е бил предвидлив човек. Прозрял, че баща ми няма да се заеме с бизнес и щом се разболял, а това било след смъртта на баба ми, продал всичко и парите инвестирал така, че Алекс да използва само лихвите.

— Повече от достатъчно.

— Да. Алекс започнал да пътешества, давал приеми, канел кого ли не и къде ли не. Срещнал майка ми година след като баща му умрял. Тя произхожда от семейство с много по-малко богатство и се славела като непокорна. Била щастлива да се омъжи за Алекс, който й предлагал да живеят по начин, който тя вярвала, че й се полага.

— Били ли са влюбени?

— Нима са имали понятие какво е любов на тяхната възраст?

— Колко годишни са били?

Корин го изгледа и незнайно защо се почувства смутена.

— Достатъчно е да кажа, че когато аз съм се родила година по-късно, тя е била на седемнайсет, а той на осемнайсет.

— Твърде млади, за да създават семейство.

Тя вдигна рамене. В това време се появи келнерът с питиетата им. Тя отпи от своето с надеждата да се поуспокои, преди да продължи:

— Не са имали финансови грижи, така че теоретично от брака им би могло да излезе нещо. Но те са искали да бъдат напълно свободни. Не са искали да бъдат обвързани с едно дете.

— Тогава защо са го създали?

— Арогантност или дързост. Сигурно са смятали, че след като веднъж изпълнят дълга си за продължение на рода, могат да живеят както пожелаят.

— Кой се грижеше за теб?

— Баба ми. Тя отгледа и мен, и сестра ми, която е една година по-малка от мен — Корин се замисли за миг и махна с ръка. — Е, не е толкова страшно. Тогава тя беше на трийсет и шест. Много жени раждат децата си и по-възрастни. А Алекс осигуряваше парите, нужни за нас. Навремето баба ми е имала много проблеми с майка ми и аз смятам, че беше доволна от предоставения й втори шанс.

— Трябва да е забележителна жена.

— Много стриктна и организирана, дори си пада малко сухар. Но наистина е невероятна.

— А майка ти и баща ти? С какво са се занимавали, след като са те оставили в ръцете на баба ти?

— Каквото им хрумнело. Пътешествали са.

Макар че Кори бе чувал за такава порода хора, не можеше да приеме, че нечии родители биха могли да бъдат сред тях. Неговите нямаха много пари и не би им минало през ума да се разделят с децата си.

— Сигурно често са те посещавали?

— Защо? — остротата на гласа й издаваше болката, която все още изпитваше. — Занимаваха се със своите си проблеми. Бяха ни дали живот, осигуряваха ни средства. Знаеха, че за нас се грижат добре.

— Родителската грижа е нещо повече.

— Ти и аз го знаем, но те не. Или ако са го съзнавали, са предпочели да го игнорират. Връщаха се внезапно, взимаха ни за известно време и после отново ни хвърляха в ръцете на баба, сякаш бяхме играчки, а не живи същества.

Кори отново се замисли за детството си. Родителите му винаги бяха до него, загрижени и внимателни. С обичта си даваха на децата си онова, което не можеха да осигурят с оскъдните си средства.

— Трудно ли ти беше?

— Баба ми правеше всичко, което е по силите й — вдигна рамене тя.

— А къде беше дядо ти през това време?

— Беше мъртъв.

— Значи сте били само трите?

— Да — въздъхна тя и лицето й се сгърчи от болка при спомена.

— Как приемаше ситуацията?

— Бях гневна и наранена. Мъчех се да не го показвам пред баба, защото тя даваше най-доброто от себе си. Изискваше подчинение, трудно бе да й се угоди. Аз се адаптирах, но Роксана й създаваше проблеми и вечно се изплъзваше от зоркия й поглед. Понякога ми се искаше и аз, подобно на майка ми, да избягам, но съзнавах какво дължа на баба и не можех да изоставя Роксана.

— Някои момичета се противопоставят на отговорностите.

— Някои може и да го правят. Аз избрах другия път. Реших, че не желая да бъда лекомислена и безотговорна.

— Каквито са родителите ти?

