Фриц Лейбър
Време за развлечения

Файтонът измени посоката си. Качи се на тротоара и заприлича на нос на някакво кошмарно същество. От двете му страни се мятаха закачени снопове риболовни кукички. Девойката се оказа точно на пътя му и не можеше да помръдне, стоеше като парализирана и лицето й, скрито зад маска, вероятно бе изкривено от връхлитащия страх.

Този път рефлексите не ме подведоха. Направих рязка крачка към нея, хванах я за ръката, по-близо до лакътя, отколкото до рамото, и така я дръпнах назад, че роклята й се развя като черно знаме.

Край нас профуча файтонът, прогърмя диво с двигателя и нещо се трясна. Зад предното стъкло забелязах три лица. И когато тази машина се оказа отново на платното, по лицето ми мина горещото духане от ауспуха. Гъсти вълма дим, прилични на разцъфнало черно цвете, закриха пробляскващата задница на колата. А парче черен плат от рокля висеше и се развяваше на риболовна кукичка.

— Закачи ли ви? — попитах момичето.

Тя се обърна и погледна разкъсаната си рокля. Под нея се виждаха бели панталони.

— Кукичката не ме закачи — гласът и беше приятен и звучен. — Изглежда този път ми провървя.

Наоколо се раздадоха викове:

— Тези сукалчета! Говеда! Видяхте ли какво са измислили?

— Те заплашват безопасността ни, трябва да ги арестуват!

Зареваха сирени и по следите на файтона, надули до дупка спомагателните ракетни ускорители, полетяха два полицейски мотоциклета. Но черното цвете се бе превърнало на мастилена мъгла, която запълни цялата улица. Служителите на предпазните органи изключиха двигателите си, обърнаха и спряха до облаците дим.

— Вие англичанин ли сте? — попита девойката. — Притежавате английски акцент.

Треперещият глас се дочу изпод черната атлазена маска и аз помислих, че сигурно зъбите й тракат. Кротките й сини очи ме разглеждаха през отворите в черния муселин. Аз казах, че е познала.

— Ще дойдете ли при мен тази вечер? — попита ме тя изведнъж. — Не мога да ви се отблагодаря сега, а освен това вие ще можете да ми помогнете в още нещо, ако пожелаете.

Аз продължавах да я държа за талията и усещах как трепти тялото й.

— Разбира се — отговорих аз на нямата молба и произнесените думи.

Тя ми каза адреса си, апартамент някъде на юг от Ада, и посочи времето. После ме попита как се казвам и аз й се представих.

— Ей, вие!

Аз послушно се обърнах на полицейския крясък. Униформеният юначага разблъскваше малката тълпа жени с маски и мъжете с голи лица. Той продължаваше да кашля от дима, когато ми поиска документите. Дадох му най-важните. Той ги погледна, после се взря в мен.

— Виж ти! Английски търговец? Дълго ли ще престоите в Ню Йорк?

Едва се сдържах да не кажа: „Колкото се може по-малко“, и учтиво обясних, че ще бъда тук около седмица.

— Вие ще ни трябвате като свидетел — обясни той. — Тези момчетии нямат право да използуват газ срещу вас и ако са го сторили, тях следва да ги арестуваме.

Полицаят явно считаше, че най-важното в произшествието е димът.

— Те се опитаха да убият тази жена — обърнах му внимание.

Той с вид на умник поклати неопределено глава.

— Винаги се правят, че искат наистина да го сторят, но работата свършва със свалянето на роклята. Аз лично съм задържал доста такива злосторници и в апартаментите им съм откривал десетки различни парцали от рокли. Разбира се, случва се да преминат прекалено близо.

Аз поисках да му обясня, че ако не бях дръпнал жената настрана, нея би я ударило нещо къде-къде по-сериозно от рибарските кукички, но той побърза да ме прекъсне:

— Ако тя наистина е смятала, че те са искали да я убият, би останала тук.

Огледах се и неволно разперих ръце. Той беше прав — жената я нямаше.

— Тя се изплаши много — казах му аз.

— Кой не би се уплашил? Тези славни малчугани биха изплашили и самия дядо Хитлер.

— Аз имам предвид страх пред нещо по-голямо от тези „деца“. Те съвсем не приличаха на деца!

