Барбара Делински
Споделена страст (4)

Четвърта глава

Като малък Картър си бе мислил, че Джесика е направена от малки осилчета. Сега, когато я докосна първия път, се сети за това и изпита известни опасения, но едва след като я прегърна и я притисна до себе си, видя, че всъщност тя бе изненадващо крехка. Не по-малко изненадваща бе нежността, която изпита към нея. Обясни си го със сълзите, които бе видял в очите й. Знаеше, че Джесика още се опитва да ги преглътне.

Наведе се и пророни съвсем тихо в нашепващия вятър:

— Поплачи си, Джесика. В това няма нищо лошо. Никой няма да те укори, затуй пък ще ти олекне.

Тя обаче не можеше да даде воля на сълзите си. И бездруго се бе държала пред него като някаква слабачка. Само това оставаше сега, и да ревне.

— Не се безпокой, няма ми нищо — рече Джесика, ала не се дръпна.

Отдавна не я бе прегръщал никой. Искаше й се още малко да усеща топлината му — още й бе криво заради онова, което й бе казал.

— Не го правя нарочно — прошепна той все така гърлено и тихо. — Когато бяхме малки, често ти правех напук, но сега не е така. Не искам да те обидя, понякога просто дрънкам каквото ми хрумне. Извинявай, Джесика. Извинявай, ако съм те обидил. Знам, трябва да си гледам работата и да те оставя на мира, ала не мога, сигурно защото те познавам отдавна и по един или друг начин сме свързани. Или може би защото родителите ти починаха и сега си сама. Или защото съм ти длъжник заради всичко, което съм ти причинил преди години.

— Да, де, но сега отново ме обиждаш — пророни тя тихичко и жално.

— Не е нарочно — продължи Картър и я замилва леко по гърба. — Знам, изживяваш тежък период и искам да ти помогна. Ако можех да ти дам на заем парите, които са ти нужни, за да запазиш „Крослин Райз“, щях да го направя, ала не разполагам с такива средства. Гордън спомена, че си затънала в дългове.

— Ето виждаш ли? — рече Джесика, жегната, че й го напомня. — Пак го правиш.

— Не, просто ти обяснявам защо не мога да ти помогна повече. Постигнах много в живота, но не съм баснословно богат. Самият аз не мога да си позволя да притежавам имение като „Крослин Райз“. Имам в града луксозен апартамент в скъпа жилищна сграда, който обаче не е голям.

— Не те моля да…

— Знам, ала въпреки това искам да ти помогна, да облекча положението ти. С други думи, искам да бъдем приятели.

Приятели ли? Картър Малой, нейният враг още от детинство, й предлагаше да бъдат приятели. Звучеше й невероятно. Но още по-невероятно бе, че тя се бе притиснала до него и силата му й действаше успокояващо. И през ум не й бе минавало, че някога ще й се прииска да го докосне, камо ли да усети силата на тялото му. А Картър наистина бе силен, и то не само физически, а за нейно съжаление и емоционално. И Джесика можеше да се възползва от тази сила.

— Освен това ми се иска да науча повече за теб — продължи той. — Когато бяхме малки, често ти говорех ужасни неща. Въобразявах си, че изобщо не ти пука и не ми обръщаш внимание.

— Обръщах ти, и още как! И ме болеше много.

— Ако го знаех, сигурно съм щял да се заяждам още повече — призна си Картър най-чистосърдечно. — Сега обаче нямам такова желание. Стига да знам какво си мислиш и кои са уязвимите ти места, ще се опитам да не ти причинявам болка. И дори може би ще съм в състояние да ти помогна да ги преодолееш и да се отървеш от тях — допълни той — наистина му се щеше да опита. — Звучи високопарно, ала ако човек не си поставя високи цели, няма да иде доникъде.

— Да стигне — поправи го тя и вдигна глава. В гласа й нямаше и следа от сарказъм, но затова пък се долавяше любопитство. — Кога си станал философ?

Картър се взря в очите й, гълъбовосиви зад очилата.

— Когато бях във Виетнам. Именно там се промених — поясни той и забелязал удивения й поглед, се развесели. — Не си ли се питала какво е в дъното на тази промяна?

Джесика поклати едва забележимо глава.

— Още не съм я установила.

— Дори и да не си, това си е самата истина. Ще ти го докажа, стига да ми дадеш възможност, ала няма как да го направя, ако ми се нахвърляш всеки път, когато изтърся нещо необмислено — тя понечи да възрази, но Картър долепи пръст до устните й. — Схватлив съм, Джесика. Говори ми! Изтъквай ми разумни доводи! Вразумявай ме! Обяснявай ми как стоят нещата. Няма да ти обърна гръб и да си тръгна. Ще те изслушам.

Тя притисна пръсти към твърдия плат на ризата му точно над колана, очите й зад очилата се разшириха.

— А после? — попита го пак без сарказъм. Ала сега вместо любопитство изпитваше страх. — Няма ли да се възползваш от онова, което съм ти казала, и да го обърнеш срещу мен? Ако търсиш отмъщение, така ще го получиш лесно.

— Отмъщение ли?

— Винаги си ме мразел.

Той поклати глава, все така, без да сваля очи от нейните.