— Да.

— Те живи ли са?

— О, да. В плен на удоволствията, както винаги.

— А сега стигаме до неприятната част — Корин втренчи поглед в очите му. — Уверен ли си, че искаш да я чуеш?

— Не мисля, че ти е приятно да я разкажеш, но аз искам да я чуя — мило отвърна той.

— Родителите ми — поде с въздишка Корин — имаха отворен брак. Всеки бе свободен да си избере друг партньор за неопределено време. Щом бяха заедно, Алекс поемаше разходите, а щом бяха разделени всеки сам се издържаше. На практика това означаваше, че майка ми се бе превърнала в добре гледана любовница на цяла сюрия мъже. Дори и сега е в Югославия с мъжа на последните си мечти. Алекс е в Париж, без съмнение, с друга.

Внезапна мисъл се появи у Кори и той попита:

— Алекс ли е Сребърната лисица?

— Запомнил си — кимна тя.

— Защо го наричаш Алекс, а майка си наричаш „майка“?

— От уважение. Тя поне ме е носила девет месеца в утробата си, което е много повече от направеното от баща ми.

Сарказмът в последните й думи накара Кори да я прекъсне:

— Това не е причина да се противопоставяш на секса.

Корин не бе в настроение да спори. Предстоеше й най-неприятната част от спомените.

— Не съм против секса. Безпокои ме липсата на взаимност, на съчувствие. Не са имали право да постъпят така. Не е трябвало да създават деца, щом не могат да им осигурят родителската си защита.

— И сега? Докъде ще те доведе това? Докъде ще ни доведе нас? — той се опитваше да говори нежно, но не можеше да прикрие горчивината си.

Корин държеше чашата и се вглеждаше в светлата течност.

— Аз не съм лекомислена. Всичко, което върша, обмислям добре. Отдадена съм на професията си. Кариерата ми се развива добре — потърси очите му и продължи: — Нужна ми е стабилност, Кори. Искам да знам с кого ще бъда, кога и къде. Искам да имам дом, в който да спя всяка нощ. Ти си различен човек, действаш импулсивно. Обичаш вълнението. Това ме плаши… — гласът й заглъхна. — Плаши ме и фактът, че когато съм с теб, забравям всичко останало. Губя контрол върху чувствата си.

— Но ти не приличаш на майка си.

— В неделя се държах точно като нея.

— Не е вярно. Държа се като всяка нормална жена, обзета от чувства. А и баба ти не е родила майка ти във вакуум. Сигурно е изпитвала обич към дядо ти.

— Сексът не е между темите, по които говорим с баба — засмя се тя.

— Аз не говоря само за секс, а за връзката между двама души, за които той е нищожна част и не е в състояние да поддържа отношенията между тях, ако не съществува и друго пламъче. Както между нас. Спомни си за миговете, прекарани заедно миналата седмица. Почти четири дни! Нима не си подхождаме?

— Не водехме словесни битки, ако това имаш предвид.

— Много повече от това. Виждахме се заради изследването, по което работиш, а аз, можеш да попиташ секретарката ми, не се виждам с никого в офиса. Със сигурност не съм боязлив и ако не бях харесал идеите ти, щях да ти го кажа. Двамата се разбираме прекрасно, когато става дума за работа. Мненията ни за хората съвпадат. През изтеклата седмица ти се добра до силната страна на слабия, до увереността на плахия, до себеизтъкването на срамежливия. Всеки път обсъждахме резултатите и всеки път бяхме на едно и също мнение.

— Но ние сме различни!

— Откъде знаеш? Страх те е да се обвържеш с някого и приемаш твърдението си за даденост.

— Така е — извика тя. — Страх ме е!

— Не бива… — той нежно вдигна ръката й и я допря до гърдите си. — Бих искал да ми се довериш, но за съжаление ти не ми позволяваш да се докосна до онази част, която разкри на лодката — той присви пръсти, щом тя се опита да отдръпне ръката си. — Желая ума ти така, както и тялото ти. Искам да мислиш за мен, да анализираш, да откриеш откъде се появяват ужасните ти мисли. От първия миг, в който се срещнахме, ти се самонавиваш, че не съм добър.

