Барбара Делински
Споделена страст (1)

Първа глава

Джесика Крослин седна бавно на тапицирания стол срещу писалището, оправи меките гънки на полата си и намести очилата си с кръгли рамки. После, колкото и да не й се искаше, срещна изпълнения с очакване поглед на Гордън Хейл.

— Не мога да се оправя — пророни тихо младата жена. Красивите й черти издаваха, че се бе примирила и се чувстваше разгромена. — Опитах, Гордън. Затворих почти всички стаи и съм оставила само най-необходимите. Зиме пускам парното съвсем слабо, колкото да не замръзна. Правя само най-неотложните ремонти, наемам работници, които ми искат най-малко, и въпреки това… — тя не се доизказа, раменете й се смъкнаха лекичко под бремето на разочарованието. — Не мога да се справя. Не е по силите ми.

Известно време Гордън мълча. Познаваше Джесика още от деня, в който се бе родила, бе познавал и родителите й от много по-отдавна. Близо четирийсет години бе банкер на Крослинови, което означаваше, че емоционално бе силно свързан с тях. Даваше си сметка пред какви трудности бе изправена младата жена и му беше много мъчно за нея.

— Знаеш, предупредих Джед — рече той навъсено. — Казах му, че не се е погрижил за имението, но той не искаше и да чуе. След смъртта на майка ти се промени много, вече сякаш не можеше да мисли трезво.

Пряко волята си Джесика се усмихна тъжно, с любов.

— Защо да си кривим душата, Гордън? Тате никога не е мислил трезво. Вярно, написал е няколко блестящи научни трактата, ала инак си беше особняк. Нямаше представа от всекидневието, пък и не се интересуваше от него. Мама се бе нагърбила с всичко и когато почина, се опитах да я заместя, но нещата вече бяха прекалено занемарени.

— Майка ти беше много свястна жена.

— Ала и тя не бе финансова вълшебница. Бе толкова влюбена в тате, че чак се страхуваше от него. Дори и да е виждала финансовите проблеми, едва ли му е казала и дума, за да не го разстройва. Не искаше да обременява съзидателния му ум и да го занимава с такива делнични неща като парите.

Гордън изви учудено дебелата си бяла вежда.

— Но сега от това страдаш ти.

— Няма такова нещо — рече предпазливо Джесика, досетила се какво имаше предвид мъжът отсреща. — Моят ум не е чак толкова съзидателен, както на тате.

— И таз добра, бива ли да говориш така! Вече си доктор по лингвистика. Знаеш прекрасно руски и немски. Преподаваш в Харвард. Издаваш книги. В науката не отстъпваш на баща си.

— Ако съм станала учен, то е само защото съм ученолюбива. Ала онова, което правя, изобщо не може да се мери с постиженията на баща ми. Умът ми не е като неговия. Не е по силите ми да погледна към небето и начаса да предложа невероятно сложни научни теории. Не ми хрумват неговите блестящи идеи. Онова, което върша, вече е проучено. Преподавам чужди езици. Чета и лекции по литература на съответните езици и тъй като имам достъп до някои руски творби, които никой друг не може да прочете, не бе кой знае каква философия да напиша книги за тях.

— Трябва да се гордееш.

— Не че не се гордея, но ако се продадат хиляда бройки, съм на седмото небе от щастие, което означава, че никога няма да съм в състояние да спася имението „Крослин Райз“. Особено пък с моята заплата — засмя се тя тъжно. — Виж, тук приличам на тате.

— Ала отговорността за „Крослин Райз“ падаше върху него — възрази банкерът. — Вече пет поколения имението се предава в рода ви от човек на човек. Джед е живял там цял живот. Бе длъжен да се погрижи за „Крослин Райз“ не само заради теб, но и заради своите предци. Ако го бе сторил, сега нямаше да изпаднеш в такава безизходица. Баща ти обаче го остави да се руши. Предупредих го, че ако не вземе мерки, къщата съвсем ще се порути, обаче той изобщо не ми обръщаше внимание.

Джесика въздъхна.

— Било каквото било, не можем да върнем миналото. Проблемът е, че за капак имам неприятности с водопровода и електричеството. Гледах криво-ляво да закърпвам положението, ала сега вече ножът е опрял о кокала. Казаха ми, че трябва да подменя изцяло и канализацията, и електрическата мрежа. А като знаем какво представлява „Крослин Райз“…

Не бе нужно да обяснява на Гордън. Той познаваше на пръсти имението. Наистина не бе шега работа да се подменят цялата водопроводна система, канализацията и електрическата мрежа в къща със седемнайсет стаи и осем бани. Нещата се усложняваха още повече от това, че при ремонта на такива стари къщи неминуемо изскачат нови и нови повреди.