— И аз мислех, че те мразя, но всъщност мразех себе си. Ето още нещо, което научих наскоро. По ред причини бях нещастно дете. Не твърдя, че съм се преобразил за една нощ. Четири години бях в армията. Там разполагах с предостатъчно време, за да обмисля доста неща. Когато се върнах, още мислех за тях — Картър прокара лекичко длан над кръста й. — Последния път, когато те видях, още не бях съвсем наясно със себе си. Нали помниш? Беше на шестнайсет години.

Споменът наистина й тежеше и Джесика наведе глава, ала усети как той опира брадичка о темето й.

— И тогава се държах ужасно с теб — каза й.

— Тогава се държа най-ужасно. И без това не бях уверена в себе си, а онова, което ми каза…

— Не си била уверена в себе си ли? — изненада се Картър и спря да я милва. — Не ти вярвам.

— Наистина.

— Нямаше такъв вид.

— Да, но отвътре ми вреше и кипеше. За втори път отивах на среща с момче — започна тя и после думите бликнаха сами, така, че вече не можеше да ги спре. — Момчето не ми харесваше, всъщност изобщо не ми се ходеше на тази среща, ала за мен бе много важно да не оставам по-назад от приятелките си. Те си имаха гаджета, аз също исках да си имам. Щяхме да ходим на абитуриентския бал в неговото училище и трябваше да бъда облечена официално. Мама ми бе избрала една рокля, на нея й стоеше страхотно, но аз изглеждах направо ужасно. Нямах нейното лице и фигура, а и косата ми е друг цвят. Въпреки това облякох роклята, обух чорапите и обувките, които бяха в тон с нея, а мама ми направи косата и ме гримира. После застанах пред входната врата и както се гледах в стъклото, се опитах да вдигна роклята, за да ми стои по-добре и… И точно тогава ти се показа иззад къщата. Каза ми, че колкото и да тегля роклята, пак ще ми стои като на бостанско плашило. Каза ми още…

— Недей, Джесика.

— Каза, че всеки мъж, който има капчица ум в главата, ще го види веднага, ала да не съм се безпокояла, защото който имал ум в главата, нямало да ми определя среща. Но и това не било болка за умиране, понеже…

— Недей, моля те…

— Понеже съм била една смотанячка и грозотия и единственото, което съм можела да предложа на един мъж, били парите. Все съм щяла да си купя мъж. Каза ми, че парите са сила и…

— Престани, Джесика…

— После бръкна в джоба си, извади банкнота от един долар и ми я напъха в деколтето с думите да съм се опитала да подкупя гаджето си да ме целуне.

Тя замълча, притеснена, че бе дала воля на чувствата си от унизителната случка, въпреки че оттогава бяха минали цели седемнайсет години. Ала дори и да искаше, вече нямаше как да върне думите назад. Обаче още преди да бе осъзнала какво бе направила, Картър обгърна с длани лицето й и го извърна към себе си.

— А той целуна ли те?

Джесика поклати глава.

— В такъв случай съм ти длъжник и за това — прошепна Картър и още преди тя да се бе досетила какво точно има предвид, допря устни до нейните.

Джесика се опита да се отскубне, но Картър я държеше и докосваше устни до нейните, докато тя ги разтвори и също го целуна лекичко.

Целуваха се малко, ала Джесика бе като вцепенена.

Дишаше запъхтяно, беше направо замаяна. В този миг изпита нещо, което би могла да нарече наслада, но след като пулсът й се успокои и мислите й се избистриха, усети само неверие.

— Защо го направи? — прошепна тя и сведе очи, та той да не види смущението й.

— Не знам — наистина не бе имал намерение да я целува. — Сигурно ми се е приискало. Не виждам нищо лошо в това.

— Не биваше да го правиш — каза Джесика и се опита да се отскубне от прегръдката му.

Картър я пусна. Без топлината му тя веднага усети как я втриса и се сгуши в сакото. Опита се да си възвърне самообладанието, намести очилата и вдигна очи към него.

— Хайде да тръгваме. Трябва да огледаме доста места.

Джесика не изчака той да й отговори и забърза по пътеката, която се виеше на дъга зад къщата. Вървеше изправена, с високо вдигната глава, и изглеждаше много по-самоуверена, отколкото всъщност бе. Инстинктът й подсказваше, че бе изключително важно да се преструва, че изобщо не са се целували. Не можеше да си позволи да мисли за това, инак щеше да даде повод на Картър да злорадства. Можеше да си представи гадничката усмивка върху лицето му, затова и не се обърна. Знаеше, че той върви след нея, чуваше как сухите листа попукват под обувките му. Картър безспорно си мислеше, че тя изобщо не умее да се целува.

За разлика от него. Бе невероятно обигран. Не че на Джесика не й бе харесало. Ала не биваше да се издава, защото той щеше да я помисли за кръгла глупачка.

Божичко, в каква нелепа ситуация се бе озовала! Вървеше през имение, което обичаше, но което след година вече нямаше да бъде нейно, а подире й вървеше демон от миналото, който бе изникнал в живота й, за да се възправи пред нея под формата на неотразим мъж. Реши, че ще мисли само за проекта. Каквито и да бяха отношенията й с Картър, сега тя бе с него само и единствено заради този проект. И толкоз.

Вървяха мълчаливо, докато накрая пътеката ги изведе през дърветата на малка полянка. Макар че тревата едва бе покълнала след зимния студ, и Джесика, и Картър помнеха, че през пролетта и лятото тя тук бе тучна и висока.

