Барбара Делински
Споделена страст (3)

Трета глава

Картър настина се радваше, че бе видял Джесика, макар и да не знаеше точно защо. Като малка винаги се бе отнасяла с пренебрежение, високомерно към него. А той я бе ненавиждал и непрекъснато, с огромна наслада се бе заяждал с нея. Понякога дори се бе държал жестоко. И бе гледал винаги да я настъпи по болното място.

Както личеше, тя не бе забравила нищо. Не бе особено радостна, че го вижда, макар и да бе склонила да се срещнат, което само идеше да подскаже в каква ужасна безизходица бе изпаднала с „Крослин Райз“. Затова и малко след като Джесика си тръгна, Картър се обади озадачен по телефона на Гордън.

Когато бе уреждал срещата, банкерът бе споменал само, че тя иска да обсъди с него някакъв архитектурен проект за имението. Сега обаче Картър го попритисна и Гордън призна, че Джесика има сериозни затруднения с парите. Спомена, че й е предложил да привлекат неколцина инвеститори. Призна и че тя е настояла да има последната дума във всичко. После Гордън каза каква роля може да изиграе Картър.

Архитектът бе искрен в думите си, че предпочита „Крослин Райз“ да си остане такъв, какъвто е, но след като се убеди, че Джесика наистина няма изход и трябва да промени имението, му стана приятно, че ще участва в осъществяването на тази промяна. Това донякъде обясняваше чувството му на злорадство — имаше някаква справедливост в това, че се бе издигнал в живота дотолкова, та да предопределя активно бъдещето на „Крослин Райз“.

Ала бе доволен не само заради това. От чисто финансова гледна точка предложението бе много изгодно. Той го знаеше по интуиция, още преди да се бе заел с цифрите. След две-три години щеше да спечели доста голяма сума, при положение че вложеше в начинанието хонорара си за проекта и стоте хиляди долара, които можеше да инвестира допълнително в него.

С тези пари смяташе да разшири дейността на фирмата си. „Малой и Гудуин“ и сега преуспяваше, печалбите й се увеличаваха от година на година, ала имаше някои проекти — по-скоро интересни в архитектурно отношение, отколкото доходоносни, с които Картър и съдружникът му можеха да се заемат само ако разполагаха с по-голям капитал и персонал.

Наред с останалото, докато работеше над преустройството на „Крослин Райз“ и като архитект, и като инвеститор, щеше да има възможност да вижда по-често Джесика. Продължи да си мисли за това дълго след като бе затворил телефона.

Колкото и невероятно да звучеше, наистина му се искаше да я вижда по-често. Тя не бе някаква неземна красавица. Не бе сексапилна или забавна. Изобщо не приличаше на жените, с които излизаше, пък и той не смяташе да излиза с нея. Но в края на кратката им среща бе усетил как го обзема някакво топло чувство към нея. Вероятно се дължеше на общото им минало — в него не бяха присъствали много от сегашните му познати, и слава Богу, защото Картър имаше доста минали грехове. И въпреки това изпитваше някаква топлота към тази жена, която го радваше особено върху фона на множеството противоречиви чувства, обзели го по време на самата среща.

Те го връхлитаха най-неочаквано — гняв и негодувание, появили се едва ли не машинално, като отговор и на най-дребния намек за арогантност от нейна страна, смущение и угризения при спомена какво й бе причинил преди години. Джесика си беше същата, ала се беше и променила — бе остаряла, макар и времето да бе милостиво към нея. Нямаше бръчки, косата й не бе толкова буйна, движенията й бяха по-координирани, въпреки че тя очевидно се притесняваше. Сигурно заради него, макар че той се стараеше да се държи мило.

Даде си сметка, че му се искаше Джесика да го погледне през старомодните си очила и да види какъв човек бе сега — почтен и добър. Искаше му се да затвори и последната страница на своето минало. Искаше му се тя да го приеме. Макар и преди срещата да не се бе замислял за това, сега изведнъж му се стори много важно Джесика да го хареса и одобри. Само така Картър щеше да знае, че окончателно бе победил миналото.

 

 

В часовете след срещата Джесика се стараеше да мисли възможно най-малко за нея. Непрекъснато си намираше някаква работа, което не бе много сложно, защото изпитната сесия наближаваше и тя често имаше непредвидени срещи със студенти и асистенти. Телефонният номер на Картър сякаш бе прогорил дупка в тефтерчето й, но Джесика гледаше да не обръща внимание на дима. Постоянно си втълпяваше, че трябва да запази самообладание. Трябваше да покаже на Картър, че не се притеснява от него.

Не се гордееше кой знае колко с начина, по който се бе държала в кабинета му. Бе плаха и й беше проличало. Най-състрадателното нещо, което той бе направил по време на срещата, беше, че я бе изчакал да излезе от кабинета и чак тогава да се усмихне. Затова пък усмивката му я бе объркала, беше я развълнувала, бе я уплашила. Бе я предупредила, че работата й с него в никакво отношение нямаше да е лесна и май бе за предпочитане изобщо да не се захваща.

