Ран Босилек
Патиланчо (11)

Козунаци

Драги ми Смехурко,

Цяла нощ не мигна баба Цоцолана. Козунаци меси. Едвам отзарана си подремна малко. После се събуди. Бързо се облече. Посочи тестото и така ми рече:

— В черква заминавам. Скоро ще се върна. Тия козунаци на тебе оставям. Тука в нощовите, както са завити, да ги не похващаш. Вратите затваряй! Печката подклаждай! Чу ли, Патилане!

— Слушам, бабо, слушам. Както ми поръчваш, всичко тъй ще стане.

И баба замина. Аз подкладох силно печката гореща. Цял във пот потънах, поседнах насреща. Но много не мина, и при мен довтаса весела дружина — тримата юначни малки патиланци.

Още от вратата подскачат и викат:

— Ти сам ли си тука, бате Патилане!

— И баба я няма!

— Ура! Патилански Великден ще стане!

— Я вижте! Яйцата! Боядисани вече!

— Борец ще си взема!

— И за борец искам. Ти стой по-далече!

— Ето го бореца! Кой иска да чука?

— Дай бе, дай го тука!

Но аз се намесих:

— Недейте лудува. Баба ще си дойде. Зле ще ни подхване. Недейте! Не може!

Мойте патиланци гракнаха върху ми:

— Бате Патилане, ти ли си, не си ли? Кога се научи да викаш „Не може“? Откога забрави, че на бой и глъчка ние сме корави!

На таквиз юнаци, мили ми Смехурко, що можеш направи? И аз ги оставих да чукат яйцата.

Печката подкладох. Кога се обърнах, нито един вече здрав борец не зърнах.

Но друго видяха малките играчи:

— Бате Патилане, във това корито какво е завито? Дай да го погледнем!

И дорде ги зърна, малките юнаци тестото отвиха:

— Оле, козунаци! Ах, колко са много! Бате Патилане, гледай ги — изтичат! Да ги събереме! Че най-много ние от тях ще ядеме!

Аз се поуплаших. Ако баба още малко закъснее, това тесто живо съвсем ще прелее.

— Недейте похваща! — викнах на децата. — Тук се не месете! Че не козунаци, а бой ще ядете! Аз ще се затичам, да кажа на баба. Вие тук пазете!

И тозчас се втурнах. В Черквата се вмъкнах. Настрана повиках баба Цоцолана. Казах й изплашен, какво вкъщи стана. А тя ръце дигна, за глава се хвана. Забрави къде е и викна високо:

— Превтасали, Божке! Тичай, Патилане! Отвий нощовите! Приготви тавите!

И аз се затичах. Стигнах скоро вкъщи. Отворих вратите. Спрях се като гръмнат: моите юнаци, със тесто покрити, станали самите живи козунаци. Гледат ме и викат, весели, честити:

— Бате Патилане, знаеш ли без нази що щеше да стане? Нищо в нощовите не щеше да свариш!

В таз минута влезе баба Цоцолана, цяла запъхтяна. Най-напред се смая. После ахна, викна и наред захвана — мене и децата. Добре ни натупа. Но и тя, горкана, само тесто стана!

После й премина. И ние след малко се развеселихме. Но за всеки случай яйцата строшени под масата скрихме…

Та така, Смехурко. Твоят Патиланчо поизпати множко с малките юнаци. Но пак си е весел.

Честит ти Великден! Сладки козунаци!

Поздрав най-сърдечен!