Барбара Делински
Червенокосият изкусител (5)

Пета глава

Фантазиите на Кори не бяха далеч от действителността. Под хладната повърхност на Корин се криеше страстна жена. Вятърът и слънцето я бяха освободили от задръжките й. Бе изоставила обичайното си премислено поведение.

Водеха незадължаващ разговор, за воден спорт, за отпуската, за приключенски филми. Говореше свободно, не премисляше по три пъти всяка дума, преди да я изрече. Кафявите й очи бяха топли и игриви, а усмивката й — искрена. А смехът.

Смехът й бе заразителен.

Сякаш бе загубила контрол над себе си. Вместо да седи с прибрани колене, тя беше подпъхнала единия си крак под другия и разкриваше парче бяла коприна всеки път щом късата й пола се повдигнеше от полъха на вятъра.

Ръцете й, разголени, нежни и деликатни, въздействаха на Кори опияняващо. Бе направил добре като я накара да свали сутиена. Бе уверен какво се крие под него. Е, добре, видя. Видя как платът обвива закръглените форми на гърдите й. Видя и, Бог да му е на помощ, съблазнителна плът, когато тя се протегна и остави на земята празната кутия от кока-кола.

Не, не беше обърнала внимание, иначе щеше да почервенее като рак от смущение. След миг тя придърпа нагоре полата си и зае смирена поза.

Не приличаше на стара мома. Излъчваше обаяние. Кори изпитваше неудържимо желание да я докосва. Какво ще стане, ако я погали? Ще се отдръпне ли, ако я целуне? Ако й прошепне словата, които не му даваха мира, дали щеше да му удари плесница?

Завладян от истински страх, той не предприе нищо и се зае да насочи лодката по посока на вятъра.

Но когато се върнаха в пристанището страхът му бе прераснал в отчаяние. Времето летеше. Само след броени часове Корин щеше да бъде в Балтимор и животът й да поеме обичайното си русло, сякаш дните, прекарани в Хилтън Хед, не бяха съществували.

Не искаше да става така.

Тя се бе заела да почисти яхтата, когато той се изправи зад нея.

— Кори? — гласът му, дълбок и тих, прозвуча колебливо.

Тя се обърна и срещна погледа на зелените му очи, потъмнели внезапно. По гърба й премина тръпка.

— Беше прекрасно — прозвуча задавено гласът й.

В този миг пролича обзелото я вълнение. Бе усетила настоятелността на пръстите му, когато я докосваше, бе видяла движението на ръцете му и потръпването на мускулите, когато управляваше платната. Вятърът си играеше с косите му. Радваше се, че успя да запази хладнокръвие. Бе решила да се забавлява и го бе сторила.

Проумя, че Кори използваше тъмните очила и за защита срещу погледа й. Тя не виждаше очите му, но можеше да разгадава мислите му. Приемаше го като мъж и толкова.

Но очилата бяха свалени и с тях изчезна преструвката. Кори я желаеше. Внезапно усети физическото му присъствие.

— Трябва да тръгваме към летището — меко изрече той.

— Да — промълви тя.

— Щастлив съм, че бяхме заедно.

Тя кимна. Не можеше да произнесе и дума под излъчващия му магнетизъм поглед.

— Кори… — гласът му бе дрезгав. Той протегна ръка и докосна страната й, порозовяла от слънцето. — Кажи ми да спра! Ти не си съгласна, нали?

— Не съм съгласна — прошепна Корин, но думите й прозвучаха неубедително.

— Не съм твоят тип.

— Знам.

— Тогава защо така неудържимо ми се иска да те целуна?

— Навярно за да разбереш, че е така.

Пръстите му се плъзгаха по коприната на косите й.

— Така ли мислиш?

— Боя се, че изобщо не мисля.

Той се усмихна. Типично за нея. Тъга и симпатия по равно.

— Ако не мислиш, ще се възползвам.

В този миг Корин сякаш забрави коя е. Краката й трепереха, сърцето й лудо биеше. Не разпознаваше дрезгавия си глас, нито чуваше думите, които изричаше.