Банкерът премести няколко документа, подредени на спретнати купчинки върху писалището, и каза предпазливо:

— Бих могъл да ти отпусна малък заем.

— Поредният малък заем — поправи го Джесика и поклати с усмивка глава. — И сега ми е трудно да изплащам заемите, които съм теглила. Знаеш го.

— Да, но пак съм готов да ти отпусна малко пари, Джесика. Познавах родителите ти, познавам и теб. Все пак съм директор на банката, колкото и малка да е тя. Ще поговоря с някои хора, ще използвам връзките си. Ако не го направя за теб, за кого тогава?

Младата жена бе трогната и му се усмихна благодарно. Ала щедростта му не променяше нещата. Тя отново поклати глава, този път бавно и примирено.

— Благодаря ти, Гордън. Признателна съм ти за предложението, но ако приема, само ще затъна още повече. Нека погледнем истината в очите. Обичам си работата, ала никога няма да забогатея от нея. Мога да побързам и да напиша още една-две книги, да поема още един курс през следващия семестър, но пак няма да изкарам парите, които ми трябват.

— Трябват ти не пари, а да се омъжиш за някой богат дядка, който да дава мило и драго да живее в имение като „Крослин Райз“.

Джесика не трепна, затова пък пребледня още повече.

— Вече съм го правила веднъж.

— Чандлър не беше нито стар, нито богат.

— Ала мечтаеше да живее в имението — продължи тя с измъчен израз. — За нищо на света не бих се подложила още веднъж на всичко това, дори и „Крослин Райз“ да бе от чисто злато.

— Ако беше от чисто злато, нямаше да си принудена да се подлагаш на нищо — опита се да бъде остроумен Гордън, съжалил, че изобщо бе отворил дума за Том Чандлър.

Джесика имаше тъжни спомени от своя кратък брак. Банкерът се наведе напред и кръстоса ръце върху писалището.

— Какво смяташ да правиш?

— Нямам голям избор — отвърна младата жена, която вече няколко месеца се чудеше какво да предприеме.

— Няма ли някой, който да ти помогне — роднина, който притежава малък дял от имението? — попита Гордън.

— Дял ли? Не. Татко бе единственият собственик на „Крослин Райз“. Надживя брат си, който щеше да наследи имението, ако баща ми бе умрял пръв, но двамата не бяха в добри отношения. Сам знаеш, че тате не бе от най-общителните и тактичните.

Банкерът наистина го знаеше от собствен опит и само кимна.

— Сега баща ми е мъртъв — продължи Джесика. — И тъй като съм единствено дете, днес съм единствената наследница на имението, тоест никой от роднините ми няма, както го наричаш ти, „дял“.

— А нямаш ли лели, чичовци и братовчеди, които да обичат къщата и парка дотолкова, че да са готови да ти помогнат да ги съхраниш?

— Лели и чичовци нямам, затова пък имам една братовчедка, най-голямата дъщеря на брата на татко. Ако й се обадя, ще дойде с първия самолет от Чикаго, за да ми дава съвети.

Гордън се взря в лицето й. Върху него се четяха всички чувства на младата жена, нещо доста изненадващо, тъй като благодарение на майка си тя бе прекарала детството си сред богаташите от Нова Англия, които правеха всичко възможно да скриват чувствата си.

— Доколкото виждам, знаеш какви ще бъдат тези нейни съвети.

— Знам, разбира се. Ако има възможност, братовчедка ми Фелисия веднага ще събори къщата, ще раздели двайсет и трите акра на парка на парцели и ще ги продаде на най-високата цена. Казвала ми го е, когато дойде за погребението на баща ми — нещо забавно само по себе си, защото не го бе виждала от осемнайсетгодишна. Излишно е да ти обяснявам, че бе дошла заради имението.

— Ала то е твое.

— Да, мое е, Фелисия обаче знаеше, че ни е трудно да го поддържаме и че проблемите ще се изострят още повече след смъртта на баща ми. Бе наясно, че за нищо на света няма да се съглася да съборим къщата, затова си бе наумила да ме убеди да й продам земята около нея. Смяташе, че ще се полакомя, защото така щях да получа достатъчно пари, за да ремонтирам къщата и да я поддържам. А тя на свой ред смяташе да продаде парцелите и да си възвърне четворно вложението.

— То оставаше да не си го върне — съгласи се Гордън. — „Крослин Райз“ е разположен върху най-скъпата земя, край океана. Намира се на двайсетина километра северно от Бостън, в богат, добре управляван град с отлична образователна система, здравеопазване и обществен транспорт. Разбира се, че братовчедка ти ще спечели сума, четири пъти по-голяма от парите, които е вложила — отбеляза банкерът и присви очи. — Освен ако не й поискаш висока цена за земята.

