Барбара Делински
Червенокосият изкусител (3)

Трета глава

След седмица Кори се върна в Балтимор и влетя направо в офиса на Алън. Дори бе накарал секретарката си да му запази час за среща. Ставаше дума за бизнес.

— Бизнес? — изви вежди Алън.

— Бизнес. Искам да възложа на фирмата ти да направи едно изследване за мен. Всъщност не е точно за мен. Става дума за група предприемачи от Хилтън Хед.

Не бе трудно. Бе се подготвил дори сам да заплати, но му се щеше да убеди неколцина от колегите си. Така или иначе трябваше да се сключи официален договор и не бе редно там да се мъдри единствено неговият подпис. Бе успял.

— Имам един хотел на острова — продължи той. — Плюс няколко други сгради в строеж. Собствениците на другия хотел са в подобно положение. Преди да започнат да работят, бихме искали да поканим група хора, за да разберем какво очакват да получат нашите клиенти, какво точно искат, дали отново ще ни посещават и така нататък.

— Как така изведнъж взе това решение? — стисна устни Алън.

— Ами лятото наближава, а тероризмът кара туристите да избягват Европа, което означава, че ще търсят алтернатива. А ние много неща ще трябва да доизкусурим, за да постигнем онова ниво, което очакват клиентите.

— Така внезапно? — не се предаваше Алън, за когото обяснението не струваше и пукната пара.

— Ами внезапно, защото… Защото не бях се сетил за това преди.

— И какво те накара да се замислиш? — Алън го гледаше подозрително, но Кори не бе вчерашен, бе обмислил всичко.

— Стана заради Корин — отвърна без заобикалки. — Искам тя да направи проучването.

Алън притвори очи и поклати глава.

— Кори! Не се предаваш, нали?

— Не.

Алън вдигна очи.

— Аз ще го направя. Все още ме бива в анализите.

— Не се обиждай, но искам да е Корин.

— Защо?

— Защото е способна.

— И аз съм такъв.

— Ти не си Корин.

— А тя е причината, за да измислиш този план.

— Отчасти. Истината е, че съм убеден, че подобно изследване си струва труда и парите.

— Това ми е известно и ако не се чувствах като човек, който трябва да вземе пари от брат си, отдавна бих ти го предложил.

— За пари не става дума, но има какво да се каже за нашето приятелство, за да си позволим да работим заедно — Алън му хвърли скептичен поглед, но Кори продължи: — С Корин не съм толкова близък.

— Колко си близък с нея? Видял си я веднъж за две-три минути у дома, а научих, че и тук си я виждал миналата седмица — гласът му бе предизвикателно обвиняващ. — Не ми каза, че си идвал, Кори.

— Минах набързо и само я поздравих.

— Но не и мен.

— Ти беше зает и не исках да те безпокоя.

— А Корин не беше ли заета? Хайде, давай! Искам да чуя какво се случи.

— Нищо не се случи.

— Така си и знаех. Доникъде няма да стигнеш с Корин.

Кори не възнамеряваше да каже на Алън за последната им среща в неделя сутринта. Ясно бе, че приятелят му не знае, което означаваше, че и Корин не бе обелила дума, нито се бе втурнала при него да търси спасение.

— Корин — заяви спокойно Кори, — е делова жена. Това е една от причините, които ме карат да настоявам тя да направи изследването.

— А другите причини?

— Ще впечатли всички в Хилтън Хед. Ще може да остане толкова дълго, колкото намери за добре, докато ти ще трябва да се връщаш тук, за да си вършиш работата.

— Виж, за това си прав. Никога не приемам работа, която да ме отделя задълго от седалището на фирмата. Истината е, че доста пътувам, а предпочитам да прекарвам времето си близо до Джули и децата.

— Това е едно от нещата, заради които те уважавам, Алън. Няма за какво да се обиждаш. Корин няма съпруг, нито деца. Освен за баба си, няма за кого другиго да се грижи.

— Тя ми е нужна тук. Ако си мислиш, че мога да я оставя цяло лято…

— Нима Корин е в състояние да скита цяло лято? — прекъсна го уж изумен Кори и продължи: — Ще поработи две седмици тук, две седмици там… Нали така работят сътрудниците ти? Не могат всичко да правят от офиса.

— Не, но… — гласът му бе дрезгав, а очите му се присвиха. — Има нещо прекалено лично, което ти не споменаваш.