— Никога не съм казвала, че не си добър — тя побърза да отклони погледа си.

— Не ти подхожда, Кори. За пари ли се отнася?

Тя кимна.

— Погледни ме, моля те, погледни ме.

Заповедите му тя можеше да игнорира, но молбите му я правеха безсилна. Погледна го и зачака да заговори. Очите му я изгаряха със зеления си пламък.

— Какво ще кажеш, ако те помоля да се омъжиш за мен?

Горещината изчезна. Тя премигна.

— Ще кажа, че си смахнат.

— Ти си неповторима! За пръв път в живота си правя предложение на една дама, а тя ми казва, че съм смахнат.

— Ти не ми предложи. Зададе хипотетичен въпрос.

— Така ли?

— Да. Ние не се познаваме добре. Тъкмо ти разправях колко сме различни…

— Ти си различна, не аз. И различието невинаги е свързано с неприятности. Ако си приличахме, съвместният ни живот би бил досаден до смърт.

— Аз харесвам досадния живот, допада ми постоянството.

— Затова ли прекара така добре на лодката, когато беше в лапите на опасността?

— Това е нещо ново.

— Изместваш акцента. Важното, Кори, е, че аз мога да ти осигуря постоянство. В този смисъл ще имаш дома, който желаеш, ще бъдеш обезпечена финансово. Не мога да ти обещая, че ще спим в едно и също легло всяка нощ, защото често пътувам. Невинаги, не и след като се родят децата ни, бих желал да бъдеш навсякъде с мен, понякога ще продължавам с шегите си, защото не мога да се променя. След време ще ти харесат.

— Келнерът чака да поръчаме.

— Обещавам, че ще ти бъда верен.

— Вярност? От страна на Кардинала?

Тя се усмихна скептично.

— Обмислил ли си всичко това?

— Разбира се.

— И дойде тук с намерението да ми предложиш да се омъжа за теб?

— Е, не съвсем… Не знаех дали ще дойдеш… А и винаги съществува възможността да плиснеш чаша вода или вино в лицето ми и да кажеш, че не желаеш да ме виждаш повече.

— Вратът ти е червен — сви устни Корин.

— Чувствам се глупаво.

— И има защо. Един мъж никога не предлага брак на жена под влияние на моментните си чувства. Трябва добре да обмисли предложението си.

— Ха! Точно тук грешиш! Ако той се чувства щастлив както никога, не е нужно да мисли.

— Трябва да е дяволски сигурен, че е взел правилното решение.

— Казвам ти, че съм сигурен, Корин. Искам да се оженя за теб!

Тя дръпна ръката си.

— По-добре да прегледам менюто.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Мисля, че келнерът ще ни помоли да си тръгнем, ако и сега не направим поръчката си.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Ще поръчам веднага, след като освободиш ръката ми и мога да взема менюто.

— Корин…

— Кори?

Веждите му се свиха и надвиснаха над очите, които изглеждаха още по-зелени.

— Съзнаваш ли какво правиш? Чувстваш се натясно, защото аз правя предложението. И отбягваш темата.

— Благодаря за анализа — кисело отбеляза Корин, а той само се намръщи и вдигна ръката й към устните си.

— Харесвам те, когато си кисела. Предизвикваш ме да те успокоя.

— Добре, Кори. Искаш ли да чуеш истината? Чувствам се смутена и уплашена, а ти с нищо не ми помагаш.

— Смутена и уплашена? Това мога да разбера, а колкото до моята помощ, кажи какво да направя и аз мигом ще го сторя.

— Точно сега бих желала да пуснеш ръката ми. Не мога да мисля, когато я целуваш.

— Извинявай! Харесвам допира на кожата ти до моята.

— Кори?

Бе неин ред да моли.

— Добре — рече той и положи още една целувка върху дланта й.

Тя грабна менюто и го облегна на ръба на чинията си.

— От това нищо няма да излезе — промърмори тя на себе си.