— Няма да й я продам на никаква цена! — зарече се Джесика, после стана от стола и отиде при прозореца. — Изобщо не смятам да продавам земята, но ако бъда принудена да го сторя, последният човек, на когото ще я дам, е братовчедка ми. Не ти трябва вещица!

— Не очаквах един учен да се изразява така — вметна Гордън.

Джесика се извърна към него и му се усмихна някак плахо.

— Прав си, не ми приляга да използвам такива квалификации. Но ми е трудно да се въздържа, когато се сетя що за човек е тази Фелисия — отвърна Джесика и пъхна ръце в джобовете на полата си — така се чувстваше по-спокойна. — Имаме една година разлика и когато бяхме малки, братовчедка ми често ни идваше на гости. Беше решила да става велика. Докато беше в „Райз“, си въобразяваше, че вече е на път да го постигне. Все се шегуваше, че ако не съм искала имението, щяла да го вземе тя, ала си личеше, че това всъщност не е никаква шега и наистина го мисли — Гордън кимна и Джесика продължи: — Когато завърши гимназия, вече бе наясно, че величието й няма да дойде от „Крослин Райз“. Затова и тръгна да го търси другаде. Била е женена три пъти — все за мъже, достатъчно богати, че да пожертват тлъста сума, само и само да се отърват от нея.

— Значи братовчедка ти е богата. Но стана ли велика?

Джесика го погледна хитро и поклати бавно глава.

— Наистина има много пари, само дето не знае какво да прави с тях.

— Изненадан съм, че още в началото не ти е предложила да купи „Крослин Райз“.

— Предложи ми, разбира се. Още преди тате да бе изстинал в гроба — отвърна младата жена и вдигна рамене, от което се стори на Гордън още по-снажна. — Отказах й без недомлъвки, точно както тя ми го предложи. За нищо на света няма да допусна именно братовчедка ми да стане собственица на „Райз“. Няма да мине и година, и вече ще е продала имението или ще го е разпокъсала на малки парцели — Джесика замълча, пое си въздух, извърна се пак към прозореца и продължи със спокоен глас: — Няма да го допусна.

Пак се върнаха към възможностите, които имаше. Гордън знаеше не по-зле от нея, че тя трябваше да предприеме нещо.

— Какво смяташ да правиш, Джесика? — попита я той възможно най-внимателно.

Тя не му отговори веднага. Захапала долна устна, се взря в залива. Местността бе неописуемо красива и от това й ставаше още по-мъчно, че може би ще се наложи да напусне имението. Ала бе принудена да погледне истината в очите.

— Бих могла да продам няколко акра в края на имението — поде най-накрая Джесика, но от тона й личеше, че се колебае. — Това обаче ще реши проблемите само временно. А и продам ли няколко парцела, вече няма да имам думата и върху тях ще построят каквито си искат къщи. Знаеш, че в съседство с нас има постройки в най-различни стилове, кой от кой по-противни.

— Какво чувам, нима те е обзел снобизъм? — пошегува се банкерът.

Тя го погледна без следа от угризения право в очите.

— Ами да. „Крослин Райз“ е в колониален стил. Ще бъде кощунство, ако къщата е заобиколена от постройки, които не са така представителни и красиви.

— Има много представителни и красиви постройки, които не са в колониален стил.

— Дори да е така, предпочитам околните къщи да са в унисон с имението — възрази Джесика и погледна безпомощно тавана. — Ала това е последното нещо, което съм дошла да обсъждаме.

— Както виждам, обичаш много „Крослин Райз“.

Тя се замисли.

— Да, обичам го, но не заради мазилката и тухлите, не заради кухнята, хола или библиотеката. Обичам го заради старовремското очарование. Заради мириса на полирано дърво и история. Заради хубостта му — заради дърветата, изкуствените езерца и птиците, а също заради спокойствието и тишината. Все пак тъкмо в това имение са живели моите предци. Това е един малък свят, който съществува сам по себе си — допълни Джесика. — Да, обичам „Крослин Райз“. И съм длъжна да предприема нещо. Не го ли сторя, много скоро ти ще си принуден да ипотекираш всичко.

Гордън не го отрече. За разлика от другите банкери бе готов да й отпусне още време. Дори смяташе да й даде още един, по-малък заем с надеждата, че щастието все някога ще й се усмихне и тя ще успее да се измъкне от тази безизходица. Но той все пак оглавяваше банка и не можеше да чака вечно, все някога щеше да е принуден да си прибере дълговете.

— И така, какво смяташ да правиш? — попита я Гордън.

Джесика понечи да се обърне, ала осъзна, че ако го гледа в очите, ще й е по-трудно. Но не можеше да протака повече и трябваше да приеме фактите такива, каквито са.