— Нали ти каза, че Корин не е моят тип?

— Това не те впечатли особено. Искаше да я опознаеш и остави разговора висящ.

— Слушай! Не мога да се закълна, че жената няма да се влюби в мен.

Алън се изсмя.

— Кой да се влюби? Корин?! Половината си живот бих дал, ако знам, че ще дочакам този ден.

— Щом си толкова сигурен — разсеяно изрече Кори, — какъв е проблемът? Искам да се заеме с моето проучване, защото си разбира от работата и е на разположение.

— Кой ти каза, че е на разположение? Тя е затрупана с работа, на главата й висят половин дузина анализи. Казах ти. Нужна ми е тук.

— На разположение звучи неточно, става дума, че не е обвързана със семейство.

— Ще трябва да проверя графика.

— Хайде, Алън! Имаш още трима сътрудника. Ако Кори е толкова ценна за теб, това е, защото е по-добра от другите, не, тя е най-добрата. А аз искам най-добрата, така че защо възразяваш?

— Не ти вярвам.

— Какво значи това?

Алън безпомощно вдигна очи към тавана, после загледа портрета на Джули с децата.

— Отдавна се познаваме, Кори. Неведнъж сме били съперници за някое момиче, дори понякога сме се договаряли. И макар че всеки от нас пое по своя път след колежа, останахме приятели и добре знаем, че и двамата сме по малко откачени. За мен това се промени в деня, в който срещнах Джули. Така или иначе не желая някой, приличащ на мен да нарани Корин.

— Опитваш се да я защитаваш. Държа да ти кажа, че аз също съм пораснал. Макар и да не съм женен, не съм нито глух, нито сляп, за да не проумея, че с Корин не може да се играе на дребно. Вече ти казах, че няма да я нараня, какво още искаш?

— Да си тръгнеш и да си вършиш работата.

— Не мога да направя това.

Алън очакваше думите му. Съзнаваше, че приятелят му не би наранил Корин нарочно. Нещо се бе променило в израза му. Бе станал сериозен и настоятелен. За пръв път му хрумна, че Корин може да се окаже подходящият човек за Кори. Усмихна се. Допадаше му идеята да види най-добрия си приятел, свързан с жената, която чувстваше като сестра. Дори и да не станеше така, щеше да му вземе парите.

— Добре — мрачно му каза той. — Печелиш.

— Аз?

— Аха.

— И Корин ще направи проучването?

— Трябва да проверя. Ако има свободно време, твоя е.

— Я! На какво се дължи този обрат? — попита Кори, изпълнен с подозрение.

— Хрумна ми, че Корин може би не е в безопасност тук.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че тя е костелив орех. Ще ти се опре.

— По дяволите, човече! Искам да работи за мен, нищо друго.

— Ясно. Защо не й го съобщим веднага? Сигурен съм, че е в кабинета си — той посегна към телефона.

— Почакай — спря го Кори. — Не е ли по-добре да поговориш насаме с нея?

Алън се забавляваше с необичайната нерешителност на Кори.

— Защо? Нали вие двамата ще работите заедно…

— Тя… може би иска да размисли. Знае, че с теб сме приятели. Не искам да я поставям натясно.

— Съмняваш се, че може да откаже?

— Да работи с мен? — тази мисъл не бе минавала през ума му и той се уплаши. — Естествено, че не. Но е възможно да има някои съмнения… Ти можеш да я убедиш.

— Не на всяка жена се пада подобна чест, кардинале! — Кори нервно разхлаби възела на вратовръзката си. — Последен въпрос. Ако ти бях отказал, щеше ли да се обърнеш към друга фирма?

Кори се замисли, но реши, че моментът не е подходящ да проявява дързост.

— За нищо на света — отвърна. — Или Корин, или никой!

 

 

Корин предпочиташе да откаже, когато Алън обяви идеята за проучването, но успя да се сдържи и грижливо подбра думите си.

— Хрумването е добро. И двамата знаем, че бихме могли да набавим полезна информация. Правено ли е досега нещо във връзка с Хилтън Хед?

— Доколкото знам, не.

— Кой, освен твоя приятел участва? — бе доволна, че успя да запази хладнокръвие. Алън бе разбрал за срещите й с Кори.

