Берил Бейнбридж
Спокоен живот (5)

4.

На следващата сутрин Алън се освободи от училище, за да отиде в града. Трябваше да му вземат мярка за новия костюм, значи налагаше се да си смени и бельото. Беше против всички разноски по костюма и си представи изражението върху лицето на майка си, когато учителите й кажат, че синът й, с нов или стар костюм, няма вероятност да си вземе изпитите. Алън се бе свил до оградата на гарата, докато чакаше баща си и наблюдаваше мъжете, които пълнеха твърди чували с въглища. Въглищният прах чернееше под пласта скреж. В този час на перона имаше само няколко пътници. Преди да тръгнат, Татко бе водил дълги телефонни разговори и ето че вече минаваше десет часът.

Около гарата растяха елшови храсти и върби, които цъфтяха през пролетта; кремавите им набъбнали пъпки се подаваха през оградата. Вятърът, който духаше откъм пустото поле, ги брулеше и шибаше безпощадно сега. Розовите храсти до мъжката тоалетна бяха окастрени на стъпка от замръзналата земя, осакатени и черни. Човек имаше чувството, че се намира в Сибир, ако не бяха общинските къщи от червени тухли, издигнати само за половин месец зад складовете за въглища.

Татко разговаряше с месаря от „Тонс Лейн“ — разказваше за фермера, който по време на войната му угоявал един шопар.

— Не мога да скрия — казваше той, — бях изигран, но не обвинявам човека. Платих му честно. Кони събираше всички остатъци в специална кофа… би могло да се каже, че платихме и за издръжката му.

— По прасетата има много разходи — вметна месарят.

— Тия ги разправяй на баба ми! — Възмути се Татко. — Не струва нищо, освен малко ярма и кофа помия. Този мой шопар дебелееше с всеки изминат ден. Такъв шопар не си виждал никога. После, господ да ме благослови — той стисна ръката на месаря поверително и се огледа, сякаш небрежният им брътвеж можеше да струва живота им, — шопарът се оказа свиня… честна дума! Не ми ли вярваш?

Отстъпи назад, за да види ефекта от думите си. После се отдалечи малко, но внезапно се извърна, за да го погледне хитро изпод меката си шапка.

— Вярно е толкова, колкото аз съм сега пред теб.

Дъхът изскочи от устата му и се разнесе над железопътната линия. Изпита неудобство от това. Когато влакът пристигна, той вдигна шапката си за сбогом и закрачи тежко по перона към средния вагон.

— Ужасен човек е този месар — рече на Алън. — Дъхът му мирише на лой.

После се настани в един ъгъл на купето. Устните му бяха посинели от студа.

— Не се прегърбвай — нареди той на Алън.

Алън се изпъна, но не почувствува никаква разлика. Беше във възраст, когато тялото му се източваше и да държи раменете си изправени бе само по себе си усилие. В покой лицето на баща му имаше меланхоличен израз — с черното си палто той приличаше на собственик на погребално бюро. Започна да клати лъснатата си обувка нагоре-надолу и да тананика някаква мелодийка под носа си. „Не му обръщат достатъчно внимание вкъщи“ — помисли си Алън.

— Странна работа с тоя шопар — той наруши мълчанието, само и само да попречи на баща си да запее на висок глас.

— Купих го на умерена цена — каза Татко. — И когато приятелчето предложи да си го вземе обратно, защото то се оказа свиня, аз му го продадох на същата цена. Окото ми не мигна! Човек трябва да бъде коректен в бизнеса, в противен случай отива по дяволите.

„Ах, за бога — помисли си Алън, — само не подхващай пак старата песен за съдружника си Боб Уорд. Остави го да почива в мир.“

— Виждаш ли, синко, на този свят съществува и такова нещо, като самоуважение и великодушие. Да вземем дядо ти например, в тялото му няма нито една клетка великодушие.

Той се наведе напред, разперил пръсти, сякаш искаше да изброи всички себелюбиви клетки в тялото на мистър Дръмънд. Погледна златния си пръстен. Замисли се за момент, после рече:

— Е, няма смисъл да се сърдят другите. Разговаряхме за това снощи с майка ти.

Баща му се усмихна; дори се изчерви при мисълта, че най-после разговаря вече с жена си. На лицето му бе изписано задоволство; обходи купето с доволен поглед, сякаш току-що бе сключил изгодна сделка.

Навън се нижеха поляните за голф; скучаещи мъже с карирани каскети и развети от вятъра шлифери стъпваха напето по ниско подрязаната трева, шибани от дъжда и вятъра.

— Мошеници! — рече Татко, коментирайки гледката. — Негодници и нехранимайковци!

Мистър Дръмънд играеше голф. Лицето на Татко остана известно време мрачно. После каза:

— Майка ти ме помоли да поговоря с теб. Изглежда, че от чекмеджето й изчезват пари. Малки суми.

Алън видя как очите на баща му станаха сериозни, докато се взираха, без да мигат, в бялото небе, което се точеше като панделка покрай влака.

Чу дълга, сподавена въздишка и осъзна, че е неговата. Почувствува, че му се повдига.

— Какви пари, Джо? — попита.

Срамуваше се от баналния си въпрос. Баща му се опитваше да бъде честен — нарече го „синко“. Сърдето му заби лудо от несправедливостта на обвинението.

