Берил Бейнбридж
Спокоен живот (3)

2.

Алън не знаеше, че Дядо, Баба и Леля ще дойдат за чая. Това означаваше, че трябва да остане в къщи и да играе карти с тях. Докато закусваше, баща му запали огъня в камините и изтърка с четка дъските в черната кухня. Износената рогозка бе мушната в живия плет от птичи дрян. Тъй като беше неделя, не бе прилично да я проснат върху оградата, понеже всички съседи щяха да я видят. Мадж седеше на масата и не се пречкаше в работата им; не я молеха да помага, защото винаги пречеше повече, отколкото помагаше. Мама беше горе, бяха й занесли закуската на табла в леглото.

— Не е справедливо! — пъшкаше Татко, докато влизаше и излизаше през черния вход с парцала и ведрото в ръка. — Това не е мъжка работа!

На утринната служба в църквата Джанет Лейланд се преструваше, че не го вижда. Стоеше до дъбовия трон, стиснала книгата с химните в ръцете си. Бялата й блуза бе с къдри около врата; Джанет гледаше право през него, докато пееше женската партия. Омръзна му да й се усмихва и да й прави знаци с глава. Във вестиария каза на Рони на висок глас, че няма да дойде на вечерната молитва. Не разбра дали тя го чу; бе се облякла и излязла навън, преди той да успее да откачи сакото си от закачалката.

Мистър и мисис Дръмънд пристигнаха с влака в три часа. Леля Нора пристигна с автобус по-късно. Канеха ги винаги заедно. Алън предполагаше, че родителите му по този начин отбиваха задълженията си към всички изведнъж.

Татко се затвори в черната кухня, а Мама наблюдаваше пътя от прозореца на спалнята. Като видя родителите си отдалеч, още от завоя, тя викна, та да я чуят долу:

— Идват, Алън. Кажи на баща си. Когато съобщи на баща си, той рече:

— Как не! — и не се помръдна от мястото си.

Мистър Дръмънд бе висок и як; кожените му обувки бяха кървавочервени от боя. Той прекрачи прага, разкопчавайки синьото си пардесю. Мисис Дръмънд, приведена под тежестта на кафявото си кожено палто, се засуети в антрето.

— Здравей, Алън — възкликна тя изненадано, сякаш той е последният човек, когото очакваше да види тук. — Виж кой е тук! — обърна се към съпруга си. Нима това е нашият Алън!

Дядо потупа шапката си като фокусник и небрежно пусна ръкавиците си вътре.

— Видях, майко — рязко рече той, като я избута към гостната.

Той се топлеше на огъня, извърнал лице към мрачната градина, докато Алън помагаше на баба си да си съблече палтото.

— Добро момче си ми ти! — каза му тя и се настани удобно в сивия фотьойл. Беше толкова ниска, че черните й официални обувки се залюляха над шарените фигури на килима.

Дядо отнесе палтото й в антрето, за да го метне върху парапета на стълбите. После влезе в предната стая и се насочи с безпогрешен нюх към столчето пред пианото. Като млад акомпанирал на някакъв певец; Мама често се хвалеше с това.

Алън остана сам с баба си край камината. Кафявата й рокля шумолеше, а воалетката бе отметната назад, над периферията на шапката, за да вижда по-добре. Червената й от ружа буза беше издута от ментовия бонбон, който държеше в устата си. След малко чуха Мама да слиза по стълбите. Баба се размърда във фотьойла.

— Ти ли си, Кони? — но Мама бе отишла в предната стая да поговори с мистър Дръмънд. Алън ги чу да се поздравяват, сякаш тя е малко момиченце, паднало на земята и ожулило коляното си.

— О, татенце!…

— Хайде, хайде, Кони.

Алън реши отново да убеждава баща си да дойде в гостната. Рязко отвори вратата на черната кухня и го хвана да си прави сандвич с цвекло.