— Не знам имената на останалите — отвърна Алън. — Кори подхвърли, че става дума за предприемачи, които подобно на него се занимават с хотелиерство и жилищно строителство. Знам, че там има сума ресторанти и магазини и предполагам, че собствениците биха искали да развиват туризма, но се съмнявам, че разполагат със свободни фондове, които да инвестират.

Корин кимна и прокара палец по дължината на носа си.

— Ти също би могъл да го направиш, Алън.

— Той иска теб.

— Каза ли защо?

— Каза, че сме приятели и аз имам достатъчно задължения на главата си. Каза, освен това, че си най-добрата и има право.

Изражението й не се промени, макар че се удиви на безочливостта на Кори. А в неделя сутринта бе изпитала съжаление за грубото си държание. Бе опитала да му обясни схващанията си и смяташе, че я е разбрал. Очевидно грешеше. „Каза, че си най-добрата.“

— Ласкателството няма да му помогне — промърмори несъзнателно и се стресна от собствения си глас. Вдигна очи към Алън: — Не искам да работя за него. Знам, че е твой приятел и все пак не би ли могъл някой друг да се заеме с изследването?

— Той помоли теб.

— Разбрах, но не е задължително да получи това, което иска. Имам толкова много работа, че…

— Повечето от която трябва да привърши през следващите седмици.

— Само през последната седмица получихме още две поръчки.

— А ти си способна да ги изпълниш наред с проучването на Кори.

— Неговото ще изисква време. Не става дума за еднодневна командировка. Хилтън Хед не е на две крачки. Трябва да постоя там, ако искам работата да бъде свършена както трябва.

Алън се ухили на усилията й да си търси извинения. Беше мила картинка. Кори бе направил силно впечатление на Корин, както и тя на него, което пък предизвикваше Алън да ги сближи.

Бе забелязал особено изражение в очите на Кори, тъжно и безпомощно. Кардиналът години наред бе живял като волна птичка, твърде дълго. Може би вече си търсеше гнездо.

Корин бе силна, уязвима може би, но силна. Колкото повече размисляше, толкова повече се убеждаваше, че ако съществува човек, способен да озапти приятеля му, това беше Корин.

— Може и да не е толкова лошо — безгрижно махна Алън. — Дори малко ти завиждам. Страхотно е да бъдеш там в средата на лятото.

— Страхотно е да си тук. Ако говорим за отпуска, аз отдавна съм планирала какво да правя.

Две седмици в малък хотел във Върмонт. Още преди три месеца бе направила резервацията си.

— Става дума за работа, Корин.

— Да.

— Изнервя ли те Кори?

— Да ме изнервя? — гласът й затрепери, но тя го овладя. — Защо би трябвало да ме изнервя?

— Мога да посоча няколко причини — Алън замислено потърка носа си.

— Фигурата му? Или стила му? Или фактът, че е агресивен, арогантен и нахален?

— Откъде измисли всичко това?

— Аз… По интуиция — забързано изрече тя. Имаше смътното усещане, че Алън се забавлява от мисълта за предстоящото близко сътрудничество между нея и приятеля му. — Боя се, че ще възникнат проблеми.

— О?!

— И двамата сме прекалено самоуверени и очаквам сблъсък.

— Това е работа, Кори. И преди сме имали трудни клиенти, но ти не си била стресната. Той няма да ти създава проблеми.

— И все пак не одобрявам хрумването ти — Корин непрестанно чуваше предупредителни звънчета.

— Тогава го приеми като нареждане от моя страна.

— Винаги съм казвала открито мнението си, дори и при преки заповеди от твоя страна.

Това бе самата истина, но си бе позволявала да го прави много рядко и само при случаи, когато същността на изследването влизаше в противоречие с нравствените й принципи.

— А ако приемем, че ми правиш услуга?

— Защото Кори ти е приятел?

— Да. И парите му имат цвета на парите на всеки друг. Уверявам те, че той ще плати, но тук става дума и за моята гордост. Искам да му дам най-доброто, с което разполагам.

— Ласкателството не ти помага — сухо вметна Корин.

— Добре, тогава да помислим за друго. Да приемеш работата като предизвикателство. Ще можеш ли да се справиш? С арогантен, нахален, досаден и настоятелен клиент като Кори Хардън и да свършиш работата с обичайната за теб вещина?