Ала въпреки това тя му се обади. Чака цели два дни, после в четвъртък следобед реши да набере номера му, след като се прибра от съвещанието във факултета. Тези съвещания винаги протичаха весело, Джесика харесваше колегите си, те също я харесваха. В академичната област тя бе напълно уверена в своите способности. И така, насърчена от тази си увереност, се обади на Картър.

— Картър? Обажда се Джесика Крослин.

— Крайно време беше! — укори я той и тя веднага настръхна от шеговития му тон. — Вече си мислех, че си се отказала.

Джесика не знаеше как да реагира на шегата му — за пръв път чуваше Картър Малой да се шегува. Но заради съвместната им работа реши да не го прави на въпрос и отвърна простичко:

— Минали са само два дни.

— Това е много време.

— Бързаме ли за някъде?

— Човек винаги бърза, когато става въпрос за ентусиазъм и годишни времена.

Тези думи я озадачиха.

— Ентусиазъм ли?

— Запалих се по идеята и в момента разполагам с време да се заема с разработването й — обясни той. — Доста рядко двете неща съвпадат.

Джесика му повярва, макар и да се запита дали нарочно й бе подметнал колко зает беше и с колко малко време разполагаше.

— А какво общо имат годишните времена? — продължи тя малко скептично. — Сега сме април. Още не е започнало лятото, най-подходящото време за строителство.

— Да, ала тепърва ни предстои да правим проекта и да внасяме корекции в него — възрази весело Картър. — Докато проектът бъде одобрен, докато съберем инвеститори и сключим договор със строителите, ще стане септември, ако не и октомври. Трябва да започнем още сега — отсече категорично архитектът и замълча, после добави: — Гордън ми обясни как стои въпросът с парите и че държиш да одобриш плановете, преди да ги видят потенциалните инвеститори.

Джесика веднага застана нащрек.

— Това смущава ли те?

— Зависи дали одобряваш онова, което харесвам аз — засмя се той. — Шегувам се — допълни бързо.

— Не ми се вярва да се шегуваш.

— Шегувам се, разбира се. Клиентът ми плаща за работата, а аз му давам каквото иска.

— А ако смяташ желанието му за ужасно?

— Няма да приема поръчката.

— Излиза, че правиш всичко възможно клиентът да хареса онова, което проектираш — продължи да упорства Джесика — и тя не знаеше защо.

— Чак да правя всичко възможно — едва ли, но все пак се старая вкусовете ни да се доближат. В което няма нищо лошо. Това е единственият разумен начин да си вършиш работата. Освен това се предполага, че клиентът е дошъл при мен, защото харесва стила ми.

— Не знам дали харесвам стила ти — натърти Джесика. — Не съм го виждала.

Картър изпита чувството, че тя нарочно бе разлистила книгата на миналото и се чудеше за какво да се заяде с него. И както едно време, той нямаше намерение да й остава длъжен.

— Ако онзи ден ме бе помолила, щях да ти покажа снимки. Имам цяла папка. Така щеше да спестиш и на двамата много време и усилия. Ала толкова бързаше да се върнеш час по-скоро в безценната си кула от слонова кост…

Картър млъкна, осъзнал какво прави. Джесика продължи да мълчи. Той зачака тя да му се нахвърли както преди години, но младата жена пак не каза нищо.

— Още ли си там? — попита Картър вече по-дружелюбно.

— Да — прошепна Джесика, — ала и аз не знам защо. Нищо няма да излезе. Ние с теб сме като огъня и водата.

— Между нас стои миналото. Старите навици умират трудно. Извинявай. Беше излишно да ти говоря тези неща.

— Донякъде си прав — призна тя. — Наистина бързах да се прибера. Имах друга среща — искаше да му покаже, че не само той бе търсен. — Колкото до моята кула от слонова кост, тази кула е произвела отлични преводачи за срещи на най-високо равнище, както и за посолствата на САЩ в Москва и Бон и за консулството в Санкт Петербург. Не си мисли, че в работата си се рея само в облаците.

— Знам — отвърна спокойно Картър. — Извинявай — известно време той мълча с надеждата Джесика да му каже, че му е простила. Но явно нямаше да се отърве толкова лесно. — При всички положения бих искал да поговорим отново. Кога си свободна? Ако възникнат конфликти, ще се опитам да ги преодолея.

Колкото и да бе проклета, както я бе обвинил Картър, тя не можеше току-така да пренебрегне факта, че сега той се държеше много мило с нея. Погледна календара върху стената. От бележките по него видя, че следващите няколко седмици бе много заета. Ако зависеше от нея, предпочиташе да отложи срещата за след изпитите, когато щеше да е по-спокойна и да не се притеснява толкова в негово присъствие. Ала си спомни какво й бе казал за времето. Искаше й се час по-скоро да започне реконструкцията на имението. Колкото повече протакаше с подготовката, толкова по-голяма бе вероятността зимата да ги изненада и работата да се проточи още повече. А това щеше да бъде още по-мъчително за нея.

— Свободна съм във вторник сутрин — отвърна Джесика. — Искаш ли да дойдеш и да се поразходиш из „Крослин Райз“?

