Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Quiet Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
in82qh (2013 г.)

Издание:

Берил Бейнбридж. Шивачката. Спокоен живот

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1984

Английска. Първо издание

Редактор: Кръстан Дянков

Коректор: Жанета Желязкова, Донка Симеонова

История

  1. — Добавяне

3.

Връщаше се от училище заедно с Рони. По това време на деня вагонът бе полупразен. Те се излегнаха върху седалките, дори качиха краката си върху тях. Навън равната брегова ивица изглеждаше размазана през пелената на дъжда. Алън бе ученик в частното училище Дерби Хол, което се намираше в покрайнините, на шест мили от града, а Рони учеше в гимназията в същото предградие. Сега, когато бяха вече шестокласници, не ги задължаваха да носят фуражките си, нито пък да играят ведрина сутрин в двора на училището. Те ходеха гологлави по улиците, а след това се мотаеха из всекидневната за ученици. Тези две привилегии бяха белег на зрелостта им. Що се отнася до останалото, все още им нареждаха какво да правят и кога да го правят.

— Даваш ли си сметка — рече Рони, — че ако войната бе продължила още няколко години, щяха да ни третират като мъже.

Неговият брат Майкъл бе прекосил Европа като войник на същата възраст.

— Може би — отвърна Алън.

Всъщност това не го интересуваше — престанал бе да забелязва, че животът му тече по релси и че от сутрин до вечер го командуват. Беше започнал да изостава в училището и учителите го предупреждаваха, че ще пропадне на изпитите. Това не го трогваше. Беше добър по латински и история, а по естествените науки имаше тройки. Но напоследък нито уроците, нито игрите по ветровитите игрища или пък другите развлечения, предлагани от училището, можеха да задържат вниманието му. Не беше нещастен или разстроен; седеше просто безучастно на чина си, със спокойно изражение на лицето, замислен за нещо свое. Само отвреме-навреме, когато в часа ставаше някаква лудория, той се стряскаше на мястото си и също като дете пригласяше на сподавения кикот на другарите си. Най-много си мислеше за Джанет Лейланд — припомняше си начина, по който го гледаше, думите, които казваше, превзетия й жест да докосва долната част на ухото си, когато бе несигурна. Не се терзаеше от любовна мъка или нещо от тоя род, не бе загубил и апетита си. По-скоро го занимаваше въпросът дали тя ще приеме него, Алън, с всичките му възгледи и мисли. Джанет го смяташе за много начетен. Той произхождаше от среда, където главната роля отреждаха на жените. Винаги жените биваха обслужвани първи, отстъпваха им и в деловите въпроси, но не ги уважаваха. Джанет дори хареса прическата му. Това бе откровение. Тя го караше да мисли за бъдещето, за трудностите около изкарването на прехраната и придобиването на имущество. Преди няколко години искаше да стане фермер — можеше да дои крави и да събира снопи, а през ваканцията караше трактора на мистър Ледбетър. Мама обаче бе решила, че той трябва да учи право и да стане секретар на градска корпорация. Опитваше се да си представи как се връща от работа в къщи, при Джанет Лейланд, която шета из една прилична кухня, изцяло обзаведена с необходимия брой съдове и порцелан в кухненските шкафове. Положително ще бъде сантиментален и бъбрив съпруг, вече й бе говорил за политика и история, а тя го слушаше, поклащайки отвреме-навреме глава, стиснала ръката му в своята, и не снемаше от него леко изпъкналите си очи. Предполагаше, че тя ще си облича нощница, когато ляга вечер. В леглото майка му носеше комбинезон и жилетка, а Татко си лягаше по долни гащи; Алън никога не бе ги виждал без дрехи. Допускаше, че родителите му ще идват на чай у тях в неделя. Някъде в ума му се въртеше мисълта, че са налице всички шансове да се надява да стане техен придатък, а може би и да направи няколко крачки повече, но нямаше да отиде много далеч. Движението му напред беше ограничено, както и тяхното. Прочел бе теорията на Мендел още в четвърти клас — цвят на очите или структурата на черепа, все едно. Това не значеше, че ще настъпи момент, когато няма да има за какво да разговаря с тях, но съществуваха някои неща, известни предпочитания и предимства, които не можеше да контролира. Винаги ще бъде вежлив и ще следи за маниерите си. По всяка вероятност ще гласува за консерваторите, противно на баща си. Искаше му се да има красиво наредена къща. Ако е възможно, ще засади и плачеща върба в градината.

— Как реагира Лейси, когато му каза, че си загубил онези стихчета за моряка? — прекъсна мислите му Рони.

— Не го слушах — отвърна Алън.

Влакът минаваше покрай стрелбището с редицата военни бараки, в които живееха германските военнопленници. По прозорците висяха червени пердета. Оградата от телена мрежа се търкаляше разкъсана на мокрия пясък.

