Алън Фолсъм
Ден за изповед (3)

1

Лос Анджелис, 2 юли, четвъртък, 21:00

В записа на телефонния секретар звучеше страх.

Хари, обажда се брат ти Дани… Аз… не исках да се обаждам така… след толкова време… Но… няма с кого… с кого да поговоря… Боя се, Хари… Не знам какво да сторя… или… какво ще се случи. Бог да ми е на помощ. Ако си там, вдигни слушалката, моля те… Хари, чуваш ли?… Сигурно не… Ще опитам да се обадя пак.

— По дяволите.

Седнал в лимузината, Хари Адисън остави слушалката на клетъчния телефон, задържа ръка върху нея и след малко я вдигна отново. Натисна бутона за повторно набиране. Чу тихото електронно писукане на автоматиката, сетне настана тишина и след миг се раздаде равномерният сигнал за свободно на италианската телефонна система.

— Хайде, Дани, отговори…

След дванайсетия сигнал Хари върна слушалката на място и се загледа настрани. Светлините на насрещното движение танцуваха хипнотично по лицето му и го караха да губи представа къде се намира — в лимузина, препускаща бясно към аерогарата, за да хване последния полет за Ню Йорк.

В Лос Анджелис часът бе девет вечерта, в Рим — шест сутринта. Къде може да е един свещеник в шест сутринта? На ранна литургия? Може би затова не отговаряше?

Хари, обажда се брат ти Дани… Боя се, Хари… Не знам какво да сторя… Бог да ми е на помощ.

— Боже господи.

Обземаше го паника и безпомощност. От години не си бяха разменили нито дума, нито ред, и ето че изведнъж гласът на Дани внезапно изскачаше от телефонния секретар сред множеството съобщения. И то не какъв да е глас, а глас на човек, изпаднал в беда.

В края на съобщението бе прозвучало шумолене, като че Дани се канеше да затвори, но сетне той бе добавил телефонния си номер и молба Хари да се обади скоро. За Хари това „скоро“ беше само преди минута, докато прослушваше обажданията на домашния си телефонен секретар. Но молбата на Дани бе дошла два часа по-рано, малко след седем по калифорнийско време — тоест четири сутринта в Рим. Дявол да го вземе, какво можеше да означава „скоро“ по това време на денонощието?

Хари отново вдигна слушалката и набра номера на адвокатската си кантора в Бевърли Хилс. Тази вечер имаше важно съвещание на съдружниците. Може би щеше да завари някого.

— Джойс, обажда се Хари. Байрън там ли е…

— Току-що си тръгна, мистър Адисън. Да опитам ли телефона в колата му?

— Да, ако обичаш.

Хари чу тихо пращене, докато секретарката на Байрън Уилис се опитваше да го свърже.

— Съжалявам, не вдига. Беше споменал за някаква вечеря. Да му оставя ли съобщение вкъщи?

Отсреща бликнаха ослепителни светлини и Хари усети как лимузината се полюшва. Шофьорът отби по детелината на магистралата Вентура, ускори и навлезе в оживеното движение на Сан Диего към международната аерогара. Не се стягай, помисли си Хари. Дани може да е на литургия, на работа или просто да се разхожда. Недей да побъркваш себе си или другите, щом дори нямаш представа какво се е случило.

— Не, няма нужда. Заминавам за Ню Йорк. Ще му позвъня утре сутрин. Благодаря.

Хари прекъсна, поколеба се и още веднъж опита номера в Рим. Чу същите електронни звуци, същата тишина и после вече познатото писукане на сигнала. Никакъв отговор.