Картър усети как го обзема леко вълнение. От години не бе виждал имението и макар да не бе живял никога там — родителите му бяха взели под наем малка къща в града — да отиде отново в „Крослин Райз“ бе за него като да се върне в роден дом.

Имаше една среща, насрочена за вторник сутринта, но не бе трудно да я отложи.

— Във вторник ми е удобно. В колко?

— В девет рано ли ти е?

— Ни най-малко. Няма да е зле дотогава да нахвърляш идеите си и да ги обсъдим възможно най-подробно. Ако си виждала по вестниците и списанията снимки на къщи, които ти харесват, изрежи ги, сигурно ще влязат в работа. Ако знам какво горе-долу искаш, ще ми е по-лесно да проектирам.

— Спомена, че ти трябва и регулационния план. Да ти кажа, не помня да съм виждала такова нещо. Откъде да го взема?

— В общината сигурно го имат, ала аз ще имам грижата да го потърся. Ще се обадя по телефона и на път за теб ще мина да го взема. А ти ме чакай заедно с къщата и мислите си. Разбрахме ли се? — попита той след кратка пауза.

— Да.

— Тогава до вторник!

— До вторник.

 

 

Джесика все не можеше да реши дали да сложи кафето, или първо да изчака Картър и необичайно дълго умува върху това. Ту отсъждаше, че благоприличието изисква кафето да е готово и още щом той дойде, тя да му го предложи, ту си казваше, че ще прозвучи глупаво. Все пак щеше да идва не друг, а Картър Малой. Той не очакваше от нея нищо друго, освен да се заяжда, точно както едно време.

Но това бе преди доста години и Картър Малой се бе променил. Бе пораснал. Беше архитект. Мъж. От една страна, никак не й се искаше да се престарава само колкото той да се почувства добре дошъл в нейния дом, от друга обаче знаеше, че бе длъжна да се държи сърдечно с архитекта, който вероятно щеше да играе някаква роля в нейното бъдеще.

Колкото до Картър като мъж, Джесика се опита да си го избие от главата и предпочете да си мисли, че бе притеснена до смърт просто защото срещата бе много важна.

Той дойде точно в девет часа. Спря колата на посипаната с чакъл алея, извита на дъга на двайсетина метра пред портика, по който се виеше бръшлян. Автомобилът беше тъмносин и нисък, ала Джесика не би познала марката дори и да бе достатъчно спокойна, за да се замисли, а тя далеч не бе спокойна, обратното, чудеше се как да овладее нервите си.

Посрещна го на входната врата на къщата. С разтуптяно сърце видя как Картър влиза вътре, как оглежда приличния на ротонда вестибюл и как вдига очи към горната площадка на широкото вито стълбище.

— Колко… Колко странно — пророни накрая той с изненадващо смирен тон.

— Странно ли?

— Ами да. Странно ми е, че влизам през парадния вход. Че след толкова години виждам всичко това. Наистина къщата е невероятно хубава.

— Понеже не си я разгледал по-отблизо.

Младият мъж я стрелна озадачено с поглед.

— Всичко е вехто, износено и занемарено — поясни Джесика — бързаше да го каже преди него. — Величието на „Крослин Райз“ вече е помръкнало.

— Няма такова нещо — възрази Картър и отиде в средата на вестибюла. — Величието е заложено в самата постройка, в нейния план. Те не могат да помръкнат. Възможно е обзавеждането да е поостаряло, но къщата пак си е приказно хубава.

— Това оценката ти на професионалист ли е?

Той поклати глава.

— Не, на човек.

Погледът му бе привлечен от всекидневната. Вратата бе широка, помещението — огромно. През френските прозорци струеше ярка дневна светлина, избавяйки стаята от мрака, в който тя инак щеше да тъне заради тежката кадифена тапицерия. Слънцето озаряваше с коси лъчи огромната камина и прелестната дърворезба по боровата лавица над нея.

— Точно така, личната ми оценка. Винаги съм обичал къщата.

— Сигурно — вметна, кой знае защо, сприхаво Джесика.

Този път Картър я погледна по-хладно.

— Неприятно ли ти е да ме виждаш тук? Може би са засегнати викторианските ти чувства? И предпочиташ да ме виждаш отзад, при бараката на градинаря?

Най-неочаквано тя изпита угризения на съвестта.

— Естествено, че не. Извинявай. Просто си спомних как…

— Ще сбъркаш, ако се връщаш към миналото, защото ще си спомниш как съм се държал, ала не и как съм се чувствал. Изобщо не знаеш какво ми е било. Всъщност и аз доста дълго не знаех. Знам обаче, че обичах къщата и парка.

— А мен ме мразеше, защото живея в нея, а ти — не.

— Не знам дали съм те мразел, но наистина обичах „Крослин Райз“ и ми се ще да изразявам на воля чувствата си, докато се разхождаме из парка. Мога ли да го направя, или предпочиташ да ги потисна?

— Да потиснеш чувствата си ли? — тросна се Джесика, жегната, че той говореше толкова разумно.

