Олга Ларионова
Приказка на кралете (4)

Дните са прозрачни и безцветни, един от друг по-малки — като стъклените яйчица върху бабиния скрин. Дни, мизерни и безсилни, всеки от които би могъл да се побере в шепичката на старица. Проклета литература, научила на феерични деяния земните супермени, изтръгнали се в просторите на космоса! Кой би могъл да предположи, че първите хора, попаднали на друга планета, изобщо няма да образуват Големи пръстени, юнашки да секат пространствено-временните връзки или начело на чуждопланетните маси на часа да извършат галактически революции.

Сигурно ще бъде така. Някой ден. Не сега. Защото сега единственото, което той трябва да прави, е ДА НЕ ПРАВИ НИЩО.

И само да усеща — всяка минута, всяка секунда — как всичко онова, което още не се е случило между него и Дьониз, се превръща в това, което никога няма да се случи между тях.

И дните, които трябваше да бъдат за двамата заедно, ще бъдат за всеки поотделно.

Знаеш ли, Дьониз, че един ден, прекаран с някого, са два дни? Ние отбягваме азбучни истини, високомерно, по свински, презираме цитатите от класиците, набивани в главите ни в омразните часове по литература. За тия цитати е заплатено докрай — „четворки“ и „петици“ в дадените за вторични суровини дневници, и вече сме квит, в правото си сме да изхвърлим, да изметем от главата си всичко ясно и елементарно, всичко неподправено с мускусния ароматец на парадоксалността. Я опитай сега на маса, около която се е събрало сиромашкото инженерие, да кажеш, че трябва да се умира агитационно. Или че най-скъпото у човека е животът! Ще те вдигнат на балон!

А нали е така, Дьониз, най-скъпото у човека е действително животът. Само в едно е сгафил класикът: животът се дава не само веднъж. Защото ако човек обича, живее два живота: за себе си и за онзи, другия. И е чудесно, когато извадиш късмет и се влюбиш истински. Ако не бях срещнал теб, Дьониз, никога нямаше да почувствувам това, защото излиза, че досега всичко при мен е било просто залъгалка. Като се почне от Лариска Салова, та се стигне до онази, „най-последния път…“.

Но какво да правя, какво да направя, та да се изтръгна от яките лапи на тия, с позволение, богове? Какво да направя, та всеки мой ден да е и твой, всеки твой миг да е и мой? Та аз искам толкова малко: просто да бъдем заедно, дорде съвсем побелеем, като легендарните гърци… като тях ли? Пък им се подигравахме… А, Филемон и Бавкида. Какво сме разбирали ние, сополанковци д’артаняновци? Безнадеждна хлапащина, която може да продължи до дълбока старост, докато престанеш изобщо да чувствуваш, ако не се намеси нещо страшно, ако не издърпат земята изпод краката ти като сега, когато висиш в безвъздушното пространство и дори не можеш да се сбиеш или да зяпнеш от ужас — нали те гледат!

А нали имах всичко, Дьониз, всичко имах, в ръцете ми беше, всичко имах, имах, имах…

Цял да се дръпна назад и да стоваря с всички сили глава върху мигащия пулт, на парчета да го направя.

Да го направя ли? Ами невидимият звездолет, отново безшумно прокрадващ се към Земята? Ами още двама арестанти в този рай?

И после — ако тези двама, от незнание ли, от недосетливост ли, или дори защото не им пука, какво пък, да гледат — какво ще стане, ако двамата дадат на тия консервени кутии всичко, което искат от тях. Ако им покажат, ако научат тия дръвници да обичат?

Смях през сълзи. Та това е единственото, от което може изобщо да не се страхува. Щом Юп нищо не помни, за останалите няма защо да се безпокои.

А може…

Спомените изплуват неочаквано, често против волята. Ами ако Юп все пак си спомни, че е бил човек? Ако си спомни какво значи да любиш?

А може пък това да е единственият им шанс за връщане, който трябваше да открият?