— И на кого приличаха?

Без особен успех се опитах да опиша мярналите се лица. В паметта ми бе останало само смътното впечатление за жестокост и изнеженост, и то не много.

— Е, какво пък, и аз мога да сгреша — съгласи се той накрая. — Вие познавате ли това момиче? Знаете ли къде живее?

— Не — излъгах аз, но само наполовина.

Вторият полицай скри радиотелефона и тръгна към нас, ритайки безцелно плаващите ленти дим. Черният облак вече не закриваше мрачните фасади на сградите със следите от преминалия преди петдесет години атомен огън. В далечината се прокрадваха развалините на Емпайър Стейтс Билдинг и те, прилични на потрошен пръст, стърчаха от Ада.

— Още не са ги хванали — измърмори той. — Руан казва, че са задимили пет квартала.

Първият поклати глава.

— Лошо — мрачно отбеляза той.

Аз се почувствувах леко обезверен и засрамен. Англичанинът не бива да лъже дори когато го прави машинално.

— Изглежда работата не е толкова проста — продължи първият със същия мрачен глас. — Нужни са ни свидетели. Страхувам се, че вие ще трябва да останете в Ню Йорк по-дълго, отколкото възнамерявахте.

Аз разбрах какво има предвид и отговорих:

— Аз забравих да ви покажа всичките си документи — и протегнах още няколко хартийки, като се убедих, че сред тях се намира банкнота от пет долара.

Когато той ми ги върна, видът му не беше толкова зъл и гласът така зловещ. Чувството ми за вина премина и с цел да закрепя нашето съглашение, поговорихме за работата им.

— Аз мисля, че тези маски ви затрудняват при изпълнение на служебните ви задължения — забелязах аз. — В Англия прочетох за банди маскирани жени.

— Пресата разду нещата — увери ме първият полицай. — В действителност с мъжете имаме къде повече грижи, когато са преоблечени като жени. Хванем ли такъв, бием го през краката!

— Освен това жените сме в състояние да познаем и през маските — намеси се и вторият полицай. — Е, нали разбирате, ръце, крака и всичко останало.

— Важното е всичко останало — разсмя се първият.

— Кажете, истина ли е, че в Англия момичетата не носят маски?

— Да, така е, някои подхванаха тази мода. Но те не са много. Нали знаете, намират се винаги хора, които възприемат новия стил независимо от екстравагантността му.

— Телевизията показва англичанките само в маски.

— Моля ви, това е от уважение към морала на американците — признах аз. — Казано честно, малко от момичетата носят наистина маски.

Вторият полицай се замисли над думите ми.

— Девойки по улиците с открити лица?

Трудно ми беше да разбера одобрява ли, или не. Вероятно и едното, и другото.

— Има депутати, които се опитват да прокарат закон за забрана на маските — продължих да обяснявам аз.

Вторият полицай поклати глава.

— Ама че идея! Приятел, разбираш ли това — маските са най-хубавото нещо. Още някоя и друга година и ще заставя жена си да я носи и вкъщи.

Първият повдигна рамене.

— Ако жените престанат да носят маски, след шест седмици ти ще престанеш да виждаш разликата. Може да се свикне с всичко, но зависи колко хора го правят или не го правят.

Разумно се съгласих с това, казах им довиждане и тръгнах на север от Бродуей (струва ми се, че беше Десето авеню), като ускорих ход, минавайки през Ада. Пребиваването в зоната на радиоактивност винаги разстройва човека. Слава на Бога! Такива места няма в добрата стара Англия. Засега.

Улицата беше почти пуста, въпреки че ме спираха няколко просяци с набраздени лица, сякаш белезите са останали от взрив на водородна бомба. Аз не успях да забележа истински ли са, или направени с грим. Дебела жена протегна умолително дете със сраснали пръсти на краката и ръцете. Помислих си, че то би се родило дефектно независимо от обстоятелствата, а жената само използува страха на хората пред мутациите, предизвикани от бомбите, но въпреки това й дадох пет цента. Заради маската имах усещането, че правя жертва на някакъв африкански идол.

— Да са благословени децата ви. Бог да ги дари с една глава и две очи.

— Благодаря — отговорих и като потреперах, побързах да се махна.