— Ако ще се възползваш от факта, че не мисля, направи го по-скоро. В противен случай веднага ще ми дойде наум колко не обичам тези неща.

— Ще побързам.

Но не го стори. Всяко нещо го опияняваше и сякаш му пречеше да действа. Бавно прокара палец по устните й, притвори очи и остана като вкаменен. Бе нежна и сладка. Сякаш от векове я чакаше да се появи.

Корин! Чиста като току-що навалял сняг и примамлива като грях. Само сантиметър делеше телата им и той усещаше как трепери. Макар и уплашена, тя не се отдръпна, дори и когато той плъзна ръка по рамото й и силно я притисна към себе си, дори и когато нежно, но настоятелно целуна устните й.

Плъзна език зад зъбите й. Бе неопитна. Потръпна. Ръцете й бяха около кръста му, сякаш търсеше опора, която щедро й предлагаше здравото му и красиво тяло. Тя не мислеше какво прави. Притискаше се в опиянение. Дълбоко в подсъзнанието й се прокрадваше мисълта, че това е измамно, но тя тръсна глава и доверчиво се отпусна в прегръдките му. Наслаждаваше се на мига и толкова.

Езикът му изпълваше устата й. Допирът бе възпламеняващ и началната й пасивност отстъпи място на любопитството. Тя отвори устни и плъзна език, предпазливо в началото, а след това все по-настойчиво.

Внезапно той се отдръпна, а тя промълви:

— О! Кори…

Той обаче искаше нещо повече. Мускулите му трепереха от въздържанието, което си налагаше. Само да можеше да не мисли за близост!

Очите й бяха притворени. Той ги целуна и с настървение се върна върху устните й. Спусна ръце по тялото й, премести ги върху врата й, а после върху кръста.

Корин простена и въздъхна. Необичайно усещане разтърси тялото й. За миг й се стори, че е изпаднала в безтегловност, не смееше дори да диша. След това Кори леко я наведе назад. Със стон тя обви с ръце врата му и зарови лице в гърдите му.

Главата и бедрата й бяха плътно притиснати до тялото на Кори. Той напразно се опитваше да разсъждава дали тя го желае, или не. Като в опиянение реши, че щом не го отблъсква, всичко е наред.

— Прекрасна си — прошепна й. Плъзна пръсти около гръдта й, притисна я и докосна зърното.

Тя почти извика. Той отдръпна ръка.

— Заболя ли те?

— Не… Не… — гласът й едва се чуваше, сякаш бе останала без дъх.

— Шок?

— Май нещо премина през мен, нещо горещо. Направи го пак!

Той го стори, внимателно и нежно, а Корин се притисна още по-близо до него.

Беше инстинктивно. Опитваше се да намери удоволствието така, както бяха постъпили Адам и Ева. Кори се опасяваше, че тя ще намери сексуално удовлетворение само от допира на телата им, но той бе истински възбуден.

— Кори? — той повдигна лицето й и се опита да срещне очите й. — Погледни ме! — пръстите му бяха настоятелни. — Моля те, мила!

Корин не бе наричана „мила“ от никого. Сърцето й биеше до пръсване, а слабините й болезнено туптяха.

— Съзнаваш ли какво става? — гласът му бе нежен, но нетърпелив.

— Не — призна тя.

Той въздъхна, обзет от неудържимо желание да се смее и да плаче.

— Желая те, Корин. Ако продължаваме, ще завършим на пода и ще се любим. Не смея да си сваля ризата, да не говорим за панталоните. Самоконтролът ми се простира до определени граници. Корин, желая те. А ти?

Очите й се бяха разширили и тя леко поклати глава, сякаш водеше спор със себе си. Кори се ядосваше, че си бе позволил да стигне толкова далеч, ядосваше се при мисълта, че ще го отблъсне.

— Корин… — галеше косите й. Ако успееше…

— Искам те. Усещаш ли го?

Тя кимна. Погледът й му подсказа, че е прав. Бе водена единствено от инстинкта си, а не от разбиране или съзнателно участие в любовните ласки.

