Барбара Делински
Споделена страст (7)

Седма глава

Картър не си тръгна веднага. Не пусна и Джесика да се прибере. Настоя да остане, докато той направи нужните му снимки на езерото с патиците, после я изпрати до къщата. Тя се опасяваше, че ще почне да й говори за случилото се, но Картър или бе изненадан колко силно е било, или усещаше, че Джесика не бе готова. Не каза нищо за целувката, за начина, по който го бе милвала, не спомена и че е бил на косъм от това да я обладае направо там, при езерото с патиците.

Просто я изпрати до къщата, та тя да си върши работата, докато той обикаля из имението и снима. После я закара до супермаркета и вървя с нея между щандовете със стоки, като от време на време слагаше някоя покупка в количката. Когато се върнаха в „Крослин Райз“, направи своя специалитет — салата от риба тон с нарязани на ситно кестени и червени чушки.

Хапнаха и Картър си тръгна.

Обади й се в понеделник вечер да й каже, че снимките са станали хубави и вече се заема сериозно с проекта.

Обади й се и във вторник вечер да й съобщи, че е доволен от онова, което е нахвърлял, и да я пита дали в неделя следобед е свободна, за да разгледа скиците.

Джесика беше, разбира се, свободна. Семестърът бе приключил, писмените изпитни работи бяха проверени, оценките надлежно бяха вписани във ведомостта, което бе чудесно, защото сега тя не бе толкова натоварена, ала й създаваше и известни неудобства — така имаше повече време да мисли. Мислителката в нея отсъди, че определено иска да види какво бе нарисувал Картър, но не се доверяваше на него, а и на себе си, че ако се видят в „Крослин Райз“, ще се ограничат само с разглеждане на скиците.

Затова се разбраха да се срещнат в неговия кабинет, което за Джесика бе добре дошло в няколко отношения. Първо, беше й любопитно отново да го види в професионална среда. Второ, дори и той да я целунеше, а тя да отвърнеше на целувката, обстановката бе такава, че щяха да се ограничат с това.

Наистина й се искаше много да го види. От предната събота бе изминала цяла седмица, цяла седмица, през която Джесика отново и отново се бе връщала към онова, което се бе случило между тях, отново бе изпитвала вълнението и възбудата, примряла си беше представяла какво е могло да стане по-нататък. Каквито и съмнения да бяха останали, тя волю-неволю трябваше да признае, че Картър наистина я желаеше — доказателства, колкото щеш. Още обаче не знаеше защо точно я желае — имаше най-различни обяснения, от разтърсващо вълнуващи до унищожителни. И тъкмо за това предпочиташе да се срещнат в кабинета му. Там Джесика щеше да е в безопасност. Там тя можеше да го види, да го опознае по-добре, без обаче да бъде принудена да гледа на нещата откъм физическата им страна.

Пък и в края на краищата ставаше дума за „Крослин Райз“. Беше й интересно да види как нейното намерение да преобрази имението приема конкретни форми. Искаше й се всичко да потръгне, да одобрят архитектурния проект и след като бъде окончателно готов, да го занесат на Гордън, а той да започне да търси инвеститори.

Джесика не знаеше какво точно бе очаквала да види, когато погледна рисунките на Картър, ала те определено не бяха някакви шарени картинки. Представляваха скици, нахвърляни с молив върху отделни листове хартия, но той бе превъплътил идеите си по най-добрия възможен начин, сякаш щеше да ги представя на изложба.

— Кой е рисувал това? — ахна възхитена тя.

— Аз.

Имаше случаи, когато Картър възлагаше на подчинените си да направят скиците, този път обаче бе пожелал да го свърши сам. Ставаше ли дума за „Крослин Райз“, искаше всичко да е изпипано до най-малките подробности — не го интересуваше дали неговият съдружник няма да го обвини, че си пилее силите за дреболии. Чувстваше „Крослин Райз“ като своя рожба и държеше сам да уточни всичко, дори това да означаваше да стои до среднощ, както се бе случило миналата седмица. Струваше си. Пък и бе за предпочитане да се съсредоточи върху работата, отколкото върху изгарящото го отвътре желание.

— Та това си е изкуство! Изобщо не очаквах да видя подобно нещо.

— Така клиентът веднага добива представа за проекта.

— Страхотни са!

— Казваш го, предполагам, за рисунките. А какво мислиш за цялостната концепция? Харесва ли ти?

На пръв поглед й харесваше. Насърчена от думите му, Джесика се взря по-отблизо в големите листове кадастрон.

— Нарисувал съм няколко сечения на къщата, както си я представям след ремонта — обясни той, — както и една от групите къщи, която ще построим край езерцето с патиците. Тъй като комплексите ще се основават на една и съща концепция и ще бъдат разработени в стил, близък до стила „Крал Джордж“, исках като начало да видиш една от групите жилищни сгради.

Тя не можеше да откъсне очи от рисунките.