Рони рече:

— Свещеникът покани тези нехранимайковци на утринната неделна служба. Сигурно му хлопа нещо.

— Един от тях гонил нашата Мадж оная вечер. Така ни разправи, върна се разплакана в къщи.

— Хайде де! — Гласът на Рони бе подигравателен. — Нищо не може да изплаши вашата Мадж!

Алън си помисли, че Рони има право. Мадж плачеше само тогава, когато я улавяха в явна лъжа, или когато й се приискаше да разиграва театър. Той знаеше, че някои от местните момичета са били залавяни да се натискат с германци край брега. Това бе по-лошо, отколкото да ходят с янките. Не би позволил на Мадж да се навърта край лагера, макар господ знае какво се надяваше да привлече сестра му, облечена с мушама и обута с три-четвърти чорапи. Когато тя бе на дванайсет, доведе в къщи някакъв младок, войник от Харингтъновите казарми. Мама и Татко бяха излезли. Мадж му каза, че се старае да следва примера на Татко, като бъде любезна към „нашите доблестни юнаци с каки униформа“. Тя намекваше за Дюнкерк и онзи път, когато Татко бе домъкнал трима войника от Съюзническите сили, настанени в селото. Татко ги бе поканил да седнат на сгъваемите столове в градината.

— Но това не е същото — Алън се опита да й обясни, обезпокоен от мисълта, че съседите го наблюдават от прозорците си. За вечеря Мадж приготви яйца на очи върху препечен хляб. Всъщност тя не вършеше нищо лошо — бе само едно дете — но той нямаше да забрави как войникът изяде яйцата, служейки си с голите си пръсти. Алън беше принуден да остави вилицата и ножа и да затвори очи: повдигаше му се от гледката. Войникът му се извини.

— Какво мисли майка ти? — попита Рони. — Оплака ли се на коменданта?

— Още не — отговори Алън, — но е много разтревожена. Татко също се тревожи.

От деня, когато Баба и Дядо бяха у тях на гости, родителите му не разговаряха помежду си.

Мадж отново започна да пренася устните им послания един до друг.

„Мама пита ще ми дадеш ли парите за застрахователния агент“, „Татко пита дали Рони Дейвис е позвънил от Южен Уелс…“, „Някакъв странен шум идва от тръбите на горния етаж. Ще го чуеш ли?“

Татко се връщаше в къщи както обикновено, но се качваше направо горе, в студената спалня. Нямаше къде другаде да отиде. Навярно се отбиваше при леля Нора и се хранеше при нея — не близваше нищо от яденето на Мама. Когато тя се качваше веднага след вечеря горе, той слизаше долу. Намръщен профучаваше покрай нея в антрето, извърнал лице, сякаш дъхът й мирише. Слушаше радио с часове.

Мама седеше до прозореца в спалнята и четеше книгата си от библиотеката. Когато Алън подкарваше велосипеда по пътеката, съзнаваше, че тя е там, зад клоните на явора, и го следи с поглед. Краката му тежаха върху педалите като олово. Мадж се връщаше от училище, преобличаше се и хукваше, подсвирквайки си с уста в непрогледния мрак по пътя за брега. Никоя от познатите му не се държеше като нея, нито пък имаше свободата й. На нейната възраст сестрите на приятелите му ходеха на курсове по танци и женски кръжоци. Някой трябваше да й говори за нейно добро. Трудно му бе да устои на извъртанията й. Не желаеше пак да се впуска в досаден разговор за Господ, който уж бил в боровата гора или в градината зад къщата и нима той, Алън, не се чувствувал близо до Светия дух, когато свирел на пиано? Като я слушаше как говори, човек би си помислил, че Бог живее в парника им. Тя изкарваше Алън извън кожата с високомерието и глупавата си сантименталност.

— Вашите не би трябвало да пускат такава хлапачка да излиза сама — рече Рони. — Тя представлява постоянна заплаха за всички ви. И винаги е представлявала.

— Не я пущат! — възрази Алън. — Здраво я държат за юздите!

Мадж още не бе навършила петнайсет години, а вече правеше всичко, което си иска. Нищо не можеше да я спре. Нито страданията на Мама, нито заплахите на Татко. Тръгваше към железопътния прелез, безгрижна като птичка, облякла ученическия си шлифер, дълбоко нахлупила старата широкопола шапка върху главата си, сякаш навън е горещо пладне на циганското лято. Нощта бе черна като смола, а там долу, на плажа, вятърът духаше откъм морето и вълните се разбиваха с бучене о брега. В гората все още имаше неоткрити мини и неексплодирали снаряди. Вражеските самолети се бяха освобождавали от бомбите си, преди да стигнат до морето. Мадж можеше да бъде разкъсана на парчета, пристъпвайки между гъстите и скърцащи от вятъра борове. Връщаше се в къщи мокра като кокошка със сплъстена от солта коса, а на сутринта Алън виждаше пред стълбището на черния вход купчинката пясък, която тя бе изтръскала от обувките си.