— Юп.

И за пръв път от толкова време никакъв отговор.

— Юп! Чуваш ли ме? Юп!

Ха сега. Забърка цялата каша, подхвана този гестаповски експеримент, домъкна ги тук, а взе, че офейка? Мръсник.

— Юп!!!

Може пък просто да не го пускат при нас? Нали му каза още първия път: „Получих пълномощия да отговарям на всички твои въпроси.“ Или нещо от този род. Може да са му отнели пълномощията? Например заради прекратяване на експеримента.

Тогава не им остава никакъв шанс. Какво да правят? По-нататък — колкото и да е смешно — трябва да правят онова, което искаше от тях Юп: просто да бъдат хора. Да останат хора докрай. Но какво всъщност друго е правил Артьом? Нищо. Просто е бил човек. И толкова.

Но се оказа, че то е твърде малко.

 

 

— … Омръзнах ти, нали? Трийсет дни само една жена до теб — скучно е, нали? Само не казвай: ти си ми годеница. Аз съм годеница — о-ля-ля! Гледай тук — това е тоалетът ми… за венчавката. Нали? Бяло-бяло. Сняг. Мъртъв сняг. Аз съм годеница!

— Дьониз, успокой се!

— Годеница съм на дървеното… как беше? Дърво, Пинокио. Но за какво така? За какво?

— Искаш да кажеш — защо? (Наистина, не е ли все едно дали с няколко часа по-рано или по-късно ще ги вдигнат оттук…) Ние много малко сме говорили един за друг, за своето детство. Наскоро си припомних нещо много интересно и ако искаш, ще ти разправя…

Ето на̀ — капризно изкриви устни, страхува се, че просто увъртам, за да не й отговоря.

— Бях съвсем мъничък, когато едно лято заминахме с мама в Прибалтика. Брега на Балтийско море, разбираш ли? Та, в стаичката, която наехме, на стената висеше старинна картина: девствена гора — не истинска, а такава, като в добра — непременно в добра, Дьониз! — вълшебна приказка. И в тази гора двама стари крале — черен и бял — с пепелносиви бради и потъмнели корони. И върху дланите на тези старци лежи малък приказен свят. Разбираш ли, Дьониз? Целият свят, а може би само едно кралство. Дребничък, но съвсем истински град, а наоколо гора, по-ниска от току-що набола тревица, а хората сигурно толкова ситнички, че само зорките и добри очи на мъдрите крале са можели да ги видят. Есента си заминахме и аз не видях повече тази картина — разбира се, беше репродукция, но през цялото си детство съм мечтал да имам същото кукленско кралство, мъничък жив свят, който да мога да разглеждам безкрай и никога да не ми омръзне…

— А как се нарича тя? — неочаквано попита Дьониз.

— Картината се наричаше: „Приказка на кралете“.

— И това те натъжава? — тя се засмя. — И на теб ти трябва играчка. Но то е толкова просто. Трябва да помолиш мосю Юп. Той ще ти подари приказката. Ние сме двамата крале. Мосю Юп! Две бради, две корони!

Глупавичката ми, нищо не си разбрала. Ние пъплим в кукленска градина, но нашият неистински мъничък свят не е в добри ръце.

Впрочем, когато обичаш за пръв път, простено ти е да бъдеш глупав. Той изведнъж отметна глава и се вгледа внимателно в лицето й. Разплакана, отслабнала муцунка, кръгове под очите и някак позеленяла, защото се бе облякла в невероятно алено, сякаш парцал от платната на Грин, една нюансираща дрипа.

— Рибка зеленоперка…

Брадичката потръпна, очите станаха теснички и злобни:

— Още една приказка ли? За рибката?

Когато обичаш за първи път… А откъде го измисли, че тя те обича? Ах, да… бяха ни създадени условия… А и това спокойно, учудващо правилно изречение: „Обичам те“ — през онази, последната нощ; не се знае само дали беше от любопитство или от страх? Ама и него си го бива — самонадеян красавец. Повярва й.