Кори се опита да възстанови ритмичността на дишането си и я прегърна.

— Подлагаш ме на изпитание, Корин.

— Съжалявам — опита се тя да се отдръпне.

— Не — спря я той. — Само още миг. Дай ми възможност — той се боеше да я пусне и започна да й говори. Гласът му бе тих. — Това, което става, е нещо, което и двамата желаем. Имаме нужда от него. То е прекрасно, но не искам да страдаш, не искам да ме гледаш уплашено, нито със съжаление или още по-лошо, с разочарование. Ако откажеш, ще го приема — продължи той, — но само ако ми кажеш причината. Защото аз никога не съм се чувствал така, както се чувствам с теб — той пое дъх. — Ще те пусна, Корин. Не искам да ми казваш нищо, освен да събереш нещата си и да напуснеш лодката заедно с мен. Ще те закарам до летището, а щом стигнеш Балтимор, можеш да говориш и да правиш каквото пожелаеш. Само… — гласът му заглъхна. — Искам само да те запомня толкова красива, колкото си днес — думи като тези той произнасяше за пръв път в живота си. — Не искам да загубя нищо от днешните си спомени, имам предвид всичко, което правихме днес… Съгласна ли си? Никакви думи, никакви обвинения?

Корин кимна. И на нея не й бе до приказки. Дори не знаеше дали ще намери сили да събере вещите си. Коленете й трепереха.

Така или иначе успя. Седнаха в колата и мълчаха по целия път до летището. Изчакаха да обявят полета и Корин се отправи към изхода.

Щом самолетът се издигна във въздуха, се сети за две неща. Първо, беше благодарна на Кори за мълчанието му. И второто, все още бе облечена с купената същата сутрин рокля.

Веднъж озовала се в Балтимор, тя нахълта в дамската тоалетна на летището и се преоблече. Бе девет часа. Щеше да си бъде у дома в девет и половина и тъй като добре знаеше, че баба й не си ляга преди десет, щеше да има посрещач.

Така и стана. Прегърна Елизабет, остави багажа си и отнесе купчината писма в кухнята. Сипа си чаша портокалов сок и седна до масата.

Елизабет се настани срещу нея. Майските нощи бяха топли и възрастната дама бе облечена с кадифен халат, прилежно закопчан до последното копче. Прошарената й коса бе стегната във френски кок, а ръцете й спокойно лежаха в скута.

— Виждам, че си почерняла — любезно й каза тя. Никога не използваше гласа си като оръжие, поради което Корин не смееше да срещне погледа й.

— Ами да. Времето беше прекрасно. А ти как прекара, бабо?

— Много добре. В четвъртък бях в клуба на книгата, а вчера се събирахме с градинарите. Горе протече тоалетната и сутринта повиках водопроводчик.

— Оправи ли я? — Корин полагаше усилие да не се усмихва.

Бедната Елизабет! Ежедневните й грижи не преставаха. Не се отказваше и от задължението да пазарува. Бе си изготвила график. Как иначе би се справила при вечната заетост на внучката си?

— Всичко ли успя да свършиш в Южна Каролина?

— Да. Повечето време прекарах в разговори с различни хора от острова. Беше интересно. Смятам, че ще направя добро проучване.

Корин се протегна и извади нож от едно чекмедже, с който разряза писмото от сестра си.

— Това е третото писмо, което получаваш от Роксана за един месец. Защо ти пише, след като всяка седмица разговаряте по телефона?

— Сигурно й харесва да пише.

Роксана бе разтревожена както преди.

— Това е нещо ново — Елизабет не вярваше. — В училище никога не го е правила. Все пак, радвам се на промяната. Винаги съм казвала, че писмото е много по-ценен източник на информация от телефонния разговор. То раздвижва мозъка ти, кара те да изнамериш начин, за да изразиш чувствата си. Срамно е, че живее в Ню Йорк…

— Не е далеч. Можеш да вземеш самолета и да отидеш за един ден, когато пожелаеш.

— Не, не. Самолетите ме изнервят. Знаеш ли колко статии съм прочела за пилоти, които злоупотребяват с алкохол? Нямам им доверие.