— Казах, че ще разговаряме като разумни хора. Без обиди. От теб не се иска нищо друго, освен да си признаеш греха и да кажеш на майка си колко много се разкайваш. За случая повече няма да ти се споменава.

— Но аз не съм докосвал никакви пари!

— Целият ми живот — започна Татко — бе тежък. Скромен произход, да не говорим за образование, непрекъсната борба, за да задържа главата си над водата. Но рано се научих никога да не пипам дори петаче, което не съм припечелил с честен труд. Не вземам пари назаем, нито пък давам, и никога нямам дългове, макар да не съм богат. Имай тази максима в живота си и тогава ще можеш да гледаш всеки в очите! — Но неговият собствен поглед не можа да срещне този на сина му.

В главата на Алън се въртяха обяснения — думи, с които да се защити — но той не ги произнесе. Имаше ли смисъл? Не бе откраднал парите, защото нищо не желаеше да си купи. Натъжен от обидата, той седеше отпуснат върху седалката до прозореца, без да мърда. Съзнаваше, че лицето му неволно се гърчи в гримаси. Нима толкова много прилича на баща си? Стисна здраво челюсти, за да не затракат зъбите му.

— Отдай на майка си дължимото, тя мисли, че грешката е може би отчасти и нейна. Никога не си ни искал джобни пари, пък и ние те държим доста изкъсо. Не казвам това като извинение, но то навярно има някаква връзка със случилото се.

— Не съм се докосвал до никакви пари! — упорствуваше Алън.

— Нали се качи снощи горе, когато ни дойдоха гости? А преди няколко седмици, когато ни посети мистър Дръмънд, ти си се навъртал в спалнята. Не го отричай!

— Взех онази книга! — рече Алън безпомощен. — Ти ме изпрати!

Той се взря в честното лице на баща си, извърнато към прозореца. Очите му под меката шапка бяха изцяло съсредоточени в прелитащите покрай влака градини на предградията.

— Бих предпочел — каза той на Алън — да запомниш думите ми.

„Значи това е — помисли си Алън, — въпрос на предпочитание от един или друг вид. Той предпочита Татко, който предпочита Мама, която предпочита Мадж — но кого, но кого ли предпочита Мадж?“

— Е, добре тогава — прекъсна мислите му Татко, като го потупа леко по коляното. — Всичко се изясни, а? Имаш честната ми дума, за това повече никога няма да говорим.

И той се облегна назад върху седалката, свил уста в леко измъчена гримаса, и задряма. Събуди се чак когато влакът наближи Сточна гара.

Мистър Сорски, шивачът, бе евреин, прекосил бе Русия, хванат за полите на сестра си. На всичко отгоре бил и бос. Мадж често се чудеше защо всъщност мистър Сорски не бе станал обущар. Той беше съученик на Татко. Шивачницата му имаше изглед към реката и се намираше на гърба на една сграда на улица „Сейнт Джеймс“. Сградата бе бомбардирана два пъти през войната. В коридора висяха рисунки, обгорени по ъглите от пожара, на мъже с меки шапки и натруфени костюми. На гърба на сградата имаше прозорец с изглед към някакъв склад. Татко каза, че небето било черно от гларусите, които се спущат надолу бързо като фъртуна, в очакване на зърното, което ще бъде разтоварено.

Мистър Сорски започна да разстила пред тях топове плат, а сантиметърът се полюшваше леко на врата му. Татко опипваше един по един платовете, за да провери дебелината им. Търсеше нещо топло, но не прекалено дебело, нещо елегантно, но не и много екстравагантно.

— Прав сте — съгласи се мистър Сорски.

Никой не попита Алън за мнението му. Баща му се спря на тъмносив плат с едва забележимо тънко райе.

— Двуреден костюм, разбира се — заключи Татко.

Алън се обади:

— Рони Бейнс има сако с шлиц на гърба.

— За проветрение, предполагам — забеляза Татко и се разхили заедно с шивача, докато опъваха чиновническия плат и го спускаха като тога от рамото на Алън.

В дългото огледало той изглеждаше набит и кривокрак. Ушите му стърчаха. Дали само си въобразяваше, или действително беше започнал да прилича на мистър Дръмънд? Ширината на лицето му, от едната до другата буза, месестият нос го изненадаха. Мадж също имаше широко лице и пълни устни — явно доминираха чертите на Мама.

Когато му взеха мярка — имаше, по всички данни, ужасно дълги ръце и доста къси крака — Татко и мистър Сорски се сбогуваха прекалено сърдечно. Погледите им се срещнаха, докато се прегръщаха през раменете, също като жени. Навярно сега, след като бяха остарели, се страхуваха, че всяка тяхна среща може да се окаже последна. Татко се изсекна, а шивачът наведе тъжно глава. И двамата се усмихваха глуповато.

