Алън Фолсъм
Ден за изповед (76)

74

8:00

Елена Возо пресече площада и тръгна надолу по стъпалата към езерото. От двете страни имаше магазинчета, предимно за туристи. Почти всички бяха вече отворени. Пълни с клиенти и продавачи — усмихнати, весели, радостни в новия ден.

По езерото пред нея кръстосваха лодки. Отвъд улицата в подножието на стълбата беше малкото пристанище и тя се запита дали е дошъл първият кораб, дали Лука, Марко и Пиетро са вече в Комо, или може би чакат на гарата влака за Милано. В подножието на стълбата имаше още нещо — „Хотел дю Лак“, — а тя така и не бе решила как да постъпи, когато стигне дотам.

След като Едуард Муи си тръгна с моторницата, тя заведе Салваторе и Марта при Майкъл Рурк… или по-скоро при отец Даниъл, както трябваше вече да го нарича. Той беше буден и когато влязоха, се надигна на лакът. Елена представи двамата и обясни, че са приятели, които ще го наглеждат, докато тя излезе за малко. Макар да владееше вече доста добре гласните си струни, отец Даниъл не каза нищо. Само я погледна право в очите, сякаш знаеше, че е разбрала.

— Всичко ще е наред — каза накрая тя и го остави с Марта, която бе обяснила, че има медицински познания и ще смени превръзките на болния.

После Салваторе отведе Елена в една част от пещерите, където не бе стъпвала досега. След дълго криволичене по каменни коридори стигнаха до товарен асансьор. Клетката ги понесе нагоре по широка шахта в гранита, издълбана от самата природа. Стотина метра по-горе се озоваха сред гъста гора и една пътека ги изведе до череп път. Там чакаше стара селска камионетка. Салваторе помогна на Елена да седне в кабината, после й обясни как да стигне до Беладжо и точно какво да направи.

Ето че вече бе стигнала. Стоеше в подножието на стъпалата срещу „Хотел дю Лак“, а наоколо гъмжеше от полицаи. На пристана за лодки точно пред нея имаше линейка, три полицейски коли и тълпа любопитни зяпачи. Отляво беше градинката с телефонните кабини, откъдето трябваше да потърси в хотела брата на отец Даниъл.

— Някой се е удавил — чу тя женски глас.

Още хора бързаха по стъпалата да видят какво става. Елена погледа тълпата, после се озърна към телефона. Едуард Муи бе казал, че отец Даниъл е под нейна закрила. Но разумът я съветваше при първа възможност да отиде в полицията. Все едно дали игуменката знаеше, или не. Нито пък бе нейна работа да решава какво е сторил отец Даниъл. Нали за това има закони. Издирваха го за убийство, както и брат му. Полицаите бяха отсреща. Трябваше само да иде при тях.

И тя го стори. Обърна гръб на телефоните и тръгна през улицата към полицаите. Когато стъпи на отсрещния тротоар, над тълпата се надигнаха шумни възгласи. Наоколо продължаваха да се стичат любопитни минувачи.

— Гледайте! — възкликна някой.

Елена видя как неколцина водолази изплуват от езерото и вадят нечие тяло. Отгоре полицаите го издърпаха върху кея. Едип побърза да закрие трупа с одеяло.

Това задъхано късче от времето, тази неуловима секунда, когато събраните хора виждат мъртвеца и мигновено притихват, накара Елена Возо да застине на място. Изваденият от езерото бе мъж.

Лука Фанари.