Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (3.1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Любен Велчев, 1975 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 41 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- dd (2009)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (29 януари 2007)
Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.
Източник: http://dubina.dir.bg
Книжното тяло предостави Огнян Лашев.
Издание:
Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон
„Народна младеж“, София, 1975
Редактор Борчо Обретенов
Художник Борис Ангелушев
Худ. оформление Иван Стоилов
Художествен редактор Петър Тончев
Технически редактор Маргарита Воденичарова
Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова
Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard
A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris
История
- — Добавяне
- — Редакция от dd според хартиенотото издание
Статия
По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Виконт дьо Бражелон | |
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard | |
![]() | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Първо издание | 1847–1850 г.![]() |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Двадесет години по-късно“ |
Следваща | няма |
„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.
Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.
Външни препратки
- „Виконт дьо Бражелон“ на сайта
„Моята библиотека“
XLI
РАЗКАЗЪТ
Лукавството на кардинала не даваше възможност на посланика да каже много неща; но думите за възстановяването на Чарлз II поразиха краля. Той се обърна към графа, когото гледаше втренчено от влизането му, и попита:
— Господине, бъдете тъй добър да ни дадете някои подробности за положението в Англия. Вие идвате точно оттам, вие сте французин и ордените, които блестят на гърдите ви, показват, че сте толкова заслужил, колкото и знатен.
— Господин граф дьо Ла Фер е стар служител на ваше величество — каза кардиналът на кралицата майка.
Като кралица, която е видяла много бури и много ясни дни в живота си, Ана Австрийска забравяше лесно. Тя погледна Мазарини, злонамерената усмивка на когото й обещаваше някаква гнусота; после, с друг поглед, поиска обяснение от Атос. Кардиналът продължи:
— Господинът е бил мускетар по времето на Тревил, в служба на покойния крал… Господинът познава отлично Англия, където е ходил няколко пъти в различни времена; той е крайно заслужил поданик.
Тия думи загатваха за всички спомени, от които толкова много се страхуваше Ана Австрийска. Англия й напомняше омразата й към Ришельо и любовта й към Бъкингам; мускетар от времето на Тревил й напомняше цялата одисея за победните шествия, които караха сърцето на младата жена да бие, и опасностите, които бяха подкопали трона на младата кралица.
Тия думи криеха в себе си такава мощ, че всички лица от кралското семейство млъкнаха и станаха внимателни; те започнаха да възсъздават веднага тайнствените времена, които младите не бяха видели, а старите ги смятаха за отдавна минали и изчезнали.
— Говорете, господине — каза Луи XIV, който превъзмогна пръв смущението, подозренията и спомените.
— Да, говорете — прибави Мазарини, на когото лошата шега, изиграна на Ана Австрийска, възвърна енергията и веселостта.
— Всемилостиви господарю — каза графът, — като по чудо се измени изведнъж съдбата на краля Чарлз II. Това, което дотогава не можаха да извършат хората, извърши го бог.
Мазарини се покашля и се завъртя в леглото си.
— Кралят Чарлз II — продължи Атос — излезе от Хага не като беглец или като победител, но като истински крал, който след далечно пътешествие се завръща при всеобщите благословии.
— Наистина голямо чудо — рече Мазарини, — защото, ако се вярва на разказите, кралят Чарлз II, сега посрещан с благословии, напусна Англия с мускетни изстрели.
Кралят остана невъзмутим.
Филип, по-млад и по-лекомислен, не можа да не се усмихне. Мазарини беше доволен от тая усмивка, защото я прие като награда за шегата си.
— Действително тук има чудо — каза кралят. — Но бог, който покровителствува кралете, господин графе, си служи все пак с хората, за да изпълни намеренията си. На кои хора дължи главно Чарлз II връщането си на престола?
— Но — прекъсна го кардиналът, без да се грижи много за честолюбието на краля — нима ваше величество не знае, че той дължи това на господин Мънк?…
— Разбира се, че зная — решително отговори Луи XIV, — но аз питам господин посланика за причините, които са накарали господин Мънк да промени становището си.
— И ваше величество попадна точно на въпроса — отвърна Атос. — Ако не беше чудото, за което имах честта да спомена, господин Мънк щеше да остане навярно непобедим неприятел на краля Чарлз II. Бог вложи една чудна, дръзка и остроумна идея в главата на един човек, а друга идея, предана и смела — в главата на друг. Съединението на тия две идеи извърши такава промяна в положението на господин Мънк, че от смъртен неприятел той стана приятел на сваления от трона крал.
— Ето точно това исках да зная — рече кралят. — Но кои са тия двама души?
— Двама французи, всемилостиви господарю.
— Наистина, много се радвам.
— А двете идеи? — извика Мазарини. — Повече съм любопитен да зная идеите, отколкото хората.
— Да — прошепна кралят.
— Втората идея, преданата, благоразумната… но не тъй важната, всемилостиви господарю, беше да се отиде и Да се изрови един милион в злато, скрит от крал Чарлз I в Нюкасъл, и с това злато да се купи помощта на Мънк.
— Охо!… — рече Мазарини, оживен от думата милион. — Но нали Нюкасъл беше зает от същия тоя Мънк?
— Да, господин кардинал, затова се осмелих да нарека идеята смела и същевременно предана. Работата беше такава: ако господин Мънк откаже да влезе в преговори, пратеникът трябва да възвърне на краля Чарлз II тоя милион, който трябва да изтръгне от честността, а не от лоялизма на генерал Мънк… Така и стана въпреки някои пречки; генералът излезе честен и предаде златото.
