Барбара Делински
Червенокосият изкусител (2)

Втора глава

Кори не умееше да организира добре нито времето, нито работата си. Секретарката му поне два пъти дневно спасяваше по нещо от пастта на машината за унищожаване на документи. А икономката му заплашваше, че ще го напусне всеки път, когато откриеше доматен сос във фризера редом със замразената пица или намереше разтопен сладолед, оставен в кухненския шкаф до овесените ядки.

Кори изтъкваше, че животът е твърде кратък, за да се тревожи за баналностите на всекидневието, но истината беше, че често мисълта му изпреварваше движението на ръцете и приключваше, преди работата да е доведена докрай.

След пътуването до Балтимор съзнанието му непрестанно бе заето и умът му трескаво работеше. Представяше си ново посещение при Алън, по време на което успява да придума Корин да приеме поканата му за вечеря и върху устните му изгряваше усмивка. След това си представяше как отиват заедно на пикник и тя се залива в смях от шегите и закачките му. При третата им среща тя слага светъл руж върху страните си, на четвъртата променя консервативния стил на облеклото си, а по време на петата — той сваля дрехите й и под тях открива една страстна жена…

Да фантазира бе едно от любимите му занимания.

Като дете си представяше, че е собственик на голяма сграда. И веднага щом се дипломира, той наистина закупи една. Не бе в най-престижната зона на Филаделфия, но не това бе важното. Той я преустрои и ремонтира и тъкмо когато съседите му бяха завладяни от идеята да притежават имот в големи здания, я продаде като взе пет пъти повече от онова, което бе заплатил.

Още не бе засъхнало мастилото от подписа върху окончателния вариант на договора за продажба, когато закупи парче земя в крайградската част. Там построи своя офис комплекс.

Преди да завърши строежа, му хрумна да гради търговски център. Сдружи се с група инвеститори и започнаха работата по строежа на тридесет и пет етажен център. Едва приключила работата по изливане на основата, той си представи как купува хотел, нещо, което извърши три пъти.

Но жена никога не бе властвала във въображението му. Още от времето, когато беше шестнадесетгодишен, вземаше жената, която пожелаваше. Корин Фремонт обаче не беше негова, не можеше и просто така да я вземе. Не че я желаеше като жена… Само искаше да я опознае.

Първоначалната му реакция бе възпламеняваща. Корин бе невероятна. Различна. Следователно, налагаше се да приложи различен подход. Трябваше да играе по нейните правила. Поне в началото.

Ето защо изчака да минат три седмици, преди да се опита да се свърже с нея. Даваше й време. Не я насилваше. Искаше му се да осмисли писмото му и се надяваше, че ще го пожелае.

Беше вторник следобед. Корин бе на работа, когато телефонът иззвъня. Тя разсеяно вдигна слушалката.

— Да?

— Корин? Кори Хардън е.

Тя смръщи вежди в усилието си да се концентрира. Тъкмо пишеше увода за ново проучване и беше замислена. Не забеляза, че повикването не бе минало през телефонната централа. Тя остави молива си.

— Здравей, Кори! Как си?

— Добре, благодаря. А ти?

— Много добре — внезапно се сети за обещаната целувка. — Ако търсиш Алън, ще те разочаровам. Не е при мен. Провери ли в кабинета му?

— Не търся Алън. Търся теб. Слушай! Знам, че си затънала до ушите в работа, но тъй като в момента съм в Рочестър, мисля, че мога да прекарам час-два в Балтимор, преди да тръгна за Атланта. Какво ще кажеш, да се видим ли за вечеря?

— Съжалявам, Кори. Не мога.

— Пак ли изоставаш от графика?

— Вече сме обсъждали този въпрос.

— Можем да опитаме отново. Не възразявам.

Смешното беше, че ако не го бе виждала, Корин би се поддала на невинно звучащия му глас и би приела поканата. Но го познаваше. Беше истинска напаст.

— Аз възразявам. Ще умра от скука.

— Скука? И дума да не става! Обвинявали са ме в импулсивност, лекомислие, какво ли не, но никой не ме е намирал за скучен човек.

Ха! Като че ли не се досещаше! Защо иначе би му отказвала?

— Не мога — сухо отсече тя.