— Бих искала да продам всичко накуп — къщата и парка, на някое голямо мило семейство, ала вероятността да намеря хора, на които „Райз“ да им е по джоба, е съвсем нищожна. Вече от осем месеца обсъждам въпроса с Нина Стоун. Ако ще продавам имението, искам да е чрез нея. Без да обявява къщата за продан, Нина отдавна търси подходящ купувач, но засега безрезултатно. В момента пазарът на недвижими имоти е доста замрял.

— Така е, когато говорим за частните купувачи. Обаче строителните предприемачи веднага ще грабнат имот като „Крослин Райз“.

— А после ще го разделят на възможно най-малките парцели и ще ги продадат за възможно най-много пари, точно както би постъпила и братовчедка ми Фелисия, която пет пари не дава дали имението ще се запази в цялостния си вид — поясни Джесика и погледна през малките кръгли стъкла на очилата си банкера право в очите. — Не мога да го сторя, Гордън. И без това ми е криво, че след всичките тези години съм принудена да се разделя с „Райз“, ала няма да допусна да правят с имението каквото им хрумне. Искам да имам решаващата дума за съдбата му. Искам да се съхрани неговото очарование.

Тя замълча, но си личеше, че не е казала всичко — дори през очилата се видя как очите й се разширяват лекичко от очакване.

— Имаш ли предвид нещо? — подкани я Гордън.

— Да. Ала не знам дали е осъществимо.

— Кажи ми какво си намислила, а аз ще преценя дали е по силите ти.

Джесика стисна устни — никак не й се щеше да изрича и дума, но знаеше, че е принудена да го направи. Имението бе в окаяно състояние. Тя бе притисната до стената и онова, което й бе хрумнало, й се струваше най-малката от всички злини.

— Как мислиш, възможно ли е да застроим имението със скъпи жилищни сгради? — попита Джесика и продължи още преди банкерът да й бе отговорил: — Иска ми се жилищата да са в стил, който да не се бие с къщата, и да са пръснати сред дърветата в парка. Какво ще кажеш, ако ремонтираме и самата къща, така че в нея да има здравен център, клуб и ресторант? Можем да преобразим и заливчето, да направим малък кей за яхти, да построим малки, красиви бутици…

Гордън се облегна на стола.

— Готова ли си да направиш всичко това?

— Да, готова съм, ала не е по силите ми. Това, което ти описах, ще струва луди пари…

Банкерът махна с ръка, за да й покаже да замълчи.

— Значи си готова да превърнеш имението в район с хубави жилищни сгради?

— Стига да са построени както трябва — отвърна тя, сякаш се оправдаваше — изведнъж й се стори, че бе предала „Крослин Райз“. — Ако трябва да избирам, ще предпочета имението да си остане такова, каквото е, но от година на година къщата се руши все повече. Отдавна не съм в състояние да спра тази разруха. Принудена съм да предприема нещо. И това ми се струва най-подходящо. Ако го направим внимателно и предпазливо, ще преобразим „Крослин Райз“, без да променяме духа му.

— Защо казваш „ние“?

— Защото имам нужда от помощ, Гордън. Нямам пари. Принудена съм да тегля заеми, ала щом жилищният район бъде построен, инвестициите ще се върнат. Тоест искам ти пари не просто за да ремонтирам „Крослин Райз“. Можеш ли да ми отпуснеш такъв заем?

— Не.

Джесика премигна.

— Не? Не одобряваш ли идеята ми?

— За скъпите жилищни сгради ли? Да, одобрявам я. Има си своите достойнства.

— Обаче отказваш да ме подкрепиш.

— Просто не мога да ти осигуря такъв голям заем.

Младата жена се отпусна тежко на стола и приседна на крайчеца му.

— Но защо? Току-що предложи да ми помогнеш с пари. Да, искам ти по-голям заем, ала това е инвестиция, която задължително ще донесе добра печалба.

Гордън я погледна с обич. Уважаваше я изключително много за работата й в Харвард. Но Джесика не разбираше нищо от предприемачество.

— Никоя финансова институция, Джесика, няма да ти отпусне такъв голям заем. Ако се занимаваше с недвижими имоти, ако имаше строителна фирма или бе утвърдена архитектка, може би щеше да имаш някакъв шанс. Ала никой банкер няма да отпусне на преподавателка по езикознание кредит, с който тя да изгражда жилищен район. Не разбираш от строителство и архитектура. Сигурно знаеш как искаш да изглежда имението, но няма да се справиш сама с осъществяването на замисъла. Това не е твоята стихия.

— Тези пари ми трябват — почти проплака младата жена.

Гласът й бе необичайно рязък, в него се долавяше отчаяние, което от минута на минута ставаше все по-голямо.

— В такъв случай се налага да потърсим хора, които да са в състояние да осъществят такъв проект.