— Наистина е невероятно!

— Така ли си ги представяше?

— Не. Направил си ги по-модерни, отколкото очаквах. Ала е много интересно.

Картър не знаеше дали това „интересно“ е похвала или укор, но когато попита, Джесика вдигна ръка и още няколко минути продължи да разглежда мълком рисунките.

— Да, интересно е — повтори тя и в гласа й прозвуча топлота. После се усмихна. — Хубаво е.

Той се зарадва на усмивката й, която донякъде го утешаваше, защото му се искаше да я прегърне, ала не се осмеляваше. Не само усещаше, че Джесика не бе готова за още прегръдки, а и се опасяваше, че докосне ли я, пък било то и в кабинета, този път нямаше да може да спре. И въпреки това нейната усмивка, грейваща толкова рядко върху лицето й, разпалваше опасно кръвта му.

Картър се прокашля.

— Както сама виждаш, скиците са съвсем груби. Исках просто да получиш най-обща представа — обясни той и показа с красив пръст първо едно място, после друго. — Оставаш с впечатлението, че проектирам в модерен стил, заради наклона на покрива. Няма проблем да го променим, но така има повече възможности да се сложат капандури. Те днес са на мода сред клиентите — допълни Картър и премести пръст. — Нарочно съм направил колоните и балконите по-малки, за да не се бият със старинната къща. Тя трябва да създава впечатлението за величавост. Новите жилища ще са неин отглас, ала не бива да се налагат. Искам да ги построим така, че да не засенчват и околната среда.

Джесика го погледна косо. Беше се подпрял на чертожната маса и бе толкова близо, че тя можеше да го докосне, да усети миризмата му, да го пожелае. Каза, без да обръща внимание на надигащото се желание:

— Мисля, че малко се вманиачаваш на тема „околна среда“.

— Вманиачавам ли се? — ахна той и тъмните му очи проблеснаха снизходително, после напрегнато. — Няма такова нещо. Но при всички положения знам, че който си купи жилище в „Крослин Райз“, ще го стори най-вече заради природата и после заради другите неща, които ще предложим. Което не означава, че трябва да подценяваме тези други неща — Картър отново се върна към скиците и посочи с широк жест. — Разположил съм отделните групи жилища под различен ъгъл отчасти за да е по-разчупено, отчасти за да се създаде усещане за обособеност. Ти или Гордън — а ако нямаш нищо против да изчакаш, може би и самият консорциум ще реши колко големи да са жилищата. Лично аз не обичам да проектирам апартаменти, които освен хола и кухнята да нямат поне три спални. Хората предпочитат да разполагат с повече площ.

Джесика не бе мислила за такива подробности.

— Сигурно няма да е зле да поговоря за това с Нина Стоун. Занимава се с недвижими имоти. Знае какво търсят клиентите.

Познавам ли я, зачуди се Картър и се помъчи да се сети дали името му говори нещо.

— Тя те познава — отвърна Джесика, питайки се дали двамата ще си допаднат и тази мисъл не й беше особено приятна. — По-скоро, чувала е за теб. Както виждаш, славата ти се носи.

След като бе напуснал Ню Йорк, Картър бе хвърлил много усилия и труд, за да се утвърди като архитект.

— Приятно е да го чуя.

— Така си е. Освен това Нина подметна, че не си мъж за изхвърляне.

— Да не сте ме одумвали?

— Не, само й споменах, че работим заедно.

Той кимна и тя с леко злорадство отбеляза наум, че Картър изобщо не прояви интерес към Нина и не попита нищо повече за нея. Пак посочи с пръст чертежа, този път мястото, където бе нарисувал езерцето с патиците.

— Тук може би ще имаме трудности с водата. Почвата при езерото е по-влажна, отколкото на другите места. Когато стигнем до инвеститорите, ще наема геолог, който да направи измервания.

— Този проблем може ли да ни попречи?

— А, не. Най-много да се наложи да изместим жилищата малко по-вляво или вдясно, а аз и бездруго искам да са по-назад, за да не пречат на патиците. Централната къща има собствени водоизточници. Така вероятно ще бъде и с другите жилища, ала трябва да се посъветваме със специалист.

До този момент Джесика се бе замисляла само за две неща — как да се примири, че бе принудена да преобрази „Крослин Райз“, и как да се справи с Картър Малой. Сега, при споменаването на трудностите с водата, тя се сети и за друг проблем.

— Ами ако не намерим достатъчно хора, които да ни подкрепят?

Изненадан от въпроса, той я стрелна с поглед. В очите й се четеше угриженост.

— Които да вложат пари в проекта ли? Ще намерим, не се безпокой.

— Сигурен ли си? Ти имаш по-голям опит в тези неща от мен. Възможно ли е да предложим проект, който никой няма да подкрепи?

— Малко вероятно е.

— И все пак възможно ли е?

