Ейми Трий
Двете сестри (10)

Осма глава

Остри клончета се оплетоха в краката й. Когато Сезам се наведе, за да се освободи от тях, лъч светлина прониза мрака. Освети ярък, искрящ обект в гнездото. Сребърен отблясък! Искра!

Блещукащи светлинки танцуваха на слънчевата светлина.

Огърлицата на Сезам започна да пари. Тя провря пръсти между бодливите клонки и напипа нещо. Когато погледна, видя, че това е нов талисман — красива сребърна котка! Моментално забрави за опасността, в която се намираше. Беше открила още един от талисманите на кралицата! Мислите й бяха прекъснати от Мади и Джема, които викаха неистово:

— Какво стана? Добре ли си?

— Сез? Сез? Къшшш!

Последното се отнасяше за Ванда, която кръжеше над Джема.

— Открих нов талисман! — каза Сезам и го постави в джоба си, преди да се измъкне от цепнатината. Точно навреме, за да успее да защити лицето си от удара на първия бандрал.

— Бързо, Джема, Мади. Издърпайте ме!

Сезам хвана въжето с една ръка, а с другата правеше всичко възможно, за да се защити. Отново и отново бандралът се спускаше с клюна си към краката на Сезам. Но когато момичето успя да се изкачи до върха, Ванда издаде яростен крясък и отлетя.

Най-накрая, отново заедно, момичетата седнаха на тревата. Сезам попи кръвта по разранените си крака с кърпичка. Сребристият й клин беше целият на дупки. Но нищо не можеше да развали радостта й от намирането на талисмана-котка. Извади малкото бижу от джоба си и го постави така, че и другите да го видят. Джема виждаше талисман за пръв път.

— Ооо, страхотен е! — каза тя. — Искам да видя и останалите.

— Разбира се — каза Сезам и сложи котката отново в джоба си. — Някой път ще ти ги покажа. Обещавам. Те са в специалната ми кутийка за бижута вкъщи.

Мади се усмихна.

— Справи се страхотно, Джема — каза тя. — Сез и аз щяхме да бъдем в голяма беда, ако не беше ти.

— Така е — съгласи се Сезам. — А ако ти не беше паднала от скалата, Мади, никога нямаше да успея да намеря котката! И трите участвахме в намирането на талисмана. Трябвало е да бъдем заедно тук. Знаех си, че има някаква конкретна причина!

— Ура за нас, търсачките на талисмани! — извика Мади.

Всички викнаха ура. Тогава Ванда, която ги наблюдаваше през цялото време, излетя към кулата на Зорган.

— А-а-а, не искам да прекъсвам момента — каза Сезам, — но мисля, че е време да се връщаме към портата.

— Права си — каза Джема и скочи на крака. — Чух часовника да удря два преди цяла вечност!

Сезам помогна на Мади да стане и много се загрижи за нея, когато я видя как накуцва.

— Не мога да вървя много бързо — каза Мади притеснено. — Само ще ви забавя.

— Дръж се за нас — извикаха Сезам и Джема.

Тръгнаха обратно по пътеката, но скоро осъзнаха, че всичко наоколо се бе променило. Там, където някога имаше рядка ниска растителност, сега бяха израснали дебели, гъсти храсти. И изглежда, продължаваха да растат!

На клончето на един от тях Сезам забеляза хартиен плик. Зоркият й поглед не пропускаше нищо. Спря, за да го свали от клона, и прочете надписа на него:

— Хм, Зорган — каза замислено Сезам. — Сигурна съм, че Хоб ми е споменавала това име. Първия път, като дойдох в Каризма.

— Хоб ни каза и за неговите две феи, помниш ли? — добави Мади. — Успяхме да избягаме от една от тях, когато бяхме в замъка на Морбреция. Малката гад! Заплашваше ни с паяжини.

— И се опита да вземе талисмана подкова! — каза Сезам. — Може би тя е пръснала семената тук. Вероятно Зорган я е изпратил.

Джема гледаше все по-объркано.

— Зорган? Хоб? Морбреция? Кои са те? — попита тя.

— Ще ти разкажа, докато вървим — каза Сезам и настоя да тръгват. — Магическите бодили на Зорган растат като луди!

Така си и беше. Земята беше покрита с бодливи храсти. Те ставаха все по-големи и по-големи. Сезам се опита да запази самообладание.

— Виждате ли портата на Еток? — попита тя. — Тя е огромна. Би трябвало да я видим.

— Сигурна ли си, че сме на прав път? — попита Джема. Звучеше паникьосано.

— Би трябвало — отвърна Мади. — Морето се намираше от лявата ни страна, когато идвахме. Сега е от дясната.

— Ето там! — извика Сезам, когато видя кулата на портата в далечината. Беше я страх. Гърлото й пресъхна. — Хайде — извика тя. — Трябва да намерим начин да стигнем до нея!

Когато тръгнаха отново напред, чуха часовника да удря три часа.