Тя спря. Когато той я настигна, му каза:

— Смятам тук да бъде другата група къщи. Местността е много красива, а и вече е разчистена. Тоест, ще бъдат унищожени по-малко дървета. Ще ми се да съсипваме възможно най-малко природата.

— Разбирам те — съгласи се Картър, а после излезе на полянката.

Бе доволен, че разбира поне това. Дума да няма, изобщо не разбираше защо я бе целунал и защо му бе било толкова приятно. Ала сега не бе в състояние да мисли за това, ето защо се запъти към другия край на овалния четириакров парцел, като от време на време спираше, за да огледа мястото. Постоя отсреща, явно обмисляше нещо, после се върна през средата на поляната при Джесика.

През това време — понеже не знаеше какво друго да прави, тя го разглеждаше съсредоточено. Неотразим мъж ли? Ами да. Дрехите му — мъхесто сако, тъмносив панталон, снежнобяла риза — бяха скъпи и му стояха като излети, но той бе неотразим не заради тях, а заради снажното си, сякаш изваяно тяло, широкоплещесто и с дълги крайници. Картър вървеше напето и самоуверено, с гордо отметната глава, с подчертано волево изражение върху смуглото лице, което бе някак загадъчно.

Дори и да бе усетил, че Джесика го наблюдава, той изобщо не се смути. Ала тя и за миг не се съмняваше, че Картър се ползва с голяма популярност сред представителките на нежния пол — беше от мъжете, по които лудеят всички жени.

Джесика въздъхна, въздъхна още веднъж и пое бавно по пътеката. Вървя няколко минути и чак тогава той я настигна.

— Какво ще кажеш? — попита го тя, без да се обръща.

— Комплексът ще стане за чудо и приказ.

— Ако искаш да поразгледаш още, ще те чакам в къщата.

— Студено ли ти е? — поинтересува се Картър, защото Джесика все така се гушеше в сакото.

— Не, чувствам се добре.

Той се извърна и погледна пак полянката.

— Аз също. Засега видях каквото исках да видя. Все пак това е само предварителен оглед. Какво още искаш да видим?

— Боровата горичка.

Картър бе изненадан.

— От другата страна на къщата ли? — след като тя кимна, той възкликна: — Сигурна ли си, че искаш да строим и там?

Джесика вдигна очи към него.

— Трябва да има къщи на три места. Ако се сещаш за някое по-подходящо място, съм готова да те изслушам.

Картър се помъчи да си спомни какво имаше в южната част на имението и след като си представи местността, трябваше да признае, че изборът бе много подходящ.

— Лошото само е, че ще се наложи да изсечем дърветата. Там е залесено, не е като на поляната или при езерото с патиците — той поклати глава. — Сърцето ми се къса при мисълта, че ще отсечем дори един-единствен бор.

Тя въздъхна тежко и каза:

— Сега вече знаеш как гледам на този проект. Струва ми се светотатство. Но нямам избор.

Решена да не губи самообладание, Джесика погледна право напред и продължи нататък. За пръв път Картър наистина знаеше какво й бе на душата. И той се бе чувствал по един начин, докато бе обмислял идеята да променят „Крослин Райз“, и по съвсем друг сега, докато се разхождаше из имението, докато го разглеждаше и долавяше уханието му, докато бе заобиколен от величавата природа, най-неочаквано станала подвластна на хората.

Когато навлязоха в боровата гора, усети това величие още по-силно. Вековните дървета се бяха устремили към небосвода, сякаш за да го свържат с това място. Под тях се виждаха млади борчета, още по-ниско имаше и шубрак, който се мъчеше да се добере до светлината. Под нозете им се стелеше мек килим от мъх и борови иглички. Всичко ухаеше божествено на смола.

Нямам избор, бе казала тя, изразявайки по друг начин нещо, за което вече няколко пъти бе споделяла с него, и Картър й вярваше. И заради това бе още по-твърд в решението си проектът му за комплекса наистина да е много хубав.

Когато се върнаха в къщата, Джесика едва ли не съжаляваше. Наистина навън й бе доста студено, макар и да не бе казала на Картър, да не би той, не дай си Боже, да й предложи сакото си, ала навън, под ширналите се небеса, властното му мъжко присъствие като че ли не се усещаше толкова силно. А тук, вътре, то я затискаше като оловен похлупак.

— Сигурно искаш да се разходиш и из къщата — предположи тя притеснено, докато минаваха през задния вход и влизаха в кухнята.

— Няма да е зле — потвърди Картър. — Но кафето ухае чудесно. Нали нямаш нищо против да взема и чашата?

Джесика бе признателна, че има с какво да се заеме.

— Искаш ли сметана или захар?

— Сложи ми и двете.

Тя му наля от кафето и сложи захар и сметана, като се стараеше да не издава вълнението си.

— Ти няма ли да пиеш? — попита той, когато Джесика му подаде чашата.

— Може би по-късно — отвърна тя, опасявайки се, че ръцете й и без това треперят и от кофеина ще й проличи още повече колко се притеснява, сетне го поведе, доколкото можеше, делово из къщата.

Картър бе виждал по едно или друго време първия етаж и обиколката из него би трябвало, общо взето, да е рутинна, никога обаче не го беше правил през призмата на сегашните си познания на архитект и това променяше всичко. Високи тавани, стилни столове със странични облегалки, старинни полици над трите камини на първия етаж — бе направо възхитен и не го скри от Джесика.