Татко трябваше да направи една-две служебни визити. Първо посетиха някаква фирма за бои и той попита за директора й. Момичето от канцеларията им отговори, че бил много зает. Татко се стъписа от дързостта й; хвърли визитната си картичка върху бюрото й. После в асансьора той яростно затръшна предпазната решетка от ковано желязо и раменете му увиснаха, докато се спускаха надолу. Бе огорчен от неочаквания отказ. Във фирмата за метални кутии мистър Уилкинсън, директорът, излезе в коридора и забарабани нетърпеливо с пръсти по стената. Отвреме-навреме той изваждаше джобния си часовник и се взираше продължително в него. Татко търкаше угоднически ръце, докато говореше за връзките си в Южен Уелс. „Във взаимен интерес и на двама ни“, подметна той. Директорът кимна с глава и продължи нетърпеливо да барабани по облицованата с плочи стена. Когато разговорът се изчерпа, той потупа Татко по рамото, облекчен от мисълта, че най-после ще види гърба му.

— За мен бе удоволствие — рече той с прекалена топлина в гласа, сякаш хвалеше някое дете.

Като се сбогуваше с вдигане на шапка и се оттегляше на заден ход по коридора, Татко имаше вид на дребен и уязвим човечец, облечен в огромния си балтон.

За почерпка — макар да бе опозорен пред сина си, като че ли е крадец — той заведе Алън в кафенето „Уеджуд“ за обяд. То се намираше на няколко стъпала под земята, в близост до гарата. Отвътре заведението беше боядисано в бяло и синьо, а корнизите на тавана бяха очертани със златна боя. На тротоара, пред двукрилата врата, седяха жени, наметнати с черни шалове, и продаваха зимни цветя.

Пред тезгяха стоеше мъж с цигулка, пъхната под брадичката му. Той свиреше „Само една роза“. Посетителите седяха с наведени над масите глави и се преструваха, че не го слушат. Татко поръча мешана скара за двамата и каничка чай за себе си. Нахвърли се с голям апетит върху месото, но скоро спря да дъвче. Бутна чинията настрана и се облегна на стола, като се търкаше в гръдния кош.

— Какво има? — попита Алън.

— Стомашни болки — кървавицата не е прясна.

Алън се подразни от държането на баща си: как само му потрепваха клепачите и как се бе отпуснал на стола, та коремът му чак опира в застланата с бяла покривка маса. Устата му бе отворена. Дори едни стомашни болки го караха да преиграва — Алън бе сигурен, че ги наблюдават от всички маси. Заговори с яден тон:

— Благодаря за костюма, Татко.

— Имаш нужда от костюм — отговори баща му, като се опита да се изправи на стола и да си налее чаша чай. — Онзи приятел Уилкинсън… Само като си помисля какъв бе преди войната.

— Няма да ме похвалят този срок.

— Знаеш ли, когато бях голяма клечка в памучния бизнес, този Уилкинсън беше във фирмата чисто и просто момче за всичко. Ето какъв беше…

— Изостанал съм по латински — прекъсна го Алън.

— Живееше в някаква къща на гърба на Хъскинсън Стрийт. А сега, виж го ти… имал къща в Уирал.

— А по математика…

— Дори не притежава елементарна любезност, за да ме покани в кабинета си.

— Изглеждаше любезен, Татко — опита се да му възрази Алън.

Жалко, че не бе живял преди войната, когато баща му е бил голяма клечка; пред него се отваряли врати, а секретарките му се кланяли с уважение. Татко не беше лош човек — бързо избухваше, но пък беше справедлив. Никому не бе дължал пари. Не му е било лесно да каже на Мама, че е загубил всичките си пари и че трябва да напуснат голямата къща, градината с плодни дръвчета и да я оставят в ръцете на други. Всичко, което Алън си спомняше от онова време, бе една лека кола — играчка със сребърни фарове, достатъчно голяма, за да седне в нея и я управлява с педали по градинската пътека. Действително ли я помнеше или тя бе само снимка от албум?

— Любезен! — викна Татко и възмутен удари с юмрук по масата. — Проклетият му гаулайтер!

— Да платя ли сметката? — попита Алън и се усмихна по навик, сякаш се извиняваше. Той прилежно постави ножа до вилицата си върху чинията и почака баща си, който се мъчеше да си извади портфейла.

— Ето — изпъшка Татко и пъхна банкнота от една лира в ръката му. — И внимавай с рестото. Без никакви номера!

* * *

На неделната служба Алън носеше шотландската си връзка, подарък от Мадж за Коледа. Момчетата се шегуваха с него, когато той си навличаше расото:

— Къде ти е шотландската поличка? — викаха те и го ръгаха в корема, докато го събориха и черковният служител му направи забележка да се държи прилично.

Свещеникът ги строи върху посипаната със сгурия пътека десет минути преди утринната служба — с издутите си от щипещия вятър раса те приличаха на ято черни птици. Каза им, че щели да окажат по-голямо въздействие върху богомолците, ако се появят на пътеката между пейките в църквата, вместо да излязат от вестиария. Момичетата се мъчеха да задържат върху главите си триъгълните шапки. Къдрите на Джанет Лейланд бяха увиснали върху бузите й. Тя изтича с писък към навеса за велосипеди и заподскача от крак на крак, за да се стопли.