— Какво правиш, Джо? — попита го той раздразнен. — Мистър Дръмънд е тук.

— Какво общо имам аз с него? — извика Татко отбранително. Беше облякъл най-хубавия си костюм.

— Не говори глупости! — сряза го Алън. — Не можеш да останеш тук.

Татко се дърпаше. Закрачи наперено нагоре-надолу из черната кухня, за да му покаже, че малко го е грижа.

„Какво право имаше — помисли си Алън — да се перчи и гневи, да изпълва къщата с тревога? Защо тогава да палят камината в гостната стая, ами сандвичите със сардина и сладкишите, наредени върху масичката за сервиране? И колко смешен изглеждаше той с разширени ноздри и презрително стисната уста! Мадж казваше, че това се дължало на пуританското му възпитание; никога в детството си не бил насърчаван да се гледа в огледалото; нямаше никаква представа за преувеличените си жестове или за физиономиите, които правеше.“

— Не можеш да останеш тук — повтори Алън.

— Върви по дяволите! — изруга Татко.

Все пак той се колебаеше. Избърса устата си с хавлиената кърпа, окачена зад вратата, и след малко влезе нацупен в гостната. Мрачен и раздразнен, той застана пред камината и се опита да бъде вежлив.

— Значи отново сте тук! — рече той.

— Огънят е великолепен — вметна мисис Дръмънд, без да обръща внимание на думите му.

Стаята беше боядисана в бяло. На бюрото стоеше снимката на Мадж, облечена в официална рокля от газ, с панделка в косите. Пред камината имаше ниска масичка със стъклена ваза, пълна с ранни нарциси. Пердетата потрепваха от течението. Отвъд френските прозорци черната пергола, оголена от розите, леко се поклащаше над изсъхналата морава.

Алън трябваше да внимава за покривчицата на фотьойла зад главата си. Не бе сколасал да отмие лапата от врата си; вместо това си бе сложил кариран шал, който закопча с безопасна игла.

Питаше се дали Джанет Лейланд няма да бъде разочарована, ако не я изпрати до вкъщи довечера. Качи се на горния етаж, за да огледа пътя от прозореца на спалнята. Не се виждаше никаква. Знаеше, че тя никога няма да мине покрай тях — живееше на другия край на селото. Въпреки това напрегна очи да зърне червената й дреха по пътя. Вместо Джанет видя леля Нора, навела глава срещу вятъра, забързана по пътеката към къщата им.

Усети майка си в спалнята едва когато тя кресна. Стреснат, той се извърна към нея. Тя го гледаше безмилостно под изписаните си с черен молив вежди. Като че ли беше чужд човек.

— Какво правиш тук? Как смееш, простак такъв!

Гневният й изблик го изненада. Че какво толкова бе направил? Нито беше седнал върху табуретката с жълта тафтяна калъфка, нито бе измачкал покривката на леглото, дори не бе разместил и гънките на пердето, докато стоеше пред прозореца.

— Млъквай! — озъби се той, засегнат от несправедливите й думи.

Леля Нора почука на главния вход. Облечена в най-хубавата си черна рокля, обшита с пайети на корсажа, Мама трепна пред огледалото. Отвори едно по едно чекмеджетата на тоалетката, после повдигна капачето на пудриерата.

— Изчезвай! — изсъска. — И внимавай да не те хвана пак тук.

Често си мислеше, че тя го наказва за нещо, което е направил като малък. Беше напускала Татко „завинаги“ три пъти — опаковаше вещите си и заминаваше при родителите си. Беше идвала при него в стаята му да го попита не иска ли и той, Алън, да замине с нея. Никога не попита за това Мадж; стискаше ръката на сестра му, сякаш никога нямаше да я пусне. О, как искаше да замине с майка си! Само да му бе казала „Алън, тръгвай!“, а не да го кара да избира. Как би могъл да изостави Татко? И всеки път, когато тя затръшваше вратата, той си мислеше, че вече никога няма да я види, нея и сестра си. Мислеше си, че двете ги напускат завинаги. После, когато Мама се върна, облекчението, което изпита, го промени; не можеше никога вече да изтича при нея.

