Барбара Делински
Червенокосият изкусител (4)

Четвърта глава

Островът Хилтън Хед имаше формата на човешки крак. При глезена бяха разположени плантациите, които носеха пленителни имена като Хълма на розата, Поточето на мъха и Индиговата река. На върха бе Порт Роял, а по дължината на ходилото бяха Палмето Дюн, Лонг Коув и Шипярд. Сий Пайнс бе около пръстите на ходилото.

Преди да влязат в града, спряха да обядват.

„Ръби Тюздей“ имаше особената атмосфера на космополитизъм, с цветни прозорци и лампи от „Тифани“. Масите бяха застлани с ярки покривки, а менюто — разнообразно и привлекателно. Корин се почувства въодушевена, след като напусна тясното, предразполагащо към интимност, купе на колата и се отпусна блажено.

След като опитаха разнообразните салати, двамата се върнаха на масата си, където Корин си поръча риба, а Кори — сандвич с бекон. Към него добави тиквички. Корин изви вежди в почуда.

— Прекрасни са — увери я той. — Ще видиш.

Тя реши да не спори. Щом кракът й бе стъпил на острова, стомахът й се бе свил. Докато пътуваха и Кори й показваше забележителностите, тя се бе поотпуснала. Още по-добре се почувства в ресторанта, а ако и през останалата част от времето бе заобиколена от хора, можеше да се смята за щастлива.

Докато чакаха да им поднесат напитките, Кори продължи разказа си за Хилтън Хед и как той се бе озовал тук. Разговорът бе неангажиращ и на няколко пъти тя успя да забрави, че не разговаря с някой от обикновените си клиенти.

Но това усещане отмина и Корин отново осъзна, че човекът срещу нея не приличаше на никой от хората, с които бе работила преди. Когато я придружи до масата, сърцето й затуптя. Високата му фигура веднага се забелязваше. От съседните маси му замахаха за поздрав. Очевидно бе известен. Той си взе маслина направо от едно плато със салати и я пъхна в устата си като се засмя по момчешки. Корин бе очарована. А когато намигна на келнерката, бе убедена, че е опасен, същински убиец.

— Разкажи ми за другите проучвания, които си правила — той отхапа солидна хапка от сандвича си.

След няколко дълбоки вдишвания, направени според изискванията на йога, с които бе върнала пулса си към нормален ритъм, Корин реши да бъде снизходителна към него.

— Интересни проучвания направих през последните няколко месеца. Едното бе за университет, който проучваше мнението на бившите си възпитаници по отношение на децата им.

— Бившите възпитаници като собственици на парите са важен фактор.

Тя кимна.

— После изследвах проблема на местен производител на спортни стоки, който бе притеснен, че хората не купуват ракетите му за тенис. Направихме анкета по пощата, една част от която прилагахме към другите му спортни изделия, а друга изпращахме на членовете на тенис клубовете.

— Те ти дадоха списъците си?

— С нежелание. Наложи се да ги омилостивим с обещанието да им предоставим безплатно тенис ракети. Мнозина ни ги върнаха, което не говори добре за ракетите.

Кори забеляза весели пламъчета в очите й.

— И какво друго? — той посегна към тиквичките.

— Проучвания ли?

Не беше честно един мъж да има очи като неговите. Зелени като смарагди, остри, проницателни, вълнуващи. Би искала да има имунитет към последното, но тръпките, минаващи по тялото й, говореха за противното.

„Проучванията. Съсредоточи се, Корин, проектите!“

— Много ми минаха през главата, повече отколкото предполагах, когато постъпих при Алън.

— Защо го направи?

— Предложи ми работа в област, която харесвам.

— Винаги ли си живяла в Балтимор?

— Да.

— И колежа?

— „Гаучър“.

Той се намръщи и се замисли.

— Навремето познавах едно момиче, което учеше в „Гаучър“. Беше сестра на един от състудентите ми. Красиво момиче… — той притвори очи. — Не, трябва да е завършила поне пет, дори шест години преди теб. Сигурно не я познаваш — той се втренчи в Корин. — Съжалявам, че те прекъснах. Продължавай!

Бе разстроена. Щом очите им се срещнаха, се почувства обезоръжена, неподготвена за силата на погледа му. Защо ли зелените очи бяха така привличащи? Не познаваше никой друг със зелени очи, поне не си спомняше. Не си спомняше и какво говореше, когато Кори я прекъсна.