Старинна приказка, на хиляда години: той я обича, а тя него — не… А тя него — не. Отново литература.

Но нали още нищо не е загубено, Дьониз, и достатъчно е да се приближа, да хвана с длани лицето ти и да те целувам, безшумно да подухна ресниците ти и едва чуто да галя косите по слепоочията ти и — и всичко ще се случи, нали ще ме обикнеш, нали още никого не си обичала, това няма да те отмине, няма, само едно е нужно — моите устни и твоето лице.

А досами прозореца — небе, мрачносиво, сякаш огромно оловно око.

Обичам те, Дьониз, обичам те повече от всичко на белия свят, повече от златното слънце. Обичам те, но ако сега имах граната, която може да прати по дяволите целия този кучи свят, цялата планета, щях да я запратя в нашите крака, Дьониз. Разправят, любовта била съзидателно чувство. Има такава азбучна истина. Но какво ли не бих дал сега, щото моята любов да се превърне в адски взрив, хилядократно по-мощен от водородната бомба, способна да направи на парчета цялата тази свръхразумна цивилизация! Не зная дали това е хуманно или не — да се унищожи цялото човечество, защото разумът на земния жител не е в състояние да реши такъв проблем, от такъв проблем разумът на земния жител просто откача. Но за такава граната, за такава бомба, без да разсъждавам, без да умувам, бих дал живота си. И твоя живот, Дьониз.

Защото отучилият се да обича свят не може, не заслужава, не бива да съществува във Вселената!

Индикаторният пулт на диктофона. Лампичките са плътно една до друга, като оловни войничета. Колко ли са? Сто по сто, не по-малко. На шума от стъпките му те отвърнаха с гълъбово мъждукане, сякаш език от меден сулфат бе лизнал пулта. Така. Стой си тогава тук до последния миг, тъй като в твоята любима световна литература има една строга щампа, че истинският човек умира на бойния си пост. Или на работното си място в най-лошия случай. Агитационно.

А всъщност — за да не вижда злобното и равнодушно лице.

„Твоето лице и моите устни…“

Лампичките на диктофонния пулт послушно замигаха. Синьо, виолетово, лимонено.

Още колко безкрайни дни пред този пулт, колко още лекции, разкази, стихове, предания, още колко лъжи?

— Един поп имал куче.

Синьо, виолетово, оранжево.

Артьом протегна ръка и измъкна една лампичка от гнездото й. Безцветно остро калпаче, като ония, които окачват на елховите гирлянди.

— И много го обичал.

Лампичката в ръцете му мигна лилаво, после — изумрудено. Я виж ти, реагира на звук. И няма нужда от захранване. Артьом отиде зад кутийката на диктофона, намери капачето, подпъхна ножа — отвори се. А вътре — нищо.

Бутафория. „Трябва да работите…“ Примитивно приспособление, с помощта на което се създаваше илюзията, че си зает с работа. Стига толкова евтини илюзии!

Нежен учуден звън. Стъкълцата на лампичката гъделичкат ръцете, без дори да одраскат кожата. А във входа на беседката — безстрастният розов лик на анатомическия мулаж. Появи се все пак, гад такъв. Появи се, сякаш нищо не е било.

Дали пък да не се свлече на колене пред него и да плаче, да моли, да иска?

От памтивека боговете са обичали хората да се унижават пред тях, да пълзят по корем.

Заради Дьониз може да понесе и това.

— Юп, моля те… Всеки експеримент си има граници. Границите на разумното. Границите на човечното. Та вие сте мъдри, добри богове, Юп, (ох!) и ако изпитвате поне капка благодарност за всичко, което правихме за вас — помогнете ни да се върнем вкъщи.

От това се страхуваше най-много. От тази критична пауза…

— Искаш невъзможното.

Като че ли му поолекна.

— Ако ви е нужен човек за по-нататъшните изследвания — оставете мен. Но върнете Дьониз на Земята.