Най-накрая Алън бе прибягнал до аргумент, който му даваше шанс да спечели. Тъничка усмивка озаряваше лицето му, но в същото време се боеше. Бе пристъпил границите на добрия тон, опитваше се да принуди Корин да се съобразява с неговото достойнство, а през петте години, прекарани заедно, нейната гордост и достойнство бяха изворът на силата му. Тя се заемаше с най-трудните и безнадеждни проучвания и вършеше добре работата си.

— Гадна сделка — промърмори тя.

— Съгласна си, така ли?

— Да, съгласна съм — тя си пое дълбоко дъх. — И преди съм се справяла с агресивни клиенти.

— Кори е различен — подразни я той.

— Справяла съм се и с нахални, досадни и настоятелни типове.

— Но не и с Кори.

— Мога да се справя с Кори. Разбрано?

Алън я бе заставил да се съгласи. Дори в този миг да оттеглеше предложението си, тя щеше да възрази. Гордостта бе нещо забавно.

— Сигурна ли си?

Тя не си даде труда да отговори, дори не се замисли над въпроса му. Бе мотивирана, дори не бе недоволна от взетото решение.

— Какъв е графикът?

— Утре сутрин Кори ще бъде тук. Можете да поговорите и да уточните подробностите. Предполагам, че ще поиска да огледаш Хилтън Хед, може би да се срещнеш с другите от групата, преди да се заемеш с работата. Провери си графика и виж кога можеш да отидеш. Ако искаш, хвърли един поглед на онова проучване, което преди години направихме за „Мариот“. В голяма бъркотия се набъркахме тогава.

Корин запомняше всяка дума, като си мислеше, че предизвикателството, което бе поела, ще й се отрази добре. И изследването и мястото я привличаха. Фактът, че важен клиент можеше да се окаже бодил, не я притесняваше. Докато не пристъпваше границата на убежденията си, бе недосегаема.

На следния ден, когато от приемната я уведомиха за пристигането на Кори, тя вече бе готова за битката. Вместо броня си бе облякла сив делови костюм с остра яка и вратовръзка. Бе положила тъмни сенки около очите си, малко руж и червило, с което бе изчерпала палитрата си с цветовете на войната. Цялата нощ се бе подготвяла за приближаващия сблъсък.

За съжаление Кори не изглеждаше предизвикателно. Носеше памучни панталони, блейзър и мокасини. Вратовръзката му бе изкривена. Липсваше и самодоволството, което бе очаквала. На лицето му грееше заразителна приятелска усмивка.

— Алън ми каза, че си съгласна — обяви той. — Много се радвам.

— Той бе много настоятелен — Корин смутено се покашля и седна зад бюрото си. Стори й се неучтиво, че не му подаде ръка, но войната е едно, а любезността — друго. Не възнамеряваше да пристъпва правилата нито на едното, нито на другото.

— Заповядай, седни!

Той веднага се настани срещу нея и сплете пръсти.

— И така, откъде да започнем?

„Нямаш право да се държиш така с мен! Знаеш, че не желая да работя с теб, да бъда до теб. Ти си арогантен мръсник, знаеш ли?“

— Можеш да ми кажеш какво имаш предвид. Чух го от Алън, но по-добре ще е, ако го чуя от устата на коня.

— Наистина ли ти приличам на кон?

— Ами да! Прекрасен жребец. Това беше лоша шега. Извинявай!

Кори остави думите й да минат покрай ушите му. Разбра, че тя копнее за битка, но искаше да започнат на чисто. Знаеше, че могат да работят рамо до рамо и бе готов да намали крачка, за да се изравнят.

И така, той повтори казаното пред Алън.

— Нужна ни е информация, за да планираме бъдещото развитие. Можеш ли да ни я набавиш?

— Разбира се. Това е моята професия — и тя перифразира думите му: — Ако платиш добре, за теб ще се погрижат добре. Предполагам, че вече си се договорил с Алън и няма да плащаш?

— Напротив. Ще заплатя всички разходи. Искам работата да бъде изпипана и затова съм тук.

— О!

— Охо! А сега за информацията…

Корин се почувства зла и се засрами. Кори се държеше мило и любезно, с нищо не показваше, че е имало търкания помежду им. Тя си пое дъх и реши да последва примера му.

— Нужно ми е да знам колкото е възможно повече за Хилтън Хед. Вече прочетох нещичко…

— Кога?