Джесика се поокопити — значи не всичко бе загубено.

— Ама разбира се. Как ще ги намерим?

Гордън се отпусна на стола. Обичаше да обмисля проекти и делови начинания и се зарадва, че тя бе готова да изслуша предложенията му.

— Ще организираме консорциум, неколцина души, които искат да направят вложение в бъдещето на „Крослин Райз“. Всеки член на консорциума ще получи процент в съответствие със средствата, които е инвестирал.

Идеята за консорциум не допадна особено на Джесика просто защото изглеждаше напълно осъществима.

— Неколцина души ли? Ала те няма да познават имението. Откъде можем да бъдем сигурни, че няма да се обединят и да предложат нещо напълно неприемливо?

— Ще подберем само хора, които не по-малко от теб ще искат да запазят великолепието на „Крослин Райз“. Има инвеститори, които също като теб обичат красотата и природата.

— И колко души ще участват?

— Трима, шестима, дванайсет. Ще привличаме инвеститори, докато осигурим нужните пари.

— Дванайсет ли! Дванайсет души, които изобщо не познавам!

— Няма да ги познаваш само в началото. А после ще ги опознаеш, защото и ти ще участваш в консорциума. Ще възложим да направят оценка на имението, която да отговаря на истинската му цена, и това ще определи дела ти в начинанието. Стига да поискаш, бих могъл да ти отпусна известна сума, която да увеличи дела ти. Ти сама ще решиш каква искаш да е твоята печалба.

— Печалбата изобщо не ме интересува — рече тя с пламнали очи.

— И таз добра! Как така не те интересува — настоя Гордън с тон, с какъвто говорят по-възрастните и мъдри хора. — Ако „Райз“ се превърне в жилищния район, за който ми спомена, това ще бъде твоето наследство. А това, Джесика, е важно. Никога не го забравяй. Сега сигурно ти се струва, че си се докарала до просешка тояга, но каквито и да са проблемите в „Крослин Райз“, то струва цяло състояние. А когато го разработим, ще струва още повече.

Щели да го разработят! Младата жена трепна при тези думи. Измъчваха я угризения на съвестта, чувстваше се виновна дори, че си го бе помислила, имаше усещането, че е предателка и търгашка. Ядоса се на себе си, после си спомни за баща си и прехвърли гнева си върху него. Ала нито разочарованието, нито гневът бяха в състояние да променят голата истина.

— Защо се стигна дотук? — прошепна тя тъжно.

— Защото животът продължава — отвърна спокойно Гордън. — Нещата се променят — той понаведе глава и я погледна с очакване. — Е, може пък да е за добре. Сигурно не е много приятно да живееш сам-сама в такова огромно имение. Ще се настаниш в някоя от по-малките къщи и ще я обзаведеш така, че да е изискана и уютна.

Джесика вдигна ръка, за да го спре. Банкерът се бе поувлякъл.

— Още не съм взела такова решение.

— Но идеята е разумна.

— Безспорно, ала както го описваш, излиза, че всичко е напълно осъществимо. А и ми се струва, че нещата ми се изплъзват.

— Нали ще бъдеш член на консорциума? — напомни й Гордън. — Ще можеш да си кажеш мнението за всичко, което предприемаме.

— Да, де, но ще бъда една от тримата, шестимата, дори дванайсетте членове.

— Ти си собственица на имението. Ще имаш последната дума по плана за преустройството му.

Това я поуспокои, макар и съвсем малко. Открай време си беше затворена. Представи си как седи в единия край на масата и слуша как бъбривите инвеститори обсъждат надълго и нашироко нейното бъдеще. Бе сигурна, че ще я излъжат.

— Това не е достатъчно — отсече Джесика импулсивно, тласкана от чувството си за самосъхранение.

— Искам да оглавя консорциума. Искам моят дял да е най-голям. И да ми гарантираш, че наистина ще имам последната дума — допълни тя и изправи гръб, както седеше на стола. — Това възможно ли е?

Гордън вдигна вежди.

— Всичко е възможно. Ала дали е разумно? Не знам, Джесика. Ти се занимаваш с наука. Нямаш представа от строителство.

— Значи ще слушам внимателно и ще се уча. Не ми липсва здрав разум, имам и вкус към красивото. Знам какво искам. И обичам имението — отбеляза тя, сякаш убеждаваше сама себе си. — Няма да се задоволя просто да одобрявам или да отхвърлям. Искам да участвам в проекта от начало до край. Само така вечер ще заспивам спокойно — допълни Джесика, но нещо в израза на Гордън я смути. — Ала ти май не си съвсем убеден, че ще се справя.

— Друго ме притеснява — поколеба се той. Имаше няколко проблема, един, от които не търпеше отлагане. Затърси думите, с които да й го каже, без да я обижда.