— Всичко е възможно. Възможно е утре сутринта в десет часа икономиката да се срине, но това е точно толкова малко вероятно, колкото и Гордън да не намери хора, които да ни подкрепят — поясни Картър и плъзна поглед по лицето й. — Наистина ли се притесняваш?

— До днес — не. Изобщо не се замислях за тези неща, ала ето че ти вече си готов със скиците и проектът изглежда съвсем реален. Ще ми е неприятно, ако се окаже, че сме хвърлили толкова много усилия на вятъра.

Съвсем забравил, че бе решил да бъде предпазлив и благоразумен, той я прегърна през раменете.

— Няма, имай ми доверие. Няма.

Камък й падна от сърцето при тази увереност не толкова в думите, колкото в тона му. А също и от това, че усещаше закрилата на тялото му. За пръв път Джесика имаше чувството, че Картър наистина споделяше с нея отговорността за „Крослин Райз“ — преди половин месец тази мисъл щеше да я извади от равновесие, сега обаче й подейства много успокоително. Май наистина бе успяла да превъзмогне много от предразсъдъците си спрямо него.

— За четвъртък имам билети за театър — чу внезапно гърления глас на Картър. — Ела с мен.

Предложението му бе толкова ненадейно, че тя не знаеше какво да отговори. Усещаше топлия му дъх върху косата си.

— Заета ли си?

— Не.

— За „Котка върху горещ ламаринен покрив“ са.

Джесика отметна глава и го погледна.

— Намерил си билети! — възкликна тя възхитена. От няколко седмици се мъчеше безуспешно да си купи билети за представлението.

Но отидеше ли на театър с Картър, все едно отиваше на любовна среща!

— Ще дойдеш ли?

— Не знам — отвърна Джесика някак безпомощно.

Картър я привличаше физически все повече и тя не знаеше как да му противостои. Беше й толкова хубаво с него!

— Ако не искаш, ще върна билетите. Нямам кого другиго да поканя, а не ми се ходи сам.

— Ама ти ме изнудваш! — възропта Джесика.

— Защо пък да те изнудвам? Просто ти предлагам да видим най-нашумелия спектакъл на десетилетието.

— Знам, знам — промълви тя, съвсем премаляла.

— Семестърът приключи. Какъв по-добър начин да го ознаменуваме?

— В четвъртък цял ден трябва да съм във факултета — ще уточняваме програмата за летните курсове.

— Ала вече не си толкова натоварена. Заслужаваш малко почивка, преди отново да те завърти работата.

Обаче Джесика мислеше не дали заслужава почивка, а как това излизане с Картър щеше да промени и разшири отношенията им. Щеше да прекара вечерта с него в препълнения театър, преди и след представлението сигурно щяха да бъдат и сами. Можеше да се случи какво ли не. Тя не бе сигурна, че бе готова за такова нещо.

Но не бе сигурна и че може да устои.

— Хайде, Джесика! Наистина ми се иска да идем заедно.

На мен също, помисли си тя и извърна очи към устата му. Обичаше да я гледа.

— Ще се наложи да се срещнем направо там.

— Не може ли да те взема? — настоя той и ъгълчетата на устните му се извиха разочаровано.

— Не. И аз не знам къде точно ще бъда.

— Би могла да ми звъннеш във фирмата и да ми кажеш. Оттам до „Кеймбридж“ е само десет минути с кола.

Джесика го погледна в очите.

— Повече, по това време движението е натоварено. А и защо да се разкарваш?

— Защото ми се разкарва.

Щом я канеше да прекарат заедно вечерта, искаше всичко да е както си му е редът. А и не му се щеше тя да пътува сама.

Ала Джесика бе свикнала да се придвижва сама. Нещо повече, бе решена да не утежнява и усложнява нещата и срещата им да премине леко. Само така можеше вътрешно да приеме мисълта, че ще излезе с Картър.

— Кажи ми къде и кога да те чакам и ще бъда там.

— Защо си толкова вироглава? — попита той, но разкаян, веднага добави: — Извинявай. В шест и половина пред кафене „Суийтуотър“.

— Мислех, че „Котка върху горещ ламаринен покрив“ се играе в „Колониал“ — подхвърли тя, макар да знаеше много добре за какво й говори Картър.

— Кафенето е на две крачки оттам. Ще хапнем нещо преди представлението — забелязал скептичното й изражение, той допълни: — Трябва да вечеряш, Джесика — когато тя продължи да се колебае, Картър настоя: — Направи ми това удоволствие. Склоних да дойдеш сама, което не ми е никак приятно. Нека поне те нахраня.

Джесика се взря в черните му очи и най-неочаквано осъзна, че сега всъщност не се съмняваше, а просто не можеше да му устои, особено когато той я бе прегърнал закрилнически през раменете, гледаше я така напрегнато и на нея й се искаше това да продължи вечно. Картър правеше така, че тя да се чувства по-особена. Желана. Женствена. В този миг се съмняваше само в едно — че щеше да е в състояние да му откаже каквото и да било.