— Не е възможно непрестанно да работиш. Трябва да вечеряш.

— Не е това, Кори. Имам други планове.

— О! — въздъхна той. — Отново семейна вечер. Съпругът и децата.

— Точно така. Понякога са доста изнервени, ако ме няма.

— Разбирам — инстинктът му го караше да настоява, но той се предаде, защото не бе срещал жена като Корин. — Може би ще се видим друг път?

— Може би — равнодушно изрече Корин.

— Е, добре. Ще трябва да бродя сам няколко часа.

Сърцето на Корин не можеше да бъде сломено лесно.

— Едва ли — отвърна му тя. — Ще си намериш компания. Стюардесите също трябва да убият двата часа преди полета.

— Не се интересувам от стюардеси. Пък и в последно време авиокомпаниите предпочитат да назначават мъже.

— Така и трябва да бъде.

— Хайде сега, това не е някоя мръсна работа. Стюардесите може и да приличат на келнерки, но човек си прекарва добре времето с тях.

— Така е. Не е ли чудесно тогава?

Кори се засмя. Можеше да се закълне, че и тя се усмихва.

— Едно на нула — предаде се той. — О! Току-що обявиха полета ми. Не искам отново да ги карам да го бавят заради мен.

— Отново?

— Имам лошия навик да закъснявам. Авиокомпаниите ме познават.

— Често ли пътуваш?

— Много.

— С какво точно се занимаваш?

— Ох, по дяволите! Ето че пак го обявиха. Последно повикване. Наистина трябва да побързам, Кори. Ще ти звънна по-късно. Става ли?

Корин не би желала да обсъждат този въпрос, затова отговори сякаш не бе чула последните му думи:

— Приятно пътуване!

— Благодаря — той остави слушалката. Усмихваше се, когато тръгна към самолета.

„С какво точно се занимаваш?“

Не можеше и да мечтае за по-добър край на разговора. Ще я остави да се чуди. Беше заинтригувана. Началото бе поставено.

Корин не беше любопитна или поне така си мислеше. Странно защо, лицето на Кори Хардън току изникваше в съзнанието й в най-невероятни мигове. Предната вечер например, когато Том О’Нийл я караше с колата си у дома й след едно приятно представление.

Предполагаше, че би могла да разпита Алън за подробности около личността на Кори, но гордостта й не позволяваше да го стори. От една страна, добре съзнаваше, че двамата бяха приятели, а от друга — съществуваше упоритото и ясно изразено нежелание на Алън тя да се сближи с Кори. Не искаше шефът й да разбере, че Кори й бе телефонирал, за да не създава конфликт между двамата.

Той бе пълна противоположност на типа мъже, който й допадаше. Том например, беше счетоводител, среден на ръст, с прилично телосложение. Бе й приятно да излиза с него. Беше винаги любезен и сдържан, освен това споделяше нейното влечение към точните науки. Би желал, както и Корин, да задълбочат връзката си, което правеха като от време на време вечеряха заедно, ходеха на кино или на театър. Но не се виждаха повече от два пъти месечно и бяха просто приятели. Платонични.

От време на време се срещаше и с Ричард Бейтс. Два пъти женен и два пъти развеждан. Непрестанно бе забъркан в някаква история. Затова понякога се нуждаеше от стимулиране на интелектуалната си дейност. Кори бе отличен слушател и с охота спореше с него.

Имаше и други мъже в живота й, с които се срещаше веднъж на няколко месеца, имаше и такива, които бяха вече в миналото. Мъже с различни занимания и професии. Кори ги възприемаше като допълнения към всекидневието си, от което с лекота можеше да се отърве.

Не се искаше кой знае колко ум, за да прозре, че Кори Хардън не бе човек, който би се съгласил да бъде допълнение, нито бе нужно остро зрение, за да види, че той би бил в противоречие с начина й на живот. Изразено в цветове, това означаваше, че той е в тициановочервено, а тя е бледорозово, тюркоазнозелено до нейното бебешко синьо, искрящият цвят на млада трева срещу приглушения маслиненозелен цвят.

Мъжете в живота й бяха в сиви, никога в ярки цветове. И тя бе доволна от това.