— Снощи.

Той отметна глава назад и я изгледа с възхищение.

— Не е лошо, Корин.

— Не е добре, Кори. В библиотеката не открих много — ред-два в туристическия справочник и една-две статии в списанията.

— Не се безпокой, мога да ти изпратя цял куп публикации, но по-добре е да дойдеш сама и да минеш по маршрута на Кук.

Предизвикваше я. Не бе явно, не можеше да го открие в очите му, нито в гласа му. Държеше се спокойно и сърдечно. Но бе истинско предизвикателство. Проверяваше дали Корин ще се уплаши от пътуването, или ще отстоява докрай идеята си за самостоятелно проучване.

— Прекрасна идея. Така ще мога да видя какво предлага островът, пък и ще поговоря с другите от групата. Ще добия представа какво точно искате.

— Ще го уредя — кимна Кори. — Кажи деня и аз ще се заема с организацията.

Мисли си, че от малодушие ще определя датата след месец. Корин извади един календар от чекмеджето.

— Нека бъде следващата сряда, какво ще кажеш?

Точно след пет дни. „Да не си откачила, Корин? Не можеш да се справиш със задълженията си дотогава, нито пък да се подготвиш психически.“

— Мога да взема самолет рано сутринта, така ще имаме на разположение срядата, четвъртъка, петъка и съботата. Ако си свободен, разбира се.

— Ще бъда свободен — Кори не издаде вълнението си. — След малко ще позвъня на секретарката ми и ще й наредя да ти изпрати с бърза поща всичката налична информация. Така ще имаш възможност да я прегледаш още тук, а ако нямаш време, можеш да го направиш и в самолета. Аз ли да ти запазя билет?

— Не е нужно.

Кори измъкна една визитна картичка от вътрешния джоб на сакото си и я подаде на Корин.

— Обади се, когато получиш потвърждение на резервацията. Ще изпратим кола да те докара до Савана. Пътува се доста, някъде около четиридесет и пет минути.

Тя остави картичката.

— Звучи прекрасно.

— Е, добре — учтиво се усмихна Кори и се изправи. — Засега се разбрахме.

Корин отбеляза ангажимента върху календара.

— Разбрахме се. Ако междувременно изникнат въпроси, ще се обадя. Ще се видим следващата сряда.

Луда! Напълно луда.

Кори понечи да й протегне ръка. Искаше му се да докосне тънките й пръсти, нежната кожа, но размисли. Бе решил срещата им да бъде делова и кратка, невинна. Не бе сигурен, че ако се допре до нея ще успее да се сдържи. Не и след като бе седял пред тъмния й взор. Желаеше я, но не бе настъпил мигът. Скоро, скоро щеше да се пребори с нея. На своя земя.

Кори напъха ръце в джобовете си и се усмихна.

— До скоро — тихо промълви и си тръгна.

Корин остана с поглед, прикован във вратата, дълго след като Кори бе изчезнал. Тръпки разтърсиха тялото й. Беше прекалено красив.

Учтивото му държание беше преструвка.

„Мнителна си!“

„Съмнението дава сила. Трябва да бъдеш нащрек.“ И все пак, бе пленителен. И опасен.

„А когато ти подаде визитната картичка, не забеляза ли малките косъмчета, прокрадващите се под ръкава на ризата му?“

„Не.“

„Бяха със същия медночервен цвят на косата му.“

„Ами усмивката му? И онези трапчинки на бузите… Бас държа, че се бръсне два пъти дневно.“

Никога нямаше да узнае. Не можеше да допусне близост помежду им. Край.

„Съблазнява ме. Поставя на изпитание волята ми. Ще го държа на една ръка разстояние.“

 

 

Колата, която очакваше Корин на летището в Савана бе ниска, спортен модел, черна и принадлежеше на Кори. Бе очаквала нещо подобно. В края на май бе доста топло по тези места. Чудеше се какво ли е в Южна Каролина. В Джорджия със сигурност бе още по-зле. Имаше чувството, че ще се разтопи под лъчите на слънцето, когато Кори подкара колата към нея.

Бе облечен небрежно, с широки панталони и огромна риза с къси ръкави. Със златисточервена коса, зеленоок и усмихнат, той пое багажа й, преметна го на рамо, заобиколи колата и отвори учтиво вратата.

— Как мина полетът?