— Не си ли спомняш — прекъсна мислите му Рони — за онзи случай на Хол Роуд?

— Хол Роуд?

— Когато сестра ти влезе в онази бомбардирана къща и тръгна по наклонените греди на покрива.

— Не си спомням — рече Алън.

— Баща ти те напердаши!

— Не дрънкай глупости! — сряза го Алън.

Той преметна ученическата си чанта през рамо и застана до вратата на вагона в очакване да се отвори.

После пиха по чаша чай в ресторанта, който се намираше под сводестия покрив на гарата. Над главите им, на шест стъпки височина, по насипите на моста луковиците на минзухара скоро щяха да покълнат. Кондукторът харесваше големи момчета; дълго си игра с косата на Рони и му повтори няколко пъти, че кожата му била нежна като на девойка. Въпреки това, докато седяха край солидната маса, ругаеха и отпиваха от силния черен чай, се чувствуваха мъже.

— Къде, по дяволите, изчезна вчера след спявката? — попита Рони.

— Затваряй си плювалника! — сопна му се Алън и в същия момент си представи собственото си лице, разтегнато от усмивка на самодоволство. Изпратил беше два пъти Джанет до дома й и я бе целунал веднъж по устните, зад вечно зеления жив плет пред къщата им. Бленуваше да я види къпеща се в морето — чакаше с нетърпение да дойде лятото и тя да хвърли тежкото си палто и вълнените пуловери.

В ресторанта беше топло като в пещера; в нажежената до червено чугунена печка гореше буен огън. Въздухът бе пропит с миризма на локомотивна грес и въглищен прах. Навън, в селцето, животът си течеше, както вечно е било. Откакто сирените внезапно прекъснаха воя си, нощите вече бяха мирни — тишината се нарушаваше само от трясъка на „парфюмираната“ каруца, когато минаваше покрай смълчаните къщи. Гората отвъд крайбрежния път се бе смалила в малък клин от борове; нямаше я вече непроходимата джунгла от дървета, омотана в дантелена пелена и паяжини на отровни паяци — далеч остана времето, когато се качваше на върха на пясъчните дюни и си въобразяваше, че е Сид, застанал за пръв път пред морето. Нищо не се случваше в живота му, което да го изненада. Сега тук, на гарата, с грохота на влаковете оттатък гранитния зид и олюляващата се лампа над неметения под, той си представи за миг, че всичко би могло да се случи.

— Ще дойдеш ли на лагер тази година? — попита Рони.

— Може би — отговори Алън.

Миналата година не го пуснаха, защото предишната се бе върнал от лагера с импетиго. Майка му трябваше да купи дълги панталони, за да скрият от съседите струпеите по краката му.

— Беше чудесно, ех, каква седмица прекарахме в Уиндърмир! — рече Рони. — Оня глупак Уилсън падна в езерото.

— Не беше Уилсън, а малкото момче от магазина за прежда.

— Изкачването на онази планина беше страхотно! Качихме се много нависоко.

— Хълм, а не планина.

— Приличаше на планина — каза Рони. Той се заигра с купчинката билети, струпани върху масата. Усмихна се широко: — Все пак не беше ли страхотно, а?

— Страхотно — съгласи се Алън. Мразеше да ходи на лагер. Не можеше да понася влажните нощи и пълзящите по кожата му насекоми.

* * *

Мама бе в Саутпорт и Мадж бе сама в къщи; рисуваше нещо върху кухненската маса. Без огъня в камината стаята изглеждаше мизерна. Боята от вратата на кухненския килер бе започнала да се лющи. Мама не се грижеше много-много за кухнята — подреждаше само стаите, които рядко използуваха.

Мадж каза, че днес няма да ходи на училище.

— Значи си болна?

— Заради кашлицата.

Рисувайки с цветни моливи някакво влечуго с излизащи от устата му пламъци, тя плезеше връхчето на езика си.

Алън изръмжа. Смяташе кашлицата й за нещо, което сестра му сама си поддържа. Тя не й пречеше да се разхожда в дъжда.

— Кашлицата и чековете — каза тя, като остави молива на масата. — Искаше да му подпиша още един тази сутрин.

Думите й предизвикаха гнева му.

— Защо само създаваш неприятности? Защо не можеш да правиш това, което ти нареждат?

Той стовари футболните си обувки върху масата до кутията й с моливи, за да я сплаши.