Щом видяха леля Нора, Дядо и Баба така се изненадаха, сякаш ги удари гръм.

— Боже господи, Нора! — възкликна Дядо. — Виж ти, кого виждам!

— Нима това е Нора! — извика Баба. — Господи, благослови!

— Аз съм навсякъде! — рече леля Нора.

Тя приличаше на Татко с тънките си устни и прекалено изразителни очи. Смехът й звучеше подигравателно, нисък и заразителен, винаги завършващ с неволна кашлица и храчене в носната кърпичка.

— Извикай майка си! — нареди му Татко. — Кажи й, че леля ти Нора дойде!

Алън не искаше. Нека Мадж да я повика: омръзнало му бе да участвува в игрите им.

Мадж бе приковала вниманието на останалите. Облечена в неделната си рокля, тя се въртеше с танцови стъпки пред камината и им разказваше за училището. Докато говореше, отвреме-навреме хвърляше поглед в огледалото, сякаш да се увери, че именно тя се намира пред него.

— По английски съм най-добрата в класа… Мис Уилямс е глупачка… Не ви ли се струва, че географията трябва да се премахне?

Мама слезе и надникна през вратата.

— О, ти си вече тук, Нора! — забеляза тя раздразнено, като че ли леля му се бе крила от нея.

Леля Нора завъртя язвително очи. Раменете й потрепваха от беззвучен смях.

— Как върви бизнесът, Дик? — попита Дядо.

— Не мога да се оплача, мистър Дръмънд — отговори Татко.

Алън не знаеше точно с какво се занимава баща му. Интересите му бяха разнообразни. Той нямаше кантора и не ходеше на работа в определени часове. Въртеше бизнеса си по телефона от къщи или в градските кръчми. Не пиеше. Понякога взимаше със себе си и Мама, издокарана да прави впечатление. Миналата седмица сключи успешно сделка с някаква фабрика в Южен Уелс. Върна се усмихнат след разговора по телефона, потривайки доволно ръце. После си зашепнаха нещо с Мама в черната кухня. Тя се кискаше доволно. Той надраска някакви цифри върху гърба на стар кафяв плик и засмята. Къщата изглеждаше по-светла, по-просторна. Мама каза, че било крайно време да ушият нов костюм на Алън. Той се съпротивляваше; противна му беше мисълта, че трябва да прекара следващите дванадесет месеца в тревога за ръбовете на панталона си и всеки път да му се напомня колко скъп е платът. Преди години Татко бил заможен, затова и Мама се оженила за него. После настъпила депресия и той загубил всичките си пари, а с тях и голямата къща, слугинята и градината с рози. Все пак имаше автомобил, а и никой друг от тяхната улица не пращаше децата си в частно училище. Фалирал, защото бил честен човек и добър шеф. Грехота бе да се купуват неща, които не можеха да си позволят. Беше казал веднъж на Алън, че бил в корабния бранш. Но оттогава насам се бе залавял с търговия на бои, платове и дървен материал. По пода в килера се търкаляха памучни торби, натъпкани с коркови тапи. Алън се досети, че баща му е приключил вече търговията с медицински стъкленици. Мадж разправяше, че е търговски пътник, но това не бе толкова просто. Та нали той не ходеше от врата на врата с пълно куфарче бои!

Татко помогна на Мама да изтикат пред гостите масичката на колелца, върху която бяха приборите и чайникът. Той раздаде на всички салфетки и чинии. Огънят и сандвичите го предразполагаха към сърдечност. Впусна се да разказва историята на своя познат, който уж бил натрупал състояние от продажбата на старо желязо. Направи силно впечатление, когато започна да цитира проценти и минимална печалба.

