Александър Дюма
Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон (57)

LVII
ГАЛЕРИЯТА В СЕН МАНДЕ

Петдесет души очакваха суперинтенданта. Той не отдели нито минута за тоалета си и от стълбището отиде в първия салон. Там се бяха събрали приятелите му и приказваха. Икономът се готвеше да поднесе вечерята; абатът Фуке чакаше с най-голямо нетърпение завръщането на брат си и през отсъствието му се мъчеше да играе ролята на домакин.

Пристигането на суперинтенданта беше посрещнато с радостен шепот: с приветливостта, веселостта и щедростта си Фуке беше спечелил сърцата на своите поети, артисти и делови хора. Лицето му, по което малкият му двор беше свикнал да чете всички движения на душата му, за да се държи съобразно с това, лицето му, което не се помрачаваше никога от мисли за работата, беше тая вечер по-бледо от друг път, а тая бледина не се изплъзна от приятелските очи. Фуке зае председателското място на масата, като оживяваше вечерята с веселието си.

Той разказа на Лафонтен за експедицията на Вател, а на Пелисон историята за Мвивил и слабото пиле така, че цялата маса ги чу.

Разказите му предизвикаха буря от смях и шеги, която утихна едва когато Пелисон, печален и загрижен, махна с ръка.

Абатът Фуке, който не знаеше с каква цел брат му беше започнал разговор на тая тема, слушаше с най-голямо внимание и търсеше напразно обяснението по лицата на Гурвил и суперинтенданта.

Пелисон взе думата.

— Значи говори се за господин Колбер, а? — забеляза той.

— Защо не, ако е вярно, както разправят, че кралят го е назначил за свой интендант? — възрази Фуке.

Щом той произнесе тия думи, подчертани умишлено, сред сътрапезниците избухна взрив.

— Скъперник! — каза един.

— Нехранимайко! — обади се втори.

— Лицемер! — извика трети.

Пелисон се спогледа многозначително с Фуке.

— Господа — каза той, — наистина ние се отнасяме жестоко с един човек, когото не познаваме: това не е нито човешко, нито благоразумно; уверен съм, че и господин суперинтендантът е на същото мнение.

— Напълно — отговори Фуке. — Да оставим настрана тлъстите пилета на господин Колбер и да се задоволим по-добре с тия фазани, които господин Вател е гарнирал с трюфели.

Тия думи разпръснаха тъмния облак, който надвисваше над сътрапезниците.

Гурвил въодушеви тъй добре поетите с виното и абатът, съобразителен като човек, нуждаещ се от екютата на другите, въодушеви тъй добре финансистите и военните, че скоро смътната тревога изчезна напълно в шума на общото веселие.

При последното ядене и десерта темата за разговора беше завещанието на кардинала Мазарини. След това Фуке заповяда да занесат купища сладкиши и безкрайно много ликьори в салона до галерията. Той отиде там, като водеше подръка една дама, избрана за кралица на вечерта.

Когато музикантите седнаха да вечерят, започнаха разходките по галерията и градината, под ясното небе, сред нежните ухания на пролетната вечер.

Тогава Пелисон се приближи до суперинтенданта и му каза:

— Вие имате някаква грижа, монсеньор?

— Голяма — отговори министърът. — Нека Гурвил ви разкаже.

Като се обърна, Пелисон видя вървящия по петите му Лафонтен, който искаше да го накара да изслуша едно, съчинено от него, латинско стихотворение за Вател.

Лафонтен скандираше от един час това стихотворение във всички ъгли и сега търсеше достоен слушател за него. Той смяташе да задържи Пелисон, но Пелисон му се изплъзна.

Тогава поетът се обърна към Лоре, който от своя страна току-що беше съчинил едно четиристишие в чест на вечерята и на амфитриона.

Лафонтен поиска напразно да пласира стихотворението си; Лоре искаше да пласира своето четиристишие.

Лафонтен се готвеше да улови Фуке, но се видя принуден да отстъпи пред господин граф дьо Шано, когото министърът улови подръка.

Абатът Фуке разбра, че поетът, разсеян както винаги, щеше да последва двамата събеседници, и се намеси.

Лафонтен се вкопчи веднага за него и му издекламира стихотворението си.

Абатът не разбираше латински, но кимаше с глава в такт с движенията на тялото, с които поетът отмерваше своите дактили и спондеи.

През това време, застанал зад купищата сладкиши, фуке разказваше за събитията на зетя си господин дьо Шано.

— Трябва да изпратим ненужните да гледат бенгалския огън — каза Пелисон на Гурвил. — Тогава ще поприказваме.

— Добре — отговори Гурвил и пошепна няколко думи на Вател.

Домоуправителят отведе веднага към дъното на градината по-голямата част от контетата, дамите и бърборковците; малцината останали мъже продължаваха да се разхождат из галерията, осветявана от триста восъчни свещи, пред очите на любителите на бенгалския огън, които се бяха разпръснали из градината.

Гурвил се приближи до Фуке и му каза:

— Господине, всички сме тук. — Всички ли? — попита Фуке.

— Да, пребройте ги. Министърът се обърна и ги преброи: бяха осем души.

Пелисон и Гурвил се разхождаха, уловени подръка, сякаш приказваха за незначителни неща.