Говореше професионално и тя усети как напрежението я отпуска, докато се качваха по голямото стълбище към втория етаж. Въпреки това сърцето й още бе свито и Джесика нямаше как да го отдаде единствено на миналото. Нещо се бе случило, докато Картър я бе целувал. Сякаш я бе събудил от тежък сън и тя бе прогледнала какъв прекрасен мъж бе той. Сега го възприемаше не като хлапето, което бе мразила, а като мъж и Джесика би дала всичко на този свят да не го харесваше толкова. Защото беше спокоен, самоуверен и уравновесен, все качества, които в този момент и тя искаше да притежава. Ала в сравнение с него се чувстваше недодялана.

Криво-ляво се държеше, докато вървяха по дългия коридор. Картър видя огромната господарска спалня, където не бе останало почти нищо от някогашното великолепие и никой не бе спал от години, забеляза и още няколко спални, някои с камини, и толкова много бани, че се учуди как ли навремето майка му е успявала да ги изчисти всичките. Отпиваше от кафето и внимаваше да не пропусне нищо. Но едва след като стигнаха при последната спалня до задното стълбище, интересът му стана личен.

— Тук спиш ти — каза той.

Не бе нужно да се убеждава от кимването й, знаеше, че е прав, ала дори смутеният израз върху лицето й не го спря и Картър влезе вътре. Помещението бе по-малко от почти всички стаи в къщата и бе обзаведено по-семпло, с бели мебели и тапети на цветя.

Безсилен да се спре, той огледа двата еднакви библиотечни шкафа с лавици, отрупани с томове на чужди езици, литературни творби и нашумели бестселъри. Прокара пръст по тоалетката с поднос с огледално дъно, върху който бяха наредени старовремски шишенца за парфюм, и се взря в единствената снимка в рамка. Беше портрет на Джесика заедно с родителите й, когато е била най-много на пет годинки — изглеждаше точно така, както я помнеше. Постоя малко пред снимката, после отиде при стария скрин, боядисан в бяло и отрупан със списания, и при креслото, тапицирано с дамаска в същите излинели пастелни тонове, в каквито бяха и тапетите. Извърна очи и към леглото, двойно, с бяла покривка и множество бели дантелени възглавници с какви ли не форми и размери.

Картър си помисли, че стаята прилича на своята стопанка. Бе чиста и някак непорочна, не особено гостоприемна, но и любопитна. Беше от помещенията, които въпреки целомъдрения си вид крият малки тайни и сякаш намекват за вълнуващи неща.

Той попита тихо, както повеляваше атмосферата в стаята:

— Тук ли си израснала?

— Не — побърза да му отговори тя, за да се върнат долу. — Пренесох се тук, за да не отоплявам останалите помещения.

В обяснението й имаше логика.

— Пада се точно над кухнята и затова е по-топла.

— Да — потвърди Джесика и не особено тактично отстъпи назад, за да го подкани да излизат, Картър обаче не помръдна.

Ако бяха някъде другаде в къщата, щеше да го остави и да го изчака да разгледа спокойно. Ала стояха в нейната стая. Не можеше да го остави сам в своята светая светих — струваше й се кощунство.

— Хубава снимка — отбеляза той и кимна към тоалетката — върху устните му играеше едва забележима усмивчица. — Връща ме към едно време.

Тя се съсредоточи върху фотографията, за да не гледа усмивката му.

— Снимките са за това. Рядък случай в нашето семейство.

— Случай ли?

— Да, Денят на благодарността.

Картър не я разбра.

— Какво толкова му е особеното на този празник?

— Тате дойде да вечеря с нас.

Той се взря в лицето й, за да разбере дали се шегува. Явно Джесика говореше сериозно.

— Искаш да кажеш, че обикновено не е вечерял с вас, така ли?

— Зависи. Ако работеше нещо важно, предпочиташе да не прекъсва.

— Дори в Деня на благодарността?

— Да — потвърди със спокоен тон тя и срещна погледа му. — Имаш ли още работа тук? Или ще слизаме долу?

По нищо не пролича Картър да я е чул.

— Наистина невероятно. Винаги ми се е струвало, че на празник в „Крослин Райз“ е много весело, че се спазват традициите и всичко е задушевно, красиво, щедро.

— Да, така беше, но наред с останалото беше и самотно.

— Заради това ли се омъжи толкова рано? — попита той и когато Джесика го стрелна с поглед, добави:

— Според мама си била едва двайсетгодишна.

Тя се зачуди дали се бе интересувал специално и се подразни, задето бе подпитвал зад гърба й. Ала кой знае защо, не изпита желание да му го натяква. Беше й втръснало да се заяжда, пък и интересът му изглеждаше съвсем невинен.

— Сигурно ми е било самотно. И аз не знам. Навремето си въобразявах, че съм влюбена.

Картър си каза, че в някакъв момент Джесика изглежда бе решила, че вече не е влюбена.

— Колко време бе женена?

— Майка ти не ти ли каза?

— Каза ми, че не ми било работа, и е права. Ако не ти се говори за това, няма да настоявам.

Тя се облегна на рамката на вратата. Прокара длан по дървото, което на едно място бе ожулено.

— Не е кой знае каква тайна — в края на краищата всички знаеха, че бракът й се бе провалил. — След две години се разведохме.

— Какво точно се случи?

Джесика се взря в боята и се свъси.