— Ще го направя, ако се налага. Е, в това отношение изобщо не мога да се меря с теб. Ти обаче имаш зад гърба си дългогодишен опит. Нямаш равна. Готов съм да се обзаложа, че освен всички дипломи, окачени на стената, имаш докторат и по самообладание — той присви многозначително очи. — Не ти ли втръсва да държиш всичко вътре в себе си?

Тя се разтрепери цялата. Опита се да си втълпи, че е от гняв, ала това не бе цялата истина. Картър бе на косъм от това, да повтаря неща, които й бе казвал и навремето. Болката и обидата, които бе изпитвала преди години, заплашваха да я завладеят отново.

— Нищо не държа вътре в себе си — възрази Джесика и преглътна напрегнато.

— Държиш, и още как. Потисната си, както винаги — изрече той и веднага съжали. Тя изглеждаше уплашена и аха, да се разплаче. — Недей — прошепна Картър и вдигна ръце към нея. — Моля те! Извинявай. По дяволите, пак започнах да се извинявам. Направо не мога да повярвам. Защо ме караш да ти говоря неприятни неща? Защо ме предизвикваш?

Джесика не отвърна, само преглътна, за да не се разплаче, и вдигна лекичко рамене.

— Крещи ми! — нареди той — бе готов на всичко, само и само да спре избилите в очите й сълзи. — Хайде! Кажи какво мислиш за мен. Кажи ми, че съм негодник и не знам какво говоря, защото изобщо не те познавам. Хайде, Джесика, кажи ми да си затварям устата. И да си гледам работата. Прати ме по дяволите.

Тя обаче не можеше да го направи. Дълбоко в себе си съзнаваше, че бе виновна, че го бе предизвикала много повече, отколкото Картър — нея. А и беше прав.

Наистина бе потисната. Но я заболя, че й го казва тъкмо той. Заболя я много. Сега, на трийсет и три години, болеше къде-къде повече, отколкото навремето, когато бе шестнайсетгодишна.

Джесика отиде при стълбището и, обърнала гръб на госта си, се притисна към извитата колона.

— Цял живот съм живяла в „Крослин Райз“ — подхвана тя с треперлив глас. — Откакто се помня, тук е моят дом, мястото, където ми е спокойно на душата и което ме приема такава, каквато съм, без да иска нищо. Ала не ми е по джоба да поддържам имението и съм принудена да го продам — прошепна Джесика едва чуто, с неописуема мъка в гласа. — Болно ми е, Картър. Не мога да ти опиша колко ми е болно. А като те гледам… — допълни тя задъхано и си пое въздух. — Като те гледам, отново ме оборват спомени. Сигурно се държа малко грубо.

Картър усети как отново го залива топлотата, която бе изпитал при първата си среща с Джесика. Тласкан от нея, отиде при нея, отпусна длани върху раменете й и каза изненадващо нежно:

— Знам колко държиш на „Крослин Райз“. Наистина — увери я той и съвсем лекичко стисна раменете й. — Иска ми се да ти предложа някакво чудотворно решение, с което имението да си остане такова, каквото е сега, но ако имаше такова решение, вие с Гордън досега да сте се сетили. Мога да ти обещая, че ще направя страхотен проект за жилищния комплекс, който искаш да изградиш, ала колкото и да е добър, невъзможно е да запазим „Крослин Райз“ такова, каквото си го знаела през целия си живот. Знам, че те боли и сигурно ще те боли все повече, докато не приключи всичко — продължи Картър и пак стисна лекичко през копринената блуза раменете й, изненадващо тънички и нежни. — Но болката само ще се усилва, ако и занапред продължим да се заяждаме като куче и котка — допълни той спокойно. — Вече ти казах, като малък не бях прав. Ако можех да върна времето и да променя нещата, щях да го направя — без изобщо да се замисля, вдигна кичура, паднал върху рамото й, и го прихвана с костената шнола, с която косата й бе прибрана на ниска конска опашка. — Ала това е невъзможно. Затуй пък е възможно да се опитам да направя настоящето по-добро, а бъдещето — още по-добро. Тук важни са думите „ще се опитам“. Сигурно ще допусна грешки. Спонтанен човек съм, или по-точно, импулсивен, познаваш ме — Картър я обърна лекичко към себе си и щом видя искреното й невинно изражение, заговори още по-нежно: — Важното в случая е, че за разлика от едно време вече мога да бъда вразумен, готов съм да изслушам всички смислени доводи. Така че, изтърся ли ти нещо, което не ти харесва или те обижда, кажи ми. Нека бъдем откровени един с друг!

Джесика го чуваше какво говори, но сякаш през лека мъгла. Усещаше как я залива приятна топлина, как се унася от гърления му мек глас и бавното, хипнотично движение на ръцете му.

— С удоволствие ще се заема с тази работа, Джесика — продължи той; черните му очи не помръдваха, ала въпреки това я виждаше цялата, всичките й черти. — Но трябва да решиш дали работата с мен няма да те обремени още повече. Ако кажеш, няма изобщо да се захващам — рече в заключение, омаян от нежната кожа на бузата й, която милваше с палец.