И така, прие поканата му. Имаше, разбира се, опасения, ала след като цял един ден се измъчва от тях, се ядоса на самата себе си. Каза си, че след като се бе съгласила да излезе с Картър, трябваше да се възползва максимално от случая. Имаше си гордост и тази гордост й повеляваше да направи всичко по силите си, та той да не съжалява, задето я бе поканил да излязат.

Поне засега явно не съжаляваше — обаждаше й се по телефона всяка вечер просто за да пита как е. Но това, да си говорят по телефона, да се видят по работа и дори да се разхождат в неделя с колата бе съвсем различно от поканата му да прекарат вечерта заедно и да идат на театър — срещата изобщо не можеше да бъде наречена делова. Затова и Джесика искаше да изглежда добре.

Направи така, че в четвъртък да приключи в университета до два следобед. После най-напред се отби в бутика, където бе купила пуловера, с който бе ходила в Мейн — щом веднъж стилното се бе оказало уместно, защо да не облече и тази вечер нещо изискано? В магазина обаче се продаваха главно младежки облекла. Тя дълго разглежда изложените дрехи, давайки си сметка, че нито една не ставаше за случая, когато собственичката изнесе от склада рокля, сторила й се съвършена. Бе от лимоненозелена коприна, с кройка по тялото и стигаше до коленете, беше без ръкави и с поло яка, обгръщаща вратлето й по същия мек, изискан начин, както надолу подчертаваше тялото й. Бе женствена, без да е крещяща. Джесика се хареса с нея толкова много, че дори не погледна цената върху етикета, а когато написа чека, бе тъй възхитена от избора си, та не възрази, че сумата бе доста солена.

След това отиде в магазин за обувки, където си купи хубави черни обувки от естествена кожа и малка чантичка към тях.

Третата й спирка бе във фризьорския салон на Марио. Правеше си косата все при него — години наред на всеки два месеца наминаваше той да й подкъси краищата и за пръв път му позволи малко по-голяма свобода. За да подчертае естествено къдравата й коса, фризьорът й сложи едри ролки и среса къдрите така, че тя изглеждаше по-женствена и стилна от всякога. Точно както глазурата върху тортата, Марио допълни прическата, като я прихвана от едната страна с обсипана с перлички шнола. Джесика се хареса толкова много, че след като си тръгна от фризьорския салон, се отби в съседната бижутерия и си купи перлени обици, които да допълват шнолата. После се върна в кабинета си във факултета, където бе оставила гримовете и чорапите.

Денят бе топъл и влажен, както често в края на пролетта, ала когато тя най-после излезе от университета Харвард и се качи на колата, за да отиде в Бостън, по небето се появиха черни облаци. Обаче Джесика изобщо не ги забеляза. Мислеше си за това, как изглежда и за комплиментите на неколцината колеги, които бе срещнала на излизане. Един-двама я бяха изпроводили с поглед, което идеше да подскаже, че или изглеждаше наистина добре, или бе толкова различна от обикновено, та те не бяха повярвали, че бе тя.

Всъщност и самата Джесика не можеше да повярва, че се бе преобразила до такава степен. Не й се вярваше и че отива на среща с мъж като Картър Малой. Притесни се много от съмненията и опасенията си и по едно време дори реши, че в колата бе не тя, а някаква друга жена. Мисълта я развесели и Джесика се усмихна развълнувана.

Когато стигна кметството на Бостън, вълнението бе изместило притесненията. Тя паркира автомобила в подземния гараж на кметството и чак когато излезе навън, забеляза, че бе от другата страна на сградата. Но нямаше нищо против да повърви и пеш. Закрачи бързо.

По едно време обаче забави крачка, усетила първите капки дъжд. Бяха големи и топли. Джесика погледна разтревожено към небето, ала страховитият облак точно над нея не й вдъхна спокойствие. Ядосана, че не бе взела чадър, тя забърза отново. Реши, че може и да изпревари дъжда, но съжали, че не бе спряла колата по-близко до кафенето.

За неин ужас капките ставаха още по-едри и се усилиха. Джесика хукна, хванала чантичката над главата си, и се огледа, за да намери място, където да се скрие. Ала такова място нямаше. И по двата тротоара имаше дървета, клоните им обаче бяха твърде високо, за да я защитят от дъжда.

За миг спря и погледна трескаво назад към входа на подземния гараж, но той изведнъж й се стори много далече — от него я деляха сякаш милион едри капки. Върнеше ли се, щеше да се отдалечи още повече от кафене „Суийтуотър“ и щеше да стане вир-вода.

