Дончо Цончев
Малкият водолаз (6)

Тенти

Като вървеше навътре по морското дъно и си мислеше ту за Червенушка, ту за дънните думи на рака, Малкият Водолаз дочу далечни странни звуци. Спря, огледа се и се ослуша внимателно.

Странните звуци долитаха до ушите му като ехо — усилваха се и пак заглъхваха.

Той изчака така доста време, да определи посоката, и щом отново ги чу, веднага се ориентира. Заплува бързо нататък. От време на време спираше да се ослуша и после пак продължаваше.

И ето, най-сетне пред очите му се мярна голяма рибарска мрежа.

Малкият Водолаз приближи до мрежата и тъй като странните звуци идваха от същата посока, реши да мине под нея. Слезе на дъното, повдигна въжето с тежестите и се мушна вътре.

„Това е рибарска мрежа — помисли си Малкият Водолаз. — Виждал съм как рибарите пускат в морето мрежи, като ги возят навътре със своите лодки.“

Той дълго обикаля и дълго чака да чуе пак странните звуци, но сега тишината наоколо бе пълна.

„Сигурно е била някоя риба, която е плакала, защото се е хванала в мрежата — помисли си той. — И сега тази риба изглежда е излязла от мрежата и затова вече не плаче. Мога да си продължа по моя път, но все пак не е лошо да извикам веднъж.“

И Малкият Водолаз извика:

— Е-хоооооо!

— Хлип, хлип! Хлип, хлип! — чуха се веднага странните звуци, този път съвсем близо до него.

— Хей, кой хлипа там? Обади се веднага, тук е Малкият Водолаз!

В същия миг едно малко делфинче се появи във водата пред него.

— Хлип, хлип! — продължи да плаче то, а от очите му капеха ей такива едри сълзи.

— Стой, чакай! — извика му Малкият Водолаз. — Защо плачеш така?

— Аз — каза делфинчо — хлип! — попаднах — хлип! хлип! — в мрежата на един — хлип! хлип! хлип! — лош рибар! О-о!

— Хлип-хлип! — каза строго Малкият Водолаз. — Стига си хлипал, защото нищо не ти разбирам!

— Уловиха ме — каза делфинчето. — Това е.

То беше малко, но вече доста едро и закръглено, та приличаше на прасенце. Усмихна се през сълзите си и изведнъж стана още по-хубаво, отколкото си беше. Точно такова делфинче беше виждал Малкият Водолаз, нарисувано на една от книжките си в библиотеката.

— Е, как те уловиха? — попита го той, като му се радваше много.

— Отделих се от мама — каза делфинчето. — Заиграх се ей там с едни рибки, заблудих се и се загубих. И тъкмо вече исках да тръгна, за да намеря мама, чух едно „ССССССССССССС! ПЛЬОС!“, а като се обърнах, какво да видя? Ей тази мрежа ме беше — хлип! — обградила отвсякъде! О-о!

— Чакай малко, делфинче — каза Малкият Водолаз и го погали по хубавия гладък гръб. — Не бързай само да хлипаш и да се каеш. Най-лесната работа е да излезеш от мрежата и да идеш отново при майка си.

— Невъзможно! — каза делфинчето. — Мама поне сто пъти ми е казвала, че който веднъж попадне в мрежата, вече никога не може да излезе от нея!

— Ти слушай какво ти казвам аз и си гледай работата — каза Малкият Водолаз. — Няма защо да се тревожиш повече.

Той даде знак на делфинчето да слезе до пясъчното дъно и като хвана въжето с тежестите, повдигна високо мрежата. Към морето се отвори простор.

— Ето — каза Малкият Водолаз. — Оттук…

Той искаше да каже на малкото делфинче:

„Оттук можеш да минеш спокойно и да тичаш право при майка си“.

Но само докато каза „ето“ — една черна сянка се мярна пред скафандъра му и изчезна навътре в дълбокото и голямо море.

— Къде си? Какво става? — започна да се озърта Малкият Водолаз на всички страни.

Но делфинчето го нямаше. То като стрела бе хвръкнало във водата, под повдигнатата мрежа, а момчето бе видяло само една черна сянка.

— Хей, делфинчеееее! ДЕЛФИИИИИИИИИН-ЧЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! — извика той с всичка сила.

Но никой не му се обади.

— Ужасен делфин! — каза на себе си Малкият Водолаз. — Просто не забелязах как литна във водата! Ето един Много Бързо Плуващ, който веднага ме изостави, както казваше и Знаменитият Рак. Жалко, толкова мило беше това малко делфинче!

След това Малкият Водолаз излезе от мрежата и продължи да върви бавно по дъното. Но той не беше направил и пет крачки, когато във водата изневиделица се появи делфинчето.

— Ох! — каза то. — Забравих да ти кажа благодаря. Мама винаги ме предупреждава да казвам благодаря, когато някой ми помогне или пък ми услужи с нещо. А аз постоянно забравям, кой знае защо.