Когато органистът изсвири началните тактове на химна, хорът влезе в църковната зала, строен в редица по двама, като отпред вървяха малките момчета, а след тях момичетата. Богомолците станаха на крака и избухнаха в заразителна кашлица. Алън и Рони крачеха пред свещеника със сведени очи и сключени за молитва ръце. Алън посещаваше хора от деветгодишен и вече бе старши хорист. Както забеляза веднъж свещеникът, гласът му не бе нещо особено, но човек можеше да разчита на неговата точност през цялата година, що се отнася до неделната служба. Мадж постоянно го питаше какво интересно намира в цялото това пеене на химни, качването и слизането по стълбите, водещи към олтара. Той отказваше да й даде отговор. Ако трябваше, щеше да й каже, че църквата е мястото, където винаги може да отиде и на което принадлежи — това бе всичко. Въпреки това понякога — коленичил в осветената от свещи църква — той потреперваше от ужас, когато свещеникът, разперил ръцете си като крила, крещеше под прозореца със стъклописите: „Господи, имай милост над нас, Исусе, имай милост над нас, Господи, пощади ни!“. Заслушан в този мощен глас, извисен в молба, той си мислеше, че някой трябва да го чуе. Когато беше по-малък, възлагаха му да работи с меховете на органа. Ритмичното издигане и спадане на кожените мехове приличаше на функционирането на собствените му бели дробове. Той помпаше отчаяно, въобразявайки си, че ако спре за секунда, музиката ще спре и после самият той ще престане да диша. Как да го обясни на Мадж? Разказал й бе за „почерпките“, годишния излет до Блакпул, летния лагер, греяното вино на Коледа. „Как не, да се помъкна с такава компания“ — презрително го бе срязала тя. Никога не й спомена за сватбите, погребенията и кръщенетата, за които получаваше по половин лира, нито за разнообразния плач, който се носеше в даващата приют на всички църква — бебетата мяукаха под бялата дантела, майките на булките подсмърчаха, скрили лица в букетите от карамфили, опечалените от скръб хълцаха под траурните воали. Понякога той четеше уроците си на глас; гласът му беше хубав, силен и спокоен. Веднъж майка му влезе, носеше най-голямата си шапка, и го чу. После седмици наред говори за това. Татко рядко ходеше на църква, което не беше лошо, като се има предвид неговата сантименталност и способността му лесно да избухва в плач. Мадж дори не съзнаваше колко известен е той в селото им — един от уважаваните членове на общината. Никой от семейството му не си даваше сметка за уважението, което хората изпитваха към него.

По средата на службата, когато хорът се обръща с лице към паството за молитвата, Алън забеляза германските военнопленници, заели първите няколко пейки. Облечени в зелени шинели, те седяха един до друг. Точно в средата на изречението „Дай ни и днес хляба наш насущний“ той забеляза, че някакъв мъж на втория ред носеше бяла риза и карирана вратовръзка. Не можеше да повярва на очите си! Тя бе също като неговата! Погледна бързо към Джанет Лейланд, която отметна горделиво глава. После клекна, коленичи и отново се изправи като насън. Посочи няколко пъти с пръст затворниците, но Джанет сбърчи чело и го погледна с недоумение. Свещеникът пееше: „О, Господи, пречисти сърцата ни“, а хорът му отговаряше с „и не ни отнемай Светия дух“. Как може някакъв джери^[1] да се сдобие с вратовръзка като неговата! Хвана се за черното расо около врата си; Хилда Фенъл се намръщи.

После във вестиария Джанет го попита дали не му е възпалено гърлото.

— Вратовръзката! — отговори той. — Един от онези нехранимайковци има също като моята вратовръзка!

— Че толкова ли е странно? — тонът й бе язвителен.

— Не забеляза ли? Оня на първата пейка. Русият.

— Ами те всичките са руси — възрази тя.

На път за вкъщи мина покрай маршируващите надолу по Брауз Лейн военнопленници. Обърна се от велосипеда си, за да ги огледа. Права бе Джанет; със закопчаните чак до брадите шинели, разлюлели ръце в маршировката, те всички си приличаха като две капки вода.

За неделния обяд имаха пай със зеле. Мама първо заби ножа в набъбналата кора, после обърна формичката, предварително намазана с мазнина, за да може да извади пая. Воднистата слънчева светлина се процеждаше през пердетата и повтаряше фигурите им върху масата.

Алън рече:

— Онези джерита бяха днес на църква.

— О, така ли? — възкликна изненадано Мама.

— Свещеникът иска да им простим — той постави ножа и вилицата на масата. — Някои вече са им простили.

— Това не ми харесва — намеси се Татко. — Само като си помисля за жертвите, които нашите руски другари дадоха за нас!

— Имаше особено един тип… с дълго слабо лице.

— Всъщност жал ми е за семействата им — каза Мама. — Безпокоят се за тях… без да знаят къде са бедните им момчета.

— Не говори глупости! Пишат редовно на близките си.

Мадж чоплеше храната в чинията си и не вземаше участие в разговора.

— Ако питаха мене, бих разстрелял всичките! — заключи Татко.

Мама каза, че Мадж прекарала цялата сутрин в гората, за да търси попови лъжички.

— Сигурно дълго е търсила — подигра се Алън, — по това време на годината! Нямаше ли домашни за писане? — Изпитваше желание да скочи и да я разтърси, изкопчвайки по този начин истината от нея.

— Остави я на мира! — защити я Мама. — Тя е достатъчно старателна.

* * *

Същата вечер Алън се довери на Джанет Лейланд. Трябваше да каже на някого. Говореха шепнешком под навеса за велосипеди — Алън не искаше Рони Бейнс да ги чуе.

— Боже господи! — възкликна Джанет. — Каква грижа имаш!