Дните минаваха и Корин почти не се сещаше за Кори. Сякаш бе гледала филм на ужасите и известно време бе прекарала, обмисляйки видяното. Бе заета с работата си, с мислите си за Роксана, с плановете си за почивните дни в края на седмицата, с предстоящата ваканция или пък размишляваше за своите задължения към баба си. Нямаше свободен миг, който да пропилее заради Кори Хардън. Очакваше споменът й за него да изчезне постепенно в мъглата на забравата.

Един късен следобед в началото на месец май го съзря, изправен на прага на стаята й. Бе минал почти месец от последната им среща и тя го бе изтрила от паметта си.

Бе впечатляваща фигура, но това й бе вече известно. Умееше да се превъплъщава в различни роли. Този ден бе официален, облечен в скъп, шит по поръчка летен костюм, бяла риза и връзка на сиви и сини райета, носеше италиански обувки от мека кожа. Косата му бе подстригана в модерна прическа.

За трите пъти, когато го бе виждала, само едно нещо бе непроменено. Очите му. Зелени, проницателни. Понякога погледът му бе мек и нежен. Привличащ.

Корин не желаеше да бъде привличана. Не желаеше да бъде изследвана. Искаше той да изчезне в облак прах и нито да го вижда, нито да чува за него.

Тя притвори очи, но когато ги отвори отново, той не бе изчезнал.

— Пак работиш, както виждам — подкачи я той, без предисловие и се облегна на вратата. Под маншета му проблясваше златна верижка на скъп часовник.

— Точно така — отвърна Корин и нарами купчина папки от бюрото си. — Тъкмо се канех да тръгвам…

— Къде отиваш?

— На съвещание.

— Тук ли?

— Да. Програмистите ми чакат инструкции — истината беше, че програмистите я очакваха по-късно. Не я вълнуваше особено дали бяха готови. Кори Хардън нямаше как да разбере какво става зад затворените врати на залата.

— Мога ли да дойда с теб?

Тя притисна купчината документи до гърдите си.

— Боя се, че не.

— Защо?

— Информацията е поверителна. Клиентите ни не биха желали да се шуми, а освен това работата е спешна.

— Никому няма да кажа. Нито дума.

Като приближи до Кори й се наложи да извика на помощ цялото си хладнокръвие. Бе висок мъж, с широки рамене. Освен това в очите му блестяха весели искрици.

— Защо се интересуваш от съвещанието ми?

— Искам да видя какво правиш.

— Защо?

— Защото изглеждаш много компетентна. Може да науча нещо.

— Да не мислиш да ми ставаш конкурент?

— Не съвсем — изви устни той.

— Тогава на какво бих могла да те науча?

— Техниките на ръководство си приличат. Би ми било приятно да видя как се отнасяш с програмистите си.

— Ти приличаш повече на управител, отколкото на ръководител на някаква дейност.

— Така е, но всеки управляващ е и ръководител в известна степен.

— Какво управляваш? — прекъсна го тя.

Кори се забавляваше с играта на думи. Корин бе достоен партньор в интелектуалните закачки. Би могъл да й каже: „Управлявам необвързани млади дами. Това плаши ли те?“, но тя не би одобрила думите му, затова отвърна:

— Притежавам хотели. И се боя, че не се справям добре с ръководството им. Обикновено поверявам това на специалистите. И така, мога ли да дойда с теб на съвещанието?

— Хотели? Впечатлена съм.

— Мога ли да дойда?

— Колко хотела?

— Три. Какво ще кажеш за съвещанието?

— Имаш ли и в Балтимор?

— Съвещание ли? Не, този път не.

— Хотел.

— С това се занимавам — въздъхна Кори. — Защо отбягваш въпроса?

— Защото вече два пъти ти отговорих — тя мина край него и излезе от кабинета си.

— Отегчих ли те? — забърза след нея Кори.

— Да.

— Защо?

— Защото приличаш на кон, който се старае всячески да получи бучка захар.

— Кон. Това е нещо ново — Кори отпусна ръце. — Но аз не искам захар. Искам да ми отделиш малко от времето си.

— За какво?

— За да поговорим. Просто да поговорим.

— По-тихо! Освен ако не искаш да прибавиш и смущение към обзелото ме отегчение.