Пръстът му спря в ъгълчето на устната й и заедно с него сякаш спря и времето. И на двамата изведнъж им хрумна, че стоят само на педя един от друг, че Картър я бе прегърнал, както би прегръщал желана жена, а тя го гледаше, сякаш бе влюбена.

Джесика не помръдваше. Кръвта й бумтеше във вените, все едно й се присмиваше, задето краката й се подкосяваха, а тя нямаше сили да се откъсне от Картър. Той й вдъхваше спокойствие. С него Джесика не се чувстваше така самотна. И усещаше, че е жена.

Картър бе не по-малко изненадан. Открай време бе гледал на Джесика като на някакво безполово същество, ала ето че сега, след като бе отпуснал ръце върху раменете й, всичко в миг се бе променило. Всъщност не, беше се променило дори преди това. Беше му се приискало неудържимо да я закриля. Не помнеше дотогава да бе изпитвал подобно нещо към друга жена главно защото повечето жени, които познаваше, бяха силни и властни и за нищо на света не позволяваха самообладанието да ги напусне. Но ето че му стана приятно, задето Джесика имаше нужда от него. Не че тя щеше да си го признае, ала си струваше Картър да помисли върху това.

Сега обаче не му бе до размисли — младата жена до него изглеждаше уплашена и беззащитна и за да не я притеснява, той отпусна ръце бавно, без желание.

Джесика наведе глава и вдигна ръка да намести очилата.

— Извинявай — прошепна тя, сигурна, че е изтълкувала превратно поведението му. — И аз не знам какво ме прихвана. Обикновено се владея повече.

— Имаш право да си разстроена — каза Картър спокойно, но не се отдръпна. — Няма нищо лошо в това, от време на време човек да губи самообладание.

Джесика не го погледна. Не каза нищо, омаяна от чистата мъжка миризма във въздуха. После се ядоса, че се държи като глупачка, и се прокашля.

— Направила съм кафе. Искаш ли?

Всъщност той искаше единствено да си поеме дъх. Да откъсне мислите си от уязвимата, плаха като сърна Джесика, която за миг бе пожелал.

— Дали първо да не се поразходим из парка? — предложи Картър. — Така ще знам какво имаш предвид, когато обсъждаме списъка. Нали си направила списък?

— Да — отвърна тя и го погледна.

— Добре.

Спомни си как бе усещал под пръстите си копринената й блуза. Джесика бе с пола, която й стигаше до средата на прасците, с плътни чорапи и ниски обувки, с които щеше да й бъде топло, ала копринената блуза бе съвсем тъничка и с нея тя сигурно щеше да премръзне.

— Няма ли да си вземеш пуловер? Навън е доста хладно.

Джесика кимна и извади от вградения гардероб сако, което облече припряно. Той щеше да й го държи, ако тя не бе избързала. Запита се дали след онова, което бяха изживели, и на нея й се иска да си поеме въздух, после се скастри, задето му хрумват такива небивалици. Дори и за миг да го бе пожелала като мъж, това изобщо не й беше в стила. Джесика за нищо на света не би си позволила да изпитва плътска страст точно към Картър Малой, ако изобщо знаеше какво е плътска страст. А и той не би казал, че си пада кой знае колко по нея. Просто бе забелязал, че и тя бе жена от плът и кръв, че бе по-интересна, отколкото му се бе струвала преди, и покрай това си бе казал, че може би ще му се прииска да я опознае по-добре.

Излязоха през парадния вход, минаха по покритата с кирпич пътека, прекосиха алеята за автомобили и тръгнаха по разлатата морава, която в единия край се спускаше полегато към морето.

— Това е най-хубавото годишно време — отбеляза Картър и си пое дълбоко въздух. — През пролетта всичко е ново и свежо. След седмица-две дърветата вече ще са напъпили — извърна очи към Джесика, която гледаше умърлушено към брега, и макар да се съмняваше, че въпросът му ще бъде посрещнат добре, не му се щеше да се прави, че не забелязва тъгата й. — Какво ще правиш, ако все пак решиш да застроиш „Крослин Райз“?

Тя не отвърна. Бе пъхнала ръце в джобовете на сакото, бе отметнала глава и бе изправила рамене.

Благодарение на свежия въздух и разходката си възвръщаше равновесието, поразклатено, когато Картър бе стоял само на крачка от нея.

— Не знам — каза накрая Джесика.

— Тук ли ще останеш?

— Още не съм решила. Сигурно ще ми бъде тежко. Но вероятно ще ми бъде още по-тежко да напусна имението. Наистина не знам. Нека първо стигнем дотам — рече в заключение тя и спря.

Той също застана до нея и проследи погледа й надолу по склона, към морето.

— Кажи ми какво виждаш.

— Нещо малко и красиво. Кей за яхти. Няколко магазинчета. Погледни скалите, извити са на полумесец. Ей там виждам лодки… — посочи Джесика далечния десен връх на полумесеца. — С малък плаж и магазини покрай пътеката.

Картър си помисли, че не би наредил елементите точно както нея, ала това не бе чак толкова важно.