Тя не му обърна внимание. Зад главата й тапетът на цветя бе прокъсан и под него прозираше мазилката. Когато Мадж бе по-малка, тя имаше навик да ляга по лице върху полираната маса и да се върти като пумпал, жулейки стената с обувките си. Беше чист вандализъм! Но тогава, както и сега, трябваше да й попречат с един здрав бой.

— Ако ми беше дал обяснение за какво му е подписът ми — продължи тя, — нямаше да имам нищо против. От предпазливост никой не е пострадал. Но той е глупак. Моето име не е само завъртулка върху някой негов чек, знаеш. Нали съм в много чувствителна възраст. Той не може да ме избърше просто ей така, като отпечатъци от пръсти върху буркан сладко.

Нямаше смисъл да се кара с нея. Самият той не разбираше защо подписът на сестра му е необходим върху чековете на Татко. Тя трябваше да се подписва също и върху други документи. Татко ги прегъваше така, че тя да не може да прочете напечатаните думи над празната, точкувана за подписа линия на края на листа. Чуваше ги как се карат горе, поне веднъж седмично. Татко удряше с юмрук по тоалетката, върху която лежеше документът, а Мадж крещеше: „Защо трябва да го подписвам? Искам да знам защо!“.

Тя се бе оплакала на Алън, че Татко харчел от нейните пари.

— Не ставай глупава! — бе й казал той. — Та ти нямаш никакви пари!

Тя твърдеше, че имала. Било очевидно, иначе защо бил необходим подписът й пред банката?

— Някой може да ми е оставил състояние — упорствуваше тя. — Някой умрял роднина или друг човек.

Нямаха никакви умрели роднини, с изключение на Татковите, но те всички се бяха поминали бедни като църковни мишки, още когато той бил малък.

— Все пак — настояваше Мадж, — аз разговарям с какви ли не старци. Винаги съм го правила. Намират ме много забавна. Откъде знаеш, може някой от тях да ми е оставил нещо.

Необяснимо защо, но Мама винаги вземаше нейна страна, когато ставаше дума за подписване на чековете. Тя все повтаряше, че Татко трябвало да си урежда по-добре нещата.

Алън излезе в антрето, за да съблече палтото си, но се отказа. Беше доста студено. Не посмя да запали с газовата горелка огъня, преди да се е върнала Мама.

— В колко ще се върне Мама? — попита сестра си.

Тя повдигна рамене. Обграждаше рисунката си в рамка.

— Значи няма да излизаш тази вечер — заключи той с нотка на задоволство в гласа си. — Още повече че днес не си ходила и на училище.

— Напротив, ще изляза — отговори тя. — Малко чист въздух ще ми подействува добре.

Алън трябваше да стисне юмруци, за да запази самообладание.

— Слушай! — започна меко той. — Не бива да излизаш по тъмно.

— Чекът беше за новия ти костюм — изведнъж си спомни тя. — Да си затворя ли очите и да подпиша?

— Не искам нов костюм! — викна той. — Ще се вслушаш ли в това, което ти говоря? За кого се издокарваш всяка вечер… по тъмно? Не ходиш да гледаш природни красоти, нали?

— Затваряй си устата! — викна тя на свой ред.

— Тогава какво правиш?

— Нищо!

— Мотаеш се по плажа…

— Не се мотая!

— Има неексплодирали бомби — предупреди я той.

— Глупости!

— Опасно е край брега — викна той отново. — Трябва да си стоиш вкъщи!

— Вкъщи? — Тя го погледна с презрение. — Не мислиш ли, че тук е по-опасно.

И тя обходи с драматичен поглед кухнята, сякаш иззад листата на розите по тапетите надничаха вампири.

— Знаеш, че има и по-лоши неща от бомбите.

Разгневен, той запрати шала си върху масата. Ех, как не искаше сестра му да говори по този начин. Думите й го караха да изпитва желание да я вразуми, като използува голите си юмруци. След малко тя рече:

— Във всеки случай не ходя на брега. Поне не на самия плаж.

— Ще подивееш — промърмори той. — Не е нормално.

В същия момент съжали за думите си. Сметна, че тя ще се впусне в глупави разсъждения за това колко относително било да си нормален. Но за първи път тя мълчеше. Окуражен, той продължи:

— Не виждаш ли какви търкания създаваш в къщи? Те се безпокоят много за теб.

— Не за мене, Алън — рече тя. — Същото ще бъде, ако си стоя тук. За пари е… и за онзи адвокат.

Тя като че ли не схващаше, че мъката, която му причинява, е главната му грижа. От много отдавна се бе отказал да анализира причините за поведението на родителите си — все едно да изпразва пълна чаша с мравки в мрежа за пеперуди, та да ги запази на сигурно място. Единственото, което желаеше, бе Мадж да си стои в къщи вечер, така че когато се връща у дома, да не намира повече баща си полудял от тревога, подскачащ нагоре-надолу по тротоара.