— Милиони хора летят, бабо.

— Благодаря. Ще си стоя тук. Ако Роксана има желание, може тя да вземе самолета и да дойде да ме види.

Корин се вгледа в баба си. Лицето й бе безизразно, но в очите й се таеше тъга, както ставаше винаги, щом станеше дума за посещенията на Роксана.

— Не че не иска да дойде, бабо, но е заета с Джефри, пък и Франк я води от една делова среща на друга.

— Бих искала да е така, но и ти знаеш добре, че ние двете с Роксана не мелим брашно. Ако не беше ти да ни успокояваш, отдавна да сме се хванали за гушите.

— Ти ли? — разсмя се Корин. — Да хванеш някого за гушата? Бабо, та ти си изискана дама! Не ти подхожда.

— Не го разбирай буквално. Роксана е наследила характера на майка си. Толкова усилия положих, за да я променя, но напразно. Поне се омъжи за стабилен човек. Не му завиждам на Франк, честно казано.

Корин знаеше, че баба й има право, макар че съществуваха проблеми, които старата дама не знаеше, тъй като не бе чела писмата на сестра й. Роксана се оплакваше, че Франк не се справя с ролите на съпруг и бизнесмен едновременно. Корин беше безсилна.

— Ти винаги си била различна — усмихна й се Елизабет. — Приличаш на мен. Дъщерята, за която винаги съм мечтала. Не ме питай защо Челси израсна дива и непокорна, нито аз, нито баща й, Бог да дари покой на духа му, сме били като нея. Ти, ти си истинската ни наследница. Взела си най-доброто и от двама ни. Цяло чудо е, че успя да избягаш от Челси и Алекс.

— Като си помисля сега, те избягаха от мен.

— Да благодарим на небесата, че не си взела нищо от родителите си.

— Имам очите и косата й. И носа на Фремонт — тя опипа носа си.

— Ти си наследила характера и темперамента ми, това е важното — тя замълча и запита: — Чувала ли си наскоро майка си?

— Преди месец, но ти каза, че си видяла картичката. Доколкото знам, все още е в Дубровник.

— Защо е в Югославия не е моя работа, но Челси никога не ме е интересувала особено.

— Чувала съм, че там има прекрасни плажове.

— Не пише ли с кого е?

— Не.

— Не е с баща ти, нали?

Корин се чудеше, че баба й е в състояние да запази спокойствие, а тя не можеше. Горчивината, която често се прокрадваше в думите й, се дължеше на различни причини, но все пак най-голяма заслуга имаха родителите й.

— Мисля, че Алекс е още в Париж. Майка ми се запознала с някакъв граф или херцог там и пътешествали заедно по далматинското крайбрежие.

— Кой плаща сметките?

— Херцогът или графът. Щом се разделят, отново ще се върне при Алекс.

— Връзката им е непонятна за мен — очите на Елизабет бяха тъжни. — Ту се разделят, ту се събират, ту тук, ту там. Струва ми се, че би трябвало да прекарват поне част от времето си с дъщерите си.

— Никога не са го правили. Защо да се променят?

— Остаряват.

— Остаряват? Мама е на четиридесет и седем, Алекс е с една година по-възрастен. Не вярвам, че ще изоставят начина си на живот само по тази причина. Никога не са го правили.

— Срамота! Виждали са Джефри само веднъж, защото случайно минавали през Ню Йорк. А ти си въобразяваш, че биха се заинтересували от работата ти! Аз обаче съм впечатлена.

— Защото ти си ти — мило й се усмихна Корин, решена да сложи край на разговора за родителите си. Бяха загубени за нея и от дълго време вече дъхът й не секваше при мисълта, че ще се завърнат. Нямаше нужда от тях, бе пораснала, бе се превърнала в независима жена със свой собствен живот. Времето на копнежите бе отминало.

Тя стана и изми чашата си. След това се обърна към баба си:

— Ще обядвате ли утре с госпожа Фредерик?

— Да. Покани ме у тях. Какви са плановете ти?