— Можеш да зададеш друг въпрос — заяви тя спокойно.

— Заради баба си ли живееш в Балтимор?

— Мислех, че се интересуваш от работата ми?

— Така е. Преди. Но сега се интересувам от баба ти — Кори завърши изявлението си, отхапвайки отново от сандвича. Корин се възползва от факта, че устата му е пълна, за да поведе разговора в желаната от нея насока.

— Алън винаги успява да привлече клиенти от всички възможни области — от банкери до обущари.

За жалост устата на Кори бе отново празна.

— Джули каза, че имаш сестра. Къде живее?

— В Ню Йорк. Там имаме много работа, преди няколко месеца работих за едно издателство на „Шесто Авеню“.

— За какво му е на някакво издателство да търси специалисти по маркетинг чак в Балтимор? Те нямат ли си?

— Имат, но Алън успя да впечатли един от вицепрезидентите на издателството и ние получихме договора.

— Сестра ти има ли деца?

— Едно.

— Какво?

— Едно проучване.

Кори стъписан изви вежди и въздъхна.

— Какво е детето попитах. Момче или момиче?

— Момче — невъзмутимо отвърна Корин.

— Хубаво?

— Много.

— Ти не ядеш.

— Говоря, не мога едновременно да ям и да приказвам.

— Е, яж тогава. Ще говорим после.

Корин се зае с рибата, но очите на младия мъж се впиваха в нея като остриета и тя потръпна. Остави вилицата си и отново заговори:

— Хубавото на проучването на пазара е, че никога не зависи от модата. Да вземем дрехите. Търговците все се чудят как ще пожелаят да се обличат хората през следващия сезон.

— Мислех, че се определя в Лондон, Париж или Милано.

— Висшата мода се следи от ограничен кръг хора — поклати глава тя. — Голяма част от американците не се интересува какво е показано в Париж или Милано, защото този тип дрехи са непрактични за ежедневието, да не говорим за цената им. Става дума за средния американец, който се нуждае от облекло с разумна цена, което да му бъде удобно и да може да го носи на работа или на училище, на кино или на гости у приятели.

— Смяташ ли, че американците са невежи по отношение на модата?

— Съвсем не, те просто знаят какво искат и то може да е, но може и да не е, дреха от „Диор“. Тъкмо тук се намесваме ние. Правим гнездова извадка и питаме хората какво им харесва да обличат, какво не и колко биха искали да похарчат. Модата идва и си отива, вкусовете се променят. Не казвам, че хората не се влияят от моделите на „Вог“ или „Севънтийн“, но до определена граница. Американците са свободомислещи, те вървят в крак с модата, ако им допада, ако не, не си струва нито парите, нито труда да се опитваш да ги убеждаваш.

— И вие казвате на производителите да не работят?

— Съобщаваме им какво са ни казали купувачите. Те сами вземат решение. От нашата работа има полза, когато работим за големите вериги от магазини. В Ню Йорк стоката се продава по един начин, по друг — в Балтимор. Средният изток пазарува по различен начин в сравнение с източното или западното крайбрежие.

— Обзалагам се, че имаш много информация какво ще се купува. Би могла да застанеш начело на американската мода — присмехулно я погледна Кори.

— Не е така — Корин добре си знаеше, че панталоните и блузата й бяха далеч от последния вик на модата. — Обличам се както ми подхожда.

— Толкова е приятно да бъдеш с жена, която не се кичи по всевъзможни начини — той блажено притвори очи. — Благодаря ти, Корин. Беше прекрасно.

— Беше честно — тя вдигна рамене. — Значи все пак ти харесват жени, които се кичат.

— Не ми харесват. Е, може би понякога, но вече съм надраскал тези неща.

— Надраснал си ги?

— Точно ще е, ако кажа, че съм станал по-консервативен. Дължи се на годините.

— Аха, значи консервативен — тя спря очи на огромната риза, която в никакъв случай не можеше да се нарече консервативна. — В това има смисъл.

— Не ти ли харесва? — той сведе очи и се зае да проучва бледоморавата си риза. — Стори ми се приятна. Малко необичайна, но не чак толкова.