Импулсивността бе типична за Кори, част от него, като червеникавата му коса. Той протегна ръце и загради Корин. Възнамеряваше да се възползва от внезапността на действието. Тя се облегна на близката стена. Бе в клетка, чиято врата бе тялото на Кори.

— Ще прибавя не само смущение към списъка ти — прошепна той, — ако не ми обърнеш малко внимание. Не ме питай какъв е смисълът, защото не знам. Знам само, че искам да поговоря с теб — тя отвори уста, но не произнесе нито звук. — „За какво?“, това се канеше да попиташ, нали? Вече те познавам. Бърз отказ, изречен от прекрасни устни. Само че аз искам повече и няма да се помръдна, докато не го получа. И така, какво предпочиташ? Сцена във фоайето или мирен тих разговор след съвещанието?

— Мислех, че искаш да присъстваш?

Застанала на ръка разстояние от Кори Хардън, опиянена от топлината на тялото му и от аромата на мъжественост и чистота, която не би могла да бъде сътворена от цялата парфюмерийна индустрия и за хиляда години, Корин усети, че нещо у нея се променя. Не й харесваше, но бе факт.

— Излъгах — призна тихо Кори.

— Значи сме квит, защото и аз нямам съвещание — тя се опита да се измъкне от ръцете му, но той я притисна по-силно към стената. Ръката й с папките, бе единствената преграда между телата им.

— Значи ще поговорим.

Косата й се бе разрошила и се спускаше върху зеленикавата рокля. В очите й се четеше страх и предизвикателство.

— Наистина имам много работа. Срещата ми с програмистите е по-късно. Ако не успея да приключа преди това с тези книжа, за тях съвещанието ще бъде чиста загуба на време.

— Тогава по-късно. Ще поговорим по-късно.

— Не мога. Ще продължим до края на работния ден, а след това имам среща.

— Хайде да престанем с шегата за съпруга и децата.

— Добре. Ще вечерям с баба ми.

Кори приближи още повече. Бузата му докосваше нейната, а устните му опираха в извивката на ухото й.

— Опитай отново.

— Така е — с треперлив глас изрече Корин, притвори очи и без да осъзнае какво прави, завъртя глава и опря плътно лицето си в неговото. Сякаш през тялото й премина искра. Погледна го.

— Обещах на баба да я заведа някъде.

— Пийни нещо с мен и след това я вземи.

— Не мога. Тя трябва да се нахрани точно в шест. Кори, моля те, дръпни се. Някой може да влезе и…

— Защо трябва да яде в шест? Болна ли е?

— Тя винаги вечеря в шест. Моля те, Кори…

— Вземи ме с теб.

— Не мога. Ще бъде потресена.

— Аз ще я очаровам.

— Ти ще я ужасиш.

— Както ужасявам теб?

— Ти не ме ужасяваш, Кори…

— Искам да се запозная с баба ти.

— Не, не става. Тя е особнячка.

— И ти си същата. Предизвикателството си струва.

— Аз предизвикателна ли съм?

— Да.

— Затова ли си така досаден?

— Да.

— Ако се съглася да поговоря с теб, ще се махнеш ли?

— Ще реша след това.

— Кори…

— Кори?

— Това не е шега! — тя протегна ръка в опит да го отблъсне. — Пусни ме!

— Приятно ми е да ме докосваш.

— Моля те! — тя отдръпна ръката си.

— Ще поговориш ли с мен?

— Да.

— Кога?

— Не знам…

— Кога?

— Утре.

— Утре по кое време?

— Ами… в десет съм на аеробика. Можем да изпием по едно кафе в единайсет, но в дванайсет на всяка цена трябва да съм у дома.

— Защо?

— Трябва да почистя, а от един съм бавачка.

— Бавачка?!

— Моля те, Кори.

Той зашепна отново, но не бе склонен да я пусне, преди да получи обещание.

— Добре. Ще се разберем утре. Къде да се видим в единайсет?

Тя измърмори набързо адреса на едно малко кафене, недалеч от сградата, където се водеха заниманията по аеробика.

— Къде се провеждат заниманията по аеробика? Ще те чакам там. Не ти вярвам, ще се опиташ да ме измамиш.

Тя се засмя.

— Затова ще ме преследваш като куче-следотърсач, така ли? Не става.

— Къде се провеждат заниманията?