— Разбери, Джесика. Инвеститорите най-често са мъже. Участват и в други проекти. Свикнали са да работят по определен начин. Не съм сигурен как ще реагират, когато научат, че всичко ще зависи от някаква новачка.

— Искаш да кажеш, от жена — поправи го тя и банкерът не я опроверга. — Ала аз съм разумен човек. Не съм някоя вироглава истеричка. Готова съм да приема всичко, освен онова, което ще подкопае достойнството на „Крослин Райз“. Какъв по-добър шеф на консорциума биха могли да искат?

На Гордън не му се говореше за това.

— Вероятно за теб ще е мъчително да гледаш как имението се преобразява — промени той темата. — Сигурна ли си, че искаш да участваш толкова пряко?

— Да — заяви лаконично Джесика.

Гордън присви устни, заби поглед в писалището и се опита да измисли още някой разумен довод, който да изтъкне, но не се сети. Накрая каза истината без заобикалки:

— Лошото е, Джесика, че ако настояваш да оглавиш консорциума, вероятно ще се затрудня да привлека инвеститори — банкерът вдигна ръка. — Не че ще имат нещо против теб. Повечето хора, с които смятам да говоря, не те познават изобщо, ала надали ще се зарадват, щом научат, че начинанието ще се ръководи от млада неопитна жена. Ще се страхуват, че ще протакаш цяла вечност с взимането на решенията, а и да ги вземеш, после ще се отмяташ от тях. Но все пак има начин да преодолеем и това.

— И какъв е той?

Гордън се позамисли.

— Можем да прибегнем до нещо като компромис. Най-напред ще изложим целия замисъл върху хартия. Ще поработиш с архитекта, ще му обясниш какво искаш, той ще ти представи идеен проект, а ти ще му кажеш какви промени да направи, докато си напълно удовлетворена. Едва тогава ще идем вече с избистрена идея при потенциалните инвеститори — докато говореше, банкерът все повече се убеждаваше, че е на прав път. — Така ще изчислим и по-точно разходите. Ако сме конкретни, вероятно ще привлечем по-лесно инвеститори.

— Искаш да кажеш, че така ще си затворят очите и ще преглътнат факта, че ще работят с мен? — предположи сухо Джесика, ала не се ядоса.

И друг път се бе натъквала на пренебрежение към жените и бе успявала да се пребори с него, защо да не го направи и сега?

— Така ще улесним нещата — продължи Гордън, без да коментира думите й. — Ще имаш пълен контрол върху разработването на проекта. Инвеститорите ще знаят в какво точно влагат парите си. Ако не им хареса идеята ти, никой не ги задължава да участват, а в случай че не успеем да привлечем достатъчно хора, ще имаш да плащаш само хонорара на архитекта.

— И какъв ще е той? — попита тя.

Наскоро една нейна колежка се бе оплакала, че архитектите взимат луди пари.

— Няма да е много голям, ако работим с човека, когото имам предвид.

Джесика не знаеше дали да се радва, или да се притеснява. Ентусиазмът, обзел я преди малко, започна да се изпарява, щом заговориха за такива конкретни неща като архитекти и проекти.

— Значи вече си решил кой да е архитектът?

— Да — потвърди Гордън и я погледна право в очите. — Той е най-добрият, а „Крослин Райз“ наистина заслужава най-доброто.

Тя бе на същото мнение.

— Какво представлява?

— Архитект е от дванайсет години, но е построил няколко невероятни неща. Седем години е бил в една нюйоркска фирма, разработвал е градоустройствени планове за източното крайбрежие. Преди пет години е регистрирал в Бостън своя фирма. Правил е жилищни райони от типа, който искаш ти. Виждал съм ги. Наистина са великолепни.

Джесика усети как я гложди все по-силно любопитство.

— Що за човек е?

— Делови и земен е, не хвърчи в облаците, освен това има опит и в строителството, от което е още по-ценен като архитект. И не е надут, с него се работи леко. Според мен ще прояви голям интерес към проекта.

Тя се опита да си спомни дали бе чела по вестниците за архитект, който да отговаря на описанието на Гордън. Ала тези материали бяха в икономическия раздел, който за съжаление не разгръщаше. Все пак бе убедена, че бе взела правилното решение. Пък и разчиташе на преценката на банкера.

— Как все пак се казва?

— Картър Малой.

Джесика го погледна озадачено. Името й звучеше много познато. Картър Малой. Тя сбърчи чело. В съзнанието й изплуваха откъслечни спомени.