— Несходство в характерите. Имахме различни цели.

— Как се казваше мъжът ти?

— Том Чандлър. Едва ли го познаваш.

— Не е ли тукашен?

Тя поклати глава.

— От Сейнт Луис е. Бях първи курс в колежа, той вече завършваше. Мечтаеше си да стане писател и смяташе, че ще го подкрепя. Мислеше, че сме богати — поясни иронично Джесика и погледна Картър в очите. — Ти се оказа прав. Наистина можех да си намеря мъж само ако го купя. Но трябваше да минат две години, докато го осъзная.

Той се приближи към нея, привлечен от бледото й лице и измъчения поглед, от безстрастния тон, с който тя му разказваше нещо, очевидно ужасно болезнено за нея.

— Не разбирам.

— Том се влюби в „Крослин Райз“. Много му се искаше да живее в имение. И да има тъст гений. Харесваше му, че мама се бе посветила изцяло на баща ми, въобразяваше си, че и аз ще му треперя като на писано яйце. Искаше да ремонтира тавана, да направи мансарда, където по цял ден да чете, да мисли и да гледа в пространството.

— Ти ли първа се умори от този брак?

— Мисля, че… Че сам се досещаш. Втръснах му доста бързо, ала му харесваше да е женен в такова семейство. Именно тогава прогледнах за грешката, която бях направила.

Джесика не даваше воля на бездънната си мъка, но Картър я виждаше в очите й. Искаше му се да я помилва, да й помогне да се отърси от нея, ала не бе сигурен, че тя няма да го отблъсне. Затова каза само:

— Съжалявам.

— Няма за какво — възрази Джесика и се усмихна пресилено. — Две години. И толкоз. Тъкмо бях написала дипломната си работа и веднага кандидатствах за аспирантура, както всъщност бях възнамерявала да направя, дори и да не се бях развела.

— Жалко, че бракът ти се е разпаднал. Сега, ако имаше до себе си човек, който да ти помогне…

— Том по-скоро щеше да ми пречи, отколкото да ми помогне.

— И все пак сигурно нямаше да ти е толкова трудно, ако не беше сама.

Тя извърна поглед.

— Е, какво да се прави, животът не е съвършен — рече тихо. Както винаги, се опитваше да гледа оптимистично на нещата. — Мога само да съм благодарна. Имам своята работа. Обичам я, върша я добре. Имам и приятели. Имам Крослин… — поде Джесика, но после се усети и довърши през шепот: — Имах „Крослин Райз“.

Вече й беше безразлично дали Картър ще остане в нейната стая, затова се обърна и заслиза припряно по стълбището. Когато той я настигна, вече стоеше вдървено при плота в кухнята и отпиваше от кафето, което си бе наляла. Остави чашата, вдигна брадичка и попита:

— Е, какво правим оттук нататък с проекта?

На Картър му се искаше да поговорят още малко за нейния разпаднал се брак ако не за друго, то за да прогони тъгата в погледа й. Ала здравият разум му подсказа, че бе за предпочитане да остави темата за друг път. Бе изненадан, че Джесика беше толкова искрена с него, че бе споделила всичко като с близък приятел. Това бе добро предзнаменование.

— А сега ми разкажи още малко как искаш да изглежда проектът — рече той. — Но първо нека донеса куфарчето от колата. Веднага се връщам.

Останала сама в кухнята, тя на няколко пъти си пое дълбоко въздух. Нямаше как да го направи в присъствието на Картър, който сякаш изпълваше помещението. Джесика не би казала обаче, че той налагаше присъствието си нарочно или от користни подбуди. Нямаше вина, че бе толкова висок, че гласът му кънтеше, че излъчваше сила.

— У теб ли е списъкът? — попита Картър, след като се върна в кухнята. Когато тя кимна и му посочи бележника върху кръглата дъбова маса, той остави куфарчето до него. После вдигна чашата. — Може ли още малко кафе?

— Разбира се — отвърна Джесика.

Пресегна се към стъклената каничка, сипа му от кафето и както и първия път, му сложи сметана и захар. Беше доволна, че имаше с какво да се заеме. Взе двете чаши и поведе Картър към масата в остъклената полукръгла ниша в единия край на кухнята — оттам се откриваше приказна гледка към гората, на която тя толкова често сутрин се любуваше. Ала днес вниманието й бе погълнато от Картър и Джесика изобщо не забеляза двете червени птички, кацнали една до друга на отсрещния бор.

— Поред ли ще караме? — попита той, както гледаше списъка.

Тя кимна. Точка по точка му изложи идеите си. Вече му бе описала повечето от тях, но имаше подробности — като се започне от клуба и се стигне до цвета на боите, които й бяха хрумнали по-късно и които й се струваше важно да спомене. Започна плахо, ала после набираше все повече кураж.

Картър я слушаше съсредоточено. Задаваше й въпроси и си записваше нещо. Често привеждаше примери от своята практика и Джесика бе възхитена, че взимаше всичко толкова присърце. Личеше, че си обича работата и знае какво говори. Когато стана да си ходи, тя, колкото и да бе странно, почувства облекчение, че именно той щеше да прави проекта на новия „Крослин Райз“.

Но това бе само по отношение на съвместната работа, която им предстоеше.