— Искам да постоя у дома. Цяла седмица ме нямаше.

Елизабет кимна и се отправи към вратата.

— Няма да забравиш да полееш цветята, нали? — обърна се тя на прага.

— Няма.

— И да смениш хавлиите и чаршафите? Ако е слънчево, ще изсъхнат мигновено.

— Ще се погрижа, бабо.

— И списанията са цяла купчина, трябва да се подредят и някои да се изхвърлят, но не знам какво би искала да запазиш.

— Добре.

— Добро момиче си ти — баба й я целуна. — Лека нощ!

— Лека нощ, бабо.

Корин я изчака да се качи в спалнята си и се върна в хола, взе чантата си и измъкна писмото от сестра си. Мушна го под мишница и тръгна нагоре.

Остави писмото на Роксана върху шкафа, бавно и методично свали дрехите си и ги провеси грижливо на закачалките. Влезе в банята и се изкъпа. Върна се в спалнята, протегна се, взе будилника и го нагласи.

И все пак бе забравила нещо. Не, не беше забравила, опитваше се да не мисли за него. Пътната й чанта. Тя я съзерцава мълчаливо минута-две, а след това я сложи върху леглото и я отвори.

Кутията на Пандора! Всички мисли и спомени, които бе изтласкала назад в съзнанието си, щом се върна у дома си, я атакуваха при вида на синята рокля, оставена най-отгоре. Почувствала внезапна слабост, тя остави чантата незатворена и приседна върху леглото.

Три дни и половина… Струваха й се като вечност, въпреки че не би могла да каже как се бе изнизало времето, прекарано на острова. Усещаше задоволство от добре свършената работа.

Работа… И тя остана назад във времето. В забавен каданс пред очите й премина всичко случило се. Очите й се премрежиха, а устните й потръпнаха. Нещо у Корин се бе променило, а друго си бе останало същото. Бе научила истината за себе си този ден и не желаеше да я чува отново.

„Да благодарим на небесата, че не приличаш на родителите си.“ Оказа се, че думите на Елизабет не бяха верни.

Тя затвори очи и енергично разтърси глава. Напразно. Спомените не избледняха и фактите оставаха толкова сурови, колкото си бяха.

Бе се забавлявала. Бе се наслаждавала на желанието на Кори. Тялото й още тръпнеше при спомена за страстта му. Не бе и сънувала, че мъжките ласки могат така да опияняват. Не бе си позволявала да мечтае.

Но вече знаеше и дори малко се боеше. Не би искала да се привързва към Кори, не би желала да го обиква. Това обаче вече бяха факти и нищо не можеше да й помогне.

Почти се бяха любили и тя бе показала, че прилича на майка си. Самият акт сам по себе си, не бе нещо лошо. Ако се бе любила с Том или с Ричард, всичко щеше да е наред. Би запазила пълен контрол, но с Кори се бе оказало невъзможно. Той притежаваше мистична власт над нея — превръщаше я в безпомощно същество в ръцете си, а той си оставаше Кардиналът. Бе истинска напаст.

И тя бе привлечена от него така, както майка й бе опиянена от баща й, неразумно, със сила, която правеше поведението й абсурдно. А здравият разум бе единственото кредо на Корин. Никога не се отдаваше на случайността. Бе изградила живота си върху основите на самоконтрола. А го бе загубила. Сякаш бе загубила себе си.

Ех, да не бе ходила в Хилтън Хед!

 

 

В сряда сутринта Кори не й се обади. От една страна се чувстваше благодарна, а от друга — сърдита. Бе предположила, че след случката на яхтата, той ще изгаря от копнеж да я чуе. Гневеше се. Гневеше се на себе си, че се бе отпуснала и му се бе доверила.

Задълженията й обаче си оставаха. Бе й възложил определена работа, с която се бе съгласила, и не можеше по никакъв начин да си позволи да го разочарова с непрофесионализъм. В четвъртък сутринта бе взела решение за офанзива. Взе телефонната слушалка в ръка и набра номера на Кори.