— Продължавай! — Корин се забавляваше. — Винаги съм се чудела какво си мисли един мъж, когато си купува дрехи или си избира нещо от гардероба.

— Доста размишлява.

Особено когато иска да впечатли някого. Като него например. Половин час се бе чудил какво да облече. Първо се спря на блейзър и панталони, но се бе отказал, защото реши, че ще бъде твърде официално. Джинсите отпаднаха като твърде плътни за жегата. Късите панталони също не ставаха.

— Имаш ли любим цвят? — попита го.

— Зелено и синьо. Или бледолилаво.

— Какъв стил?

— Небрежен — Кори се ухили глуповато.

— Оглеждаш ли се?

— Разбира се.

— И поправяш това-онова?

— Разбира се.

— А въртиш ли се насам-натам, за да видиш дали не са ти прекалено опънати панталоните?

— Никога не са. Нямам излишни килограми.

— Нямаш излишни килограми, но си едър.

За жена, която подчертава безразличието си, бе прекалено наблюдателна. За няколко минути бе задал достатъчно въпроси и се чувстваше щастлив.

— Висок съм. И мускулест.

— Физически труд — кимна Корин. — Разбирам.

— Никога не съм чувал оплакване от работата на ръцете ми — избоботи той, но се смути от явното двусмислие на думите си. Трябваше да внимава.

— Сигурна съм — изненада го тя с отговора си.

— Продължавай! Кажи ми какво мислиш.

— Мисля, че преядох — тя внимателно проучваше предложеното й блюдо.

— Май не ти харесва видът му?

— Харесва ми, но ядох достатъчно.

— Вземи си малко — нареди й Кори.

— Защо? — тя го погледна.

— Защото аз казвам.

— Не е достатъчно.

— Ще ти хареса. Сложили са сирене чедар и бекон. Казвам ти, нещо изумително е.

— Друг път.

— Сега.

— Кори…

— Не бива да се притесняваш, че ще напълнееш. Освен това има витамини, не можеш да ги видиш, но те са там, онези малки нещица…

Тя се втренчи в лицето му.

Той решително насочи показалец към чинията.

Тя не помръдна.

— Аз шеф ли съм ти?

— Само когато работим.

— А ти пък каза, че единственото време, през което не работиш, е времето, което прекарваш сама в спалнята си.

— Нали каза, че мога да поръчам три ястия плюс кафето.

— Промених решението си. Така… — той си пое дъх. — Основно правило номер едно: „Не противоречи на шефа си, когато…“ — той побутна чинията към нея. — Яж!

— Смятах, че искаш да забравя факта, че си ми шеф.

— Промених решението си.

— Не ми ли спомена, че имам свободата да правя каквото пожелая, докато съм тук?

— И затова промених решението си.

— Значи нямам избор?

— Не.

След миг Кори я загледа с удивление как се зае да яде. Очевидно и тя бе стъписана, но това нямаше нищо общо с прекрасния вкус на ястието и с факта, че се бе подчинила на нареждането му.

Не, не биваше да го прави. Но всъщност не бе й дал истинска заповед. Шегуваше се и на нея й беше забавно. Пък и нищо особено не бе станало. Тя наистина не биваше да се притеснява за фигурата си.

През следващите два дни се питаше дали не бе избързала с преценката си. Имаше чувството, че правеше проучването си, докато се хранеше. Но храната на острова с нищо не напомняше на Корин за горещата овесена каша, която ядеше в Балтимор сутрин, нито за киселото мляко на обяд, нито за пилешката салата вечер. Всяка среща ставаше в различен ресторант, сякаш Кори изпълняваше желанието на Корин да й покаже колкото може повече.

В сряда вечерта Корин разговаря със собствениците на два от другите хотели. В четвъртък за закуска се срещна със собственици на магазини, на обяд със съдържатели на ресторанти, а вечерта с трима души, които разработваха комплекс от пансиони. Не всички, с които се срещна, инвестираха пари в проекта, но всеки имаше определени интереси.

Освен от невероятното количество храна, което поглъщаше, Корин се удивляваше и от информацията, която й бе предоставяна. С Кори се срещаше рядко и съжаляваше за това.

Кори Хардън носеше искрица, готова да пламне всеки миг и озаряваше всички с присъствието си. В началото я изнервяше, но с времето го прие. Когато и той присъстваше на срещите усещаше предизвикателство, а щом той си отидеше, оставаше в очакване на следващата среща.