— Не знам към кого да се обърна — призна й той.

— Виждала съм я в селото един-два пъти. Винаги облечена с панталони, боса.

— Това са моите стари панталони — поясни той. — Просто е подивяла!

— Не си ли разранява краката?

— Какво да правя?

Тя се замисли за момент.

— Трябва да кажеш на майка си.

— Не, не бива.

— Може би ще трябва да отидеш във военнопленническия лагер и да се оплачеш.

— Не съм сигурен, че тя се среща с някого. Човек никога не може да бъде сигурен с Мадж. Понякога й доставя удоволствие да те кара да мислиш, че крои нещо, а всъщност няма намерение да прави каквото и да било.

Джанет се колебаеше. Носеше вълнен шал и плетена шапка. Стоеше много близо до него.

— В такъв случай ще трябва да я хванеш с него. Тогава ще бъдеш сигурен, нали? Ще трябва да му кажеш, че тя е малолетна или нещо подобно.

— В непрогледния мрак? — повтори сякаш на себе си той.

— Може да използува сила — продължи Джанет. — Може да ти създаде неприятности.

Тя изрече това с тон, в който се чувствуваше разочарование, че той все още няма неприятности. Алън си помисли мрачно: „Ако се стигне до бой, ще си плюя на петите“.

— И как само се държи! — възмути се Джанет. — Просто отвратително!

— Не е достатъчно да се правят прибързани изводи — рече Алън и се отдалечи от нея, съзнавайки нелоялността си спрямо Мадж. Дори и да се среща с някой от онези нехранимайковци джерита долу край брега, тя сигурно му дърдореше нещо за господа.

Вечерната служба никога не му доставяше такова удоволствие, както утринната. Липсваше очакването на неделния обяд, пък и богомолците бяха по-малко. Понякога мъглата, идваща от морето, изпълваше цялата църква; старите жени се тътреха като сиви призраци към пейките и кашляха отчаяно. Не поглеждаше към Джанет. Чувствуваше, че тя го е предала.

По-късно вечерта, когато изкарваше колелото си изпод навеса, тя се приближи до него и му каза, че съжалява — не искала да го разстройва.

— Не съм разстроен — рече й той.

Искала да му помогне, стига да може — както за доброто на Мадж, така и заради него. Тревожела се, дето такова малко момиче като сестра му може да се забърка в господ знае каква беля.

— Бихме могли да слезем веднага — завърши тя — долу на брега.

— Сега?

— Не е късно, Алън. Ще ти олекне.

Тя се вози, седнала на рамката на велосипеда му, чак до завоя. Кормилото се огъваше от тежестта й.

— Ще трябва да вървиш нагоре по баира — предупреди я той.

Тя започна да му разказва за приятелката си Мойра и за нейната котка Мици. Под яркожълтия цвят на лампите помпонът на шапката й сякаш гореше.

— Има чудесно чувство за хумор — рече Джанет.

— Мици ли?

— Не, глупчо, Мойра! Тя е хлътнала по тебе.

Той не знаеше какво да каже.

Джанет ходеше до остров Ман всяко лято през ваканцията с майка си, баща си и вуйчо си Артър. През лятото там било хубаво.

— Вълшебно! Ще ти хареса. Ходим на екскурзии и излети. Въпреки това тя много ми липсва…

— Мойра ли? — попита той.

— Котката ми, глупчо! — викна тя и се закатери нагоре по баира, пъхнала ръце в джобовете си. Смехът й бе силен като на момче; стори му се малко по-деспотична, отколкото изглеждаше в началото на запознанството им.

От върха на хълма, там, където свършваше черната гора, небето светлееше. Нощта бе бурна; дърветата се блъскаха по оградата на гарата — дори осветените прозорци на разпръснатите къщи трептяха като догарящи свещи. От тази страна на железопътната линия живееха малко хора. Земята се бе предала на морето. Понякога, през някое изключително сухо лято, по нея пасяха крави или коне, изведени тук на паша, но в повечето случаи тя бе просмукана от дъждовната вода. Тази вечна влага и мъглата, пълзяща откъм брега, пораждаха и кашлицата на Мадж — така обясняваше Мама.

По надолнището той държеше здраво спирачките на кормилото; Джанет изписка пронизително срещу вятъра. Оттатък хамбара, свърталището на скаутите, улицата се стесняваше, лъкатушейки между прогизналите ниви и пълните с вода канавки. Уличните лампи свършваха. Взеха завоя в мрак. Алън намали скоростта.

— Не виждам нищо — прошепна тя.

— Почакай — успокои я той, — след малко ще стане по-светло. Гледай в небето.

Над сводестата решетка на брястовете препускаха облаци.

— Морето ли е това? — попита тя, заслушана в шума на брулените от вятъра, борове.

Той подпря колелото си на гробищната ограда и я поведе по пътеката между гробовете. През желязната ограда се виждаше къщата на свещеника, осветена от лампата на входа й. Църквата бе безстопанствена, откакто се помнеше. Джанет се притисна до ръката му. Тя се препъваше в корените на бръшляна и се кикотеше, сякаш някой я гъделичкаше в мрака. Алън нагази в къпинака и бутна ракитената портичка. В същия момент краката им потънаха в купчина венци, оставени, да изсъхнат край оградата.