Тя стисна зъби, но той я притисна силно до себе си и тя бе принудена да назове адреса.

— Благодаря ти — рече й той и се отдръпна. Усмихна й се. — Не беше лошо, нали?

— Държа се като хулиган.

— Понякога се налага да си малко по-нахакан, за да получиш онова, което искаш. Ако още в началото се бе съгласила да се срещнем, нямаше да се налага да нахалствам. Запомни едно, Корин. Захарта с всеки изминал ден става на оцет. Ще те чакам в единадесет утре сутринта. Чао!

Той се завъртя на токовете на обувките си и изчезна. Тя се опита да се успокои и остави папките върху бюрото. Сякаш нищо не се бе случило.

„Нищо не се е случило, повтаряше си тя.“

Нищо? Защо се опитваше да отрече обзелото я безпокойство?

Той имаше право. Не му оставаше друг изход. Не можеше да приеме отказ. Беше упорит и арогантен. Но какво от това? И защо трепереше цялата?

Не можеш винаги да постъпваш както си искаш, Корин.

Не можеш!

Корин се появи след заниманието по аеробика изцедена. Поне така си представяше, че изглежда. Косата й бе влажна и се виеше на масури около врата й. Нямаше никакъв грим. Беше облечена в дреха с цвета на горчица, която след многократно пране бе избеляла. Да не говорим, че беше потна и едва ли ухаеше приятно. Точно по плановете й.

За съжаление Кори нямаше нищо против вида й.

— Не мога да повярвам! Изглеждаш страхотно!

— Може би… — тя го изгледа с недоверие. Трябваше да предположи, че на първата среща ще се държи очарователно. Дори съжаляваше, че вратата на залата няма прозорец. Искаше й се да я бе видял как играе под звуците на музиката.

— Как мина? — попита я и протегна ръце към нея.

— Не ме пипай! Ужасна съм!

— Не си ужасна — този път той сплете ръце с нейните. — Приятно ли беше?

— Винаги е приятно.

— Всяка неделя ли идваш?

— Да.

— Сърдита ли си ми?

— Да.

Всъщност бе сърдита на себе си. Би могла да вземе един душ, както правеше всеки път, но бе уверена, че ако изглежда неприятно, Кори ще я остави на мира. Е, не бе познала. И сега се чувстваше депресирана и грозна. Сърдеше се и на Кори, заради това че не се бе отдръпнал при вида й, че изглеждаше невероятно елегантен в джинси и поло.

— Струва ми се, че трябва да сменя групата — каза Корин. — С тази не си почивам достатъчно.

— Това ли търсиш, отмора?

Бе мярнал, че излизащите жени, които се отправяха в различни посоки, бяха по-пълни от нея. Със сигурност Корин не посещаваше часовете по гимнастика, за да контролира теглото си.

— Да.

— Добре. Искаш ли да се поразходим, преди да пием кафе?

За нейно изумление точно това и направиха. Вървяха мълчаливо, докато тя не започна да се отпуска. След време приседнаха до масичка в кафенето.

— По-добре ли си?

— Да — уверено изрече тя, примирила се с вида си.

— Радвам се.

Кори взе менюто от поставката и й го подаде.

— Някакви предпочитания?

— Кафето тук е превъзходно.

— Нещо по-солидно?

— Царевичните кифли ги правят на място.

— А малко протеини?

— Да не си побъркан на тема здраве?

— Не, просто съм гладен.

— В такъв случай — направи тя знак на келнерката да приближи — ще поръчам за двамата.

— Два големи портокалови сока, два омлета със сирене и бекон и… Сладоледът пресен ли е? — момичето кимна и Корин продължи: — Два сладоледа и две чаши кафе без кофеин.

— Ами онези кифлички? — Кори бе стъписан от последователно изредената поръчка.

— Току-що опечени.

— Прибавете тогава няколко към поръчката. Благодаря ви.

— Каниш се да изядеш всичко това? — Корин сякаш не вярваше на ушите си.

— Е, какво е една кифличка след всичко онова, което ти поръча?

— Нищо, като се има предвид, че през последния час съм изгорила поне петстотин калории. Какво е твоето извинение?

— Бягах по покрива на хотела.