Трябва да пусне радиото, преди да се е върнал баща му, в случай че той пак е в лошо настроение; пущаха го заради съседите, за да заглуши необузданата реч и шума от затръшването на вратите. Но той не можеше да говори на Мадж както подобава на фона на танцова музика. Стоеше нерешително зад стола й, загледан в радиото, докато се мъчеше да вземе някакво решение.

— Харесва ли ти? — попита тя и вдигна към него рисунката си.

— Ще се вслушаш ли най-после в това, което ти говоря? — настоя той и я потупа леко по рамото.

Тя се намуси. Продължи да седи обидена на масата, но я застърга с кутията за моливи.

— Ще оставиш следи — предупреди я той. — Престани!

Тя се нацупи; ако имаше джобно ножче под ръка, сигурно щеше да издълбае инициалите си върху дървото от чист инат.

Сети се за онзи път, когато Мадж пожела да отиде с него у Рони Бейнс и той не я взе. Тя се скри зад кофите за боклук, и когато той излезе през черния вход, цапардоса го по главата с метлата за двора. Свлече се на колене от болка. Мама й издърпа ухото, но тя се разкашля толкова продължително, че всичко свърши с изпращането й в леглото, където я обслужиха най-внимателно, докато на неговата глава се образува цицина, голяма колкото орех.

— Опитай се да бъдеш разумна! Безпокоя се за твое добро, това е всичко!

Тя го погледна косо, а после се вторачи в рисунката си.

— Чудесна е! — похвали я той търпеливо. — Бива те по рисуване.

Тя се усмихна леко.

Запита я предпазливо не е ли минавала покрай лагера.

— Военнопленническия — поясни той.

— За какво намекваш? — викна смутено тя.

— Ами — престраши се той — видели са те с един от военнопленниците.

— Някоя двойка прелюбодейци! — кресна тя и скочи разярена от мястото си. — Знам за какво намекваш.

Алън забеляза синя драскотина от цветния молив, която му заприлича на изпъкнала вена върху слепоочието й.

— Само защото самият ти си долен мръсник, който драска стихчета за моряци, си въобразяваш, че всички са като тебе!

Трябваше да отиде в черната кухня, ако искаше да не я удари. „Нахалница такава — да се рови в шкафа му!“

— Къде скри листа? — настоя гласно той. — Кажи ми къде си го прибрала или ще ти строша главата!

— Извинявай — рече тя, разстроена от постъпката си, — хвърлих го в тоалетната. Стори ми се, че Мама се качва горе и нямаше къде да го скрия.

Той пусна радиото и се отпусна на стола. Не можеше да я гледа.

Тя му направи чаша чай, макар само господ да знаеше какво ще направи Мама, ако бе влязла в този момент и ги бе заварила да пият чай. Не благодари на Мадж за чая. Изпи го в мълчание. Тя въздъхна няколко пъти, за да му покаже колко съжалява. Най-после, но вече късно, пожела да му разкаже за нощните си разходки. Тя никога не се съобразяваше с чувствата на близките си. Когато той бе щастлив, Мадж бе тъжна, когато той се затваряше в себе си като в мида, точно тогава сестра му пожелаваше да бъде откровена и доверчива.

— Не искам да знам — каза й. — Не нося повече отговорност за случилото се. Прави каквото искаш.

Тя не настоя. Застла масата за вечеря, прибра цветните си моливи, обели картофи на мивката. Дори има дързостта да го попита има ли някакви пари. Нямаше, и така й каза. Тя се качи горе; чуваше я да се движи над главата му в спалнята на майка им.

Влезе Мама, облечена в кожено палто, с порозовяло нежно лице от разходките по главната улица на Саутпорт. Не каза нищо за неизмитите чаши и чинии, оставени върху дървената сушилня за съдове. Попита го само как е прекарал деня си в училище и дали Мадж е пила сиропа си за кашлица. Тонът й бе съвсем приятелски, но той усети, че на моменти тя му хвърля сърдити погледи. Недоумяваше, понеже вече знаеше, че не майка му, а Мадж бе намерила стихчетата за моряка в официалните му обувки. Със сутрешната поща бе дошло писмо от директора на училището, което известяваше датата на родителската среща „на чаша кафе“. Положително ще му ушият нов костюм за случая, не ще и съмнение.

— Какво не харесваш на униформата ми? — попита я той.

И дума не можеше да става — срещата щеше да бъде съвсем неофициална, щяха да присъствуват само учениците от шести клас заедно с родителите си, облечени, разбира се, във всекидневните си дрехи.

— И ти също — напомни й той, но тя не го чу.

— Баща ти в къщи ли е? — попита майка му.

