Берил Бейнбридж
Спокоен живот (1)

0.

Алън чакаше сестра си в кафене „Лайсиъм“. Не бе виждал Мадж цели петнадесет години, а тя закъсняваше вече четиридесет и пет минути. Келнерката на два пъти го попита желае ли нещо, но той й отговори, че ще направи поръчката си след малко, ако, разбира се, няма нищо против.

Бръкна в джоба на черното си палто, за да се увери, че пликът с годежния пръстен на Мама е все още там. Мадж изобщо не харесваше бижута. Жена му, Джоун, бе заръчала да помоли сестра си да уреди разноските по застраховката на пръстена за изминалите месеци. Справедливостта го изискваше. Нали беше платил за цветята и съобщението за смъртта на Мама във вестника. Мадж дори не благоволи да дойде на погребението. Вместо това изпрати от някакъв град във Франция онова отвратително писмо, написано върху тънка тоалетна хартия, в което се опитваше да им внуши, че ако смятат да поставят Мама в гроба на Татко, ще бъде само загуба на време да се издълбае върху надгробния камък „Почиват в мир“.

Тъкмо се канеше да си поръча каничка чай, когато Мадж влезе в кафенето с букет цветя. Носеше стара широкопола шапка, дълбоко нахлупена върху главата си. Помисли: колко много се е променила, колко е остаряла. На четиридесет години е, а носи ученически шлифер!

— Но това не е кафене „Лайсиъм“, а „Уеджуд“ — рече Мадж. И тогава му мина през ума, че тя никак не се е променила. Връчи му цветята. Той тежко си пое дъх; напоследък се оплакваше от високо кръвно налягане, пък и разходката през града го бе уморила.

— За какво си донесла цветя? — попита я някак глуповато, докато ги поставяше на празното място до себе си.

— Глупавичкият стар Алън — рече Мадж и моментално думите й го объркаха. Не му бе приятно да възкресява миналото, малките подробности от едно отдавна изживяно време. Но при вида на сестра си той се почувствува безсилен да отпъди спомените, нахлули в главата му. Например начинът, по който тя стоеше прегърбена на стола и го наблюдаваше, подпряла лакти на бялата покривка. Не бе променила израза на лицето си, противно на Джоун, която с годините бе успяла да го направи, а пък и той също. Гледаше го втренчено. Това напрежение в изражението й го порази с нещо детско, събуди у него някаква болезнена любов, напълно забравена вече. Ето я, срещу него, след двадесет и две години, пълни с поражения и победи, за които не знаеше нищо. Ето я срещу него, втренчила поглед в очите му. Когато свали шапката си, той извърна глава. Не можеше да понесе тези сиви нишки в косите й.

— Е — наруши мълчанието той, — много време изтече.

— Да — промърмори тя и продължи да изучава листа с менюто.

— Изглеждаш добре!

Не носеше нито чанта, нито ръкавици. Очевидно беше, че не се вижда така, както я виждаха отстрани. Той извади плика от джоба си и като го постави на масата, каза:

— Това е годежният пръстен на Мама!

Тя не посегна към плика.

— Не го искам. Не обичам пръстени.

— Твой е! Определен е за теб.

— Мога ли да си поръчам, освен кифлички с мармалад и разни сладки? — попита лакомо тя.

Той направи знак на келнерката и даде поръчката. После извади от чантата си списък с вещите на Мама и застави Мадж да го прочете.

— Кажи само какво искаш — започна той. — Всичко, което си харесаш, е твое. Останалото ще вземем ние с Джоун. Ненужните неща ще дадем за разпродажба и ти можеш да получиш половината от стойността им.

— Не искам никаква половина! Нищо не искам.

— Тогава защо си дошла? — възрази остро той, обиден от отношението й.

— Исках да те видя — отговори тя.

Келнерката донесе кифличките. Начинът, по който Мадж се хранеше, го наведе на мисълта, че е дошла да се наяде, а не заради него. Успя да омаже цялата си брада с масло.