Той тръгна отново.

— А този склон?

Тя закрачи до него.

— Лично аз бих го оставила такъв, какъвто е. Може би все пак няма да е зле да засадим тук-там храсти и да прокараме пътеки, за да не се съсипва тревата.

Заслизаха към брега.

— Навремето се пързаляше тук с шейна. Помниш ли?

— Да.

— Нова и лъскава.

— Защото не я използвах много. Не ми беше интересно да се спускам сама.

— Сигурно аз нямаше да имам нищо против да се попързаляме заедно.

— Заедно ли? — възкликна искрено Джесика.

— Всъщност не — поправи се Картър и спря. — Сигурно щях да те подгоня към дърветата, да те засипя със сняг и да си се пързалям сам.

Тя се подсмихна лукаво и го погледна.

— И аз мисля така.

Усмивката й — макар и едва загатната, му хареса. И от нея лицето й не се напука. Обратното, подмлади се и той също се почувства по-млад.

— Голям грубиян бях.

— Така си е.

— Кой знае какви страхотии си писала за мен в дневника си.

— Никога не съм водила дневник.

— Виж ти! Странно. Мен ако питаш, си точно от хората, които пишат дневници.

— Имаш предвид прилежна ли?

— Книжна.

— Пишех стихове.

Той присви очи, за да си спомни по-точно.

— Ами да. Наистина пишеше.

— Но не бяха посветени на теб — побърза да добави Джесика. — Пишех стихове за красиви неща, а в онези години не откривах у теб нищо красиво.

— Сега откриваш ли? — не се сдържа Картър.

Дали от чистия въздух, дали от ветреца, който развяваше косата й, или от ритмичния плисък на вълните, който я унасяше, тя усети как си възвръща самообладанието. Чувстваше се по-спокойна от преди в негово присъствие и това й вдъхна смелост да отговори на въпроса му.

— Имаш хубава кожа. Акнето е изчезнало.

Изненадващо за самия него му стана приятно от комплимента.

— Отървах се окончателно от пъпките, когато бях на двайсет и пет години. Пубертетът ми продължи доста дълго — в много отношения.

На Джесика й се искаше много да го попита защо е бил толкова буен като дете, ала предпочете по-леките теми.

— Откъде ти е тенът?

— От Ангила. В началото на март прекарах там една седмица.

Бяха излезли на плажа и тръгнаха по едрия пясък.

— Хубаво ли беше?

— Много. Слънчево и топло. Спокойно. Починах си.

Беше й на устата да го попита дали е бил сам.

— Не си бил женен, нали?

— Не.

— Пък аз си мислех, че си бил женен цели три пъти — подметна тя, кой знае защо, с някогашния сарказъм.

— Не си далеч от истината. Но просто не ми се искаше да се женя. Знаех, че от мен няма да излезе добър съпруг. Или може би все не срещах подходяща жена.

— Говориш в минало време. А сега как е?

— Сега ми е още по-трудно да намеря свестни жени. Прехвърлят ли трийсетте, вече са много обременени, а някак не върви на близо четирийсет години да се женя за двайсетгодишна хлапачка. Младите жени не са достатъчно зрели, по-възрастните са прекалено зрели.

— Прекалено зрели в смисъл на обременени ли?

Той кимна и спря, после пъхна ръце в джобовете на тъмния си панталон и се загледа към водата.

— Имат си своите професии. Вече са свикнали с някакъв начин на живот. Трудно се приспособяват към нови хора, а и са доста придирчиви към околните. Това усложнява всяка връзка.

— А ти не си ли придирчив? — попита Джесика — искаше й се да защити представителките на нежния пол, въпреки че имаше доста приятелки, които живееха сами, за да е наясно, че Картър бе прав.

— Естествено, че съм придирчив — отвърна той и вдигна рамо. — И аз остарявам. Също си имам професия и установен начин на живот. Затова и си ходя ерген — Картър се огледа и припряно смени темата. — Сигурно искаш до крайбрежната ивица да имат достъп само хората, които ще живеят тук.

— Не знам. Още не съм мислила — рече Джесика и се взря в бръчицата върху челото му. — Проблеми ли има?

— Проблеми? Не, стига да си наясно какво искаш и да приемаш разумни предложения. Според мен тук трябва да има или най-обикновен кей с плаж и с навес за лодките, или цяло пристанище с магазини и съответния персонал, който да ги обслужва. Ала ако предпочетеш пристанището и магазините, няма как да ограничиш достъпа до тях. Би могла да направиш частен яхтклуб, в който да членуват хора от цялото северно крайбрежие, и да ограничиш достъпа до плажа, като сложиш високи членски вноски, но инак всички трябва да имат достъп до плажа, в противен случай магазините — поне такива, каквито аз си ги представям, няма да издържат и ще фалират — обясни той, като се взираше в брега. После се извърна към нея. — Какви точно магазини имаш предвид?

— Ами дрогерия, магазин за хранителни продукти, книжарница, магазин за сувенири, откъдето да пазаруват хората, живеещи в комплекса — каза тя, ала видя, че Картър клати глава. — Няма ли да стане?