— Напротив! — и Кори сведе глава така, че почти я опря в нейната. Чувстваше се замаян, но причината не бе във виното. Корин го харесваше. Сама го бе признала. Прекрасно начало.

— Искаш ли да отложим този разговор за по-късно, а сега да се насладим на вечерята си?

Тя кимна.

— Добре — той потърси с поглед келнера.

Корин знаеше, че се усмихва, знаеше, че по лицето на келнера е изписано облекчение. Кори бе чаровник. Щедър и възпитан. Понякога сама се чудеше от какво се страхува.

Кори спази думата си и до края на вечерята не обели дума за отношенията им. Бе се съсредоточил върху работата си, разказа й за новия имот, който се канеше да закупи в Балтимор, върху който предвиждаше да построи хотел и търговски комплекс, подобно на тези в Кливланд, чийто строеж беше пред завършване. Говори за безбройните проекти, които запълваха мислите му. Искаше да чуе мнението й за всичко.

Не след дълго бяха изпили втората чаша кафе и си тръгнаха. Кори я придружи до едно спряло такси, изчака я да седне и се намести до нея.

— Накъде?

— Към хотела, в който си отседнал. Ще те оставя и ще продължа към нас.

В думите й нямаше нищо необичайно. Това бе практиката, когато се срещаше с клиенти, които не бяха жители на Балтимор. Винаги й бе приятно да бъде гостоприемна и да се държи като домакинята на вечерта.

— Не. Първо ще те заведа до дома ти — възрази Кори. — Кажи ми адреса.

— Не е нужно, Кори. Сигурно хотелът ти е наблизо, какъв е смисълът да се връщаш?

— Настоявам.

— Късно е. Имаш уговорени срещи за сутринта.

— Както и ти. Освен това не ми допада идеята да се прибираш сама.

— Аз не съм в автобус. На сигурно място…

— Накъде? — изръмжа шофьорът.

Кори се приведе напред и даде адреса на Корин. Облегна се назад и зачака реакцията й. Реши да бъде търпелив. Това все пак бе Корин. Но тя не продума. Той се притесни.

— Видях го в телефонния указател — гласът му звучеше смутено, сякаш бе момче, написало първото си любовно писмо. — Мъжете често се държат глуповато, когато са влюбени.

— Днес следобед само мислеше, че си на път да се влюбиш.

— Сигурно съм го усетил по-рано. А адреса ти знам от преди две седмици.

— Май не си много щастлив?

— Че от какво да съм щастлив? Не искаш да ме пуснеш в дома си.

— Не е това…

— Тогава е баба ти. Не искаш да ме представиш. Сигурно е същински дракон, щом си сигурна, че няма да ме одобри. Страх ли те е от нея?

Корин не отговори. Не знаеше какво да каже. Бе на тридесет години, независима млада жена. Не се боеше от Елизабет, но уважаваше мнението й. Не се чувстваше готова да го чуе.

— Минава десет. Легнала си е.

— Тогава се страхуваш от мен — заключи Кори. — Ще бъдем сами. Така ли е?

— Не се страхувам от теб.

Въпреки изявлението си, Корин бе седнала в най-отдалечения край на седалката и бе преплела пръсти.

— Щом е така… — гласът му внезапно бе станал дрезгав. — Ела до мен.

Преди да успее да реагира, ръцете му обвиха раменете й.

— Просто седни до мен. Нищо няма да ти се случи.

Може би умората си казваше думата, но тя направи тъкмо това. Отпусна се на гърдите му.

— Прекрасно е — прошепна Кори. — Понякога ти е достатъчно само да се притиснеш до любимия.

— Липсваше ми — каза на глас Корин, без да осъзнава смисъла на думите си.

— Липсваше ти мъжката прегръдка?

Бе късно, не можеше да върне думите си назад.

— Липсваше ми близостта.

— Някога получавала ли си я?

Тя поклати глава. Притисна се по-близо. Чувстваше се защитена, а и Кори бе прав. Нищо не можеше да й се случи.

И все пак… Тя усети устните му върху своите. Целувката й достави удоволствие. Поколеба се за миг и се остави на опиянението.

— Мислех, че близостта ти е достатъчна — промърмори след време.

