Дончо Цончев
Малкият водолаз (4)

Червенушка

Под водата беше много хубаво. Никак не изглеждаше толкова страшно, колкото Малкият Водолаз си беше представял край своята библиотека. Пясъкът по дъното беше чист като килим. Имаше скали и миди, полюшваха се шарени водорасли.

Той спря да разгледа всички тези хубости на морското дъно, после вдигна ръка да провери дълбочината. Не можа да достигне до въздуха. Но точно когато си сваляше ръката, едно тъничко гласче се чу съвсем близо до него:

— Викаш ли ме?

— Не — каза той. — Само исках да проверя дълбочината.

— О — каза гласчето, — аз помислих, че ми махаш с ръка и затова дойдох. Довиждане, извинявай.

— Чакай, чакай! — извика Малкият Водолаз. — Не те виждам и не знам кого да извинявам.

— Мене — каза гласчето. — Не исках да те безпокоя.

— А къде си ти? Какво си?

— Ето ме — пак каза пеещото гласче. — Аз съм една рибка от морето.

— Ето те, но аз не те виждам. Покажи се най-сетне!

— Защо трябва да се показвам, след като не си ме викал?

— Ами защото… защото…

Малкият Водолаз не можа да измисли защо и започна да се върти на мястото си, та дано да види тази рибка с тънкото и пеещо гласче. Но колкото и да се въртеше на всички страни, нея все я нямаше. Тогава той се ядоса и извика много силно:

— Ти не си никаква рибка, щом не мога да те видя! Не те признавам за рибка!

— О, колко много грешиш — каза гласчето. — Ти още много неща не си виждал, но те все пак съществуват.

— Какво правят?

— Съществуват.

— Какво значи да съществуват?

— Това значи да живеят, да ги има някъде, макар че никой не ги е видял.

— И аз ли съществувам? — учуди се Малкият Водолаз.

— Разбира се — каза гласчето. — Всички, които сега сме живи, съществуваме. Даже и много от мъртвите съществуват, но това е вече по-сложно.

— А само в морето ли се съществува или и отвън, на сушата?

— Навсякъде — каза гласчето. — А сега аз си отивам. Ако някога ти потрябвам, ела и ме извикай.

— Как ще те извикам, като не ти знам дори името? Кажи поне него.

— Не го знам — каза гласчето. — Никога досега не ми е трябвало име. Ако искаш, наречи ме някак. Ето, виж какво име ще ми прилича.

И в същия миг пред скафандъра на Малкия Водолаз се появи една съвсем мъничка червена рибка. Тя беше почти само очи, две копринени перки и една дълга-дълга прозрачна опашка.

— Виждаш ли ме?

— О, това ли си ти? — прошепна слисано момчето. — Та ти си най-хубавата рибка, каквато може да има в морето!

— Не — каза тя, — аз съвсем не съм най-хубавата рибка в морето. Аз съм само тази рибка, която винаги ще дойде, щом ти я повикаш. Сега ми дай името и вече да си отивам.

— Червенушка! — извика Малкият Водолаз. — Харесва ли ти?

— Да — каза рибката. — Щом ти ми го даваш. А сега довиждане.

Тя направи два кръга около него, като плуваше с чудната си дълга-дълга опашка, след това изчезна навътре в морето.

— Чакай, Червенушке, чакай! — извика след нея Малкия Водолаз. — Не искаш ли да чуеш и моето име? Как ще ме познаеш, когато се случи да те извикам?

Но Червенушка вече я нямаше. Само водораслите пак тъй се полюшваха — кафяви, зелени и жълти, — а покритите с миди скали дълбоко мълчаха.

В тази глава, която е трета поред, се разказва как Малкият Водолаз се сприятели с един рак и го нарече Знаменитият Рак, та, затова тя ще се казва