Ейми Трий
Огледалото на лъжата (7)

Пета глава

Сезам се претърколи през времето, превъртя се няколко пъти през пределите на пространството, понесе се надолу през някакво сребърно море и се приземи… туп! на един плаж. Изправи се и се огледа.

— Знам, че съм в Каризма — каза, — но къде ли точно?

Очакваше, че веднага ще се срещне с поредния пазач на портите — обикновено това ставаше при всяко нейно пристигане в Каризма — но този път я очакваше разочарование. Наоколо не се виждаше никой.

Тя приближи основата на близката грамадна скала. Там имаше пещера, чийто вход беше преграден с желязна, вече ръждясала порта, украсена с образите на зловещи зверове. На Сезам й се видяха доста страшни.

От едната страна на портата, грубо издълбано в скалата, се виждаше числото 11, а от другата се четяха думите:

В този момент Сезам си спомни, че веднъж й бяха разказвали историята на пазача на порта номер единайсет: той бил чудовище, което изяждало всички посетители! Тя преглътна нервно при мисълта, че ще трябва да се изправи срещу него.

— Трябва да вляза през тази порта, макар че може и да не изляза обратно. Надявам се чудовището да не е гладно!

Сезам пое дълбоко дъх и дръпна звънеца…

— Кой е там? — прогърмя един глас, толкова силен и свиреп, че Сезам направо подскочи.

Прииска й се да побегне, но не го стори. Вместо това отговори високо:

— Сезам Браун! — а името й отекна от стените на пещерата:

— Какво искаш? — долетя отговорът.

— Д-д-дошла съм да търся т-талисманите — заекна Сезам, а коленете й направо трепереха. — Аз съм търсачка на талисмани!

Последва мълчание, а след това:

— Влез!

Портата се отвори широко без ничия помощ и Сезам прекрачи в грамадната пещера, слабо осветена от фенери, закачени наоколо.

— Има ли някой тук? — подвикна тя нервно.

Чу шум от влачещи се стъпки, обърна се и видя пред себе си някакво странно същество, което на височина й стигаше само до кръста. То имаше необичайно огромна глава и изпъкнали очи, а телцето му беше покрито с виолетова кожа. След него се влачеше дълга опашка. В ръчичката си държеше мегафон.

— Аз съм Куинч — обади се то и протегна кльощава длан за поздрав. — Добре дошла в Каризма.

Сезам се шашна. Не можеше да повярва, че това жалко същество я беше уплашило до смърт! Куинч се досети за мислите й.

— Аз изобщо не съм кръвожаден — призна си той. — Само използвам разни трикове да плаша хората. — Той вдигна мегафона до устните си.

— Страшничко, нали?

Сезам извъртя очи.

— Да, страхотно — каза тя. — Ъъъ, между другото, аз бях чувала, че ти… ядеш хора. Наричаш ги единайсетици.

Куинч присви грамадните си очи.

— Кой ти каза това? — попита той.

— Тролът — пазач на порта номер едно, — отвърна Сезам.

Куинч се засмя и се плесна по краката.

— Познавам го тоя трол — каза той. — Голям шегаджия е. Не, разбира се, че това не е вярно. Аз да ям хора? Отврат! Но все пак не казвай на никого. Ще ми съсипеш репутацията!

В този момент коремчето му закъркори силно.

— Огладнявам от всички тия приказки за ядене — каза той. — Време е за малко боб с масло. Искаш ли и ти да хапнеш?

— Не, благодаря — учтиво отказа Сезам. Вече беше изгубила достатъчно много време.

— Трябва да търся изгубените талисмани. Луната, детелината и ключа. Сезам Браун ще ги открие всичките!

* * *

Куинч я поведе нагоре по стъпалата, които зигзагообразно прорязваха скалата във всички посоки. Когато стигнаха до последното стъпало, Сезам излезе под лъчите на топлото предобедно слънце.

— Уф! — изпъшка тя, защото се беше задъхала от изкачването. — Къде сме?

— Плажът на мидите — отвърна Куинч и посочи надолу към плажа, на който се беше приземила Сезам.

Наоколо момичето видя някои други познати места: Фенереният хълм, дворецът на Чаровна, замъкът на Морбреция… А в далечината се издигаше колона от черен камък.

Кулата на Зорган!

Беше ден, но Сезам с изненада установи, че двете луни на Каризма грееха високо в небето над кулата.

Начинът, по който луните-полумесеци бяха застанали в небето, напомни на Сезам за тайния знак, който търсачките на талисмани си бяха измислили! Беше сигурна, че това е следа, и побърза да сподели мислите си с Куинч:

— Може би ще открия талисмана луна при кулата на Зорган! — каза му тя.

Животинчето направи ужасена физиономия.

— Никой никога не ходи там! — възкликна то.

— Е, аз ще трябва да отида — твърдо каза Сезам. — Кога ще се затвори портата?

— Слушай звънеца, на който ми позвъни — отвърна Куинч. — Трябва да се върнеш, преди да удари единайсет пъти. До правда! И се пази от магьосника!