— Беше, но вече не е — изтъня гласът му. — Целуни ме, Корин. Само ме целуни.

Тя го желаеше.

— Добре — прошепна.

— Ела тук!

Той остави инициативата в ръцете й.

Тя се извъртя към него и плахо отвърна на целувката му. Устните му бяха разделени, но той не помръдна. Тя се отдаде на удоволствието да го целува.

— Съзнаваш ли какво правиш? Устните ти имат вкус на кафе със сметана и захар — той я притегли към себе си и я прегърна.

— Невероятна си!

— Сбърках ли някъде? — очите й се разтвориха в почуда.

— Не! Беше прекрасно — придърпа ръката й до сърцето си. — Усещаш ли? А това… — той спусна ръцете си надолу по тялото й, но се спря. — Сякаш ме хвърли в пламъците, Корин, и…

Той не довърши мисълта си. Би желал да й каже, че се държи естествено, но бе малко опасно, след като вече бе узнал за страха й от поведението на родителите й.

— Съжаляваш ли? — тихо попита Кори.

— Не.

Не можеше да изпитва вина за чувствата си. Плъзгаше се в тунела на удоволствието и дори бе горда, че го бе разтърсила до такава степен.

— Ще го повториш ли някога?

— Може би.

— Скоро ли?

— Не знам.

— Беше ми приятно.

— И на мен.

— И не съжаляваш?

Тя се усмихна, притисната до ревера на блейзъра му.

— Вече отговорих на този въпрос. Попитай нещо друго.

— Утре не можем да се видим. Цялата сутрин съм зает със съвещания, а следобед трябва да отлетя за острова.

— Това не беше въпрос.

— Беше увод към въпроса, който гласи: Кога ще те видя отново?

— Хайде, приятели — дочу се отново гласът на шофьора. — Пристигнахме.

Никой от двамата не бе забелязал, че колата е спряла. Гледаха стъписано. Кори пръв се окопити:

— Хайде! — отвори той вратата. — Да се поразходим — хванал я за ръката, Кори я повлече след себе си.

— Не можем да се разхождаме — тревожно прошепна Корин. — Минава полунощ и ако пуснеш таксито, ще трябва да чакаш цяла вечност за друго. Не можеш да стоиш тук!

— Права си.

Той се приведе към шофьора и му нареди да се придвижи малко напред. После се изправи, преметна ръка през раменете на Корин и я поведе към къщата.

— Ако остана тук, няма да спя. Или ще те нападна през нощта, или ще се въртя нервно, обзет от уплаха. И в двата случая утре ще бъда неспособен да работя — той се спря пред къщата във викториански стил и я загледа с любопитство. — Напълно ти подхожда, Корин — заяви той.

— Целомъдрена и педантична?

— Само на повърхността. Вътре те очакват всякакви вълнуващи преживявания. Къща в подобен стил е много по-интересна от съвременните конструкции. Винаги ли си живяла тук?

— Да.

— Сигурно ужасно си се забавлявала, когато си била малка. Играела си в преддверието, криела си се в шкафовете, спускала си се по перилата на стълбището. Имате стълба с перила, нали?

— Разбира се. Дълга, махагонова, с извивки. Но никога не съм се спускала по перилата. В дома на Елизабет Странд никой не се пързаля по перилата на стълбището.

— Жалко. Би било забавно. Колко декара е дворът?

— Почти два… — луната осветяваше наоколо. — Границата на имота минава под онези дървета.

Тръгнаха отново. Заобиколиха къщата и се озоваха в задния двор.

— Виж ти! — възкликна Кори. — Панорамна тераса! Страхотно!

— Е, дори целомъдрени и педантични, викторианците са имали усет за изтънчените неща.

— Ела — привлече я отново към себе си. — Искам да разгледам отблизо.

Качиха се на терасата. Въодушевлението му я заразяваше.

— Харесвам я — заяви Кори. — Тук ще се оженим.

— Кори…

— Знам. Още не си дала съгласието си. Но ще го направиш. Рано или късно ще кажеш да.

— Какво те кара да бъдеш толкова сигурен?