Затова и хукна още по-бързо, ала след броени минути дъждът се превърна в порой. Тя просто не можеше да повярва, че небето сякаш се бе разтворило и бе заваляло като из ведро. Покрай нея бързаха хора, които също търсеха къде да се скрият, но Джесика не им обръщаше внимание. Единственото, за което бе в състояние да мисли, бяха хубавата рокля от зелена коприна, която ставаше все по-мокра, старателно направената си коса, която вече стърчеше във всички посоки, лъснатите до блясък черни обувки, вече целите на петна.

Притеснена до смърт, тя застана под едно дърво с дебел дънер — все беше по-добре от нищо. Ала дъждът сякаш й се подиграваше — промени посоката си и зашиба косо по нея. Когато Джесика застана от другата страна на дънера, струята също се измести. Ужасена от ставащото, безсилна да го спре, тя започна да се озърта с надеждата отнякъде да получи помощ, но нямаше кой да й помогне. Имаше усещането, че се бе озовала в най-ужасния кошмар.

От отчаяние извика веднъж, после втори път. Когато и това не й помогна, се почувства кръгла глупачка не само защото крещеше, а и защото стоеше тук, под дъжда. Затова хукна отново с все сила, доколкото й позволяваха замъглените от дъжда очила, подгизналите обувки и сърцето й, натежало като олово.

Още валеше като из ведро, когато Джесика най-после зави по улицата, водеща към кафене „Суийтуотър“. Излезе на застланата с кирпич алея, която се разширяваше и се съединяваше с дворчето на кафенето, и забави крачка. Нямаше никакъв смисъл да бърза. Нямаше как да пострада повече от дъжда — вече приличаше на мокра кокошка. И дума не можеше да става да иде на театър с Картър. Вечерта й беше съсипана. Не й оставаше нищо друго, освен да му го съобщи, да се върне при колата и да се прибере вкъщи.

Ала малко преди да стигне входа на кафенето, нозете й се подкосиха. Тя залитна към тухлената стена наблизо, подпря се с едно рамо, захлупи лице върху дланите си и се разплака.

Точно така я намери Картър, който се зададе от другия край на дворчето. В началото не бе сигурен дали не се бе припознал — не бе очаквал, че Джесика ще е облечена в такава яркозелена рокля, която й стигаше само до коленете. Забави крачка и, забелязал пораженската й поза, веднага я позна. Изтръпна от ужас и се завтече към нея.

— Джесика! — извика той с разтуптяно от ужас сърце. Пресегна се и я докосна по дланта. — Добре ли си?

Тя изстена жално и се дръпна.

Без да обръща внимание на дъжда, който продължаваше да се лее, Картър се подпря с ръка на стената и затули Джесика от любопитните погледи на минувачите.

— Джесика! — повтори пак и се опита да вдигне с пръсти косата, паднала върху лицето й. — Какво се е случило? — когато тя продължи да плаче, той я хвана за китката. — Добре ли си? Кажи ми какво се е случило. Боли ли те някъде?

— Мокра съм! — извика Джесика под дланите си.

Картър го виждаше и сам, но още изпитваше леден ужас, да не би да бе пострадала.

— Само това ли? Да не са те нападнали?

— Мокра съм. Заваля, докато бях на улицата, и нямаше къде да се скрия, а исках да изглеждам добре. Виж ме на какво приличам, Картър.

Той изпита огромно облекчение, че не я бяха нападнали в някоя по-тясна тъмна уличка, и от радост я притисна в обятията си.

— Изглеждаш чудесно…

— Ще те намокря — проплака тя и се опита да се отскубне.

Картър не й обърна внимание.

— Изглеждаш невероятно секси, роклята очертава всяка гънчица на прелестното ти тяло — възрази той и когато Джесика отново изхлипа и се отпусна в ръцете му, допълни: — Ела. Трябва да те изсушим.

Тя почти не помнеше следващите няколко минути главно защото нито веднъж не вдигна очи. За пръв път в живота си бе доволна, че косата й стърчи във всички посоки, защото кичурите, паднали върху лицето й, го бяха скрили като було. Не искаше Картър да я види, не искаше да я вижда никой. Чувстваше се като мокра мишка, особено след като знаеше колко красива бе изглеждала, когато бе тръгнала от факултета.

Прегърнал я със силна ръка през раменете, Картър я поведе към улицата, където спря такси. Дори през малкото време, докато пътуваха към жилището му, не я остави да се измъчва и продължи да й нашепва нежни думи. Погълната от отчаянието си, тя почти не го чуваше. Беше се сгърбила и бе свела глава. Идеше й едва ли не да се свре под седалката.

Той живееше на „Комънуелс Авеню“, на третия етаж в старовремска шестетажна сграда. Дъждът, естествено, бе спрял, когато пристигнаха. Картър бе достатъчно тактичен, за да не го споменава пред нея, и побърза да я отведе във входа на блока. Джесика вече не плачеше, ала още бе много потисната. Беше напрегната като опъната тетива.

— Ето ни и вкъщи — каза бодро той и отключи бързо входната врата на апартамента.