— Ти не си бягал…

— Не, но направих една дълга разходка заедно с теб. Но така или иначе, аз съм по-едър от теб и се нуждая от повече храна.

Съзнавайки ръста на Кори, тя замълча. Облегна се и зачака търпеливо. Очите й сякаш казваха: „Е, нали искаше да говорим. Давай!“

— Приятно местенце — той отклони погледа си от нейния и се загледа в градината. — Често ли идваш?

— Понякога, с другите жени. И те си поръчват кифлички — тя остана сериозна, дори не се усмихна в отговор на закачливата му гримаса.

— Да, забелязах. Искам да кажа, че са малко по…

Корин кимна.

— Наистина ли си бавачка?

— Да.

— Това постоянна работа ли е?

— Не. Правя услуга.

— Аха, нечия бавачка е напуснала.

— Всъщност правя услуга на самата себе си. Обожавам децата.

Кори си спомни, че Алън бе споменал колко добре се отнася със Скот и Дженифър.

— Ще бавиш децата на Алън и Джени?

— Не. Те могат сами да се грижат за себе си.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, няма да помагам на Алън и Джени. Става дума за моя приятелка с три деца, чийто съпруг постоянно отсъства и й се налага да плаща за времето, което може да отдели за себе си.

— Ти не й взимаш пари, сигурен съм.

— Не й взимам.

— Лоша сделка, Кори.

— Прекрасно приятелство, Кори. И страхотни деца.

— Щом ти харесват толкова, защо не си родиш свои?

— Защото не съм омъжена.

— Защо?

— Защото не искам.

— Ясно. Работата запълва изцяло живота ти.

— Отчасти. Има и други неща, които ме занимават.

— Да правиш сладкиши?

Тя го изгледа стъписано.

— Сладките, които донесе у Алън.

— А, те бяха за Скот.

— Той така и не разбра, че аз изядох първата и ме почерпи още една. После, преди да си легна, си откраднах още една.

— Не е било редно.

— Бях гладен. И така, значи умееш да готвиш. Какво друго обичаш да правиш?

— Срещам се с приятелите си, ходя на аеробика — тя вдигна очи и видя келнерката, която приближаваше. — Ето ги и омлетите.

Кори въздъхна. Бе се надявал да разговори Корин и да понаучи нещо за нея. Прекален оптимизъм. Бе непроницаема като деветсантиметрова стена. Не знаеше как би могъл да достигне до нея.

Хранеше се мълчаливо и обмисляше поведението си. Бе опитал с чар, но тя не се поддаваше. Бе отнел час от времето й с известна доза нахалство, но това явно не вършеше работа. Внезапно осъзна, че единственият възможен изход бе да я приласкае по такъв начин, че да не разбере какво става. По някаква необяснима причина тя имаше ужасно мнение за него. Трябваше да го промени.

Той остави настрани вилицата си.

— Беше вкусно — каза той.

Достойно се бе справил с омлета и сока. Останаха само кифличките. Корин се бе оказала права. Беше надхвърлил възможностите на стомаха си, но реши да не се предава. Изяде две, взе третата, но преди да отхапе, заяви:

— Не ми се случва често да закусвам. Обикновено сутрин не ми остава време.

Корин се хранеше лениво и не бе свършила с омлета си, но го слушаше внимателно.

— Живея в Южна Каролина — продължи той. — Хилтън Хед. Била ли си там? — тя поклати глава. — Наистина е красиво място. Палми, дъбове… Къщата ми е в една от плантациите… Те не са и плантации в истинския смисъл на думата — няма памучни полета. Къщите са строени през последното двайсетилетие. Моята е на Сий Пайнс, на върха на острова. Пътят дотам е прекрасен. Минава се през същински тунел от растителност, който променя цвета си през различните сезони и през деня. На мен най-много ми допадат цветовете, когато слънцето залязва. Тогава лъчите му проникват под тунела и позлатяват пътя.

— И сигурно заслепяват всекиго. Мразя да карам срещу слънцето.

— Да, но ако лъчите са насочени в гърба ти, имаш чувството, че се изпълваш със слънчева енергия. Можеш да си седиш в колата и да си представяш, че си попаднал на друга планета. И в друго време. В бъдещето. Вървиш пред слънцето и пред теб е единствено хоризонтът на небесния рай.