— Не ми харесва тук — промълви Джанет и замря на мястото си.

Прииска му се да я защити. Колко глупавичка беше пък и такава тромава!

— Не си ли идвала тук преди? — попита я той.

Тя си помисли, че я укоряват. Защити се:

— Идвала съм. През лятото. Когато е светло.

Той я хвана за ръка; с вълнената ръкавица тя му заприлича на животинска лапа. Поведе Джанет по алеята с боровете. Северната страна на гората се издигаше върху малък хребет, който се извисяваше над тясна долчинка от пясък и трева. В локвите от дъждовна вода, под елшовите и евкалиптови храсти, се въдеха жаби. Отвъд долчинката пясъчните дюни се простираха чак до морето. На изток гората се разпростираше върху площ от две мили; гъста и труднопроходима, тя започваше от дюните и свършваше до игрището за голф.

— Майка и татко — рече Джанет — никога не биха ме пуснали сама по тъмно. Твоите май не са в ред.

Той не я виждаше. Единствените неща, които ги свързваха, бяха нейните пръсти и тази страна на тялото й, която се докосваше до неговото, докато си проправяха път през гората.

— Не познаваш Мадж — каза той. — Тя не разбира от дума.

Беше почти забравил, че търсят сестра му. Започнаха да се изкачват по хребета; лишеите под краката им отстъпиха на мокрия пясък. Скоро излязоха от гората и спряха на хребета, обърнали лица към долчинката.

— Ой! — изписка тя, когато вятърът връхлетя върху нея и я завъртя в кръг.

Искаше тозчас да се скрие на завет в гората, но се страхуваше да се върне сама. Той беше опиянен от гледката под краката им и силния, врязващ се между най-високите клони на боровете вятър.

От далечината до тях долетя слабият приглушен тътнеж на морските вълни, които се разбиваха о кея. Не беше идвал тук от години; чак сега разбра защо Мадж изпитва непреодолимо желание да излиза от къщи всяка вечер.

— Нали е чудесно? — викна той и разпери ръце, сякаш искаше да литне. Дрехите му се развяваха на вятъра.

Джанет хленчеше и се оплакваше зад гърба му. Било й студено. Не можела да понася студ. Той се върна в гората неохотно. Далеч от вятъра бузите му се зачервиха; заболя го ухото. Клекна на земята от болка, а Джанет пожертвователно уви шала си около главата му. Засуети се около него, гълчейки го.

— Нищо ми няма — запротестира той, отметна шала от главата си и се облегна на едно дърво.

Тя седна до него и го прегърна с една ръка. Той си помисли, че прави това не толкова от любов, колкото от страх да не бъде сама в мрака.

— Никога няма да намерим твоята Мадж — каза тя.

— Не ме е грижа! Според мен тя не върши нищо лошо. Виж какво, вкъщи е много тясно, много притеснено.

— Тясно? — учуди се тя.

— Няма простор. Всички сме се сврели в една малка кухня. Теснотията може да ти скъса нервите.

— Нямате ли всекидневна? — попита тя.

Безполезно беше да й обяснява, че всекидневната се пази за гости.

— Можеш ли да си представиш някой нормален човек — рече той, — някой джери или който и да е друг, да се среща с нашата Мадж в нощ като тази? Та тя все още носи къси чорапи!

— Трябва да го е стегнала шапката — рече тя. — Затворен зад телената мрежа… Просяците нямат избор, нали?

Такова разбиране на нещата го караше да се чувствува неловко — и то точно когато беше започнал да прогонва цялата тази работа от главата си. Джанет разтърка ушите му с ръце. Носеше ръкавици. Дали да я целуне? Тя едва не загуби равновесие; останаха дълго време в неудобно положение, докато се целуваха. Дърветата около тях въздишаха. Тя се освободи от прегръдката му и започна да се взира в земята.

— Шапката ми падна — промърмори тя. — Подарък е от баща ми.

— Ето я! — Той напипа вълнената шапка под ръката си. По нея се бяха заболи борови иглички.

— Какво работи баща ти? В странни часове пътува с влака.

— В бизнеса е — отговори той.

— Какво значи бизнес?

— Сделки и тем подобни. Той също е социалист.

— Би трябвало да се срамува от това — забеляза тя, като се притисна по-близо до него. — Моят дядо беше либерал. Живееше при нас, преди да умре. Дядо ти жив ли е?

— Да.

— При вас ли живее? Затова ли у вас е толкова притеснено?

— Не.

Когато бомбардировките бяха в разгара си, мистър и мисис Дръмънд се бяха преместили да живеят у тях. Предполагаше се, че ще останат за по-дълго, но след два дни Татко вдигна скандал, че кашата била на буци и дядо му и баба му си тръгнаха. След това Татко каза, че и на леля Нора трябвало да дадат възможност да оцелее и тя им гостува цяла седмица. На тръгване заяви, че предпочитала бомбите пред непрекъснатите им разправии.

— И баба ти ли е жива?

