Ейми Трий
Двете сестри (7)

Пета глава

— Искам да знам повече за куклата — каза Сребърната фея. От момента, в който Чаровна спомена за куклата, която Зорган е дал на Морбреция, през главата й минаваха тревожни мисли.

— Да видим — каза Чаровна. — Как я наричаше Морбреция? Ел-нещо си. Ел-мо! Точно така. Спомням си, че тази кукла Елмо ми докара доста неприятности.

— На теб? — попита Сребърната фея. — Какви?

— Бях на около девет години — започна Чаровна. — Морбреция и аз имахме нова гувернантка. Албина Тръм. Преди тя да дойде, сменяхме учителите си като носни кърпи!

Сребърната фея се засмя.

— Морбреция беше станала невъзможна — каза Чаровна. — Буйна. Непокорна. Неконтролируема. Никой не оставаше повече от мед^[1]. Мама назначаваше гувернантка след гувернантка, а Морбреция подлудяваше всичките. Но Тръм беше различна. Строга, но мила. Дори Морбреция я харесваше.

— А куклата? — подсказа й Сребърната фея.

— Да — каза Чаровна. — Ще стигна и до нея. Тръм позволи на Морбреция да я носи по време на уроците. С Морбреция седяхме една до друга, а Елмо беше по средата. Един ден, докато Тръм пишеше нещо на дъската, чух някой да казва „Албина Тръм е магворт^[2]“. Това беше моят глас. Но се кълна, че идваше от куклата.

— Квисто! — възкликна Сребърната фея.

— На Морбреция й беше смешно. Но не и на Тръм. И си навлякох неприятности — каза Чаровна. — А друг път Елмо ми бутна лакътя. Знам, че звучи нелепо, но тя наистина го направи! Стори и така, че да разлея мастило върху книгата си. Когато казах, че това е била Елмо, Тръм ми се скара, че лъжа. Сякаш куклата искаше да ме въвлече в неприятности.

Сребърната фея въздъхна. Страхуваше се, че куклата притежава магически сили и е способна на злонамерени пакости — дори и на нещо по-лошо.

Предполагаше, че тя въздейства и на Морбреция.

— Нещо друго? — попита тя.

Чаровна се замисли за момент.

— Имаше един инцидент… — започна бавно. — Нищо съществено, но можеше да завърши със злополука.

— Какво се случи? — попита Сребърната фея. — Моля ви, продължете.

— Ами — каза Чаровна — един следобед бяхме сами с Морбреция…

„— Скучно ми е! Хайде да се качим на кулата, винаги съм искала да отида там.

— Не, не ни е позволено. Ако някой ни види, ще загазим. А и ме е страх от високо.

— О, Чаровна! Такова бебе си. Ако ще бъдеш кралица на Каризма, то по-добре се дръж като такава. Хайде, да се надбягваме до върха!“

— Не исках Морбреция да ме мисли за страхливка — продължи Чаровна, — затова се съгласих. Кулата беше толкова висока и мен ме беше страх. Когато стигнахме до върха, Морбреция настояваше да отидем до парапета. Спомням си, че този ден беше много ветровит. Едвам стояхме изправени! Имаше ниска стена и тя ме предизвика да погледна от ръба…

Чаровна затвори очи. Зави й се свят само като си спомни за това.

— Морбреция беше зад мен. Когато направих стъпка напред, ужасен порив на вятъра ме блъсна в стената.

Сребърната фея въздъхна тежко.

— Един от камъните на парапета се разклати и аз усетих как полита надолу. В един момент стоях над нищото. Морбреция ме сграбчи и камъкът се сгромоляса надолу. Раздроби се на парченца в двора. Това можеше да съм аз.

Чаровна залитна, представяйки си ужасния инцидент.

— И — продължи тя, като погледна Сребърната фея в очите, — тук идва най-страшната част.

— Не мога да си представя нещо по-лошо от това! — каза Сребърната фея.

— Когато се върнахме в стаята си — продължи Чаровна, — Елмо седеше на стола и се хилеше самодоволно. Върху дрехата й имаше парченце камък!