Веднага я заведе в банята, взе от една полица огромна сива хавлиена кърпа и се зае да трие ръцете й. После я загърна в кърпата, взе една по-малка, свали й очилата и подсуши и тях.

— Сега по-добре ли е?

Тя не искаше да го погледне.

— Отчаяна съм — пророни тихо.

— Само си мокра — възрази Картър и пак й сложи очилата. — Когато те видях как стоиш на алеята, как си се облегнала на стената и плачеш, си помислих, че са те нападнали. Наистина реших, че си пострадала. А то какво било — плачеш, защото си мокра!

Джесика нямаше сили дори да му е благодарна и за тези дребни прояви на внимание. Извърна лице и прошепна тихо и тъжно:

— Само да знаеш колко се старах! Исках да съм хубава заради теб. Не помня кога за последен път толкова съм държала на нещо и почти го постигнах. Изглеждах добре, очаквах с нетърпение тази вечер и после какво — заваля! Чудех се дали да продължа или да се върна, сетне дъждът се усили и вече бе все едно накъде ще вървя — бях мокра до кости — когато отново го погледна, очите й бяха пълни със сълзи. — Голям кутсуз съм, опре ли до такива хубави неща като вечеря в ресторант и театрално представление. Има някаква поличба във всичко, което се случи.

— Дрън-дрън, имало поличба! — възкликна Картър и попи с по-малката кърпа капките по лицето й. — Чудо голямо, че е завалял дъжд. И мен можеше да ме намокри, ако бях тръгнал пеш, но аз закъснявах и спрях такси — той се зае да подсушава внимателно косата й. — През пролетта и лятото е така — най-неочаквано се извива буря. Ако бе заваляло петнайсет минути по-рано или по-късно, всичко щеше да е наред.

— Да, ала сега вече нищо не е наред. Съсипах ти вечерта. Съсипах си роклята, обувките, косата…

— Косата ти е страхотна — възрази Картър и наистина го мислеше. Докато я подсушаваше с кърпата, имаше усещането, че опитомява живо същество. Беше естествено къдрава, от дъжда беше бухнала още повече и създаваше впечатлението за нещо диво и екзотично. — Трябва по-често да я носиш така. Или всъщност не. Всички мъже ще хлътнат по теб. Нека другите я гледат вързана. Носи я пусната само за мен.

— Имаше и шнола. Знаеш ли колко красиво беше?

Картър намери шнолата, заплетена в буйните й къдри.

— Ето я. Сложи я пак.

— Не мога. Не знам как. Сложи ми я Марио.

— Марио ли?

— Фризьорът ми.

Значи бе ходила и на фризьор. Защото имаше среща с него, за да идат на ресторант и на театър. И това повече от всичко друго го трогна дълбоко. Той се съмняваше, че тя ходи често на фризьор, особено колкото да й сложат шнола. Но ето че се бе постарала да изглежда добре за вечерта с него.

— О, Джесика! — възкликна Картър и я вдигна на ръце заедно с кърпите. — Много ми е мъчно, че те е наваляло. Сигурно си била красива.

— Не чак красива. Ала все пак изглеждах добре.

— Не, красива си.

— Но станах вир-вода. В този вид не мога да отида никъде, нито на вечеря, нито на театър. Обади се на някой друг, Картър. Покани го да те придружи.

Той се взря в лицето й.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Обади се на някого.

Картър понечи да й възрази, ала после размисли.

— Права си — каза й. — Стой тук.

И излезе от банята. Джесика се отпусна на ръба на ваната и се загърна с хавлиената кърпа. Тя обаче не можеше да замени нежната му прегръдка. Не притежаваше нито живата топлина, нито силата, които да й помогнат да преглътне огромното мъчително разочарование.

Знаеше, че не бива да се вживява толкова. Чудо голямо, че вечерта е пропаднала. Чудо голямо, че роклята и прическата й са съсипани. Но колкото и да се успокояваше, бе искала всичко да е наред. Ужасно го бе искала. А сега всичко бе изгубено.

— Готово! — каза Картър, след като се върна в банята.

Беше съблякъл сакото си, бе свалил и вратовръзката и запретваше ръкави.

— Какво правиш? — попита Джесика, вперила поглед в красивите му, набраздени с изпъкнали вени китки.

— Ще те подсуша.

— Ама аз мислех, че си отишъл да се обадиш…

— Да, на човека, който ми уреди билетите. Ще звънне в касата да ги върне. Ще ги грабнат като топъл хляб. А за нас ще запази за следващата седмица. Този път в петък вечер. Става ли?

— Ама аз мислех, че…

Той приклекна пред нея и каза тихо:

— Какво, че съм се обадил да поканя друга ли? Колко пъти да ти обяснявам, че не ми се ходи с никой друг? — Картър се понаведе и я целуна лекичко. — Не искаш да ме чуеш, Джесика, и туйто.

— Ала аз ти провалих вечерта!