— „…Под маската има толкова гной, обърни главата настрани, това е твоят принцип: дръпни се, дръпни се от таз девица!“ — Това бяха последните строфи на антисексуалната песничка, която пееха някакви религиозни фанатици под кръст, увенчан със знаците на светите феминисти. Те ми напомниха за нашите британски монаси. Отгоре съществуваше пълен хаос от обявления, реклами за продукти, обучение, курсове по бокс, борба, радиоосеменители и други подобни безсмислици.

Аз разглеждах тези истерични призиви с някакво неприятно очарование. Понеже в американската реклама не биваше да се използува женското тяло и лице, буквите бяха носител на еротиката. Например В — гърдеста и дебелокореместа. Или сладострастното О. Но най-добре в Америка сексът се представя чрез маската.

Според един британски антрополог прехвърлянето на сексинтереса от бедрата на гърдите е заел на заем от еволюцията цели пет хиляди години. Докато времето на лицето бе съвсем кратко — някакви си петдесет години. Сравнение между американката и мюсюлманката в случая е неуместно. Втората носи маска, защото се явява собственост на мъжа си, и с това още повече се обвързва. Докато първата се подчинява само на модата и се закрива с цел да създаде около себе си атмосфера на тайнственост и загадъчност.

Но ако се абстрахираме от теорията, истинската причина за тази мода се криеше в антирадиационните костюми от времето на третата световна война, родила борбата в маски, а след това и съвременната женска мода. Отначало това било просто проява на екстравагантност, но скоро маските станали така необходими, както сутиените и червилото.

Неусетно и постепенно мисълта ми се пренесе от маските към това, което се криеше зад тях, и по-точно зад една от предлаганото множество. Ето къде се крие двуличието на тази вещ: никога не си сигурен девойката красотата ли си крие, или уродливостта. Представих си студеното и мило лице, на което страхът се забелязваше само в разширените зеници. Спомних си и за русите гъсти коси, така добре подхождайки на черната атлазена маска.

Тя ме бе поканила точно в 22.00.

Качих се по стълбата в апартамента си, който се намираше недалеч от британското консулство. Асансьорът не работеше отдавна, казваха след отдавнашен взрив, и това бе досадно неудобство във високите нюйоркски сгради. Оказах се недостатъчно съобразителен — нали щях да излизам още един път, — откъснах от куртката си парчето фотолента и го проявих. Количеството радиоактивност, което ме бе пронизало през деня, се оказа в предела на нормата. Аз не чувствувам подобно на другите някаква фобия по отношение на радиоактивността, но не смятам, че трябва да рискувам.

Проснах се на леглото и се отдадох на мисли. Видеото в ъгъла на стаята започна да работи и зрелището на светналия екран ме насочи към тъжните неща за двете велики сили на света. И двете са осакатени, но още могъщи — сакати гиганти, продължаващи да тровят планетата с мечтите си за невъзможно стратегическо равновесие и още по-невъзможна победа над другия.

С раздразнение включих говорилнята. За щастие коментаторът възбудено разправяше за перспективите на рекордни добиви от полетата, засети от самолети. Внимателно изслушах новините докрай, но нямаше нищо интересно за мен. И, разбира се, нито дума за Луната, въпреки че всеки знаеше за стремежа на американци и руснаци да превърнат базите си там в крепости, способни да изпращат към земята ракети, започващи с най-различни букви от азбуката. Аз самият прекрасно знаех, че британското електронно оборудване, което при моето посредничество се разменя за американска пшеница, ще бъде използувано в космическите кораби.

Аз изключих телевизора. Започваше да се стъмва. И отново си представих нежното и изплашено лице под маската.

От мига, в който напуснах Англия, досега не бях се срещал с жена. В Америка е необикновено трудно да се запознаеш с някое момиче. Тук дори дреболия като усмивка може да предизвика вик за помощ. Да не споменавам за постоянно растящото пуританство и… гангстерите, които отучваха жените да излизат вечер от къщи. Е, естествено и маските не са просто измислица на капиталистическата дегенерация, а най-обикновен признак на психическа неувереност. Рускините може да не носят маски, но и те си имат собствени символи на стреса.