Искаше да му се хареса. Професионално. Бе й възложил работа и тя трябваше да даде най-доброто от себе си.

Кори й харесваше. Осъзна го, докато беше в леглото си късно през нощта в петък. Той бе щедър, доказваше го обстановката в хотелската й стая. Бе енергичен, осигуряваше й достъп до всеки, който би могъл да й бъде полезен в проучването. Бе внимателен, когато усетеше, че някое съвещание се проточва прекалено, прекъсваше за кратко — за една обиколка на забележителностите, с кола или пеша. Бе добре възпитан. Освен една-единствена забележка, отправена към негов колега, се държеше сдържано като истински джентълмен.

Не бе я докоснал. Не бе й предлагал да ходят на танци, нито да се разхождат в полунощ по плажа. Ясно й бе, че е намерил своя начин, за да й каже, че приема мнението й: не са един за друг.

Но тя го харесваше и това бе приемливо и безопасно, щом чувствата й не участваха. Ето защо, когато й се обади, за да я покани на полудневно забавление в събота сутринта, преди да я откара до летището, тя прие с готовност.

Другата мисъл се появи, щом му отвори вратата. Бе облечен с къси панталони, спортна риза с три копчета, която очертаваше мускулестия му гръден кош. Дишането й внезапно се затрудни. Беше… невероятен… И какви крака. Тя въздъхна и отклони очи. Загледа се в собственото си облекло. Беше непроменено от три дни. Стана й неловко.

— Съжалявам. Не съм си взела други дрехи.

Кори не искаше тя да се чувства неудобно.

— Нямаш къси панталони? Не е страшно. Веднага можем да го поправим — той я поведе към асансьора.

— Всичко е наред — каза Корин, щом дойде на себе си, като в същото време си представяше как я помъква към някой магазин и я кара да пробва дрехи една след друга.

— Отлитам в четири. Нямам време да се преобличам.

— Имаш предостатъчно време, ако искаш, но не си длъжна да го правиш. Днес в самолетите всеки носи каквото му хрумне, ти определено ще се чувстваш по-добре в нещо свободно.

— И така се чувствам свободно.

„Лъжи, чисти лъжи са това, Корин! Чувстваш се свободна като немска овчарка, затворена в клетка.“

— Ти се потруди здравата два дни и половина, заслужила си почивката си.

— Ще си почина довечера и утре.

— Днес. Нали се уговорихме, днес ще си отдъхнем — гласът му бе твърд и решителен.

— Къде ще отидем?

— Първо в едно магазинче в Харбъртаун. Погледни на това като на част от проучването. Не съм пазарувал там, въпреки че много от гостите на острова прекарват цели часове из магазините. Не те ли интересува какво ги привлича?

— Не съм познавач. Всеки сезон пазарувам по веднъж и си взимам всичко, каквото ми е нужно. След това бягам от магазините като от чума.

— Вероятно никога не си попадала в подходящия магазин с подходящия човек. Няма да ни отнеме много време. Знам какво искам.

— Кори, това, което нося, ми харесва.

Той я стрелна с поглед.

— Значи се движим в правилната посока. Ще спра у дома и ще се преоблека. Щом настояваш да останеш така, както си, аз ще си сложа риза и панталони.

Корин знаеше, че той бе в състояние да навлече вълнени панталони, пуловер, яке и тежки ботуши, но от това тя нямаше да се чувства в безопасност. Обзе я напрежение, но кой не би се почувствал напрегнат до Кори?

Той бе оскъдно облечен, а всъщност тя се чувстваше като изложена на показ.

Кори погледна в страничното огледало и се изтегли вдясно от преминаващата край тях кола.

— Налага се да те предупредя, че ще плаваме с лодка. Помислих си, че ще ти бъде приятно да видиш острова Калибог Саунд. Вятърът е силен, но слънцето напича. Ще завра, ако ме накараш да се преоблека.

— Караш ме да се чувствам като натрапница — устните й се свиха.

— Не, не. Всичко е наред. Щом искаш, ще се преоблека.

— Не, не. Не се притеснявай.

— Не се притеснявам.