— Навремето познавах един Картър Малой — рече замислено. — Беше син на едно семейство, което работеше при нас в имението. Майката вършеше домакинската работа, а бащата беше градинар. Божичко, де да имах и сега до себе си човек като Майкъл Малой, градината е съвсем занемарена. Пенсионираха се преди десетина години и заминаха някъде на юг. А сина им не съм го виждала още по-отдавна, и слава Богу! Беше ужасен. Беше по-голям от мен и все ми го натякваше. Вбесяваше се, че родителите му са бедни, а моите — богати. Непрекъснато ме обиждаше и се заяждаше, не му вървеше и в училище. Имаше огромен белег върху рамото. И беше грозен.

— Е, вече не е — каза предпазливо и тихо Гордън.

— Моля?

— Казах, че вече не е грозен — повтори по-ясно банкерът. — Израснал е в много отношения, включително и в това.

Джесика се изненада.

— Нима познаваш този Картър Малой?

— Има банкова сметка при нас. Би могъл да си вложи парите и в някоя по-голяма банка в Бостън, но твърди, че се чувства свързан с мястото, където е израсъл.

— То оставаше да не е свързан! Води се на отчет в нашия полицейски участък. Дребен крадец.

— Вече не е такъв!

От израза й личеше, че не вярва на Гордън.

— Винаги съм недоумявала как прекрасни хора като Ани и Майкъл Малой имат за син такъв непрокопсаник. Непрекъснато си имаха неприятности с него — допълни Джесика и поклати глава, спомнила си колко се бяха срамували клетите хорица. — Да не живее някъде около имението? Никак не ми се ще да го срещам на улицата.

— Живее в Бостън.

— И с какво се занимава там? Сигурно продава коли на старо.

— Нали ти казах, архитект е.

Тя бе стъписана.

— Изключено е Картър Малой, когото познавам аз, да е архитект.

— Обясних ти вече, че се е променил.

— Колкото и да се е променил, ако е същият, той едвам завърши гимназия.

— Известно време е бил в армията и после се е записал да следва.

— Дори и да е имал достатъчно сиво вещество, за да го приемат, му липсват упоритост и постоянство, за да завърши — възрази Джесика, явно смутена. — С каквото и да се заемеше, му втръсваше много бързо. Проявяваше постоянство само в едно — да създава главоболия и проблеми.

— Хората, Джесика, се променят. Сега Картър Малой е известен, преуспял архитект.

Джесика знаеше, че банкерът не лъже никога, и затова и сега волю-неволю му повярва. После й хрумна, че може би е съвпадение на имената, и се засмя напрегнато.

— Виж ти, двама мъже с името Картър Малой, и двамата архитекти! Твоят познат, когото ми препоръчваш за проекта, и той ли живее в Бостън, или има къща някъде в предградията?

Гордън не й отговори. Тя го погледна, изправи се и заснова притеснено напред-назад из кабинета. Бе пъхнала ръце в джобовете на полата си.

— Знаеш ли какво направи Картър Малой, когато бях на шест години? Накара ме да се кача на големия бряст при езерцето с патиците — Джесика се извърна към прозореца и погледна навън. — Излишно е да ти казвам, че след като се покатерих, не успях да сляза. А онзи пъпчив проклетник само ми се ухили злобно и си тръгна. — Джесика спря пред литографията върху стената и я погледна с невиждащи очи. — Бях вцепенена от ужас. Мислех си, че ще се върне, ала него го нямаше и нямаше. Започнах да викам, но бях твърде далеч от къщата, за да ме чуе някой. Мина един час, после втори. Погледнех ли надолу, ми се завиваше свят. Цели три часа седях на клона и плаках, накрая Майкъл ме намери и се наложи да вика пожарникарите, за да ме свалят. После седмици наред сънувах кошмари. Оттогава не съм се качвала на дърво.

Тя спря при бюфета и се обърна към Гордън, като се подпря с длани върху полираната махагонова повърхност.

— Ако за реконструкцията на имението ми предлагаш същия Картър Малой, отговорът ми е „не“. Това е първото ми решение като шефка на консорциума и то не подлежи на обсъждане.

— Точно затова вероятно ще ми е трудно да намеря хора, които да подкрепят проекта — отбеляза Гордън уж безгрижно, за да не нажежава още повече обстановката. — Ако и занапред ще взимаш важни решения, без да се допитваш до хора с по-голям опит, нямаме особено големи надежди. За себе си знам, че не бих вложил пари в подобно начинание. Истински ад е да работиш с жена, която се инати като магаре на мост.

— Гордън! — понечи да възрази Джесика.

— Сериозно ти говоря, Джесика. Обеща да слушаш и да се учиш, ала както виждам, засега не желаеш да го правиш.

— Как да не желая! Но за Картър Малой съм непреклонна. Няма да работя с него. Това ще е истинска катастрофа и какво тогава ще стане с имението? — попита тя с жални нотки в гласа. — Все има и други архитекти.

— Има, разбира се, ала той е най-добрият.