Дядо слушаше учтиво. Отвреме-навреме вметваше: „Ами! Как така?“.

Мама разговаряше с леля Нора за шапки. Тя издърпа някакво парче плат изпод часовника и го вдигна към светлината.

— Как смяташ, на зелено ли бие, или на синьо?

— Май повече на синьо, отколкото на зелено.

— Глупости! — рече Мама. — Зелен е!

Тя бе изключила мисис Дръмънд от разговора. Мадж му бе казала веднъж, че Мама не обичала майка си, понеже била проста и не желаела да се култивира. Вярно бе, че когато Дядо заминал да пътешествува по море преди войната, Баба си останала в къщи. Тя изобщо не проявяваше интерес нито към колекцията му от препарирани пеперуди, нито към книгите от „Библиотека за всички“, които той купуваше ежемесечно. За Баба добро четиво представляваха списанията „Домашни разговорни“ и „Червената буква“. Мама никога не й прости, дето се бе доверила на Мадж, разказвайки й, че като дете е работила във фабрика за бонбони.

Тя обясни на Мадж, че Баба била съчинила всичко това на шега, но Мадж знаеше най-добре. Като бебе Баба имала рахит. Мадж разгласи този факт на всичките си училищни приятелки. Мама щеше да хвърли топа само ако знаеше! Понякога, когато водеше Баба на чай в Саутпорт, тя я тормозеше и й се подиграваше. Постоянно критикуваше дрехите й, стойката й. Веднъж, когато станали да си ходят — Мадж му бе казала, — Баба свила бакшиша за келнера, оставен от Мама под чинията.

Следобедът течеше бавно; свечери се. Разрязаха пандишпана и изпиха по няколко чаши слаб подсладен чай. Мадж помоли за разрешение да отиде на морския бряг. Дядо дремеше пред огъня.

Време беше за играта на карти. Алън изнесе индийската маса с месинговата табла от дрешника под стълбите. Вътре беше влажно и дрехите миришеха на мухъл. Той допря лицето си до старите шлифери и си помисли за Джанет Лейланд и вечерната църковна служба.

Наложи се да издърпат назад канапето, за да направят място за масичката. Дядо тикаше с крак стола си, хлъзгайки го по килима, за да се отмести от пътя им. Мама не му направи забележка.

— Мога ли да изляза? — хленчеше Мадж. — Не обичам да играя на карти.

— Не можеш! — отговори й Мама. — Имаме гости.

Татко се качи горе, за да донесе памучната кесия, натъпкана догоре с дребни монети. Той я изсипа върху масата; монетите се търкулнаха върху месинговата й повърхност. На светлината на огъня имаха цвета на светла мед. Татко изпитваше радост при мисълта, че ще спечели няколко пенса от тъста си. Когато играта свършеше, той му ги връщаше; за него мистър Дръмънд беше стар скръндза и му доставяше удоволствие да натрие носа му отвреме-навреме. В такива случаи Алън беше нещастен, като виждаше как Мама, седнала върху канапето, примигвайки с малките си лъскави очички, се моли на ум баща й да откаже монетите, и как за кой ли път отново се разочарова.

Играеха руми заради Мадж, в останалите игри беше безнадеждна. Липсваше й концентрация, пък и бе склонна да лъже. Леля Нора играеше без всякакви изгледи за успех. Ухапа до болка жълтеникавата си ръка, когато остана последна с всички аса. После се облегна на стола и покри устата си с кърпичка.

— От оня път в Блакпул е — изхриптя тя.

Баба кимна с глава. Тя преброи ловко картите на леля му.

— От въздуха, Нора. Беше толкова свеж!

Дядо седеше с провиснала през корема му верижка на часовника. Караше всички да го чакат, докато изучи току-що раздадените карти.

— Времето е хубаво — обади се Мама, — особено през последните няколко дни.

— Излиза ли някъде на разходка? — попита Баба. — С автомобила, а?