— Сигурно се чувстваш зле, щом излезеш от тунела.

Кори изсумтя и отхапа парче кифла.

— Домът ми е моята утеха. Прохладен и тих. В края на един частен път е, така че не срещам много хора. Щом изляза на терасата, притварям очи и се заслушвам в шепота на листата.

— Разочарован ли си от света, в който живеем? — въпросът й прозвуча остро.

— Не съм разочарован. Харесва ми, но ми е приятно да откривам за себе си и други светове. Май чета много фантастика.

Корин никога не бе чела научнофантастичен роман. Не бе неин стил. Обичаше история, допадаше й играта на повтарящите се в хода на човешкото развитие факти. Винаги се чудеше на способността на хората да повтарят едни и същи грешки. Бе решена да не постъпва така в живота си.

— Светът, в който живея, е изпълнен с напрежение и затова откраднатите часове като този са изключение.

— Ако наистина си способен ръководител, който разпределя работата между подчинените си, защо живееш в напрежение?

— Разпределям доста добре работата, но винаги има неща, които изискват решението ми.

— Щом хотелът, който си купил, вече работи, какво още имаш да правиш?

Не искаше Кори да си помисли, че проявява интерес, макар че би й доставило удоволствие да чуе отговора.

— Трябва да се вземат някои решения, свързани с обслужването. Камериерките имат за пример поведението на старшите служители, които пък на свой ред наблюдават управителите, а те — мен. Аз съм човекът, който определя начина на поведение. При нас към всеки посетител се отнасят с уважение, в противен случай…

— Това ли е основното изискване в твоите хотели?

— Да. Щом хората плащат, редно е да получават добро обслужване.

— Или няма да дойдат повторно. Умно.

Кори махна на келнерката и й посочи празната си чаша.

— А ти, Корин? Да ти налея ли?

Тя погледна часовника си. Имаше още петнайсет минути.

— Защо не?

— Не се притеснявай. Ще тръгнеш навреме — той с удоволствие забеляза как страните й почервеняха. — Когато се отнася до мен, не може да се каже, че съм образец за точност, но що се отнася до другите, винаги съм на мястото си. И все пак, точно заради другите често закъснявам. Харесва ми да съм с хора и забравям времето.

— В задълженията ти влиза да си сред хората.

— Така е. Не мога да си представя, че бих понесъл да работя като програмист, художник или писател. Да бъда насаме със себе си цели двайсет и четири часа ми се струва непоносимо.

— Това мога да го повярвам.

— Изопачаваш думите ми.

— Нищо не изопачавам. Просто ти отговорих.

— Всичко приемаш буквално. Исках да кажа, че бих се чувствал отегчен, ако не получавам външни стимули. От човешко присъствие.

— Един психиатър би казал, че не приемаш собствената си личност.

— Ти така ли мислиш?

Корин намираше, че се държи самоуверено и арогантно.

— Аз не съм психиатър.

— Кажи ми тогава, какво мислиш като неспециалист?

— Мисля, че се приемаш такъв, какъвто си. Желязното ти самочувствие скрива успешно пороците ти.

— Нямам желязно самочувствие… Е, добре, не ме гледай така! Доста неща съм постигнал в живота си и се гордея с това. Не съм роден със сребърна лъжица в устата, но ще я осигуря за децата си.

— Възнамеряваш да имаш деца?

— Не бива ли?

— Досега си имал предостатъчно време, но нищо не си направил — укорително поклати глава тя.

— Защото се грижа за жените, винаги ги предпазвам — щом изрече думите, разбра, че прави грешка. — През последните четиринайсет години работих единствено за успеха си. Да, имало е жени в живота ми. Работя здраво и добре се забавлявам. Ако кажа, че съм обичал някоя от тях, би било лъжа. Никога не съм казвал тези думи на жена. Не обещавам нещо, което не мога да дам. Един ден… — смръщи вежди той — ще се появи истинската жена. Тогава ще помисля за деца.

Корин не искаше да го слуша повече. Говореше прекалено убедително… прекалено искрено.

— Това е много благородно решение. Истинската жена ще бъде очарована.