Не беше в кабинета си. Секретарката му я уведоми, че бил извън града и щял да се върне в началото на следващата седмица. Предложи й да остави съобщение. Корин каза, че сама ще го потърси.

Понеделник. Не бе очаквала, че времето ще се точи толкова бавно и отегчително. Не правеше друго, освен да мисли за Кори Хардън. Нахвърли се върху работата си с настървение, което би доставило радост на Алън, но той отсъстваше.

Затова пък напредна доста в проучването, което подготвяше за фирма, разработваща система за ползване на кредитни карти, поговори с Джонатан за задълженията му като програмист, дори се свърза по телефона с двама нетърпеливи клиенти.

Беше късен следобед и тя отново говореше по телефона. Вдигна разсеяно очи и откри Кори на прага на кабинета. За миг й се стори, че сънува. Толкова често си бе представяла същата сцена, че едва успя да отдели реалността от фантазията.

— Добре, господин Чимино, ще го направим — сведе тя очи. — В момента се обработват последните анкетни карти — пак вдигна очи. Кори беше там.

— Ами… — продължи разговора си тя. — Разбирам, но ние обработваме седем хиляди карти. Щастливи сме, че получихме толкова отговори…

Притвори очи. Когато ги отвори, срещна погледа на Кори.

— Ще отнеме седмица-две да кодираме отговорите и още една, за да направим анализа… В средата на юни. Точно така. Аз ще имам грижата да ви се обадя за срещата. Чудесно. Дочуване.

Тя бавно постави слушалката върху вилката, събра разхвърляните документи и ги мушна в една папка. Трябваше да се досети, че ще се появи. Типично в негов стил.

— Заета ли си?

— Както винаги.

— Може ли да вляза?

Нямаше избор. Той беше клиент. Кимна и му посочи един стол. Бе благодарна, че бюрото ги разделя, така Кори не можеше да забележи, че ръцете й треперят.

Изглеждаше изнервен.

Това бе чувството на вина.

Не, предпазливост. Трябваше да я открие в очите му, но виждаше единствено зелени пламъчета. По дяволите!

— Съжалявам, че не ти се обадих. Не знаех как ще го приемеш.

— Няма защо да се притесняваш. Можеш да се обаждаш, когато намериш за добре. Аз все пак работя за теб.

— Не говоря за работа, Корин.

— Аз говоря. Вчера те търсих, но не беше на работа — тя се извърна и извади няколко папки от шкафа зад себе си. — Нахвърлих някакви идеи и завърших първия вариант на въпросника. Трябва да го прегледаш, за да мога да продължавам нататък.

— Беше ми много приятно да бъда с теб миналата седмица. Липсваш ми.

— Искам да започна с анкетните карти, които ще се оставят по стаите — Корин се покашля, преди да продължи: — След разговора със собствениците на магазини ми хрумна, че като поощрение бихме могли да използваме талони за намаление на цената.

— Стоях на летището и гледах как отлита самолетът ти. Чувствах се особено, не знам как да ти обясня.

— Трябва да се изчисли с точност до стотинка какво ще струва проучването на спонсорите, но мисля, че няма да имаме проблеми, защото това все пак е начин да получат допълнителна работа и нови клиенти.

Кори седна и я загледа. Очите му бяха станали тъмнозелени.

— Ще вечеряш ли с мен, Кори?

— Следобед имам малко време и можем да обсъдим всичко.

— Имам поредица от срещи из целия град. Вече закъснявам, но не мога да тръгна. Какво ще кажеш за вечерята?

— Ами… по-добре да откажа.

— Защо?

— По-удобно ми е да работя в кабинета.

— Не искам да работим. Искам да поговорим.

— Не мисля, че аз го искам.

— Плаша те.

— Да.

— Изнервям те.

— Да.

— Карам те да мислиш за неща, за които не желаеш?

Тя замълча и след миг отново рече „да“.

— Е, поне си искрена — очите му бяха тъжни. — Съжаляваш за случилото се в неделя, нали?

Тъгата се прокрадваше и в гласа му. Тя кимна.