Лоре и двама офицери следваха примера им в обратна посока.

Абатът Фуке се разхождаше сам.

Фуке, който продължаваше да ходи с господин дьо Шано, изглеждаше също погълнат от разговора, със зетя си.

— Господа — каза той, — моля ви да не вдигате глава, като ходите, и да се преструвате, че не ми обръщате внимание. Продължавайте да ходите и ме слушайте. Ние сме сами.

Настъпи дълбока тишина, нарушавана само от далечните викове на веселите гости, които се настаняваха в шумаците, за да виждат по-добре бенгалския огън.

Необикновена гледка представляваха тия групи разхождащи се мъже, които изглеждаха заети само със себе си, а всъщност ловяха жадно думите само на един от тях, който от своя страна изглеждаше, че говори само със съседа си.

— Господа — започна Фуке, — вие забелязахте без съмнение, че тая вечер отсъствуват от събранието двама наши приятели, постоянни посетители на нашите среди… За бога, абате, не се спирайте, това не е необходимо, за да слушате. Вървете си най-естествено. Или по-добре застанете на отворения прозорец, тъй като имате остро зрение, и се покашляйте, ако видите, че някой идва към галерията. Абатът се подчини.

— Аз не забелязах отсъствуващите — каза Пелисон, който в тая минута беше с гръб към Фуке и вървеше в обратна посока.

— Аз не виждам господин Лиодо, който ми дава пенсията — рече Лоре.

— А аз — обади се абатът от прозореца — не виждам моя скъп д’Еймери, който ми дължи хиляда и сто ливри от последния ни брелан^[1].

— Лоре — продължи Фуке, като ходеше мрачен и наведен, — вие няма да получите вече пенсията от Лиодо; и вие, абате, няма да получите никога вашите хиляда и сто ливри от д’Еймери. Те двамата трябва да умрат.

— Да умрат? — в един глас извикаха присъствуващите, като се спряха неволно и забравиха ролите си при тая страшна дума.

— Елате на себе си, господа — каза Фуке, — защото може би ни наблюдават тайно… Аз казах: да умрат.

— Да умрат! — повтори Пелисон. — Тия хора, които преди по-малко от шест дни видях здрави, весели, и пълни с живот. Боже мой, какво нещо е човекът, щом една болест може да го повали така внезапно!

— Това не е болест — възрази Фуке.

— Тогава има средство за спасение — каза Лоре.

— Няма никакво средство. Господа Лиодо и д’Еймери са в навечерието на последния си ден.

— Но от какво ще умрат тия господа? — извика единият офицер.

— Попитайте тоя, който ги убива — отвърна Фуке.

— Който ги убива! Значи ги убиват? — чу се хор от уплашени гласове.

— Дори нещо по-добро: бесят ги! — рече Фуке със зловещ глас, който прозвуча като погребален звън в тая разкошна галерия, която блестеше от картини, цветя, кадифе и злато.

Всички се спряха неволно. Абатът се махна от прозореца. Първите ракети с бенгалския огън почваха да се издигат над върховете на дърветата.

Продължителен вик, долетял от градината, накара суперинтендантът да се приближи до прозореца; зад него се настаниха приятелите му, свикнали да изпълняват най-малките му желания.

— Господа — каза той, — господин Колбер е заповядал Да арестуват, да осъдят на смърт и да екзекутират двама мои приятели: какво трябва да предприема?

— По дяволите, трябва да се изтърбуши господин Колбер! — пръв се обади абатът.

— Монсеньор — каза Пелисон, — трябва да се видите с негово величество.

— Но, драги ми Пелисон, кралят е потвърдил смъртната присъда.

— Е добре, смъртната присъда не трябва да се изпълни, нищо повече — заяви граф дьо Шано.

— Невъзможно — рече Гурвил, — освен ако не се подкупят тъмничарите.

— Или управителят — каза Фуке.

— Тая нощ може да се уреди бягството на затворниците — предложи някой.

— А кой от вас ще се заеме с това?

— Аз — рече абатът. — Аз ще занеса парите на управителя.

— А аз ще му направя предложението — каза Пелисон.

— Предложението и парите — рече Фуке, — петстотин хиляди ливри за управителя на Консиержери, това е достатъчно; но ако стане нужда, ще му дадем и милион.

— Милион! — извика абатът. — Но с по-малко от половината аз ще избия половината Париж!

— Не трябва да има никакви безредия — каза Пелисон. — Като подкупим коменданта, двамата затворници ще избягат; щом се намерят на свобода, те ще вдигнат на крак неприятелите на Колбер и ще докажат на краля, че неговото младо правосъдие не е безпогрешно, както и всички крайности.

— И така, Пелисон — рече Фуке. — вървете в Париж и доведете двете жертви, а утре ще видим. Гурвил, Дайте петстотин хиляди ливри на Пелисон.

— Внимавайте да не ви отнесе вятърът — обади се абатът. — Каква отговорност, пусто опустяло! Оставете ме да ви помогна малко.

— Тихо! — каза Фуке. — Приближават се. Ах, бенгалският огън е просто великолепен!

В тоя миг над съседната горичка се изсипа дъжд от святкащи звезди.

Пелисон и Гурвил излязоха заедно през вратата на галерията; Фуке слезе в градината с петимата останали съзаклятници.