— Добре. Много гладко.

— Пристигнахте навреме. Не е имало закъснение и в Атланта.

— Не.

— Имала си късмет. Нахраниха ли ви?

— Закуска.

Не бе яла много. Стомахът й се бунтуваше.

— Щом стигнем острова, ще обядваме.

Кори се плъзна на шофьорското място и намести пътната чанта между седалките. Корин измъкна книга джобен формат и я постави върху коленете си. Кръстоса крака, обути в бели памучни панталони. Придърпа надолу сиво-синята си блуза, а Кори решително включи двигателя и потеглиха. От климатичната инсталация нахлу струя хладен въздух.

— О, така е добре — Корин се пресегна и закопча предпазния колан. — Не очаквах такава жега.

Бог знае дали изобщо бе подготвена за това пътуване!

— Не се тревожи. Навсякъде има климатични инсталации. Само на плажа няма — той хвърли един поглед към гърдите й, през които минаваше коланът и притискайки ги леко, увеличаваше обема им. Едва ли Корин съзнаваше предизвикателността на позата си.

Кори въздъхна и погледна в огледалото за обратно виждане.

— Получи ли материалите, които ти изпратих?

— Да. Благодаря ти. Информацията бе ценна.

Толкова бе сдържана, че с поведението си чак го забавляваше.

— Уредил съм среща с неколцина от другите собственици на хотели и магазини. Могат да ти дадат някои идеи, но аз предполагам, че ще разбереш дори и само ако слушаш разговорите им. Сигурно ще измислиш невероятни гледни точки за анализ, които на нас и след сто години не биха ни хрумнали.

Тя кимна. Той беше внимателен и изпълнен с добри намерения, идеалният клиент. Би ли могла да му каже, че не бе спала последните пет нощи?

— Това Савана ли е? — тя се взираше през предното стъкло. — Изглежда… по-скромно, отколкото съм си представяла.

— Дипломатична си. Аз бих казал, че е съборетина. Това е краят на града. Покрайнините на Савана не са нещо необикновено, но имат своето очарование. Ще минем през една историческа местност, която, ако желаеш, можем да разгледаме следобед.

— Чудесно, стига да имаме време. Аз предпочитам да започна работата по проучването, колкото е възможно по-скоро.

— Дългосрочно проучване ли имаш предвид?

— А ти?

— На мен информацията ми трябва още днес — Кори смръщи вежди предизвикателно.

Корин се опита да се концентрира.

— Ако всичко върви добре — по предварителния ми план, ще имаш резултатите от проучването една седмица след завръщането ми в Балтимор.

— Предварителен план? Какво имаш предвид? Самата анкета?

— И това, макар че има други начини, за които трябва да се помисли.

— Какви?

— Трябва да открием подходящата форма.

— Какви са възможностите?

— При проучването може да се използват три метода. Първият е телефонно интервю. Може да се изготви извадка, като се използва случаен подбор на абонати от телефонния указател или от списъците с клиентите на туристическите агенции. Не мисля, че този метод е най-добрият за нашия случай. Вторият е анкета по пощата. Мисля, че една внимателно разработена версия на метода е най-подходяща.

— Продължавай!

— Мислех си да оставяме анкетни карти във всяка хотелска стая в продължение на определен период от време, един месец. Участието ще е доброволно. В миналото използвахме поощрения, например предоставяхме безплатни напитки като компенсация за попълването на пълната анкетна карта, но подобно нещо привлича преди всичко пияниците.

— Не ги изключвай! В един бар се правят пари.

— Така е, но ако искаме да разширим обхвата на проучването, ще трябва да измислим други награди. Не ме питай какви, зависи от разходите, които ще можем да си позволим. Поощренията оскъпяват работата. А в известна степен зависи и от непосредствените ми впечатления.

— А гостите?

— Картите могат да им се дават, когато се регистрират и да се правят известни отстъпки в цената срещу задължението да ги попълнят.

— Не е лошо.

— Третата възможност — продължи Корин, вдъхновена от одобрението, — е директно интервю.

— Нещо като игра на въпроси и отговори? Да и не?

— Да, но бихме могли да излезем от ограниченията, до известна степен, разбира се.

— Докато отговарящият не получи схващане на пръстите — избоботи Кори и Корин не можа да сдържи усмивката си.