— Ще ми кажеш ли защо?

— Аз… Не беше редно. Това е всичко.

— Всичко изглеждаше наред.

— Нямах време да помисля.

— Толкова ли е важно да обмисляш? Какво ще кажеш за чувствата?

— Те са част от мислите.

— В живота невинаги е така.

— Знам. От това се плаша.

Той се премести по-напред на стола и заговори тихо, но настоятелно:

— Няма от какво да се страхуваш, не и когато си с мен. Нима не разбираш? Ние трябва да сме винаги заедно.

Той смръщи чело в опит да събере мислите си, а Корин го гледаше с недоумение, сякаш й говореше на гръцки.

— Ти ме караш да се чувствам слаб, а аз те правя силна. Звучи като компромис, най-приятният, за който съм чувал — тя не помръдваше. — Сякаш съм те търсил през целия си живот.

— Защо ли това ми звучи плоско?

— Защото често се злоупотребява с тези думи. Но в тях има и истина.

— Или скрити намерения.

— Сигурно смяташ, че те манипулирам.

— Смятам — въздъхна тя, — че искаш да опознаеш онази влюбчива част от моята личност.

— Да. Това е тъкмо онази част, която ти държиш под ключ.

— Досега успявах.

— Помисли тогава. Влюбваш се… Не, това не са точните думи. Защо когато си с мен, се проявява влюбчивата ти същност?

— Не знам.

— Прекрасно. Ти си страстна и чувствена. И човечна.

— През целия си живот съм била страстна, чувствена и човечна. Сексът не е единственото забавление в живота.

— Но е най-важното нещо между мъж и жена, които се привличат. Не го отричай, Корин! Досега бе искрена, не разваляй всичко.

— Аз наистина искам да ограничим отношенията си до работата.

Кори, който полагаше максимални усилия да запази спокойствие, избухна:

— Господи, Корин! Та ние вече преминахме тази граница. Късно е.

— Може би някой друг трябва да се заеме с проучването ти.

Той се изправи и закрачи нервно из стаята.

— Не, не съм съгласен. Ти беше единствената причина, която ме накара да се заема с дяволското проучване. Не! Не ме гледай като девица! Да! Истина е, че информацията, която ще получа, ще ми бъде полезна. Но също така е истина, че исках да те опозная. И после… После в неделя всичко отиде по дяволите. Беше само инстинкт. Нищо друго. Не бях го замислял, Корин. Не те качих на яхтата, за да те съблазнявам. Освен това аз съм този, който бе съблазнен.

— Аз никога…

— Не съзнателно, знам. И аз действах несъзнателно. Защо мислиш, че първите два дни се държах на разстояние? Знаех, че те плаша. И когато се качихме на лодката, всичко започна така добре. Разговаряхме и се смяхме. Нима мислиш, че бих рискувал заради една кратка целувка или бързо…

Прииска му се да си отхапе езика, заради последните думи.

— Нали разбираш — продължи задъхано, — не беше бърза целувка. Когато те видях за пръв път, бях озадачен. Ти беше различна. Говореше спокойно, с достойнство, а когато се усмихваше, се чувствах на седмото небе. И когато отвърна на чувствата ми, научих и нещо за себе си. Преди си мислех, че съм свободен като птичка, а не съм. Било е нужно да мине време, за да открия истинската жена. Кажи, че е плоско, ако искаш, но ми се струва, че съм влюбен в теб.

Корин ококори очи.

— Ти… Ти не можеш…

— Това е истината. Бих желал да се бе случило с друга жена, защото ти ме нараняваш с противопоставянето си. Нищо не може да се направи — въздъхна той. — Е, говорих достатъчно — той прокара пръсти през косата си. — Нямам много опит в любовните признания. Изтощават ме.

Тръгна към вратата и се обърна. Изглеждаше уморен като човек, претърпял поражение.

— Довечера в осем ще бъда в ресторанта на Монтегю. Ако не дойдеш, повече няма да те безпокоя.

Когато Кори си отиде, Корин бе сигурна за едно нещо. Нямаше сила да продължи работата си.