— Аз те обичам, а и ти ме обичаш.

— Аз не те обичам.

— Но ме харесваш.

Тя не възрази и Кори продължи:

— Така започва любовта.

— Какво идиотско изказване!

— Така усещам нещата.

— Къде? В душата си?

— Там… и на други места.

Кори я привлече към себе си и я притисна плътно до тялото си. В началото Корин усещаше само силните му ръце върху хълбоците си, но малко по малко почувства и сексуалната му възбуда.

— Това е похот — заяви тя, но не се отдръпна.

— Когато те погледна, омеквам и се разтапям пред погледа ти, дори когато тялото ми е твърдо като скала.

— Таксито чака — тя шумно си пое дъх.

— Обичам те, Корин! Ти не приличаш на жените, които познавам. Мога да прекарам целия си живот в опити да те опозная, но винаги нещо ще остава загадка.

— Не говори…

— Харесва ми да говоря така, харесва ми да стоя тук с теб.

Ръцете й бяха върху раменете му, а пръстите й мачкаха плата на сакото.

— Кори…

— Приятно ми е и да те целувам. Ето така — и той изви назад главата й и целуна шията й. — И така — продължаваше той, преместил устните си върху очите й. — И така… — този път целуваше ушите й.

Той простена и с рязко движение коленичи на пода до краката й.

— Кори! Господи! — тя приседна на колене и нежно обгърна главата му. — Какво има? Какво трябва да направя?

Той дишаше тежко, очите му бяха притворени.

— Кори! Кори…

Той отвори едното си око. Между зъбите му проблясваше част от обецата й.

Преструваше се! Корин го гледаше невярваща. Бе я изиграл. Не биваше да му вярва.

— Как можа да постъпиш така, Кори Хардън? — тя безмилостно дърпаше косата му. — Помислих, че умираш, а ти си се занимавал с обецата ми. Това е подло, детинско и егоистично.

— Уплаши ли се?

— Беше ужасно.

— Това доказва, че ме обичаш и не можеш да допуснеш да ми се случи нещо лошо.

— Точно в този миг — процеди през зъби Корин — съм в състояние да измъкна онази решетка и здравата да те наложа по главата с нея.

— Насилието е само на крачка от страстта — избоботи Кори. — Обожавам страстните жени — той ловко се преметна и Корин се озова под тялото му. — Сега мога да те взема, където поискам и когато поискам.

— Пусни ме, Кори!

— Не и преди да ме целунеш.

— Вече те целувах. Пусни ме.

— Целуни ме още веднъж и може би ще размисля.

— Таксито чака.

— За това му се плаща.

— Ще ти струва цяло състояние.

— Аз притежавам цяло състояние.

— Кори, пусни ме да стана — думите бяха произнесени задъхано, но този факт нямаше нищо общо с тежестта на тялото му.

— Целуни ме!

— Груб си.

— Знам — и това бе всичко, което той каза. Устните му бяха върху нейните, търсещи същата целувка, която бе получил в таксито. В отговор на неговата настоятелност, тя се принуждаваше да му отдава все повече и повече от себе си.

— За мен ти си най-красивата! — ръцете му се плъзнаха и спряха върху гърдите й.

Тя потръпна и се изви в дъга, сякаш бе поразена от токов удар.

— Всичко е наред. Само те докоснах. Исках да ти покажа колко прекрасно може да бъде усещането.

И наистина бе така. Корин бе безсилна. Дланите му галеха гърдите й и щом спряха върху зърната, тя отново се изви назад като покосена. Извика името му.

— Шшт… — прошепна Кори. — Така просто ти казвам, че те обичам.

Думите, думите… И реакцията на тялото й. Отново простена името му. Ръцете му бяха върху копчетата на блузата и молбата й бе да побърза, а не да спре.

Мекият майски въздух обгърна кожата й. Пръстите му сякаш бяха навсякъде, не спираше да я целува. И двамата дишаха тежко. Езикът му бе в устата й и се извиваше с нейния.

— Ти си като коприна… мек и нежен… О! Кори! Прекрасно е да ме докосваш.