Виж, в личен план се чувстваше доста объркана. Веднага щом ниската синя кола отпраши по алеята, Джесика си спомни целувката — пулсът й си ускори, сраните й поруменяха, устните й потрепериха. От една страна, бе доволна, че бе запазила самообладание, докато Картър беше в къщата. От друга, бе стъписана, че сега, след като той си бе тръгнал, си мислеше за него.

Не искаше да си криви душата и си призна, че й бе приятно да се целува с него. Бяха се целували съвсем кратко, така че тя не бе имала време да се притесни, да се уплаши или смути. Или да се изкуши от новото, различно усещане. Никой дотогава не я бе целувал така — нито малкото момчета, с които бе излизала, камо ли Том. И в любенето, както във всичко останало, Том мислеше само за себе си. И понечеше ли да я целуне, Джесика се отегчаваше.

А целувката на Картър, колкото и кратичка да бе, изобщо не беше отегчителна. Тя си даде сметка, че всъщност нямаше нищо против да се целунат отново — и от тази мисъл вече наистина се притесни. Никога не бе обръщала внимание на физическата страна на една връзка и направо се вцепени, задето сега си представяше как се целуват с Картър Малой.

Побърза да се отърси от тези мисли, взе си нещата и се запъти към Кеймбридж.

Тази тактика наистина я откъсна от вятърничавите мечтания. Докато беше на работа, Джесика нито веднъж не се сети за Картър. Надвечер, вместо да се прибере, се отби с двама колеги в една закусвалня, после, на път за къщи дори отиде да напазарува в супермаркета — все неща, които не ангажираха съзнанието й. Ала въпреки това тя изобщо не се сети за Картър.

После обаче, след като се прибра, сякаш за да навакса, не можеше да мисли за нищо друго, освен за него. Всяка стая в къщата сякаш бе съхранила спомена за присъствието му. Това се усещаше най-силно в кухнята и в спалнята й — двете помещения, където Джесика прекарваше най-много време вкъщи. Докато стоеше на вратата на спалнята и седеше на масата в кухнята, отново си представяше как той бе до нея, спомняше си всяка негова дума, усещаше присъствието му, сякаш още бе тук.

Тя опита да си втълпи, че се чувства така, защото Картър бе бил в къщата съвсем наскоро, но никакви разумни аргументи не успяха да разсеят спомените. Той се бе докоснал до най-съкровената й същност само като се бе разходил из нейния дом и бе пипнал всички мънички неща, на които Джесика държеше.

Тя искаше да се ядоса. Ала колкото и да се опитваше да се настрои срещу Картър, все нещо не достигаше и Джесика не усещаше обида.

А това й даде още храна за размисъл. Предишният Картър, когото бе познавала като малка, непрекъснато бе тласкан от някаква разрушителна сила, а сегашният Картър, който отново бе изникнал в живота й, нямаше нищо общо с онова злобно хлапе. Навремето, когато малкият Картър се бе приближавал до нея, тя бе треперила от яд, възмущение, унижение, а днес, доближеше ли я вече порасналият Картър, Джесика пак се разтреперваше, но от съвсем друго.

Не й се мислеше за това, ала явно не бе по силите й да насочи съзнанието си другаде. И да се опиташе да се заеме с нещо, черупката, в която се мъчеше да се затвори, на мига се пропукваше. Така стана и когато облече екипа и застана пред видеото — вместо да се съсредоточи върху аеробните упражненията, се запита дали сега, на трийсет и три години, изглеждаше благодарение на гимнастиката по-добре, отколкото на двайсет и пет. Учудена, че това я интересува, си даде сметка, че бе заради Картър.

Изпотена и уморена, се отпусна в топлата вана, но тялото й още бе превъзбудено — пак заради Картър.

Облече си дълга бяла нощница с къдрички отпред и седна в креслото в спалнята с купчина книги и материали, които би трябвало да погълнат цялото й внимание, ала ето че мислите й отново се насочиха към предметите, които Картър бе видял и докоснал. Тя си го представи как сутринта бе стоял висок и мургав, излъчващ неустоима мъжественост и любопитство към нея. Дълго си мисли за това любопитство — опитваше се да разбере какво го бе породило.

Не бе стигнала до никакви изводи, когато телефонът до леглото иззвъня. Джесика се стресна и вдигна слушалката още след първото позвъняване, при което книгите върху скута й се плъзнаха по копринения плат на нощницата и западаха на пода. Опита се не особено успешно да ги хване и каза задъхано:

— Ало?

За миг Картър си помисли ужасен, че я бе събудил. Погледна часовника и видя, че минава десет. Не бе обърнал внимание, че е толкова късно.

— Джесика! Обажда се Картър. Да не те хващам в неподходящ момент?

Тя се отказа да събира книгите и долепи длан до сърцето си, което биеше лудешки.

— Не, не.

— Нали не съм те събудил?

— Не. Четях.

По-скоро, опитвах се да чета, помисли си и зачака какво още ще й каже той. Недоумяваше защо й звъни, и то в десет вечерта. Картър също не знаеше. Онова, което имаше да й казва, можеше да почака ден-два, в най-лошия случай някакъв по-разумен час. Но почти през целия ден си бе мислил за нея. Бяха се разделили като приятели. Искаше му се да разбере дали Джесика още се отнася към него дружелюбно или вече съжалява, че се бе държала мило с него и този ден, и предишния път. А освен всичко останало той просто искаше да чуе гласа й.

Спокоен, че не я бе събудил, се облегна на стената в кухнята, където бе окачен телефонният апарат.