— Какво у мен те дразни толкова, Корин? — смръщи се Кори и впи изпитателен поглед в нея. — Не можеш ли да ми дадеш шанс? Искам да ти покажа, че не съм човекоядец, за какъвто ме мислиш. Но каквото и да направя е напразно. Какво те притеснява?

— Нищо — излъга тя. — Прекрасен си.

— Прекрасен — сведе глава Кори. — Това е фантастично, наистина е страхотно! Добре, щом съм прекрасен — отново вдигна очи той, — ще излезеш ли с мен довечера?

— Не мога.

— Имаш ангажименти. Защо не помислих за това? — сарказмът му бе унищожителен, бе забравил за меките ръкавици, с които възнамеряваше да направлява положението.

— А ти смяташ, че съм длъжна да постъпвам като теб. И не приемаш отказ.

— Не, докато не приемеш да излезеш с мен.

— Не.

— Психиатърът има какво да каже за теб — подигравателно я изгледа Кори.

— Добре знам какво би казал психиатърът, но честно казано не ме интересува. Може би ние двамата си приличаме в едно нещо. И двамата казваме това, което мислим и правим каквото искаме. За съжаление това, което аз мисля, е съвършено различно от онова, което мислиш ти.

— Значи сме в безизходица.

— Така изглежда.

Кори погледна недоядената си кифла с неудоволствие и извади портфейла си.

— Да ти предложа още нещо?

— Не.

— Добре. Да тръгваме тогава — той остави парите за сметката, заедно със солиден бакшиш, изчака Корин да се изправи и я последва навън.

— Къде ти е колата?

Тя не трепна, щом Кори я хвана под ръка и тръгнаха. След миг той отдръпна ръката си. Крачеха мълчаливо. Корин го стрелкаше с поглед, но той не вдигна очи. Спряха пред колата на Корин и тя се обърна към него:

— Съжалявам, Кори. Причината не е у теб, а в мен. Сама съм определила начина си на живот. Подреден и добре организиран. Обичам да усещам твърда почва под краката си, да владея положението във всеки миг. Съществуват неща, с които не мога да се справя, затова ги избягвам. С теб например — въздъхна тя.

Гласът й бе нежен и на Кори му се доплака, но вместо това се засмя и я попита:

— Откъде знаеш, след като дори не си опитала?

— Знам, защото познавам себе си.

— Аз не съм чудовище. Няма да те разкъсам.

— И това знам.

— Тогава защо?! Защо не ми дадеш възможност да опитам?

— Защо настояваш да получиш такава възможност — извика тя ядосано. — Защо си губиш времето с мен? Аз не съм достатъчно привлекателна! Защо си играеш с мен?

— Не си играя с теб — тихо промълви Кори.

— А как би нарекъл поведението си?

— Бих го нарекъл… О, по дяволите! Няма значение как бих го нарекъл.

Щом не искаше да се среща с него, нямаше да го прави. Поражението не бе сред нещата, които приемаше спокойно. Изчака я да седне на шофьорското място и затвори вратата на колата. След миг колебание Корин свали прозореца.

— Благодаря за закуската.

— За нищо. Внимавай!

— Искаш ли да те откарам донякъде?

— Не, взел съм кола под наем.

Тя включи стартера и рязко подкара.

Когато се поуспокои, Кори си даде сметка, че бе загубил, както бе и очаквал. Искаше да поговори с младата жена, да я опознае. Бе успял донякъде, но по-голямата част от нея си оставаше загадка. Единственото приятно нещо беше, че тя не бе безразлична към него.

„Защо си играеш с мен?“ — бе го попитала. Оставаше нерешен въпросът защо Корин смяташе, че не може да притежава онова, което иска.

Оставаше и другият въпрос, защо Кори я желаеше.

Бе му се сторила очарователна в опита си да го обезкуражи със зле подбраните си дрехи. Но кестенявите й очи със сигурност можеха да изразяват различни чувства, стига тя да допуснеше това.

Внезапно си спомни за следобеда, когато я бе посетил в кабинета й. Сякаш още усещаше под пръстите си мекотата на копринената кожа на страните й и аромата на омаен парфюм. Не, не бе парфюм. Сапун или шампоан.

Да, наистина я желаеше. Съзнаваше, че е различна, че за да я завладее му е нужно да намери пътя към сърцето й.

Вече се досещаше какво да направи.