— Студено е, но днес нямаше вятър — продължи Мама.

— В Испания — намеси се Дядо — по това време на годината е меко. Слънцето грее в планините… белите къщи в селата…

— Красота! — промърмори Мама и го погледна с любов.

— Няма нищо, което да подразни окото, нито петънце върху спокойния пейзаж. Звънът на камбаните се носи, докато в далечината…

— Какво му е на врата на момчето? — прекъсна го леля Нора.

— Цирей — отвърна Татко.

Мадж стана неспокойна. Цака Мама и се остави всички да й видят картите. Пожела Дядо да посвири на пиано.

Той й обеща да го направи, но след малко.

— Обичам да пеем всички, събрани около пианото — рече тя. — Като че ли сме едно семейство.

Смятаха я за старомодно дете. Алън разбираше какво цели сестра му.

Когато Дядо свиреше, всички заставаха един до друг около пианото.

„Благослови този дом, о, Господи, се молим ние,

пази обитателите й нощ и ден,

благослови ги

и ги предпази от греха…“ — пееше Татко, прегърнал Мама през раменете.

— Хайде да отидем в предната стая — настояваше Мадж. — Хайде да свирим на пианото.

— Не предната стая, а трапезарията — поправи я Мама.

Все едно, тя нямаше да го позволи. Как ли можеше да понесе да й се изцапат в един ден две стаи!

Играта продължи. Докато събираха резултатите, Алън излезе в антрето. Все още го болеше от обидните думи на майка му. Отвори външната врата, за да разхлади лицето си. Клоните на явора почукваха леко върху стъклата на прозореца горе. От години Татко все заплашваше, че щял да го отсече — казваше, че корените му подкопавали основите на къщата. Всяка пролет Мама, с градински ръкавици на ръцете си, чупеше новите филизи по краищата на клоните, които хвърляха сянка върху кученцата и гергините, а всяка есен Татко събираше изсъхналите листа с цвят на ръжда, които запушваха каналите. Събираше ги на купчина зад парника, под тополите, и ги изгаряше. Мама се оплакваше, че яворът й закривал слънцето, но ако не го закриваше, тя положително щеше да пуска пердетата, за да не избелее килимът. Мадж наричаше явора върба. Веднъж му беше казала, че харесвала градини с плачещи върби.

Мама им напомни, че е станало време за втория чайник чай.

— Или може би — предложи тя, като гледаше баща си — ще предпочетете нещо по-силно?

— Защо не — побърза да отговори Баба.

Леля Нора я смушка в ребрата. Татко остави картите и започна да брои монетите.

Дядо попита:

— Уреди ли онази среща, Кони?

Мама пребледня. Тя постави разперените си като ветрило пръсти върху гърдите си.

— Каква среща? — попита Татко, понижил заплашително гласа си.

— С адвоката, с когото я бях посъветвал да се свърже — отговори Дядо. Той не гледаше Татко.

Татко запрати монетите през стаята. Жените се снишиха върху канапето.

— Господи, знаех си аз! — извика той, превит надве върху месинговата табла на масата, сякаш някой го е промушил с нож.

— Ама моля ви се! — рече Мадж, скачайки на крака. — Не мога да понасям повече! — И избяга от стаята.

Алън я хвана в антрето. Тя се опитваше да отвори външната врата.

— Недей! — предупреди я той. — Недей налива масло в огъня!

От гостната долетяха неясните и объркани гласове, издигащи се заплашително, обясняващи и заплашващи. Чуха как Мама изкрещя необуздано и презрително:

— Не му обръщай никакво внимание, Татко! Не се унижавай!

После Татко, отчаян от ревност, започна да заеква в гнева си:

— Н-н-ни-какво в-в-внимание! Върви по дяволите, подъл стар скръндза!

Мадж изтича нагоре по стълбите.

Леля Нора се появи в антрето, за да си вземе палтото от купчината връхни дрехи, намятани върху парапета на стълбището.