— Как беше днес в университета?

— Нормално. А твоят ден как мина?

— Много добре. Дори си мисля, че ми носиш щастие.

Тя не му повярва.

— Какво толкова се е случило?

— Нищо особено. Следобед бях в кабинета, работих върху други проекти, ала ми вървеше като по вода. Всичко ми идваше отръки.

— Бил си нещо като вдъхновен?

— Ами да — потвърди Картър и известно време мълча, притеснен Джесика да не си помисли, че той просто иска да й направи впечатление. — Високопарно ли ти звучи?

— Не, разбира се. Звучи ми много добре. Жалко, че не всички дни са такива.

— Защо? На теб не ти ли спореше?

Тя се замисли, за да си спомни какво всъщност бе правила, след като се бяха разделили сутринта.

— А, не мога да се оплача — отвърна Джесика някак предпазливо. — Но сега в университета цари голяма бъркотия. Прочетох последната лекция по германска литература, мина добре, ала срещите, които имах след това, бяха направо отчайващи.

Картър вече преодоляваше склонността да си я представя как по цял ден е забучила нос в някоя книга. Искаше да научи повече за работата й.

— В какъв смисъл?

— В края на семестъра студентите са притеснени. Знаят, че оценката им за дипломата до голяма степен зависи от изпита, бил той писмен или устен. Ако са имали през семестъра добра оценка, се мъчат да я запазят. Ако не са доволни от оценката, се опитват да я повишат. Дори най-слабите се стягат.

— И ти си била същата като студентка.

— Безспорно. Затова и гледам да им вляза в положението. Изключително важно е да ги изслушвам и да ги насърчавам. И не ми е трудно да го правя, ако познавам студента. Насочвам вниманието към силните му страни и се старая да му поднеса материала в подходяща за него форма. Виж, по-трудно е, ако не познавам студента — все едно се опитвам да натисна в тъмното правилния бутон, за да му помогна да направи връзката.

Известно време Картър мълча.

— Моите поздравления — каза й накрая. — Ти си добра преподавателка, отдадена си на работата. Виж, моите преподаватели в университета не бяха такива. Бяха сдържани, сякаш гледаха на нас като на бъдещи конкуренти — искаха да усвоим материал, но отгоре-отгоре.

И Джесика имаше такива колеги и макар да не бе готова да ги оправдава, каза:

— Бил си по-възрастен, когато си се записал да следваш.

— Е, не чак толкова. Бях на двайсет и три години.

— Обаче си имал житейски опит и това вероятно е действало стряскащо.

Преди един ден или преди седмица Картър сигурно щеше да изтълкува тези думи като обида. Сега обаче се чувстваше по-уверен и не се засегна. Джесика също бе направила голяма крачка напред — и тя говореше като него меко и приятелски.

— Откъде знаеш, че на двайсет и три години съм имал житейски опит и съм стряскал околните? — поинтересува се той, защото по онова време почти не се бе срещал с нея.

— Плашеше хората още на седемнайсет години, логично е да си ги стряскал и на двайсет и три.

Картър си спомни за онова време със странна смесица от тъга и угризения.

— Ами да, стремях се да ги плаша. Божичко, това бе, кажи-речи, единственото нещо, за което ме биваше.

— А си могъл да постигнеш много повече. Виж какви успехи жънеш сега! Талантът ти едва ли се е появил за една нощ, когато си навършил двайсет години. А ти се държеше така, че всички си мислехме как нямаш и капчица ум в главата.

— И аз си го мислех. Наистина бях много объркан.

На Джесика й се искаше да попита защо се е чувствал объркан. Искаше й се да проумее защо навремето е бил толкова озлобен и да направи някаква връзка с човека, в когото се бе превърнал. Защото този човек й беше интересен. Бе в състояние да изпита съчувствие към сегашния Картър, което за нищо на света не би почувствала към проклетото злобно хлапе от нейното детство.

И най-странното бе, че в някои отношения този нов Картър беше по-опасен.

— Там ли си още? — попита я той.

— Аха — отвърна тя възможно най-нехайно, доколкото й го позволяваше разтуптяното сърце.

На него му се стори, че сигурно я притеснява или я отегчава с приказките си за миналото — нещо, което не искаше да прави, най-малкото тази вечер, когато най-сетне бяха намерили общ език.

— Сигурно се питаш защо ти се обаждам — рече й тихо и се прокашля.

Сега, след като й го каза, Джесика наистина се запита — Картър Малой не бе от мъжете, които ще й звъннат колкото да си побъбрят.

— Реших, че рано или късно сам ще ми обясниш — отвърна тя весело.

Искаше да му покаже, че не се притеснява, задето й се бе обадил толкова късно, точно както се бе постарала да скрие, че се бе развълнувала от целувката му. Само това оставаше, той да разбере, че по отношение на него бе доста уязвима.

— Е, сега му е времето. Тази сутрин, докато се връщах в града от „Крослин Райз“, ми хрумна, че ще е от полза и за двамата, ако видиш някои от нещата, които съм проектирал.

— Вече видях скиците…

— Не, не скиците, а самите сгради. Правил съм и други неща, които се доближават като концепция до твоето виждане за имението. Ако ги разгледаш, сигурно ще се убедиш, че тъкмо аз съм човекът, който ти трябва.

Джесика усети как я присвива под лъжичката.