— Още не.

— Предполагам, че пак се е завлякъл у сестричката си — рече тя и злобни пламъчета засвяткаха в очите й, скрити зад късата сива воалетка.

На Алън му се струваше абсурдно, че баща му не си признава всекидневните посещения при сестра си Нора. Когато той, Алън, се ожени, което сигурно щеше да стане един ден, кой друг ще се грижи за него? Непременно ще посещава Мадж винаги когато си пожелае, ако дотогава, разбира се, не я разкъса някоя бомба.

* * *

Късно вечерта у тях се отби мистър Харисън с някакъв свой приятел. Гостите завариха Мама и Татко в една и съща стая — кухнята — сякаш бяха хванати в капан (Мама бе прескочила за малко долу, за да си вземе очилата). Когато се почука на външната врата, Мадж бе в антрето и покани гостите вътре, преди някой да я спре. Въведе ги направо в кухнята. Каква дързост — да им дойдат гости без предварителна покана! Татко бе облечен във военната си куртка, а Мама беше боса, подгъвът на полата й висеше. И двамата стояха пребледнели, силно потресени от неочакваната беда.

— Заповядайте, заповядайте! — промърмори Татко, съвзел се първи, и стрелна Мама с поглед. Усмивката му бе странна — любезна и в същото време пресилена.

Малката стая изведнъж стана тясна. Алън бе изблъскан към черната кухня.

— Колко ви притесняваме — рече мистър Харисън. — Ще извинявате, но уверявам ви, налагаше се.

Приятелят му, висок мъж с кадифена яка на дългото си черно пардесю, стоеше притиснат до стената.

— Но моля ви — промърмори Татко и започна да тегли столовете от местата им край камината, за да осигури пространство за новодошлите. Безсмислено беше да ги канят в гостната; без огъня в камината, запален няколко часа предварително, гостите им бяха изложени на риска да се превърнат в ледени висулки. Изправена пред тази дилема, на всичко отгоре облечена с домашни дрехи, Мама реши да принесе в жертва Мадж.

— Време е за сън, мила. Хайде! — рече й тя и сведе глава като срамежливо момиче. Какво голямо усилие на волята й костваше да не зарови в ръце лицето си с размазания грим по очите и изяденото от устните червило.

— Аз излизам! — заяви ядосано Мадж.

— Малкото ми глупаче — промърмори Мама и я избута с твърда ръка в антрето.

Чуха как Мадж протестира, когато Мама я изблъска нагоре по стълбите. След малко тя се разкашля.

Мистър Харисън бе начетен човек; с Татко се познаваха от шест години. Ако можеше да се вярва на Татко, запознали се във влака, където повели разговор за някаква статия за Сталин в сутрешния вестник. Мистър Харисън бе вещ в руската история. Разправяше, че Распутин не бил чак такъв дявол, какъвто го изкарвали, в книгите. Мистър Харисън бе идвал у тях няколко пъти; канеха го в градината през лятото. Той им разказваше надълго и широко за залеза на предреволюционна Франция, както и за лошото здраве на сестра си Нанси. Докато говореше, Мама се прозяваше отегчена. Само веднъж го поканиха специално на чай в трапезарията. Тогава той се обърна към Мама с „несравнима госпожо“ и разля купичката си с компот от круши върху покривката. Обикновено Татко се срещаше с него във влака. Той казваше, че мистър Харисън очевидно бил образован, ако се съди по акцента и изразите, които употребява. Та как иначе да се обясни небрежността в облеклото му и вързопът книги, който носеше под мишница! Всъщност причината за посещението му тази вечер бе едно томче на Суифтовите поеми. Имал нужда от него, обясни той.

— Ей сега ще го донеса — увери го Татко. — И дума да не става.

Алън не можеше да си спомни баща си да е чел някога поезия. Слушаше стихотворения по радиото, но не отваряше стихосбирка. С артистични заложби в семейството бе Мама — научила бе Мадж да декламира „Ела тук, Евън Камерон, ела и застани до моето коляно“, както й „Мечтата на роба“. Веднъж Татко бе нарисувал с молив едно лале за Мадж, но рисунката му бе толкова бездарна, че тя я хвърли в огъня.

Мистър Харисън представи приятеля си като капитан Сидни. Имал ужасни преживелици с Ромел[1]. Татко се здрависа с него толкова енергично, че върху челото му висна кичур коса. Самият той не бе годен за военна служба — старал се бе според възможностите си в Силите на противовъздушната отбрана. Мама слезе долу с прясно напудрен нос, обула панталон. Около главата си бе намотала тюрбан. Капитан Сидни каза, че не може да седне.

— Но защо? — попита го Мама, като му намигна дяволито. Тя сновеше с пакет бисквити и с буркан сладко между кухнята и килера.