— Не само благодаря — каза Малкият Водолаз. — Ти даже и довиждане не ми каза. Просто изведнъж изчезна като вятър. Само една черна сянка успях да видя от тебе и вече никакъв те нямаше.

— Много бързах! — усмихна се делфинчето. — Сега ето какво ти казвам: извинявай, благодаря и довиждане. Пропуснах ли пак нещо?

— Да, пропусна, разбира се. И то най-важното.

Малкият Водолаз седна на дъното и прегърна коленете си.

— Извинявай, благодаря, довиждане — повтори делфинчето и започна бързо да мига. — Ама на мене наистина не ми идва на ум никоя друга от възпитаните думи!

— Ами моля? — каза Малкият Водолаз. — Моля за кого я оставяш?

— Ох, вярно! — делфинчето цапна с опашката си един път. — Вярно че съвсем забравих за моля, а също така и за ако обичате. Сега вече ето какво ще ти кажа…

— Нищо повече няма да ми казваш — прекъсна го Малкият Водолаз. — Разбрах, че ги знаеш всичките възпитани думи. Понякога аз също забравям някоя. Но специално на едно нещо много държах, а за него ти и досега нищо не споменаваш.

— Кое е то?

— Името ти, кое! — със строг глас каза Малкият Водолаз. — Аз още в началото се представих, когато извиках първия път.

— Какво извика? — Делфинчето слезе на дъното и легна на пясъка.

— Извиках така:

„Хей, кой хлипа там? Обади се веднага, тук е Малкият Водолаз!“

— Вярно — каза делфинчето. — Май че имаше нещо такова. А кой е Малкият Водолаз?

— Ето ме! Аз съм! Толкова ли не ти идва на ум?

— Наистина, ти си Малкият Водолаз, разбира се! — Делфинчето подскочи нагоре и отново слезе на дъното. — За пръв път виждам водолаз, но пак те познах, веднага щом ми каза.

— Хайде тогава, кажи сега своето име и след това вече можеш да вървиш при майка си, да не се тревожи и тя.

— Тя не се тревожи — каза делфинчето. — Аз сега бях при нея.

— Така ли? Тя ли те прати да ми кажеш благодаря?

— Да — каза делфинчето тихичко. — Но аз и без това тъкмо щях да се сетя.

— Ясно — каза Малкият Водолаз, като махна с ръка. — Ще кажеш ли името си или трябва да ходиш при майка си, тя да ти го припомни?

— Знам си името! — извика делфинчето. — Казвам се Тенти!

— Как?

— Тенти! Да не си глух?

— Аз не съм глух, ами ти си едно много особено делфинче — каза Малкият Водолаз. — Какви ми ги приказваш? Такова име никога не съм чувал. Откъде го измисли?

— Добре. Името ми наистина, не е точно така, но аз още съм малък и не мога да го изговарям както трябва. Разбра ли сега?

Малкият Водолаз помисли малко, после изведнъж извика:

— Слушай бе, ти да не си Стефан?

— Да! — Делфинчето подскочи радостно нагоре и се спусна бавно към дъното, където си приказваха, също като балон. — Точно това съм! Колко си досетлив, Малки Водолазе!

— Добре, така вече може. Но знаеш ли, „Тенти“ никак не е лошо. Подхожда за теб.

Момчето стана от мястото си и погали делфинчето по лъскавия чер гръб.

— А сега довиждане, Тенти. Аз много се забавих с тебе.

— Къде беше тръгнал?

— Към Потъналия Кораб. Той е много далеч и кой знае след колко седмици ще бъда там.

Тенти изведнъж започна да се смее много силно. Толкова силно се смееше той, че цял подскачаше и се мяташе на всички страни също като някой балон, вързан на дълъг конец.

— Защо се смееш така неприлично, Тенти? — мрачно го попита Малкият Водолаз.

— Ох! — каза делфинчето. — Ще се пукна от смях с тебе! Та Потъналият Кораб е само на половин час оттук! За какви седмици ми говориш?

Малкият Водолаз го погледна съвсем тъжно и пак се сети за Знаменития Рак, който така смешно се опитваше да ходи бързо по пясъчното дъно. Нима сега и сам той беше толкова смешен пред Тенти?

— Хайде — каза делфинчето, — качвай се бързо на гърба ми и след половин час сме при Кораба.

— Ама ти… — несигурно прошепна Малкият Водолаз.

Без да каже дума повече, Тенти го обиколи и се мушна под него. Застана между краката му също като някое столче и каза:

— Дръж се сега здраво!

И докато момчето разбере какво става, двамата вече летяха във водата, по-бързи от всичките риби в морето.

— О, колко съм щастлив! — извика Малкият Водолаз. — Също като със самолет! Сега вече с моя приятел Тенти ще кръстосваме цялото голямо море!

 

 

В тази глава, която е пета поред, се разказва как Тенти и Малкият Водолаз му удариха една голяма игра и затова тя се нарича