— Сигурно си размислил и вече се колебаеш дали да се заемеш с проекта.

— Не, не…

— Можеш да бъдеш откровен — не се предаваше тя. — Не съм закъсала чак толкова, архитекти под път и над път.

— Джесика…

— Гордън те предложи само защото познаваш „Крослин Райз“. Реши, че сигурно ще проявиш интерес.

— Наистина проявявам — почти извика Картър. — Хайде, успокой се, ако обичаш, и ме остави да се доизкажа — той въздъхна, когато тя не му възрази. — Благодаря. Божичко, Джесика, понякога приличаш на валяк, мачкаш всичко по пътя си.

— Просто не ми се иска да се забърквам в разни игрички. В случай че не ти се занимава с имението, ще ти бъда признателна, ако го кажеш открито, вместо да ми хвърляш прах в очите и ме баламосваш.

— Искам да направя проекта. Наистина! Колко пъти да ти го казвам?

— Щом искаш, защо ме пращаш да разглеждам разни сгради? — възкликна тя вече по-спокойно.

— Защото искам да избереш мен — каза Картър без заобикалки. Дръпна се от стената и прокара пръсти през косата си. — Ще ми се да почувствам — изрече той бавно, — че наистина искаш аз да свърша тази работа. Дори, че държиш именно аз да разработя проекта. А сега оставам с впечатлението, че Гордън едва ли не ме е натрапил или не си имала времето и енергията да се срещнеш и с други архитекти.

Джесика си помисли, че Картър все пак не бе чак толкова пробивен в работата си, както й се бе сторило.

— Не ставаш за предприемач. Вместо да си вдигаш акциите, излагаш на показ съмненията си. С всички клиенти ли се държиш така?

— Не. Случаят е различен. Ти си по-особена.

Думите му сътвориха чудеса и в миг разсеяха опасенията. Веднага й олекна.

— Добре, де — въздъхна тя. — Извинявай, че те прекъснах.

Смаян колко бързо и елегантно бе капитулирала, Картър сякаш загуби дар слово и забрави защо й се бе обадил.

— Ами аз, такова…

— Обясняваше ми, че няма да е зле да видя някои от сградите, построени по твои проекти.

Той подхвана предпазливо:

— Най-добрите, по-точно онези, които си харесвам най-много, се намират северно от имението, по крайбрежието на Мейн. Най-далечната е на три часа път от теб. Могат да се видят само за ден — Картър се поколеба. — Мислех си, че ако нямаш нищо против, бихме могли да идем заедно.

Беше ред на Джесика да се изненада. Бе очаквала всичко друго, ала не и Картър да пожелае да прекара един ден с нея, пък било то и по работа.

— Това не прекрачва ли задълженията ти? — попита тя бавно и невярващо.

— В какъв смисъл?

— Едва ли е нужно да се стараеш чак толкова. Бих могла да отида и сама.

— Защо ще ходиш сама, при положение че искам да те придружа?

— Защото ще пропилееш много време.

— А за какво друго ми е това време?

— За работа.

— Работя по цяла седмица. Ти също, пък и спомена, че ти предстои изпитна сесия. Реших, че няма да е зле да си починем в неделя.

Тези думи й прозвучаха още по-невероятно.

— Само това оставаше — да жертваш цяла неделя да ме разкарваш нагоре-надолу!

— Защо не?

— Защото в неделя човек си почива, а това пътуване е свързано с работа.

— Бихме могли и да се позабавляваме, и да си починем. Там има хубави ресторанти. Можем да се отбием и да хапнем.

Опитвайки се да се успокои, Джесика отново долепи длан до гърдите си.

— Можеш да обиколиш и магазините, там има няколко страхотни бутика. Нямам нищо против да почакам.

Тя съвсем се обърка.

— Не мога да те моля за такова нещо.

— Не е нужно да ме молиш. Аз ти го предлагам — изведнъж му хрумна нещо, от което в гласа му прозвучаха метални нотки. — Освен ако не ти е неприятно да прекарваш цял ден с мен.

— Не е това.

— А кое тогава?

— Ами не знам дали на теб ще ти е приятно цял ден да бъдеш с мен. Ще си умреш от скука. Не съм от най-забавните хора на този свят.

— Кой ти е казал такова нещо?

— Ти. Когато бях на десет години, веднъж ме видя да седя на скалите и да гледам морето. Попита ме какво виждам, а когато отказах да ти отговоря, ми заяви, че съм скучна и тъпа.

Картър се почувства негодник.

— Била си само на десет години, а и аз дрънках каквото ми падне.

— Но Том беше на същото мнение. И той смяташе, че съм скучна. Никога не съм се славела като душата на компанията.

— Повярвай, миличка, един мъж не може да издържи дълго с душата на компанията. Виж, това наистина е отегчително. А с теб е доста интересно. Ти четеш, мислиш, работиш. Вярно, доста затворена си. Ала това не означава, че си скучна. Означава единствено, че един мъж трябва да се потруди малко повечко, за да разбере какво се върти в тази твоя хубава главица. А на мен ми се иска да се потрудя. Мисля, че си струва. Тоест, ще ми направиш услуга, ако се съгласиш да прекараш с мен една неделя и да се поразходим заедно с колата — Картър си пое бързо въздух — не искаше да се замисля какво точно й бе надрънкал. — Е, казвай, да или не?

— Да — отвърна Джесика също тъй бързо — пак по същата причина.