— Струва ми се — каза кралят плахо и замислено, — че Чарлз II не знаеше за тоя милион при престоя си в Париж.
— А на мене ми се струва — прибави кардиналът лукаво, — че негово величество кралят на Великобритания знаеше отлично за съществуването на тоя милион, но предпочиташе да има два милиона вместо един.
— Всемилостиви господарю — отвърна Атос твърдо, — негово величество Чарлз II се намираше в такава немотия във Франция, че не можеше да наеме пощенски коне; в такова отчаяние, че няколко пъти искаше да умре. Той и не подозираше за съществуването на милиона в Нюкасъл и досега щеше да води жалко съществование в най-жестока забрава, ако не беше един благородник, поданик на ваше величество, морален пазител на милиона, който му разкри тайната.
— Да минем на остроумната, чудна и дръзка идея — прекъсна го Мазарини, прозорливият ум на когото предчувствуваше поражение. — Каква беше тая идея?
— Ето я; господин Мънк беше единствената пречка за възстановяването на негово величество детронирания крал и един французин намисли да унищожи тая пречка.
— Охо, но тоя французин е просто злодей — каза Мазарини — и идеята не е толкова остроумна, че да не прати автора й на площада Грев по решение на парламента, за да бъде обесен или измъчван.
— Ваше високопреосвещенство греши — сухо каза Атос. — Аз не казах, че въпросният французин е решил да убие Мънк, а само да го отстрани. Думите във френския език имат определени значения, които френските благородници познават съвършено. Впрочем това е военна работа; и всеки, който служи на кралете срещу неприятелите им, няма да попадне под съда на парламента, а на бога. И така, френският благородник намисли да залови господин Мънк и изпълни намерението си.
Кралят се оживи, като слушаше разказа за тия подвизи. Младият брат на негово величество удари с юмрук по масата и извика:
— О, чудесно!
— Той отвлякъл Мънк? — попита кралят. — Но Мънк е бил в лагера си…
— А благородникът бил сам, всемилостиви господарю.
— Чудесно! — извика Филип.
— Действително чудесно! — повтори кралят.
— Е, двама млади лъвове, пуснати на свобода! — прошепна кардиналът.
И без да скрива яда си, прибави:
— Не знаех тия подробности. Гарантирате ли за тяхната достоверност, господине?
— Разбира се, господин кардинал, защото сам видях тия събития.
— Вие?
— Да, монсеньор.
Кралят се приближи неволно до графа; херцог д’Анжу застана от другата страна на Атос.
— После, господине, после? — извикаха двамата едновременно.
— Всемилостиви господарю, французинът заловил господин Мънк и го завел при краля Чарлз II в Хага. Кралят освободил господин Мънк и в знак на благодарност генералът върнал на Чарлз. II трона на Великобритания, за който толкова храбри хора воюваха безрезултатно.
Филип почна да ръкопляска, обзет от възторг. Луи XIV, по-въздържан, се обърна към граф дьо Ла Фер и попита:
— И вярно ли е всичко това?
— Абсолютно вярно, всемилостиви господарю.
— Един от моите благородници е знаел тайната за съществуването на милиона и я е запазил?
— Да, всемилостиви господарю.
— Кой е тоя благородник?
— Аз, вашият покорен слуга — отговори Атос просто. Шепот на учудване беше наградата на Атос. Дори сам Мазарини вдигна ръце към небето.
— Господине — каза кралят, — ще потърся, ще се помъча да намеря средство да ви възнаградя.
Атос трепна.
— О, не за вашата честност: такава награда би ви оскърбила; но аз трябва да ви наградя за участието във възстановяването на брат ми Чарлз II.
— Разбира се — рече Мазарини.
— Такова тържество на доброто дело радва безкрайно целия кралски дом — прибави Ана Австрийска.
— Позволете — каза Луи XIV. — Вярно ли е също, че един човек сам се е промъкнал до Мънк в лагера му и го е отвлякъл?
— Тоя човек имаше десет помощници, взети от най-долната класа.
— Нищо повече?
— Нищо повече.
— И кой е той?
— Господин д’Артанян, бивш лейтенант на мускетарите на ваше величество.
Ана Австрийска се изчерви. Мазарини се засрами, пожълтя. Луи XIV стана мрачен и капка пот падна от бледото му чело.
— Какви хора! — промърмори той.
И неволно хвърли на министъра поглед, който би го уплашил, ако в тоя миг Мазарини не беше скрил главата си под възглавницата.
— Господине — извика младият херцог д’Анжу, като сложи бялата си женствена ръка върху рамото на Атос, — кажете на тоя храбър мъж, моля ви се, че братът на френския крал ще пие за негово здраве утре пред сто най-известни френски благородници.
И като каза тия думи, младият човек забеляза, че в ентусиазма си беше смачкал единия си маншет. Той се залови най-грижливо да го оправи.
— Да поговорим за работата, всемилостиви господарю — каза Мазарини, който не се ентусиазираше и не носеше маншети.
— Добре, господине — отговори Луи XIV. — Съобщете ни за целта на вашето посланичество, господин графе — прибави той, като се обърна към Атос.
Атос заговори и тържествено предложи ръката на лейди Анриет Стюърт на младия принц, брата на краля.
Съвещанието продължи един час; след това вратите на стаята бяха отворени за придворните, които заеха отново местата си, сякаш нищо не им бяха отнели от заниманията им в тая вечер.
Тогава Атос се срещна с Раул; бащата и синът можаха да си стиснат ръцете.