— Не точно това имах предвид, но ефектът е същият. Въпросниците се разработват в две форми. Едната, затворената, изисква попълващият да определи възрастта си, семейното положение, доходите си, броя деца. Втората се нарича отворена форма, в която той или тя добавят бележки с описание на предпочитанията си по време на престоя и какво би ги накарало да се върнат. Хората ще има да пишат… Ако можем да използваме въпросниците и да ги комбинираме с разговор, бихме могли да задълбочим изследването.

Кори искрено се наслаждаваше на думите на младата жена. Гласът й бе мелодичен и той се чудеше дали тя го съзнава. Вероятно не. Бе заета с изложението на идеите си и не обръщаше внимание какво става около нея.

— Как ще подходиш към организацията на разговорите?

— В анкетните карти ще включим специален въпрос.

— Срещите в съответния хотел ли ще се провеждат?

— Вероятно, но ми се иска да помоля отговарящия да се свържем с него по-късно. Достатъчно е да попълни картата, не е нужно да отнемаме повече време от ваканцията му. Така, след като се прибере у дома, мислите му отново ще се върнат към спомените от хотела. Разговорът може да се проведе и по телефона на този етап. Разбира се, извадката ще бъде по-малко представителна, но отговорите ще ни помогнат.

— Не е лошо — повтори Кори развеселено. — Доста си помислила над това, нали?

— Това е работата ми.

— Позволява ли ти работата да си отдъхнеш, докато си тук?

Започваше се.

— Само когато съм си изпълнила задълженията, а това значи през нощта, когато съм сама в стаята си.

— Това по законите на Алън ли е?

— Това е по моите закони — тя впери поглед пред себе си.

— Ами аз? Не мога ли да добавя нов закон? Все пак аз съм шефът.

Тя кимна и въздъхна отегчено.

— Добре. Какъв е твоят закон?

— Храна три пъти дневно плюс почивка за кафе — вдигна рамене Кори. — Може би поглед към нощния живот.

— Така ли?

— Да. Нали сама трябва да провериш какво предлага островът.

— Без крайности.

— Нима би нарекла един концерт, танци или разходка по плажа на лунна светлина крайности?

И още как, помисли си тя. Е, първото бе безобидно, но второто и третото…

„Задават се неприятности, Корин! Не е в твоя стил, нито е подходящият за теб човек. Вероятно е превъзходен танцьор и ще те придържа близо до себе си, съблазнително близо. А на плажа ще свали обувките си, ще навие крачолите на панталоните, ще протегне ръце към теб и ще зашепне омайни думи в ухото ти. И тогава ти ще си спомниш за дългите години, прекарани в самота, когато единственото ти желание беше да си с родителите си, а те безгрижно пропиляваха дните си, сменяйки един партньор с друг. Ще се сетиш за онази нощ, когато се закле никога да не постъпваш като тях. Тогава се грижеше за Роксана и искаше някой да се смили над теб и да свали от плещите ти този товар. Ще си спомниш за Том О’Нийл, Ричард Бейтс, Шон Хигинс и Питър Франк и каква сигурност излъчваха. И ще разбереш, че животът ти никога не би бил сигурен, ако се обвържеш с Кори Хардън…“

— Хей! — Кори леко докосна коляното й. — Добре ли си? Не исках да те притеснявам. Свободна си да правиш каквото искаш. Изборът е твой.

Корин се сепна. В очите й проблесна паника. „Изборът е твой!“ Точно тук беше проблемът. За пръв път Корин пожела да се разхожда по плажа на лунна светлина с един очарователен мъж. Но не беше ли изкушението коренът на злото?

— Корин?

— Добре съм — тя бавно вдигна глава и се загледа напред. — Добре съм.

— Ще ми направиш ли една услуга? — той нежно покри дланта й.

— Каква? — тя не смееше да си поеме дъх. Не знаеше как да реагира, как да му отвърне…

— Слънчевите ми очила. В жабката са. Би ли ми ги подала?

Слънчевите му очила.

— Разбира се.

— Благодаря. Така е по-добре. На идване бе сумрачно, но сега слънцето е ярко. Нося контактни лещи и съм чувствителен към светлината.

— Лещи?

— Невероятно, нали? Сигурно си започнала да мислиш, че съм идеален и сега те разочаровам, като ти съобщавам, че съм късоглед. Всичко ли провалих?