Може би за него наистина не бе притеснение, но тя не одобряваше идеята му. Не бе убедена, че е достатъчно спокойна, за да разглежда къщата му. Освен това, за да се преоблече, Кори първо щеше да се съблече. Е, да, тя ще бъде в друга стая, но самата мисъл бе смущаваща. Или пък бе изтощена от горещината? Да, така е, реши тя, пренебрегвайки факта, че бе прекарала последните два дни и половина в помещения с климатични инсталации.

— Казах ти, че всичко е наред — промълви Корин с отслабнал глас.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Ще отидем ли на пазар?

— Да.

— Добро момиче.

През останалата част от пътуването усмивката не слезе от устните му, дори ставаше все по-широка. Пристигнаха в Харбъртаун и той паркира пред магазина, който си бе набелязал.

Кори измъкна чифт къси панталони и бюстие от един рафт, но Корин отрицателно поклати глава. Отказа да погледне и елегантния екип за тенис. Не повярва на очите си, щом тя се спря на дреха от трико с деколте-лодка и къси ръкави. По талията роклята бе набрана.

Корин я огледа, остави я на мястото й и след това отново я взе. Никога не си бе купувала нещо подобно. Чудеше се защо се бе спряла на него. Облеклото бе спортно, но я очарова с мекотата на тъканта и наситения син цвят. Отпред бяха изрисувани сиви и розови облаци.

— Хубава е — дочу дълбок глас зад гърба си. — Вземи я.

— Ами… не знам. Трябва да я пробвам.

— Пробвай я и побързай. Гладен съм.

Тя го изгледа през рамо, изпълнена със съмнение.

— Само закуска. Днес не ми остана време да хапна. Облечи роклята.

— Не е рокля. Това е…

— Хайде! — той я побутна към пробната. — Отивай!

Корин взе дрехата и я огледа.

Влезе в пробната и бързешком свали дрехите си, като нервно поглеждаше към вратата, сякаш очакваше там да се появи Кори. Навлече роклята и се огледа. Безпомощно се усмихна.

Бе прелестна. Линията на деколтето подчертаваше извивката на шията й, ръкавите свободно падаха до лактите, а ластикът на кръста издуваше горната част на роклята. Имаше два несъществени недостатъка. Първият бе дължината, подгъвът бе пет сантиметра над коленете й. Никога не бе носила мини-пола, дори не си го бе помисляла. Но нали имаше хубави крака…

Вторият проблем бе деколтето. Стори й се прекалено голямо и се чудеше дали не би могла да го зашие малко…

— Корин?

— Да? — тя се завъртя и го видя. Кори се бе облегнал на вратата.

— Излез да те видя.

— Изглежда добре.

— Ела да те видя!

— Може би трябва да пробвам късите панталони.

— Покажи ми роклята!

Като въздъхна дълбоко, тя колебливо отвори вратата.

Но всъщност Кори бе този, чийто дъх секна при вида й. Корин изглеждаше двадесетгодишна, кожата й бе с цвят на слонова кост, излъчваше невинност и свежест. Ръцете й бяха добре оформени. Бе тъй уязвима! Кори се почувства по-висок и по-силен.

— Вземи я — едва успя да изрече той.

— Не е ли малко… предизвикателна?

— Точно такава трябва да е, свободна. Да ти е приятно и удобно с нея. Изглежда страхотно!

— Дали да я взема? — Корин се взираше нерешително в огледалото.

— Взимай я!

— Все пак, не е ли прекалено свободна?

— Не и в моите очи, но аз виждам различно от теб, а ти си човекът, който ще носи дрехата. Харесва ли ти?

Тя се погледна отново. Деколтето върху едното й рамо се бе изместило. Изпита боязън от разголеното си тяло, но реши да не се тревожи.

— Да, харесва ми.

— Свали си сутиена — Кори посочи презрамката, която се подаваше от деколтето. Тя го изгледа смутено. — Никой няма да види — прошепна й окуражително.

— Ти ще видиш.

— Няма да гледам. Кой номер обувки носиш?

— Тридесет и седем.

— Ще проверя дали нямат чифт еспадрили — той се обърна и затвори вратата на пробната.

Корин бе прехапала долната си устна, измъчвана от нерешителност. Само след миг се чу гласът на Кори:

— Отвори! Намерих чанта и еспадрили. Пъхни старите си дрехи в нея и да изчезваме.