Станах, отидох до прозореца и с нетърпение загледах тъмнеещото небе. Скоро над южния хоризонт се появи страшен виолетов облак. Косите ми настръхнаха, но веднага се разсмях. Това не беше радиоактивен облак от дупките на адската бомба, а само преднамерено зарево над центъра за развлечения.

Точно в 22.00 стоях пред вратата на моята непозната приятелка. Електронното устройство попита за името ми. Отговорих отчетливо: Уинстън Тюрнър, и започнах да гадая закодирано ли е то в паметта на механизма. Сигурно беше, защото вратата се отвори. Сърцето ми неволно заби, когато прекрачих прага.

Гостната стая се оказа малка и празна. Мебелировката бе изпълнена в крак с модата и се състоеше от съвременни пневматични детайли. На масата забелязах няколко книги, взех една от тях и тя се оказа за две жени убийци, които водят отчаяна война помежду си.

Телевизорът беше включен и на екрана момиче в зелено и голяма маска плачешком пееше нещо за любов. В дясната си ръка, така и не разбрах какво, тя държеше нещо. Когато забелязах чувственика, каквито в Британия още нямаше, с интерес пъхнах дланта си в отвора край екрана. Въпреки очакването ми усещането не беше подобно на надяната гумена ръкавица, а сякаш девойката от екрана наистина ме държеше за ръката.

Чух зад гърба ми да се отваря врата и побързах да си дръпна ръката от чувственика. Попаднах в ситуация, когато са ме хванали да поглеждам през ключалката.

Девойката стоеше до спалнята си и ми се стори, че трепери. Носеше сива шуба на бели петна и сива бархетна вечерна маска със сиви колелца около устата и очите. Ноктите блестяха от сребърния лак. Аз дори не си представях, че може да отидем някъде.

— Трябваше да ви го кажа — тихо произнесе тя и погледът и под маската нервно пробягваше от книгите към телевизора и обратно, после се устремяваше в тъмните ъгли на стаята. — Но тук не може да се говори.

— Съществува едно място, близо до консулството… — започнах да мънкам аз.

— Аз знам къде може да бъдем заедно и да поговорим на спокойствие — бързо ме прекъсна тя. — Ако, разбира се, вие нямате нищо против.

Когато влязохме в асансьора, аз казах със съжаление:

— Жалко, освободих таксито да си върви.

Но се оказа, че същото такси по причини, които знаеше само шофьорът, стоеше още на мястото. Като ни видя да излизаме, той се захили и отвори широко вратата. Аз казах, че предпочитам да сме и двамата отзад, и той, вече с неохота, отвори и задната врата, тръшна я след нас и сам се настани отпред.

Спътницата ми леко се наклони към него.

— В Рая — каза тя.

Водачът включи телевизора и мотора.

— Защо поискахте да узнаете британец ли съм аз? — запитах просто да започна разговор.

Тя се отдръпна от мен и притисна маската си към стъклото.

— Погледни Луната — повика ме тя бързо.

— Но кажи защо? — настоявах аз и разбирах същевременно, че раздразнението ми не е по тази причина.

— Тя бавно се движи нагоре по червеното небе.

— Ти как се казваш?

— И от толкова пурпур тя ми се струва още по-жълта.

И тогава разбрах причината за раздразнението си: квадратна светлина мъждукаше около шофьора.

Искрено казано, нямам нищо против обикновената борба, въпреки че ми е скучно, когато гледам, но съвсем не понасям схватки на жени с мъже. Това, че са „равни“ — мъжете слаби и с къси ръце, а жените в маски, млади и ловки — за мен ги превръщаше в още по-отвратителни.

— Моля, изключете екрана — помолих аз.

Водачът дори не помръдна.

— И дума да не става, скъпи — засмя се той. — Това момиче специално подготвяха за борба с Малкия Зирк още преди няколко седмици.

Аз яростно протегнах ръка напред, но момичето до мен ме спря.

— Моля те — изплашено прошепна тя и поклати глава.

Отпуснах се на седалката, но трябва да кажа, че бях разочарован. Сега девойката бе по-близо, но продължаваше да мълчи. Няколко минути гледах борбата на яката девойка в маска и жилестия й противник, който като нея също беше маскиран. Опитите му да атакува напомняха движенията на паяк самец.