— Не си отивай! — замоли я Алън.

— Няма да остана тук, в тази лудница — рече тя и навлече палтото си. — Знаеш ли — изсъска — колко много ми струва да дойда тук, за да присъствувам на тази „малка разправия“?

Докато му изреждаше един по един разходите, мушкайки го с пръст в гърдите, Алън си мислеше колко стара и смачкана изглежда леля му.

— Билетите за автобуса и шоколадовите бонбони за майка ти. Цигарите ми за из пътя. Вълнената прежда за вашата Мадж.

— Знам — прекъсна я той. — Не си отивай!

Тя нахлупи дълбоко филцовата шапка върху главата си и отвори външната врата. Той я последва. Леля му вървеше бързо по безлюдния път. Беше студено и той трепереше като лист, докато я следваше по петите. Готов бе на всичко, само и само да не бъде вкъщи сега. Когато влакът за Саутпорт профуча по замръзналите релси на железопътния прелез, проблесна синя електрическа искра.

Тя съжали Алън. Спря и зарови в чантата си.

— Върви си вкъщи! — рече, докато му подаваше половин лира. — Ще умреш от студ!

— Ще можеш ли да си отидеш сама? — попита я той.

— Не говори глупости! След минута съм на автобуса.

Не му се искаше да пусне леля си сама в нощта, тръгнала към своята малка къща, в която нямаше ни стъкнат огън и сладки в бюфета, нито пък любими хора.

— Струва ми се — рече тя и се изкикоти с гърления си смях, — че не за мен, а за тях трябва да се тревожиш.

И тя се отдалечи по пътя, задавена от кашлицата.

Той изчака идването на автобуса й. Тя се обърна да му махне за сбогом. Осветените прозорци на автобуса бавно преминаха покрай него; мъж и жена, момче, леля Нора, храчеща в кърпичката си.

Съвсем близо до къщата забеляза Баба и Дядо, които току-що я бяха напуснали. Алън прекоси пътя и се скри в сянката на брястовете. Дядо крачеше напред, а Баба подтичваше три стъпки след него, стиснала чантата си, също както катеричка — желъд.

Ядосан, Татко се бе оттеглил горе в спалнята. Мама разтреби гостната; събра една по една разпръснатите зад възглавницата монети. Вдигна прекатурената върху килима ваза и запрати разцъфналите нарциси в огъня. Взе парцал и започна да трие с него килима, бледа и безмълвна. Изглеждаше така, сякаш кръвта й се е отцедила от лицето заедно с водата от вазата. Алън пренесе масичката за сервиране в черната кухня. Тя го последва.

Заговори го:

— Той не може да се контролира.

— Не може — съгласи се Алън.

Чувствуваше се огорчен, нелоялен спрямо Татко, но все пак тя имаше нужда от него.

— Бедният ми Татко — продължи тя, — та той искаше да помогне!

Не можеше да се съгласи с нея, но не каза нищо. Кимна лицемерно с глава.

— Татко си мислеше, че хрумването му е добро и е в интерес на всички ни.

— Какво да правя с остатъците от храната? — прекъсна я той.

— Виждаш ли, той си мислеше, че адвокатът би могъл да изясни нещата.

— Да ги хвърля ли в огъня в задната стая?

— В гостната — поправи го тя.

— Или в кофата за боклук?

— Чуй ме! — извика тя и тръгна до него, увесена на ръкава му. — Трябва да се срещнем с този човек! Ти не знаеш какво е било през всичките тези години! Няма да знаем, докато някой не провери. Защо трябва Нора да извлече ползата?

— Благодари ли й за шоколадовите бонбони? — попита Алън.

— А той няма да стане по-млад. Всичко може да се случи. Ами ако…

— Не искам да знам! — извика той и отхвърли ръката й. — Това не ме засяга.

Влезе в гостната и метна коричките хляб върху опърлените нарциси в огъня.