Да изчезваме?! Тя открехна вратата, взе чантата и еспадрилите, пусна ги на пода и незабавно се върна пред огледалото.

Да го направи или не? Бе дребна, със стегнато тяло, а роклята — тъмна. Платът бе мек, но плътен.

— Готова ли си?

— Почти — прошепна в отговор тя.

„Давай!“

„Не бива.“

„Цял ден ли ще се измъчваш за някакви парцали?“

Поне щеше да е облечена.

„Няма да си гола, от какво се боиш?“

„Ще го приеме като покана.“

„Ще бъде зает с лодката.“

„Така казва, но не му вярвам.“

„На него или на себе си не вярваш?“

— Корин? Още ли си вътре?

— Излизам.

Корин се огледа отчаяно, откопча сутиена си, намести роклята върху раменете си, нахвърля старите си дрехи в чантата, без да помисли колко ще плати за химическо чистене. Наведе се да вземе еспадрилите, като се опитваше да определи какво я караше да се чувства зле. Имаше почивен ден, бе си извоювала малко свобода. Не беше в Балтимор. Хилтън Хед й се струваше отдалечен от действителността. Нима имаше нещо нередно? Какво би могло да се случи за половин ден, прекаран на лодка с Кори?

— Кори вика Корин. Идвай!

Корин грабна чантата, отвори вратата и изтича.

— Имате ли ножица? — попита тя момичето на касата. — Искам да отрежа етикетите.

Кори тръгна бавно към входа на магазина. Беше го направила. Бог да я благослови! Дано небесата се смилят над него! Защо я харесваше? Уви! Налагаше се да държи ръцете си далеч от нея…

Сблъска се с някого, извини се и вдигна поглед. Беше обикновена стойка-манекен. Изруга тихо и излезе навън.

Беше казал на касиерката да му изпрати сметката за роклята и за еспадрилите. Чудеше се дали Корин ще протестира. Ако успееше да го разгневи, нямаше да му харесва толкова.

Корин не приличаше на жените, които познаваше. Бе я наблюдавал как работи през последните дни и съзнаваше, че се чувства по-добре, ако той не виси около нея. Бе се уверил, че наистина е най-добрата. Алън добре си бе направил сметката. Бе я обвързал с дългосрочен договор. Трябваше да я повиши.

Корин го озадачаваше. Винаги бе смятал, че изряден и подреден човек като нея ще го отегчава. Но не стана така. И други неща го учудваха. Защо нямаше съпруг, когото да обича, защо криеше чувствата си, защо не би могла да му се посвети?

Кори не спираше да крои планове как да накара секретарката си да отмени задълженията му, за да отиде за три дни до Балтимор. Бе си направил постоянна резервация за най-луксозния апартамент в хотела, за да може Корин да живее там.

А тя си мислеше, че не може да се справи с него!

Странното беше, че той нямаше нищо против. Никога не е бил мъж, който се съобразява с жена. Какво толкова го обвързваше с нея? Предполагаше, че нейната независимост. Беше човек със собствено мнение, с невероятна умствена продуктивност, която му бе демонстрирала от пристигането си. Бе лоялна към Алън, за което му завиждаше. Имаше и друга страна, нежна и уязвима, която рядко се проявяваше и беше умело прикривана. Спомни си разговора за Сребърната лисица. В гласа й се бе прокраднала тъга и той се бе замислил коя бе тази личност и какво бе сторила на Корин.

— Кори?

Той се обърна и я видя зад себе си, притиснала чантата към гърдите си.

Срамежливост… Самочувствие… Не би могъл да реши какво точно, но май промяната се дължеше на новата рокля. Бе очарован.

— Всичко ли е наред?

— Аха.

Той автоматично протегна ръка към чантата, но в последния миг отклони ръката си и докосна нейната. Не искаше да започва разговор, засягащ чувствата й.

Не пътуваха дълго, докато стигнат до мястото, където Кори бе решил да закусват. Корин пътуваше мълчаливо, а чантата със старите дрехи лежеше в скута й.

— Това е твоята къща — заяви тя, щом стигнаха края на пътя. Кори не бе я описвал подробно, бе споменавал единствено за тишината и спокойствието. Всичко бе потънало в зеленина, само фасадата бе кафеникава, но в различен нюанс от цвета на дървесните стволове. Широките прозорци отразяваха зеленината на околността, а страничните крила на къщата сякаш се разтапяха в нея.