Ех, защо не престане да бърбори и го остави да се съсредоточи. Заопипва палтото й отпред, опитвайки се да провре ръката си между колчетата, за да я стопли. Пречеше му кройката на палтото. Намери коляното й и пъхна ръката си под дебелия плат; с колко много дрехи се бе навлякла само! Под пуловера, около талията, опипа брилянтен комбинезон. Под него — фланела; усети памучната материя между палеца и показалеца си. Беше на път да се откаже. Не можеше да пъхне ръката си под полата й. Беше твърде неприлично. Искаше му се, но не бе сигурен в реакцията й. До известна степен мракът му пречеше, защото не виждаше лицето й. Тя мълчеше, сякаш нарочно. Трябваше да действува сам, сега, когато са заедно под тънките дървета и се опитва да я предразположи, като стиска силно заобленото й коляно.

Тя се обади:

— Недей… моля те, недей!

Думите й го нервираха. Нищо не успя да направи! Както Рони и Питър Джефрис! Преди година някакво селско девойче било благосклонно към Рони, но не се стигнало до нищо.

— Мама ще се сърди — рече Джанет.

Майка й, която бе виждал из село и в църквата, имаше червени като ябълка бузи и едри бедра. Носеше малка сламена шапка с напъхани под нея безцветно руси букли.

— Прощавай — рече той и отдръпна ръката си.

Взря се през боровете към хребета, докато се питаше колко ли е часът.

— Вуйчо ми Артър го прави — рече тя. — На никого не съм го казала.

Той се изненада. Не знаеше какво да каже. Не одобряваше подобни разговори.

Тя коленичи, запипа се по дрехите, вдигна ръце и заизвива тяло. Когато отново седна, потърси пипнешком ръката му и я стисна здраво веднага щом я намери. Той разбра, че иска отново да я целуне. Наведе се напред, за да намери устата й, но тя вдигна ръката му и я насочи към гърдите си. Беше си разкопчала палтото и навила пуловера чак до подмишницата. Потрепера при допира на ръката му.

— Няма нищо — прошепна тя. — Пръстите ти са ледени.

Носеше сутиен с подплънки и дантелена къдрица. Зарови пръсти в кожата й и остана изненадан от топлината й.

— Недей ме щипа! — Гласът й прозвуча остро.

Не знаеше до какво ще доведе това опипване в тъмното. Опита се да си спомни стихчетата за жената от военновъздушните сили и моряка, но в тях се разправяше само за задници и кюлоти, а тук такива неща не бяха разрешени. В ума му беше цяла каша от всичко, което бяха учили в училището; оплождане, зайци, хибридизация — те, разбира се, нямаха нищо общо с чувствата му в момента; главата му сякаш всеки момент щеше да се взриви, а като че ли цялата кръв бе нахлула в слабините му. Джанет беше като гумена топка; човек не можеше да я стисне. Гърдите й отскачаха от ръцете му.

„По дяволите“, помисли си той, като отдръпна ръка и я пъхна в джоба си. Това разстрои Джанет, пролича й, но тя не каза нищо. Изпита желание да я успокои, да й каже, че всичко ще бъде наред през лятото, когато времето се стопли, въздухът заухае и тя няма да е толкова навлечена с дрехи. Всъщност дебелата й фланела, топлите й чорапи, шапката и ръкавиците й го обезкуражиха. В този момент я чувствуваше повече като роднина, отколкото като любима.

— Трябва да тръгваме — рече той. — Родителите ти ще се чудят къде си.

— Няма! — промърмори тя. — Те си мислят, че съм в Младежкия клуб.

— Е, да, но моите ще се чудят. Баща ми се ядосва.

Тогава тя стана, облегна се на него за опора и започна да почиства набилите се в чорапите й борови иглички.

— Странно семейство сте! — забеляза тя и нахлупи решително шапката си над ушите.

Помисли си, че тя прекалява малко, като се вземе предвид това, което му разказа за вуйчо си Артър.

Тя мълча през цялото време, докато вървяха по Брауз Лейн. Настроението й се влоши още повече, като наближиха хотел „Грейпс“. Пред градинската порта на дома й тя наведе глава, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Аз тръгвам — заяви той, изгубил всякакво търпение, и се метна върху велосипеда, подсвирквайки с уста, докато се отдалечаваше. Презираше я. Не е честно да го обвинява, че не знае как се действува. Ако беше знаел и се бе опитал да го направи, тя не би му позволила.

Мадж седеше сама в кухнята. Мама и Татко бяха отишли да пийнат по чашка в „Бей Хорс“.

— Излиза ли? — попита я той.

— Не. Имаш борови иглички в косата си. Искаш ли да ги махна?

Той се изчерви, но излезе навън в задния двор, за да изчисти косата си. Чувствуваше се някак особено: коремът го болеше ниско долу. Тръгна из градината и седна зад парника върху мократа трева, с лице към тополите. Преди време, когато изпадаше в немилост пред семейството си, често излизаше в градината пред къщи и облегнат на явора, се опитваше да се успокои. После Мама направи малък алпинеум около основата му и боядиса камъните с бял разтвор. Забрани му да тъпче растенията. Толкова много неща му забраняваха! Питаше се дали Джанет Лейланд ще говори пак с него. Може би сега беше у приятелката си Мойра и й разказваше всичко с най-големи подробности. Заскуба нещастен тревата. Китката му докосна нещо твърдо. Беше ръчна чанта, наполовина заровена в земята до бодливата зеленика. Той я издърпа и пъхна вътре ръката си. Напипа нещо, направено от въже и платно. В парника имаше фенерче и той я занесе вътре. Изсипа съдържанието й върху пейката — преброи четири чифта сандали с въжена подметка и червено платно за горнище. През бомбетата им се мъдреха напечатани с незаличимо мастило серийни номера. Той се върна вкъщи и извика Мадж в черната кухня.