— Не моята, а нашата вечер. А и не си я провалила. Просто си я променила.

— И какво ще правим сега? — възкликна тя. Колкото и да бе абсурдно, очите й отново се напълниха със сълзи. Той бе толкова мил и добър с нея, проявяваше такова разбиране, а тя бе оплескала всичко. — Приличам на бостанско плашило.

Върху лицето му грейна опасно чаровна усмивка.

— Да, де, толкова приличаш на плашило, че ми иде да те поваля на пода направо тук, в банята. Май наистина не съзнаваш колко секси си.

— Друг път съм секси!

— Сериозно ти говоря… — Картър вече не се усмихваше. Взря се изпитателно в лицето й. — Секси си и аз те желая.

— Картър…

— Но сега няма да правим това — обеща й той и се изправи. — Ще те изсушим и после ще отидем да вечеряме някъде.

Джесика искаше това повече от всичко друго.

— Ала аз не мога да ида никъде. Роклята ми е на хармоника.

— Тогава ще поръчаме вечерята тук и ще изчакаме роклята ти да изсъхне. Но първо ще се наложи да я свалиш.

Страните й поруменяха.

— Не мога. Нямам какво да облека.

Картър вдигна пръст и пак излезе да донесе от гардероба чиста риза. Остави я върху полицата за кърпите, помогна на Джесика да стане, обърна я с гръб към себе си и вдигна хавлиената кърпа, за да разкопчае копченцата на роклята й.

— Мога и сама — промълви смутена тя.

— Нека аз, моля те.

Премести косата й на една страна и внимателно разхлаби копченцата върху поло яката. Заради косата дъждът не бе намокрил тази част на роклята и тя бе по-яркозелена. Картър съжали от все сърце, че не бе видял Джесика, преди да се намокри. Знаеше, че има комплекс за малоценност по отношение на външния си вид, ала дори тя му бе казала, че е изглеждала добре. И той би дал всичко на света, само и само да можеше да я зърне преди дъжда.

Не че не я харесваше и така. Не бе я излъгал, когато й бе казал, че изглежда секси. Беше възбуден и възбудата му нарасна още повече сега, когато стоеше само на педя от нея и смъкваше ципа на мократа копринена рокля. Пред очите му сантиметър по сантиметър се оголваше прелестната й кожа с цвят на слонова кост. Картър си каза, че трябва веднага да излезе от банята, докато не е станало късно, но нозете му се подкосиха от топлината, плиснала се по тялото му. Знаеше, че ще умре, ако не докосне поне веднъж тази гладка кожа.

Плъзгаше леко, плахо върховете на пръстите си по гърба й, там, където ципът свършваше и започваше сутиенът. Чу я как притаява дъх, ала звукът бе не по-малко женствен от самата Джесика и не би могъл да го възпре. Опрял палец о гърба й, задвижи пръсти напред-назад по нежната й като свила кожа, докато те не се скриха под гънките на роклята.

— Картър! — прошепна тя.

Той й отговори, като се наведе и долепи устни там, където преди я бе милвал с пръсти. Затвори очи и се отдаде на невероятното усещане — на сладостния мирис на кожата й и на кадифената гладкост под устните си. Целуна я веднъж, сетне премести устни и я целуна отново.

При всяка целувка сякаш я пронизваше заряд енергия. Джесика притисна хавлиената кърпа до себе си, макар и да съзнаваше колко глупаво бе да го прави — просто имаше нужда да впие пръсти в нещо. От допира на Картър сякаш ставаше безтегловна и започваше да се рее. Смущението й, обзело я, когато той й бе помогнал да се съблече, отстъпи място на насладата от милувките му, която ставаше все по-силна и по-силна. Устните му се движеха бавно и изкусително по кожата й, дъхът му сгряваше местенцата, навлажнени от езика му, дланите му я милваха неописуемо нежно.

Нозете й се подкосиха, но явно и Картър едвам се държеше на крака, защото приседна на крайчеца на коша за пране. Притегли Джесика между коленете си и пъхна длани под роклята. Обхвана с пръсти кръстчето й и я загали, сетне плъзна устни по-нагоре. Вдигна ластика на сутиена, изхлузи го през раменете й и се зае с копринените гънки на роклята.

Тя отново се опита да го разубеди, макар че намери сили само да промълви едва чуто:

— Дали е редно да го правим?

Усети дъха му върху тила си.

— Редно е, и още как! Кажи ми, ако не ти е приятно — пророни той също тъй пресипнало като нея.

Бяха отминали дните, когато от гордост или чувство за самосъхранение Джесика би могла да му каже такова нещо.

— Приятно е…

— Тогава ми позволи да те милвам още малко.

Тя въздъхна едва чуто и понаведе глава на една страна, за да направи място за устните му под ухото си. Онова, което правеше Картър, наистина бе приятно. Той я придържаше с бедрата си, обсипваше я с целувки, нашепваше й и така разсейваше ужаса, че се бе намокрила. От топлите му длани, от устните и дъха му се чувстваше желана и отмаляла. Притворила очи, се наслаждаваше на усещането и сякаш се издигаше все по-високо.