— В цял Бостън?

— При тези обстоятелства — да.

— Какви обстоятелства?

— Той познава имението. И го обича.

— Обича ли? — повтори смутена Джесика. — По-скоро би подпалил къщата и би я опожарил до основи, отколкото да я преустрои и да я направи красива.

— Откъде си толкова сигурна? Кога за последен път си говорила с него?

— Когато бях на шестнайсет години — отвърна тя, после се отдалечи от бюфета и пак започна да кръстосва нервно из кабинета. — Не го бях виждала от доста време…

— Бил е в армията — напомни й Гордън.

— Няма значение. Родителите му не говореха често за него, а аз съм последният човек, който ще седне да се интересува. Но една вечер Картър се отби да вземе нещо на баща си. Бях отпред на терасата, имах среща с момче и го чаках да дойде да ме вземе. И тогава Картър ми каза… — Джесика млъкна насред изречението, парната от горчивите спомени, сетне пророни: — Каза ми нещо жестоко. Болезнено — тя спря и погледна Гордън. — Картър Малой ме мрази не по-малко, отколкото аз него. Няма да приеме работата дори и да искам да му я възложа, а аз не изгарям от желание.

Гордън не помръдна.

— Ще я приеме. И ще я свърши добре. Картър Малой, когото познавам от пет години, няма нищо общо с човека, когото помниш ти. Питала ли си се някога защо родителите му се пенсионираха толкова рано? Още нямаха и шейсет, не бяха и болни. Ала бяха спестили малко пари, а Картър им купи къща във Флорида с голяма градина с красиви храсти, за които Майкъл може да се грижи през цялата година. Това бе едно от първите неща, които направи, след като започна да печели добре. И до ден-днешен се грижи да не им липсва нищо. Така иска да заличи неприятностите, които им е причинил на младини. Дори и навремето да те е обидил, според мен сега ще се постарае да ти помогне.

— Съмнявам се — изсумтя Джесика, но вече по-спокойно. Беше изненадана от разказа на банкера. И през ум не й бе минавало, че Картър Малой ще седне да се грижи за другите. — В какъв смисъл ще ми помогне?

— Обзалагам се, че ще се включи в консорциума.

— От съжаление към мен?

— Не, разбира се. Той е предприемчив бизнесмен. Ще се включи заради печалбата. Ала ще иска да участва и заради едно време. Говорил ми е с много любов за „Крослин Райз“ — Гордън замълча и прокара пръст по горната си устна. — Дори ще си позволя да предположа, че ще иска да впишем хонорара му като вложение в консорциума. Така ще има сметка проектът да е осъществим и да се увенчае с успех, а ако се провали, проблемът ще бъде и негов. Разходите ще са си за негова сметка, което е за предпочитане, вместо ти да се изръсваш с четирийсет-петдесет хиляди, които може да отидат и на вятъра.

— Четирийсет-петдесет хиляди ли? — ахна тя. Не бе и предполагала, че хонорарът ще е толкова голям. Преглътна и отново седна тежко върху стола. — Не ми е по джоба, Гордън.

— Знам. Но след като няма друг начин да спасиш имението, мисля, че тази възможност не е за изпускане. Нека се обадя на Картър.

— Не! — извика Джесика, сетне повтори, вече по-тихо: — Не!

— Говоря ти само за предварителна среща. Изложи в най-общи линии плановете си, чуй мнението му. Виж дали ще се разберете. Убеди се сама, че наистина се е променил. Не поемаш никакви ангажименти. Ако искаш, ще дойда с теб.

Тя отметна глава.

— Никога не съм се страхувала от Картър Малой. Той просто не ми беше симпатичен.

— Е, сега ще промениш мнението си. Разбран човек е. Сама го каза, навремето е бил озлобен, че е беден, а ти си богата. Сигурно често си е мечтал „Крослин Райз“ да е негов. Защо да не обедини своите мечти и твоите идеи и да не нахвърли проекта?

— Този проект ще бъде или много добър, или много лош.

— Помни две неща — рече провлечено Гордън. — Първо, Картър трябва да отстоява доброто си име и кариерата си. И второ, ти имаш последната дума. Не харесаш ли проекта, просто ще го отхвърлиш. В известен смисъл той е зависим от теб, нали?

Джесика си спомни последния път, когато се бе видяла с Картър Малой, спомни си до най-малките подробности какво й бе казал и макар през годините да се бе опитвала да заличи този спомен, той още й причиняваше болка и унижение. Вероятно би трябвало да е доволна, че сега Малой ще е зависим от нея.

Освен това имението все още й принадлежеше. Ако Картър Малой не й предложеше проект, който да й харесва, тя просто щеше да му обърне гръб и да продължи нататък. И да му натрие носа.