Обърнах се към спътницата си.

— Защо онези тримата се опитаха да ви убият? — рязко изговорих аз.

Отворите на маската й се насочиха към екрана.

— Защото ме ревнуват — прошепна тя.

— И защо те ревнуват?

Тя не искаше да ме погледне.

— Заради него.

— Заради кого?

Мълчание.

— И въобще каква е работата? — нетърпеливо запитах.

Тя продължаваше да гледа в друга посока.

— Слушай — весело казах аз, като промених тактиката. — Разкажи ми нещо за себе си. Аз дори не зная как изглеждаш — на шега протегнах ръката към шията и веднага получих бърз удар. Рязката болка ме накара да се дръпна. Близо до китката четири малки точици изпускаха тънки струйки кръв. Тогава се взрях в пръстите й. Това, което бях сметнал за лак, се оказа островърхи сребърни напръстници.

— Съжалявам — чух гласът й. — Ти така ме изплаши. За миг си помислих, че…

Най-после тя се обърна към мен и шубата й се разтвори. Показа се нощен тоалет в стил критско възраждане — чашките поддържаха гърдите, но не ги закриваха.

— Не се сърди — каза тя и ме прегърна през шията. — Днес ти си великолепен.

Мекото сиво кадифе на маската й докосна лицето ми. През бродерията се показа влажният и топъл край на езика и се допря до брадата ми.

— Аз не се сърдя — отговорих аз. — Просто съм удивен и искам да ти помогна.

Таксито спря. От двете страни на улицата се виждаха черните отвори на прозорците със стърчащи в повечето от тях остатъци на стъкла. В мъгливата пурпурна светлина забелязах няколко окъсани фигури, които се приближаваха към нас.

— Това са скитници — измърмори водачът. — Стигнахме — той се беше прегърбил и не помръдваше. — Лошо, че това се случи точно тук.

— Обикновено пет долара са достатъчни — прошепна спътницата ми.

Тя с такъв страх гледаше събиращите се фигури, че аз надвих появилото се възмущение и направих както ме посъветва. Шофьорът взе банкнотата, без да промълви звук. Той отново запали мотора, пъхна ръка в прозореца и по паважа издрънчаха няколко монети.

Съседката ми се притисна отново към мен, но гледаше телевизора, където яката девица тъкмо залепваше плещите на Малкия Зирк на тепиха.

— О, аз така се страхувам — прошепна тя.

* * *

„Раят“ се оказа също разрушен район, но там се намираше клуб със завеси на прозорците и пред вратата вардеше едър портиер, облечен в истински космически скафандър. Това ме зашемети, но и ми хареса.

Ние се подадохме от таксито в мига, когато на паважа се изтресе някаква пияна баба и маската й се разтвори. Двойката пред нас извърна настрани глави от полуоткритото лице, сякаш виждаха нещо отвратително. Когато влизахме в клуба, чух гласа на портиера:

— Побързай, бабо! Стани и се прикрий!

Вътре ни посрещна синкав полумрак. Девойката ме уверяваше, че тук ще има къде да поговорим, но на мен това ми се стори невъзможно. Освен хоровото смъркане и кашляне (казват, че половината американци са алергици), тук имаше ансамбъл, свирещ в модерен стил, според който тихото е грозно, а издаваните звуци се градяха на случайни групи тонове от компанираща машина, към които музикантите добавяха мизерните си индивидуалности.

Повечето гости седяха в отделни сепарета. На естрадата танцуваше гола девойка, ако не се смята маската. Малката групичка мъже в дъното на бара не й обръщаха внимание.

Ние се запознахме с менюто, изписано със златни букви на стената, и натиснахме копчетата, с които си поръчахме пиле на грил, пържени скариди две шотландски уискита. Само след минута се раздаде звън, аз вдигнах бляскащия капак и взех нашите чаши.

Групата мъже в дъното станаха и се насочиха към вратата, но преди да излязат, започнаха да се оглеждат. Моята спътница тъкмо беше свалила шубата си. И погледите им се спряха на нашето сепаре. Аз забелязах, че са трима.

Музикантите изгониха голата танцьорка от сцената. Аз подадох на момичето сламка и започнахме да пием.

