Александър Дюма
Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон (58)

LVIII
ЕПИКУРЕЙЦИТЕ

Тъй като Фуке съсредоточаваше или изглеждаше, че съсредоточава цялото си внимание върху блестящата илюминация, върху моравата музика на цигулките и обоите, върху ослепителните снопове на бенгалския огън, които, възпламенили небето с жълто-червеникави отблясъци, осветяваха зад дърветата тъмния силует на Венсенската кула; тъй като, казваме, суперинтендантът се усмихваше на дамите и на поетите, празникът не изглеждаше по-малко весел от обикновено и Вател, който неспокойно, дори ревниво следеше израза на Фуке, остана, както изглежда, напълно доволен от резултатите на своите наблюдения.

Когато бенгалският огън угасна, обществото се разпръсна по алеите на парка и под мраморните портики; всички се държеха с пълна непринуденост, предизвикана от сърдечното гостоприемство и безгрижната веселост на домакина, забравил напълно високото си положение.

Поетите се залутаха ръка подръка в горичките; някои се излегнаха на мъха, без да се страхуват, че ще смачкат кадифените си дрехи и прическите си, в които се вмъкваха малки сухи листа и стръкчета трева.

Някои дами слушаха пеенето на артистите и стиховете на поетите; повечето от тях слушаха не по-малко поетичната проза на кавалерите си, които не бяха нито артисти, нито поети, но на които младостта и усамотението придаваха красноречие, особено приятно на дамите.

— Защо нашият учител Епикур не слиза в градината? — попита Лафонтен. — Епикур не е изоставял никога учениците си, както прави нашият амфитрион.

— Господине — му каза Конрар, — вие не сте прав, като се кичите с името епикуреец; наистина тук нищо не напомня учението на гаргетския философ.

— Хайде де! — отговори Лафонтен. — Не сте ли чели, че Епикур купил голяма градина и че живял спокойно в нея с приятелите си?

— Така е.

— Е, добре, господин Фуке не е ли купил една голяма градина в Сен Манде и не живеем ли в нея съвсем спокойно с него и с приятелите ни?

— Да, без съмнение; за нещастие нито градината, нито приятелите са достатъчни за приликата с Епикур. Впрочем каква е приликата между учението на господин Фуке и учението на Епикур?

— Ето я: „Щастието е в удоволствието“.

— После?

— Е, никой от нас, предполагам, не се смята за нещастен; поне аз няма да кажа това за себе си. Добро ядене, вино жоани, което от деликатност купуват за мене в любимата ми пивница, нито една глупост през вечерята, която продължава цял час въпреки присъствуващите десет милионери и двадесет поети.

— Тук ще ви прекъсна. Вие говорите за вино жоани и добро ядене; така ли?

— Така.

— Тогава спомнете си, че великият Епикур е живял и е карал учениците си да живеят с хляб, зеленчуци и бистра вода.

— Това не е сигурно — възрази Лафонтен. — Не смесвате ли Епикур с Питагор, скъпи ми Конрар?

— Спомнете си също, че древният философ не е бил приятел на боговете и магистратите.

— О, ето какво не мога да търпя — отвърна Лафонтен, — Епикур като господин Фуке.

— Не го сравнявайте с господин суперинтенданта — каза Конрар с развълнуван глас, — иначе ще потвърдите слуховете, които вече се носят за него и за нас.

— Какви слухове?

— Че сме лоши французи, равнодушни към монарха и глухи към закона.

— В такъв случай връщам се към темата на разговора — продължи Лафонтен. — Слушайте, Конрар, ето морала на Епикур, на който впрочем, трябва да ви кажа, гледам като на мит. Всичко по-интересно в древността е мит. Юпитер е чисто и просто живот, Алкид е сила. Това се вижда от самите имена: Зевс произлиза от гръцкия глагол zen — живея. Алкид — от съществителното alee — сила. А думата Епикур значи „лек надзор“, „покровителство“. А кой по-добре надзирава държавата и кой по-добре покровителствува отделните личности от господин Фуке?

— Вие говорите за етимология, а съвсем не за морал: аз казвам, че ние, модерните епикурейци, сме досадни граждани.

— О! — извика Лафонтен. — Ако ние сме досадни граждани, това не е, защото следваме принципите на учителя си! Слушайте един от главните му афоризми.

— Слушам.

— „Пожелайте си добри управители.“

— Е, какво?

— А какво ни казва всеки ден господин Фуке? „Кога ще ни управлявате както трябва?“ Казва ли това? Хайде, Конрар, бъдете искрен!

— Наистина, казва го.

— Е, добре, това е учението на Епикур.

— Да, но това мирише на бунт.