— Ти не пропусна нито едно ядене, откакто си тук — подхвана Кори. — Помислих си, че бихме могли да прескочим закуската. Освен това — добави той, — тук са напитките. И без друго трябваше да дойдем да ги вземем. Обещавам ти, че няма да се бавим.

Толкова шум около дрехите, размишляваше Корин, вместо да дойдат направо тук. Но стореното — сторено. Не си струваше да спори.

— Добре — въздъхна тя и се измъкна от колата.

Бе прекрасно, както бе предположила, преди да пристъпи прага на дома му. От една стая неусетно се преминаваше в друга.

— Какво мислиш?

— Къщата ти е невероятно място. Подредена. Или ти си голям чистник, или…

— Или. Името й е Джонател. От понеделник до петък се бори с бъркотията. През почивните дни съм сам.

— Покой за душата ти — тя тръгна към кухнята. — Какво ще ядем?

Корин отвори хладилника.

Като я отмести внимателно, Кори започна да вади различни купи.

— Вафли. Става ли?

— Звучи прекрасно. Впечатлена съм.

— Почакай да ги опиташ. Може и да не стават за ядене, но положих доста усилия.

Така си и беше. Освен вафлите имаше пресни ягоди и малини, гарнирани с прясно разбита сметана. Ако той бе приготвил всичко, тя бе готова да коленичи и да се разплаче.

Кори надничаше във всяка купа, сякаш бе забравил нещо. Накрая извади кана прясно изстискан портокалов сок.

— Искаш ли да ти помогна? — попита го тя. Чувстваше се неловко. Бе свикнала да действа.

— Вафлената машина е в шкафа. Можеш ли да я вземеш?

— Разбира се — тя приклекна и я измъкна. Вгледа се озадачено.

— Кори? Какво има в нея?

Той надникна и промърмори:

— О, Господи!

След това отвори шкафа и започна да вади чиниите една след друга. Вглеждаше се в тях и тежко въздишаше.

— Не мога да повярвам! Забравил съм да пусна миялната машина. Толкова бързах да сложа всяко нещо на мястото му, че не съм забелязал.

— Сложил си вафления автомат в машината за миене на съдове?

— Не трябваше ли?

— Не.

— Защо?

— Повреждат се нагревателите.

— О! Знаех си, че не бива да включвам миялната машина — което не обясняваше защо мръсните съдове са прибрани в шкафа.

— Мита ли е някога в машината?

— Не вярвам.

— Слава Богу. Джонател сигурно знае, че се мие на ръка.

— Знам ли? Трябва да я предупредя.

— Но не е слаган в машината, нали?

— Нов е.

— Ами… Сигурно снощи си пекъл вафли?

— Не съм.

Корин разгледа автомата. Без съмнение е бил използван. А може и да го бе взел назаем от приятели? Тя го погледна и с учудване видя, че лицето му е червено.

— Купих го снощи — поде той. — Бях сигурен, че ще съумея да направя страхотна закуска, но досега не съм приготвял вафли, така че прекарах цялата нощ в експерименти — тъжно въздъхна той. — Така обичам вафли!

Корин се разсмя. Държеше се мъжки, но в сърцето си бе малко момче. Изглеждаше виновен и разочарован от себе си. Какво би могла да стори с един мил и ужасен мъж?

Нищо.

„Направи нещо, Корин. Направи нещо, за да не мислиш за него!“

— Няма проблеми — тя пъхна автомата в мивката. — Ей сега ще го измия.

И усърдно се зае със задачата си.

— Вече е чист, Кори.

Тя го подаде на шефа, който бе заредил миялната машина с всички съдове, които трябваше да бъдат измити. След това той поднесе вафлите — най-вкусното нещо, което бе опитвала.

След това тръгнаха към Шелтър Коув и се качиха на лодката. През цялото време Корин се усмихваше и се забавляваше. По нейните представи бе почти гола, но се наслаждаваше на поривите на вятъра.

Кори бе очарован, не можеше да отдели очи от нея. Скрити зад слънчеви очила очите му проучиха всяко кътче от тялото й. Наслаждаваше се на близостта й и изпитваше неясна болка.