— Остави ги! — извика тя. — Аз ги скрих.

— За какво криеш тези обувки? — Още не проумяваше защо сестра му вдига такава олелия.

— Това не са обувки, а чехли!

Той погледна номерата по бомбетата.

— Защо са ги сложили?

— Защото са направени от военни пощенски чували — отговори тя. — Слагат печат на всичко, за да не ги свият.

Той я гледаше втренчено.

— За какво, по дяволите, са ти притрябвали?

— Не трябват на мен. Продавам ги за един приятел.

Тя чу шум от стъпки по пътеката. Бързо напъха пантофите в чантата за картофи под мивката. Мама и Татко се връщаха.

Бяха се срещнали с капитан Сидни в „Бей Хорс“. Не беше ли странно? Бил обърнал голямо внимание на Мама.

— Много любезен беше — рече тя. — Надут, но иначе много любезен.

— Струва ми се малко чалнат — намеси се Мадж.

— Направи ми комплимент за шапката — отбеляза Мама доволна.

Татко беше горд. В друго настроение той би се обидил на капитан Сидни. Сега гледаше Мама с възхищение — шикозно накривила малката си шапчица над едното око.

Мама бе очаровала някога и друг един агент на Татко в бизнеса. Татко го хванал да целува Мама по бузата на задната седалка в автомобила — видял ги бил в огледалцето. После спрял автомобила на главния път за Инс Блъндъл и изритал агента си в канавката. Загубил комисионната от него, но твърдеше, че пет пари не давал за това.

— Ела, малката ми! — викна Татко на Мадж, която се маеше из черната кухня. — Ще умреш от студ там.

Седнали край огъня с чашите чай, изцяло напомняха щастливо семейство.

Татко обеща да заведе Мама в града през седмицата, за да й купи някаква гривна.

— По какъв случай? — викна тя, с очи, блестящи от изпития джин с лимон.

Татко й обясни, че го правел просто от великодушие. Щял да даде десет шилинга и на Мадж. Та нали шиели нов костюм на Алън!

Мама се качи горе и пусна водата, за да напълни ваната. Къпеше се всеки ден, докато Татко едва смогваше да се окъпе веднъж на две седмици.

Татко изплакна чашите и след малко последва Мама горе; трябваше да сапуниса гърба й.

Мадж изтича в градината с вързопа чехли и се върна запъхтяна, с усукани мокри чорапи. Веднага щом седна, тя се разкашля.

— Спри! — заповяда й Алън. — Пускаш кашлицата си като от чешма винаги когато поискаш.

— Не мога да я спра. Нещо ме гъделичка в гърлото.

— Нищо ти няма на гърлото! — рече той ожесточено. — Специалистът не откри нищо!

— Нищо веществено! — тросна му се тя. — Нямам затъмнение на белия дроб, но той ме попита дали не ме малтретират вкъщи.

— До гуша ми е дошло от тебе! — викна той. Помисли си за десетте шилинга, които Татко се канеше да й даде.

— Знаеш ли кое ти е лошото? — заключи тя. — Лошото ти е, че таиш всичко в себе си като в запушено шише! Не искаш да видиш фактите такива, каквито са!

Той не пожела да й отговори.

— Да вземем например костюма ти — продължи тя. — Не го искаш, но въпреки това отиваш, смирен като овчица, да ти вземат мярка. Никога не отстояваш своето!

— И на теб ти купиха нов костюм за Коледа — възрази той. — Както и онази велурена шапка с перото.

— Но въпреки това аз не я нося! Никога не съм я сложила!

Тя имаше право. Колкото и да се ядосваше Мама, колкото и да тропаше с крак, Мадж отказваше да си облече яркочервения костюм и да сложи шапката с перото. След малко тя каза:

— Ще си имаме неприятности с този капитан Сидни. Помни ми думата!

Това бе израз на Татко. Алън не успя да прикрие усмивката си.

— Нямам доверие в мистър Харисън — рече тя. — Мръсен старец. И приятелите му няма да са стока.

— Не говори глупости!

— Заема на Татко мръсни книги. Четох една, за някакъв човек, който пикаел в нощно гърне.

— Фантазията ти е развинтена! — прекъсна я той.

Тя се възмути:

— Истина ти казвам! Това е същата онази книга, която взе от сандъчето за патрони. Казва се…

— Поеми на Суифт.

— Ами, поеми за пикане и Стела, която издавала неприлични шумове.

Той се изсмя високо, макар да не одобряваше начина, по който сестра му разговаря за тези неща. Над главите им от банята се носеше кикотът на Мама.

— Чуй ги! — рече Мадж. — Тя го допуска до себе си, само тогава, когато той реши да й купи нещо.

— Млъкни!

— Знаеш ли, тя се бръсне отдолу? Видях я. Навярно си въобразява, че е модел на художник.

— Трябва да си изплакнеш мръсната уста! — викна гневно Алън, скочи на крака и я удари по отраканото й розово лице.

Усърдието му бе възнаградено. Татко долетя веднага и го шибна с колана си по главата. Тази нощ си легна наказан.