— Какво, желанието да бъдем управлявани от добри началници е бунт?

— Разбира се, когато са лоши тия, които управляват.

— Търпение! Имам отговор за всичко.

— Дори за това, което току-що казах?

— Слушайте: „Подчинявайте се на тия, които управляват зле…“ О, така пише. Cacos politenousi… Имате ли доверие на цитата ми?

— И още как! Знаете ли, драги ми Лафонтен, че вие говорите гръцки като Езоп?

— Подигравате ли се, драги ми Конрар?

— Да ме пази бог!

— Тогава да се върнем на господин Фуке. Какво ни повтаряше всеки ден? Не е ли това: „Какъв педант е тоя Мазарини, какво магаре, каква пиявица! И все пак трябва да се подчиняваме на тоя обесник!…“ Признайте си, Конрар, казваше ли това, или не?

— Да, казваше го, и дори може би прекалено често.

— Също като Епикур, приятелю мой, съвсем като Епикур; повтарям, ние сме епикурейци и това е много забавно.

— Да, но страх ме е да не би край нас да изникне секта, нещо като сектата на Епиктет, тоя хяерополиски философ, който наричал хляба лукс, зеленчуците — разточителство, а бистрата вода — пиянство, и който, набит от господаря си, му казал с ръмжене наистина, но без да се сърди другояче: „Обзалагам се с вас, че ми счупихте крака, искате ли?“ И спечелил облога.

— Тоя Епиктет е бил страшен глупак.

— Съгласен съм; но той може да стане отново на мода, като само промени името си и се нарече Колбер.

— Е, това е невъзможно! — възрази Лафонтен. — Вие няма да намерите никога Епиктет в Колбер.

— Имате право, най-много бих намерил в него… Колубер^[1].

— А, бити сте, Конрар; вие се криете зад играта на думи. Господин Арно твърди, че у мене няма логика… но у мене има повече, отколкото у господин Никол.

— Да — отвърна Конрар, — у вас има логика, но вие сте янсенист.

Това заключение беше посрещнато с гръмогласен смях. Постепенно разхождащите се гости бяха привлечени от възклицанията на двамата събеседници около горичката, където се бяха скрили двамата поети. Целият спор беше изслушан с благоговейно внимание и сам Фуке даваше пример на сдържаност, макар че едва се владееше.

Но развръзката на сцената преля чашата и той се изсмя високо, с което даде сигнал за общия смях. Двамата философи бяха обсипани с единодушни комплименти.

Обаче за победител беше обявен Лафонтен заради Дълбоката му ерудиция и необоримата му логика.

А Конрар получи обезщетенията, които се дават на паднал противник; похвалиха го за неговите почтени намерения и за чистата му съвест.

В разгара на общото веселие, в това време, когато дамите укоряваха двамата противници, че не са включили жените в системата на епикурейското благоденствие, в другия край на градината се показа Гурвил; той тръгна право към Фуке, който веднага се отдели от обществото и се приближи до него.

Суперинтендантът запази на лицето си смеха и всички белези на безгрижието; но щом се скри от чуждите погледи, той хвърли маската и запита живо:

— Е, какво, де е Пелисон? Какво направи Пелисон?

— Пелисон се върна от Париж.

— Доведе ли затворниците?

— Не, той не е можал дори да види управителя на затвора.

— Какво, не е ли казал, че идва от моя страна?

— Казал, но управителят заповядал да му отговорят така: „Когато се идва от страна на господин Фуке, трябва да се носи писмо от него“.

— О, ако е въпрос само да му се даде писмо…

— По никой начин — се обади Пелисон, който се показа в края на малката горичка, — по никой начин, монсеньор… Вървете вие сам и говорете лично.

— Да, имате право; аз се оттеглям под предлог, че ще работя. Пелисон, заповядайте да не разпрягат конете. Гурвил, задръжте приятелите ми.

— Последен съвет, монсеньор — каза Гурвил.

— Говорете.

— Идете при управителя само в краен случай; това е смело, но непредпазливо. Простете ми, господин Пелисон, че съм на противоположно мнение с вас… Изпратете най-напред някого за преговори с управителя, монсеньор; управителят е благовъзпитан човек; но не влизайте в лични преговори.

— Ще помисля — каза Фуке. — Впрочем ние имаме цяла нощ на разположение.

— О, не се надявайте много на времето: то лети с ужасна бързина — възрази Пелисон. — Никога не е грешка да се пристигне много рано.

— Сбогом, Гурвил — каза суперинтендантът, — препоръчвам ви гостите си. Елате с мене, Пелисон.

И излезе.

Епикурейците не забелязаха изчезването на своя водач. Цигулките свириха цяла нощ.