— Не, ако закриеш достъпа до брега. Такива магазини трябва да имат оборот, ако ограничиш достъпа на клиенти, ще фалират.

Джесика си даде сметка колко малко разбираше от тези неща.

— Представях си съвсем малки магазинчета.

— Дори най-малкият магазин трябва да има оборот, за да оцелее. Не бива да ограничаваш достъпа до плажа.

— И какво, значи цели тълпи от хора ще се мъкнат тук с колите си, така ли?

Никак не й се щеше това да става — личеше й от израза върху лицето.

— Не е задължително да идват с коли. Можем да направим така, че крайбрежието в комплекса да е пешеходна зона.

— Не знам — прошепна тя притеснено, после се обърна и тръгна към къщата.

Картър закрачи мълком до нея.

— Не е нужно да решаваш още сега — рече й след малко.

— Но нали самият ти каза, че нямаме време за губене.

— Да, ала само ако искаш да започнем още тази година.

— Изобщо не искам да започваме — натърти Джесика и ускори крачка.

Той знаеше, че никак не й е лесно, и я остави да върви напред. Тя стигна върха на склона и се обърна, после извърна очи към него и попита плахо:

— Успя ли да вземеш регулационния план?

Картър кимна.

— Да, в колата е.

— Ще ти трябва ли, докато обикаляме гората?

— Не, ще го разгледам по-късно. Сега искам само да ми покажеш местата, където смяташ да бъдат къщите. Когато взимаме окончателното решение, ще трябва да се съобразяваме и с екологичните фактори, но не е зле да знам идеите ти — той си пое дълбоко въздух, сложи ръце на кръста си и огледа от край до край гората. — Навремето непрекъснато кръстосвах из нея, ала бе преди доста години, пък и никога не съм разглеждал имението като архитект.

Джесика се взря в лицето му, но колкото и да й се искаше, не разбра какво усеща Картър в този момент. Чувстваше се много объркана, имаше нужда от помощ.

— Спомена, че с удоволствие ще се заемеш с проекта — рече тя и пое по една отъпкана пътека, сигурна, че той ще я последва.

— Да.

— Защо?

— Защото е интересен. „Крослин Райз“ е част от моето минало. Мястото тук е красиво и за мен е професионално предизвикателство да запазя тази красота. Постигна ли го, ще се утвърдя още повече като архитект. А и ще съм удовлетворен като човек. Освен това, ако се вслушам в предложението на Гордън и вложа средства в начинанието, ще спечеля и малко пари. Ще ми влязат в работа.

Джесика бе изненадана.

— Мислех, че печелиш добре.

— Да, така е. Ала ако разполагам със средства, ще съм в състояние да отказвам поръчки, които са ми скучни и които сега съм принуден да приемам само заради парите, и да правя проекти, които макар и неизгодни, представляват интерес за мен.

Доводите му бяха убедителни и разумни. Самият Картър бе много по-разумен, отколкото бе очаквала. Гордън бе казал, че архитектът се е променил. Твърдеше го и самият той. И сега, докато вървяха по пътеката и сухата ланшна шума пукаше под нозете им, тя за пръв път се запита какво ли бе в дъното на тази промяна. Само възрастта? Едва ли. По света имаше прекалено много провалили се хора на зряла възраст, за да го повярва. Може би Картър просто бе улегнал. Но като момче бе направо невъзможен, непрекъснато вършеше лудории и създаваше неприятности и „улегнал“ бе прекалено мека дума, за да опише неговото преобразяване. Наистина бе неузнаваем, макар че от време на време пак се държеше импулсивно и не си мереше много-много думите.

Известно време вървяха, без да продумват. Когато наближиха малкото изкуствено езеро, освен пукота на листата сегиз-тогиз чуваха и крякането на патиците. Джесика излезе по горската пътека на полянката и спря. Повърхността на езерцето и бреговете му бяха изпъстрени с лъскавите сини, зелени и алени главици на патиците, които очакваха с нетърпение да се пукне пролетта.

— Смятам някои от къщите да бъдат тук, стига, разбира се, да вземем мерки, така че да не пострадат птиците. Мястото е прекалено хубаво, за да бъде съсипвано.

Той се съгласи.

— Как искаш да бъдат разположени къщите — да са откъснати една от друга или да са на групи от по две-три, които са свързани помежду си, както в града?

— И аз не знам — отвърна тя, без да го поглежда. Установи, че така й бе по-леко. Беше й по-спокойно да наблюдава главиците на патиците, които ту се показваха над водата в езерцето, ту пак се скриваха. — Ти как мислиш?

— Предпочитам да са долепени както в града. Вече си представям как ще ги съчетаем с къщата, която е в стил „Крал Джордж“.

— Няма ли да запазим стила по-добре, ако къщите са самостоятелни?