Предизвикваше я.

— Защо носиш контактни лещи? Очилата ти стоят добре.

— Суетен съм. Признавам. Освен това с лещите виждам по-добре — добави той. — Не ми се налага непрестанно да ги търся.

— Никога не бих се досетила, че носиш лещи.

— Защото не се взирам напрегнато и не присвивам очи? Едно време правех точно това и искам да ти кажа, че бе ужасно. Бях първокурсник в колежа и се опитвах да очаровам всички. Бях готов да ходя като слепок и тогава се появиха меките лещи. За мен това бе като огромно парче торта.

Корин се обърна към него.

— Значи тези страхотни зелени очи не са твои? Какъв цвят са очите ти?

— Зелен.

— Не, не. Твоите очи.

— Зелени. Лещите са безцветни.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Страхотно зелени…

О, Корин! Как можа?

— Надявам се, че не си боядисваш косата.

— Да си боядисвам косата? Хей, шегуваш ли се? Вярно е, че нося лещи, защото съм късоглед, но останалата част от мен си е истинска — той проточи врат, протегна ръка, посочи бедрото си. — Давай! Пипни! Никакво дърво, никаква пластмаса!

— За мен са достатъчни думите ти.

— Не че винаги косата ми е била със същия цвят. Като бях дете, беше светлочервена. Оттогава е и името…

— Името?

Той я стрелна с очи и разбра, че тя няма представа за какво говори.

— Няма значение — промърмори той.

— Какво име?

— Не е важно.

— Щом не е, защо не ми кажеш?

— Откъде това внезапно любопитство?

— Защото ти ми пусна мухата в главата. Как са ти казвали?

— Мислех, че Алън ти е казал. Винаги го прави — той неспокойно се размърда на мястото си.

— Кори…

— Кардиналът. Следа от миналото ми — той въздъхна. — Да спрем дотук.

Внезапно Корин се разсмя и Кори се почувства смутен. В смеха й нямаше нищо подигравателно, смееше се от сърце.

— Кардиналът?! Страхотно! Предполагам, че няма нищо общо с религиозната ти принадлежност?

— Не съвсем. Знаеш ли, че за пръв път те виждам да се усмихваш?

Усмивката й угасна.

— Е, правя го понякога.

Не знаеше защо го направи този път, може би бе свързано с факта, че съществуваше нещо, което прави Кори уязвим. Бе късоглед и преди години е имал яркочервена коса, което му е спечелило прозвището Кардинала. Нямаше нищо смешно в късогледството, нито в прякора му…

— Би трябвало по-често да се смееш — каза й той. — Приятно е да те слуша човек.

— Сигурно — тя извърна очи.

— О, Господи! Ето пак! Кори, нямо нищо лошо в смеха, дори и ако е за моя сметка.

— Трябва да признаеш, че прякор като Кардинала е малко необичаен.

— Признавам — той замълча. — Допускам, че навремето…

— Кога?

— Когато всички имаха прякори, само че моят бе достолепен. Нали?

Корин не желаеше да отговори и само го изгледа, изпълнена със скептицизъм.

— Не приличаш на червенокосите. Кожата ти не е толкова светла.

— Някой от рода на майка ми е имал червена коса. Аз съм я наследил. Това е всичко.

— Познавам мъж, когото наричат Сребърната лисица — тихо изрече Корин. — Дължи го на сивата си коса. Бе посивял още преди да навърши трийсет. Прякорът му остана, макар днес някои от приятелите му да са по-бели от него. Харесва му, че го сравняват с лисица. Подвижна и хитра. Защо те наричаха Кардинала?

— Е, дължи се на факта, че вечно прехвръквах насам-натам.

— Евфимизъм.

— По дяволите, Кори! Вече съм ти казвал. Никога не съм бил светец.

— Казвал си го.

Кори изсумтя, но не продума повече. Беше ядосан на себе си, че бе споменал прякора си, защото бе извадил на показ нещо, което упорито криеше от нея. От друга страна, тя се бе разсмяла.

Не се срамуваше от миналото си. Не можеше да скрие какъв е бил и какъв не би желал да е. Ако го приемеше такъв какъвто бе в този миг, би понесла и историята с миналото му.

Нужно бе да намери златната среда, щастливия компромис. Малко лудории, известно благоприличие. Би се справил с това. А тя не би могла да му устои.