— Усещаш ли го? Знаеш ли колко си деликатна?

— Приятно ми е да ме галиш. Целуни ме пак, Кори!

Той притисна устни в нейните в мига, когато разкопча сутиена й. Ръцете му трепереха, когато обви гърдите й.

Тя се мъчеше да си поеме дъх.

— Знам, мила — шепнеше й той, а бедрата му се движеха бавно срещу нейните. — Обичам те.

Конвулсивно той сведе глава и докосна с устни гърдите й. Корин никога не бе изживявала подобно удоволствие. Тя се извиваше в ръцете му, сякаш го молеше да не спира.

— Обичам те, Корин! Не мога да се спра. Това не е похот, това е невероятно по сила желание да се слея с теб, да бъда част от теб. Искаш ли ме, Кори?

— Искам… нещо… — полата й бе вдигната до хълбоците. — Кори… искам…

— Знам — младият мъж я наблюдаваше внимателно. Устните й бяха разтворени, а чертите на лицето й издаваха молба и желание.

— Моя, цялата си моя!

На Корин и през ум не й минаваше да спори. Бе се отдала на чувствата си, а мисленето бе оставила за него. Внезапно нещо се промени. Кори се отдръпна от нея.

— Налага се да спрем, мила — с изпълнен с болка глас каза той.

— Защо? Аз не искам…

— Сега искаш само защото не мислиш. Утре ще съжаляваш, но ще бъде късно — той се изправи и се зае да закопчава сутиена й. Тялото й тръпнеше от страст и желание.

— Ще се любим, Корин, но когато го сторим, искам да съм сигурен, че ще бъде с твое съгласие, обмислено и претеглено.

Известно време Корин лежа, обзета от копнежа на тялото си. Малко по малко изплуваше от мъглата. След миг се хвана за протегнатата ръка и се изправи. Тръгнаха към чакащата кола прегърнати.

— За втори път ме отрезвяваш.

Никога не бе предполагала, че Кори може да прояви самообладание и въздържане и то неведнъж, а два пъти. Дори се питаше тревожно дали тя не бе причината за отдръпването му.

— Защо, Кори? Нещо у мен ли предизвиква колебанията ти?

— Ти явно не си чула нито дума от това, което казах.

— Не бях в състояние да слушам. Моля те, повтори го.

— Няма нищо, което да не е наред с теб, Корин. Напротив. Всичко е толкова естествено и силно, че аз се боя да поема риска. Когато се убедиш и ти самата в това, ще пожелаеш да се любим. Но не под влияние на заслепението на страстта.

— Но ти? Ти защо спря? Мислех, че самоконтролът е мой монопол.

— И това те притеснява? Че аз запазвам самоконтрол, когато ти си го загубила? Повярвай, мила! Не е поради липса на желание. Мисля, че го доказах.

— И все пак спря.

— Един от двама ни трябваше да го направи. А може би се опитвам да ти покажа, че не съм напористо животно, за каквото ме мислиш. Преди вероятно съм се държал точно така, но с други жени. Права си, с някоя друга не бих се спрял, но ти си нещо специално за мен, Корин. Когато съм с теб, аз се променям. Допада ми мисълта, че най-сетне съм пораснал. Но едно е сигурно. Харесвам новата си същност.

Бяха стигнали до централния вход.

— Имаш ли ключ? — попита я тихо Кори.

Тя нервно ровеше из чантата си и се опитваше да асимилира думите му. Той пое ключа, пъхна го в ключалката и отвори вратата.

— Ще ти се обадя утре сутринта.

Тя кимна.

— Лека нощ, Кори! — усмивката му бе така ослепителна, че сякаш осветяваше верандата.

— Лека нощ!

Тя не помръдваше, унесена в чувствата си.

— Кори?

Той протегна ръка и я побутна навътре.

Тя влезе в къщата и тихо затвори вратата, облегна се за миг на нея, а след това с нервен жест я отвори отново. Видя само светлините на отдалечаващата се кола.

Бе забравила да му благодари за вечерята.

И още по-лошо. Не бе се сетила за изследването.