— Слушай — рече той нетърпеливо, — справедливостта изисква да вземеш, каквото ти се полага. Тя не остави пари. Получаваше само седмичната си пенсия, когато умря. Нямаше нищо в банката.

— Онези шапки — прекъсна го Мадж, — онези памучни рокли…

— Не можем да продадем къщата, докато не се изнесат мебелите.

— Кой беше на погребението? — попита тя.

— Аз, Джоун и децата. А мисис Картрайт от магазина за риба изпрати цветя.

— И никой друг?

— Прочети списъка — настоя той.

Тя вече бе успяла да изцапа с мармалад края на машинописния лист. Не спря да клати главата си, докато четеше.

— Не искам гардероба… не искам сервиза… не искам канапето…

Той се притесни. Беше обещал на Джоун да уреди тази работа. Изгуби цели шест месеца да открие Мадж и уреди срещата.

— Просто отметни това, което искаш — каза й той. Вече беше изпуснал влака, с който обикновено се прибираше.

— Ще взема танцьорката — реши тя. — Ако това те прави по-щастлив.

Винаги си е била малко дръпната. Започна да му припомня детството. Колко бил самотен. Едва се разпозна в думите й.

— Глупости! — отсече. — Никога не съм бил самотен.

— Ами, беше!

— Така ли? — той не го знаеше.

Каза му, че точно затова свирел на пиано. Самотата била причина и за голямата му музикалност.

— Музикалност? — учуди се той. — Кой ти втълпи тази глупост?

— Винаги свиреше на пиано.

Беше изумен. Цяла вечност не се бе докосвал до пиано. Съмняваше се дали би различил една нота от друга.

Тя намекна, че като момче бил глезльо. Никога не го карали да мие чинии. Избягвали кавгите в негово присъствие…

— Кавгите?

— Никога не се караха пред теб. Ти нищо не знаеш за разправиите им.

— Може — призна той, — човек забравя.

— За нищо не си помръдваше пръста в къщи. Офейка безнаказано.

— Какво искаш да кажеш? — възмутен настоя той.

— Ами не се разстрои кой знае колко от смъртта на Татко. Пък аз плаках дни наред.

— Това беше преди двадесет и пет години — рече й безпомощен.

Мадж винаги знаеше как да говори за чувствата. Тя му каза също, че бил любимецът на семейството. Най-обичаният. Е, не била против това, напротив.

— Любимец? — изненада се той. Помисли си, че го бърка с някой друг.

Не го попита нито за Джоун и децата, нито пък какво работи. Като че ли нищо от настоящето не я интересуваше, говореше само за миналото.

— Кой взе часовника? — попита го. — Няма го в списъка.

— Какъв часовник?

— Онзи вкъщи. Наистина ли го счупи или просто Мама се заяждаше с теб?

Не разбра за какво му говори. На Мадж не й идваше на ум, че за него „вкъщи“ може да означава нещо съвсем друго сега.

— Кой часовник? — попита. — Никога не съм чупил никакъв часовник.

А Мадж каза:

— Оня в задната стая. Не ти разрешаваха да го пипаш.

И тогава, подтикван от спомена за някакъв неясен глас, изпълнен с укор, той се чу да произнася властно: „Не я наричай така… казва се гостна“. Имаше чувството, че след като изпият чая и сладките свършат, ще станат и ще се върнат на онова място, което Мадж наричаше дом.

Трябваше да я остави и да бяга за гарата. Мадж го целуна по бузата.

Във влака се ядоса на себе си, дето не я принуди да вземе годежния пръстен.

Погледна от прозореца на купето и видя бараките на териториалната армия, издигнати върху циментови площадки насред дюните. Една кола се измъкваше на заден ход през железния портал. Той притисна лице о стъклото, заслушан в тракането на влака. Изглежда са разглобили старите бараки, а после са ги сглобили отново. Едно време се издигаха направо върху пясъка, оградени с бодлива тел.