— Да, ала няма да е толкова интересно — отвърна Картър и я озари с усмивка, в която се долавяше самоирония. — А и за мен като архитект предизвикателството ще е по-малко. Но бих препоръчал къщите да са долепени и от икономически съображения. Да вземем езерото с патиците. Ако построиш тук самостоятелни къщи, няма да искаш те да са повече от две-три, което ще ги оскъпи. Ако направим обаче три-четири малки кооперации, всяка с по две-три еднофамилни къщи, жилищата ще бъдат по-евтини и ще ги продадем по-бързо, и то с добра печалба.

Джесика си спомни как Гордън й бе говорил за печалба. И сега реагира, както тогава — направо й призля.

— Парите не са най-важното.

— За теб може би не…

— А за теб най-важни ли са? — прекъсна го тя и го прониза с поглед.

Ала той изобщо не се смути.

— Дори и да не са най-важни, няма как да ги подминем. Гарантирам ти, че за хората, които Гордън смята да привлече в консорциума, наистина са най-важни. Ние с теб може и да имаме някакви лични чувства към имението. Другите обаче, дори и да харесат мястото, дори и да искат да го съхранят, доколкото е възможно, в сегашния му вид, няма да са свързани с него емоционално. За тях това е начинание, от което очакват да спечелят.

— Защо си толкова груб? — попита Джесика, подразнена, че Картър всъщност бе прав.

— Мислех, че искаш да чуеш истината.

— Да, но не е задължително да си груб.

Тя се обърна рязко и без да обръща внимание на патиците, които се стреснаха от движението, тръгна назад към пътеката.

— Искаш да ти хвърлям прах в очите ли? — попита пак той и закрачи след нея. — Къде отиваш?

— На ливадата — извика Джесика през рамо.

Картър я настигна почти без усилие.

— Слушай, Джесика, ако смяташ да осъществиш проекта, не бива да си затваряш очите за фактите. Или финансираш сама преустройството…

— Ако имах толкова пари, нямаше да има никакво преустройство!

— Добре, де, значи нямаш парите — продължи той и спря, подразнен от сприхавостта и докачливостта, с които тя крачеше вироглаво пред него. — Как така нямаш пари? Не проумявам. Къде са отишли всичките ти пари? Родът Крослин е доста богат.

— Бил е.

— Ала къде са отишли парите?

— Откъде да знам! — тросна се Джесика и се обърна рязко с лице към него. — Никога не са ми трябвали. Притежаваше ги баща ми, който, както си мислехме всички, ги е вложил на сметка. Никога не съм питала. Просто не ме е интересувало. Какво знам сега? — махна тя с ръка. — Затворила съм се в своята кула от слонова кост. Какво знам за парите, които би трябвало да са тук, а ги няма?

Картър я хвана за ръката, преди Джесика да бе успяла да я пусне.

— Не те виня. По-спокойно!

— По-спокойно ли? — извика тя. — Единственото сигурно нещо в живота ми е на косъм да бъде изравнено със земята — и то не за друго, а защото аз съм решила така, — а ти ми разправяш да съм била спокойна! Пусни ме!

Той обаче не пусна ръката й — вместо това вплете дълги пръсти в нейните.

— Сигурно не ти е много приятно, че „Крослин Райз“ ще се промени, но това все пак не значи, че ще настъпи краят на света. За Бога, та това е само една къща.

— Това е историята на моето семейство.

— Е, значи е време да напишеш нова глава. „Крослин Райз“ винаги ще си остане „Крослин Райз“. Така де, имението няма да изчезне. Само ще го постегнем и разкрасим. Нима не е по-добре да го направим сега, когато си тук, за да държиш всичко под око, отколкото когато умреш? Както гледам, нямаш цяла орда деца, на които да го завещаеш.

От всичко, което й бе казал, я заболя най-много от тези негови думи. Един от най-мъчителните въпроси за нея бе семейството, желанието й да предаде гените на Крослин на следващото поколение. Приятелите й не говореха пред нея за това. Дори Гордън не отвори дума за тези неща, докато обсъждаха бъдещето на имението. Ето че именно Картър Малой заби ножа в кървящата рана и това вече й се стори прекалено.

— Пусни ме — пророни тя, свела глава, и задърпа ръката си.

— Няма.

Джесика стисна зъби и се задърпа още по-силно, дори се опита с другата ръка да разтвори пръстите му.

— Настоявам да ме пуснеш!

— Няма. Прекалено разстроена си.

— Не ми помагаш особено — промълви тя и вдигна очи — вече не се притесняваше, че той ще види сълзите й. — Толкова ли се налага да ми говориш неща, от които боли неописуемо? — пророни тихо. — Защо го правиш, Картър? И навремето все успяваше да направиш или да кажеш онова, от което ще ме заболи най-много. И сега е същото. А твърдеше, че си се променил. Ала пак ми причиняваш болка. Защо? Защо не си гледаш работата и не ме оставиш на мира?

Броени мигове, след като тя го каза, той се запита същото. Не би трябвало да се вживява толкова — можеше да се заеме с поръчката, както с всяка друга. Но бе емоционално обвързан — и то не само с „Крослин Райз“, а и с нея, и затова, без дори да се замисля и да умува върху подробностите, се пресегна, притегли я и я притисна в обятията си.