— Имам цирей — отговори той.

— О, господи! — възкликна Мама, после изписка истерично и кратко, отнасяйки в черната кухня увито в хартия парче сирене.

Здравето на сестрата на мистър Харисън продължаваше да се влошава, но със същото бавно темпо.

— Колко тъжно! — мрачно рече Татко и печално поклати глава.

Мистър Харисън се взираше в огъня. Носеше лекьосана папионка и панталон от фрак; и така държеше тънките си дълги ръце, сякаш се моли.

— А как върви учителствуването? — осведоми се Татко.

— Доволен съм — отговори мистър Харисън.

Той преподаваше история на момчета, които не възнамеряваха да се явяват на матура, за да получат дипломи.

— Все пак няма ли да седнете? — Татко попита капитан Сидни, който продължаваше да стои прав до стената. Но той отново отказа. Не беше стар. Имаше вид на заможен и добре гледан мъж — дори малко приличаше на денди. Пожела да узнае дали Алън е ученик.

— Да — отговори Татко, — ученик е в Дерби Хол.

Всички се обърнаха към Алън. Ех, защо не беше сестра му тук, та да насочи разговора в друга насока!

— На колко си години? — продължи с въпросите си капитан Сидни.

— На седемнайсет, сър.

— Трудна възраст — забеляза капитанът, а Татко като пъргав кон отметна глава назад, сякаш искаше да подчертае с жеста си голямата грижа, която Алън му създаваше.

— От неотложна необходимост е да получа това, което споменах преди малко — намеси се в разговора с тих и доверчив глас мистър Харисън. Той погледна многозначително Татко.

— Не ще и съмнение! — рече нетърпеливо Татко и погледна неспокойно към черната кухня, където Мама застилаше с бяла кърпа тенекиения поднос.

— Алън, качи се горе и виж в гардероба на синята стая, има една книга с позлатени букви на корицата: „Поеми от Суифт“.

— Коя стая? — попита той.

Мадж бе съвършено права — човек никога не можеше да бъде сигурен при това често разместване на мебели и смяна на тапети кое в коя стая се намира. Единствен яворът седеше на мястото си.

— Желае ли някой от господата сос „Деди“ върху сиренето? — викна Мама от черната кухня.

— Побързай! — подкани го Татко, като кимна с глава към вратата.

Мадж се бе свила, трепереща от студ, на стълбищната площадка. Люлееше на ръце — като бебе — чифт пантофи, изработени от някакъв черен плат.

— Какво правиш тук? — попита я Алън.

— Мисля — отговори му тя.

Той отвори гардероба и пипнешком затърси алуминиевото сандъче за амуниции, в което Татко държеше пари и документи. Толкова често му бяха напомняли да гаси осветлението, че си бе изработил, също като животно, чувство за ориентация чрез опипване в тъмното.

— Този разхлопан гардероб трябва да се изхвърли — забеляза Мадж. Беше клекнала до вратата по кюлоти и фланелка; коленете й бяха изхвръкнали напред. Продължаваше да стиска пантофите като кукла в ръцете си. Тя не харесваше зеления кастор, с който бе покрито бюрото. „Прилича ми на току-що поникнала трева“ — казваше.

Да забелязва материала и формата на предметите беше една от неприятните й превземки. Можеше да се отврати от нечия коса или от шарките върху порцелановия чайник… две неща, незабележими за нормалния човек.

— Наметни се с палтото! — каза й. — Вече си голямо момиче.

Когато бяха малки деца, не знаеше точно колко малки, често слушаха как родителите им се карат долу в кухнята. Мадж се мушкаше при него в леглото за утеха. Обикновено кавгите ставаха заради татковия търговски партньор отпреди войната или заради стиснатостта на Дядо. Заедно с горчивите думи до тях долитаха и стържещите звуци от разместването на столовете напред-назад по изтрития линолеум.

— Защо ли крещят? — любопитствуваше Мадж, като го прегръщаше с пълните си ръце.

— Не крещят — отговаряше й той. — Те разговарят.

Лежаха под сатенения юрган и не смееха да дишат. После заиграваха на една измислена от него игра. Три къси пътечки водеха до самотна къщичка в полето с мушкато на прозореца. През стъклото се виждаше застлана маса, върху която са наредени кифлички и пай с месо. Само една от пътечките водеше до вратата на къщичката; другите две свършваха в жулеща коприва и свински кочини. Не знаеше как му хрумна тази игра. Първата пътека тръгваше от ръката на Мадж и стигаше до врата й, втората минаваше през гърдите й до едната й подмишница. Третата вървеше надолу по корема й до онова топло и хлъзгаво място, където се събираха бедрата й: и двамата съзнаваха, че този е верният път, макар никога да не говореха за това. Явно и Мадж се досещаше за него, въпреки че беше малка, защото го избираше последен, така както той изяждаше най-напред кората на филията, за да се наслади накрая на меката, намазана със сладко среда. Играта не бе неприлична, наистина не беше: той нямаше лоши намерения. Тя просто бе начин да се заглушат сърдитите гласове на родителите им долу в кухнята, крясъците, че Боб Уорд не бил нищо друго, освен бита карта, че мистър Дръмънд е мръсен стар педераст.