— Ти искаше с нещо да ти помогна — казах аз. — Но преди това позволи ми да ти кажа, че си прекрасна.

Тя кимна, което можеше да бъде и благодарност, огледа се и се приближи до мен.

— Трудно ли ще бъде да попадна в Англия?

— Не — отговорих и вътрешно бях удивен. — Разбира се, ако имаш задграничен паспорт.

— А трудно ли е да се получи?

— В известна степен да — казах, удивен от невежеството й. — Твоята страна не обича гражданите й да пътешествуват, макар това да не е толкова строго, колкото в някои други страни.

— А британското консулство може ли да ми издаде паспорт?

— Трудно е да кажа, че…

— А ти би ли могъл?

Вече бях забелязал, че ни следят. До масата ни се приближи мъж в обществото на две девойки, високи, движенията им приличаха на вълчи, а маските блестяха от скъпоценности. Мъжът бе между тях и вървеше с крадливата стъпка на лисица, изправена на два крака.

Спътницата ми дори не погледна към тях, но се постара да потъне в креслото. На лявата ръка на едно от момичетата видях голяма жълтееща се синина. След миг гореописаната тройка се скри в дълбоката сянка на едно сепаре.

— Ти познаваш ли ги? — запитах и не получих отговор. — Не вярвам да ти хареса в Англия. Животът ни е тежък и доста се различава от американския стил.

Тя отново се наведе напред.

— Но аз трябва да избягам оттук!

— Защо? — усетих, че това започва да ми омръзва.

— Защото се страхувам.

Отново се звънна. Подадох й пържените скариди. Пилето бе полято със сос от соя, индрише и индийско орехче. Но изглежда с микровълновата печка не беше нещо наред, защото в моята порция още с първата хапка усетих и парченце лед.

Оставих настрана вилицата.

— И от какво се страхуваш?

За първи път маската й не се извърна настрани. Чаках отговора и усещах усилващите се в нея страхове, въпреки че тя така и не ги каза — заприличаха ми на малки тъмни фигурки, реещи се в нощта навън, които се събираха в радиоактивното гробище на Ню Йорк и там се къпеха в червеникав пурпур. Изведнъж ми стана жал за момичето. Трябваше да й помогна. Това топло чувство се съедини със страстта, която се бе родила в таксито.

— От всичко — каза тя накрая.

Аз кимнах и докоснах ръката й.

— Страхувам се от Луната — започна тя със замечтан глас, както и в таксито. — Не мога да я гледам, без да си помисля за ракетите там.

— Същата Луна свети и над Англия — напомних аз този прост факт.

— Но тя вече не е английска, сега е американска и руска. Вие не сте виновни. А освен това се страхувам от автомобилите, бандите, самотата и Ада. Страхувам се от желанията, които махат маската от лицето. И още… — гласът й стана още по-тих — от борците.

— Виж ти? — попитах аз.

Маската й се приближи до мен.

— Ти какво си слушал за борците? — бързо ме запита тя. — За тези, които се борят с жени? Те често губят, ти добре го знаеш това, и тогава им трябва момиче, върху което да излеят неудовлетвореността си. Тя трябва да е нежна, слаба и изплашена. Само тогава те се чувствуват наистина мъже. А другите мъже не искат борците да имат момичета и настояват само да се борят с жени и да бъдат герои. Но девойка им е нужна и за нея това е ужасно.

Аз здраво стиснах пръстите й, сякаш така можех да й предам оптимизма си. Но това при условие, че го имах.

— Мисля, че мога да те взема в Англия — казах аз.

Сенки пропълзяха по масата ни и се спряха. Погледнах нагоре. Това бяха тримата мъже, които се возиха във файтона. Черните пуловери и черните панталони премахваха всяко изражение от лицата им и те приличаха на наркомани. Двама застанаха до мен, един се наклони над момичето.

— Хей, приятел! Изчезвай! — това се отнасяше за мен. Третият през това време говореше на спътницата ми:

— Ще се поборим ли, сестричке? Какво ще си избереш: джудо, бокс или „до първа смърт“?

Аз се изправих. Има минути, когато англичанинът е просто задължен да се остави да бъде набит. Но точно тогава, с плавната стъпка на балетна звезда, се приближи човекът лисица. Реакцията на тримата мъже ме удиви — те явно се смутиха.