Картър внимателно извърна лицето й към себе си. Очите й се притвориха и се взряха в неговите. Не бе нужно Джесика да си слага очилата, за да види искрите, прехвърчащи из въздуха между тях.

Той я докосна с палец по бузата, след това плъзна пръсти по тила й и извърна главата й. Устните му — топли и ненаситни, очакваха нейните. Тя също изгаряше от нетърпение, нещо, което преди щеше да я смае, ала сега й се стори съвсем естествено. С нея бе станало нещо и сама не знаеше защо — дали заради комплиментите и утешителните думи, които Картър й нашепваше, или заради нежните му, изпълнени с възхита милувки и целувки. Беше се уморила да се съпротивлява. Беше се уморила да се съмнява, да претегля всяка негова дума и да се опитва да анализира подбудите му. Дори и да се заблуждаваше, чудо голямо. Искаше да усеща и да се наслаждава, пък било то и с цената на това, сетне да плаща с унижение. Струваше си да рискува. Искаше още сега, веднага да усети удоволствието.

Затова и се подчини, отвори устни и се отдаде на целувката. Устните им ту се докосваха едва-едва, ту се впиваха жадно. Джесика бе като опиянена, едвам си поемаше дъх, нозете й се подкосяваха. Когато коленете й се разтрепериха неудържимо, тя опря китки върху раменете на Картър и впи пръсти в косата му. Придърпа го още по-близо до себе си, искаше да го усети и вместо с думи изрази с извито на дъга тяло поканата си.

И той я чу. Дланите му, дотогава играли си на воля с нежните извивки на бедрата й, обхванаха лицето й. Целуна я пламенно и я отдалечи от себе си.

Известно време мълча — просто се потопи в насладата, която му носеше желанието в очите й. Дори и някога да бе имало някаква друга Джесика, Картър не го бе забелязал. Сега за него съществуваше само чувственото нежно същество, което прикрепяше между краката си.

Но между краката му имаше и друго, което не искаше да се примирява с тази проточила се тишина. То пращаше през цялото му тяло сигнали, които той нямаше как да не забележи. Искаше му се да обладае Джесика, както не бе искал нищо друго на този свят.

Премести ръце от лицето й върху раменете, после още по-ниско, върху гърдите. Докосна ги нежно, обхвана ги с длан, загали твърдите им зърна. Тя изстена и за миг затвори очи. Когато отново ги отвори, Картър й се усмихваше.

— Колко си красива! — прошепна той и я възнагради с още една целувка — по-бавна и нежна, а когато устните им се разделиха, Джесика дишаше още по-накъсано.

Бе опряла чело в неговото и бе отпуснала китки върху раменете му.

— Нямах представа, че една целувка може да сътвори това — прошепна тя.

— Това е повече от целувка — отвърна Картър тихо и задъхано. — Ето, сега те гледам и те докосвам. Сега си позволяваме всичко, което доскоро не дръзвахме да сторим. Поне при мен е така. Искам да се любим, Джесика. А ти искаш ли?

Известно време тя мълча, после пророни:

— Да.

— Ще ми позволиш ли?

— Страх ме е.

— Ала не те беше страх, когато те целувах и те милвах по гърдите.

— Бях възбудена.

Той я погледна в очите.

— Ще направя така, че да се възбудиш още повече, стига да ми позволиш. Искам да го направя. Ще ми позволиш ли?

— Не съм добра в леглото.

— Не на мен тия! Никой не ме е целувал като теб.

— Наистина ли?

— Ти си като бомба от непорочност и неподправена страст. Знаеш ли как това съчетание действа на мъжа?

Джесика не знаеше, защото не беше мъж. Знаеше обаче, че бе толкова възбудена, че едвам издържа.

— Нали ще ми кажеш, ако бъркам някъде?

— Няма да…

— Нали ще ми кажеш? Няма да го понеса, ако го направим, ако на мен ми хареса, а ти ми заявиш, че всъщност не е било чак толкова хубаво.

Каза го без укор и сарказъм и именно заради това Картър бе смаян от думите й. Пронизаха го угризения.

— Няма да го направя — прошепна той след малко. — Знам, че още не ми вярваш, но ти се кълна, няма да го направя.

— Просто ми кажи. Ако не е хубаво, можем да спрем.

Картър долепи пръст до устните й.

— Ще ти кажа. Обещавам. Ала това зависи и от двамата. Ако правя нещо, което не ти харесва, кажи ми. Чу ли? — той прокара лекичко пръст по устните й. — Ще ми кажеш, нали? — пророни тихо.

Тя кимна едва забележимо.

— Тогава ме целуни. Още една целувка, преди да сложим роклята ти на закачалка, за да изсъхне.