— Какво значи педераст? — питаше Мадж. — Защо Дядо да е педераст?

— Не знам — казваше той искрено. — Не ги слушай! — Кой е пътят до къщичката?

Алън намери книгата. Заглавието й бе напечатано с позлатени букви.

— Ако питаш мене — обади се Мадж, — този мистър Харисън упражнява лошо влияние върху Татко.

— Никой не те пита! — сряза я той и слезе долу, като я остави да стои на площадката.

Татко грабна книгата от ръката му и я бутна в ръцете на мистър Харисън, сякаш му предаваше щафета, Мистър Харисън я пъхна в джоба на шлифера си.

Капитан Сидни бе тръгнал за някакво събрание в Ейнедейл.

— На малка дискусия — обясни той — за отражението на войната върху по-младата генерация.

— Учител ли сте? — попита го Мама. Тя бе много запалена на тема образование. Беше посещавала един пансион в Белгия, който подготвяше възпитаничките си за влизане във висшето общество. (Според Татко най-евтиният, който можело да се намери.) Самият той бе посещавал някакво третокласно училище и го напуснал скоро след постъпването си, та да не говорим за завършване. Мама помагаше на Алън в домашните по френски; тя дори знаеше бегло латински. И въпреки това никак не се развълнува, когато чу „Дванайсета нощ“ по радиото.

— Не — отговори капитан Сидни. — Просто ще поставя някои въпроси, които ме вълнуват, за да съм наясно.

Мама разказа своята „трагична версия“ за пневмонията на Мадж по време на затъмнението: за това как е трябвало да се избира между смърт под масата в трапезарията им или кръвоизлив в белите дробове в противовъздушното скривалище на полето зад къщите. Разликата била малка… Дъбово дърво, от една страна, жълтеникава почва с търкалящи се тук-там ръждясали консервени кутии — от друга.

— Спряхме се на масата — намеси се Татко. — По този въпрос нямаше две мнения.

— Всъщност мократа трева ме накара да взема това решение — прекъсна го Мама. — Представете си да газите по нея, между тополите в мрака. А кучетата вършат там голямата си работа през деня, знаете. За мен това беше голям кошмар! — спомни си Мама.

— Искам да обърна внимание на вредата — рече капитан Сидни, — вредата, нанесена върху емоционалния живот на детето. Страх… сънища… симптоми от един или друг вид.

Мама и Татко изпитаха неудобство — приеха думите на капитан Сидни като упрек към самите тях. Та нали на света не съществуваха други деца, освен техните. Горе Мадж отново се разкашля.

— От времето е — обади се Мама, докато разбъркваше чая си.

— Ти не бе изплашен, нали, синко? — попита Татко, търсейки подкрепа в Алън.

— Не — отговори той.

Не се бе изплашил. Напротив, радваше се, че не ходи на училище. Ами оня „Спитфайър“, изложен на показ в парка? Спомни си за всекидневния ешелон от танкове, които слизаха към брега, залитайки надолу по пътя.

Когато гостите си отидоха, Мама и Татко захванаха да обсъждат ексцентричните дрехи на мистър Харисън и мъжественото телосложение на капитан Сидни.

— Ама как се изтърсиха, изобщо непоканени! — чудеше се Мама. — Без „с ваше позволение“.

— Цял красавец — рече Татко, — като го гледаш как се е подстригал!

— Можеше да се здрависаш с него — Мама укори Алън. — Не знам кому е нужно да мънкаш, като че ли си глътнал езика!

Но тя не изглеждаше ни най-малко огорчена. След известно време попита:

— Какво ли намира капитан Сидни в този стар глупак Харисън?

— Какъв ти глупак, Кони! Може да прилича на корабокрушенец, но в никакъв случай не е глупак.

Мама избухна в смях:

— Ами като не можа да седне заради цирея си?

— Страхотия! — задави се от кикот Татко и в захлас се заудря по коляното.

— Пък аз едва не го попитах къде му е циреят.

— Трябваше да му предложа компрес с моите лапи — викна Татко толкова развеселен, та чак сълзи заблестяха в очите му.

Бележки

[1] Ервин Ромел (1891 — 1944) — германски фелдмаршал, главнокомандуващ нацистките военни сили в Северна Африка по време на Третия райх. — Б.пр.