Новодошлият се усмихна.

— С такива шегички няма да заслужите благодарността ми — произнесе той.

— Зирк, не ни разбирай грешно — примоли се един от натрапниците.

— Аз сам ще направя това, ако намеря за нужно — отговори той. — Тя ми разказа какво сте искали да направите днес. Това не усилва симпатиите ми към вас. Сега изчезвайте!

Те започнаха да отстъпват.

— Да вървим — високо каза един от тях, когато се обърнаха. — Знам едно място, където голи борци се бият с ножове.

Малкият Зирк мелодично се разсмя и се плъзна на мястото до спътничката ми. Тя се дръпна, но не много. Аз се наведох напред.

— Кой е приятелят ти, бебче? — попита той, без да я погледне.

Тя с жест прехвърли на мен въпроса.

— Англичанин — отбеляза той, когато отговорих. — Помолила е за помощ? — той мило се усмихна. — Иска да избяга от страната? Тя обича да планира бягства. Нали, бебче?

Мъничката му ръчичка галеше китката й, пръстите му се поогънаха, жилите набъбнаха, сякаш се канеше да я сграбчи яко и да извива силно, докато завика…

— Ей, вие, слушайте — рязко се обърнах към него. — Благодаря, че ни спасихте от тези мерзавци, но…

— О, дреболии — небрежно отговори той. — Те са опасни само зад кормилото на колата си. Добре тренираното момиче е в състояние да ги осакати, когато си поиска. Да, дори тук намиращата се Теда би го сторила, ако това й се нравеше… — Той се обърна към нея и премести дланта си от китката на косите й. Галеше къдрите и ги пропускаше бавно между живия гребен. — Ти знаеш ли, бебче, че днес аз загубих срещата? — попита той с мек глас.

Аз станах и казах:

— Да се махаме!

Но тя не помръдна, седеше и вече не трепереше. Опитах се да прочета в очите й отговора.

— Ще те взема със себе си — казах го като заявление. — Това може да се уреди.

Тя се усмихна неопределено.

— Тя не иска да тръгне с вас. Нали, детенцето ми?

— Тръгваш или не? — попитах аз.

Момичето не помръдна. А мъжът бавно прекарваше пръстите си през косите й.

— Слушай, гаден червей — изкрясках аз. — Махни си лапите оттам!

Той подскочи от стола като настъпена змия. Аз не съм силен в борбата и боя, но знам, че колкото съм по-изплашен, толкова по-точно и по-силно удрям. Този път направо ми провървя. Но когато противникът ми се затъркаля на пода, усетих болка — четири ивици на лицевата ми страна — докоснах ги с пръсти и от раничките потече кръв.

Тя не ме гледаше. Бе се навела над Малкия Зирк и маската й се допираше до главата му. Тя нежно шепнеше:

— Всичко е наред. Не се безпокой. После ти ще можеш да ме набиеш.

Наоколо се раздаваха най-различни звуци. Аз се наклоних напред и смъкнах маската й. Не зная защо, но ми се струваше, че лицето й трябва да е друго? Разбира се, то без козметика бе прекалено бледо и изпито. Е, козметиката няма особен смисъл, когато се закриваш с маска. Веждите й бяха неоформени, а устните напукани. Ако може да се говори за общото впечатление, за чувствата, които се изразиха на лицето й?…

Вие някога повдигали ли сте камък от влажната почва? И виждали ли сте някога белите червейчета под него?

Погледнах към нея надолу, а тя вдигна глава към мен.

— Да, ти си много изплашена, момичето ми? — с ирония я попитах. — Страхуваш се от тази малка нощна драма, нали? Ти си просто изплашена до смърт!

Изрекох тези думи и побързах да напусна заведението. Излязох право в пурпурната нощ и продължавах да държа ръката си на лицето. Ах, как ми се искаше да откъсна лентата под куртката си, да я погледна и да се уверя, че съм получил прекалено голяма доза облъчване и с това съм заслужил правото на прехвърляне на съседния бряг на Хъдзън. Да потегля към Ню Джърси, край радиоактивните отпадъци, а после да се отбия в Сенди Хук, където ще има ръждясал кораб, който да ме отведе през морето обратно в добрата стара Англия.