— Вие ще получите всичко, което можете да си представите. Всичко, което никога не бихте имали на Земята.

— Но тук няма да я има Земята.

Юп не отвърна.

— Юп, моля те, повярвай ми: ние имаме книги, Шекспир, Пушкин, Гьоте…

— Информацията е непълна и в повечето случаи — явно лъжлива. Един експеримент с живи хора ще ни даде повече, отколкото всички литературни данни относно човешките емоции. И после, не забравяй, че аз сам ви доведох тук, но не само аз се разпореждам със съдбата ви.

Не само той… Значи ли това, че ако зависеше единствено от него, ще ги върне на Земята?

— Юп, приятелю, та ти си бил космонавт, сигурно помниш какво значи да искаш да се върнеш у дома. Имаш кораб, Юп. Доколкото разбрах — сам го управляваш. Моля те не за себе си…

— Ти се намираш на палубата на този кораб.

Артьом конвулсивно зяпна и глътна стерилен кондициониран въздух.

— Това е палубата за разходки на нашия последен космически кораб. На моя кораб. Както виждаш, тук може да се създадат всякакви условия, всякаква обстановка. Невъзможно е само едно: да стигнеш до края на помещението, макар че сравнително не е голямо. Когато преди много векове корабът извършваше редовни рейсове до други звезди, предприемахме цели пътешествия… практически без да слизаме.

Да, дяволска работа. А как е било практически постигнато, „това няма да го разберете“.

Преди хиляди години, когато цивилизацията на Земята едва се зараждаше, съставът на нашите атмосфери беше почти еднакъв. Не предполагахме, че сега различията ще бъдат толкова големи, та да се наложи да ви държим в специална барокамера. На кораба лесно могат да се създадат всички необходими условия, но на повърхността на планетата щеше да се наложи да се построи специална сграда с комплекс от сложно оборудване.

Юп явно се обърка.

— За вас, всемогъщите, това е нищо работа — не се стърпя Артьом.

— Наистина нямаше да е сложно… но никой не искаше да се заеме с това. МОЖЕХМЕ, НО НЕ ИСКАХМЕ. Бяхме се отучили да създаваме, в най-добрия случай можехме само да възпроизвеждаме. Тогава предложих да ви оставим на кораба.

— Значи сме в космоса? В орбита?

— Не. Вярно, корабът не беше приспособен да каца на повърхността на планетата, но нали повече не ни беше нужен, аз използувах най-мощните антигравитатори, за да го спра на едно от безлюдните плата. Последният ни кораб е пуснал мъртва котва.

Ауу, къде си ти, остроумни супермене? Всички условия са налице — ти си на чужд кораб, изчакваш само за да проникнеш в рубката, за някакви си два-три часа да усвоиш принципа на управление, след което ще натиснеш копчето и — летим към Земята.

— А… ако отново то издигнем? — Господи, колко ли идиотски му се вижда този въпрос!

— Да го издигнем? Но ние не разполагаме с толкова мощен антигравитатор, който да изведе в орбита такава маса.

— А да се стартира от повърхността?

— Ти дори не си представяш какво говориш. Стартът на крайцерски тип звездолет ще откъсне атмосферата от повърхността на планетата и ще унищожи всичко живо на нея.

Значи — край. Може би има изход, но за да го намери, не е достатъчно да е само един тъп обикновен инженер. Шлосеру — шлосеровото. Остава едно: да протака, доколкото може да издържи човешкият разум, а после да пукне, не агитационно — къде ти! — но поне прилично.

И вече можеше да не се страхува от втория невидим кораб, хищно промъкващ се към Земята, и да не се измъчва за ония двамата, които ще трябва да заемат тяхното място при повтарянето на експеримента.

На тях се бе паднало да бъдат първи и последни. Защо не го знаеше по-рано! Стоеше безсмислено загледан пред себе си и само повтаряше: „Защо не го знаеше по-рано?“ Розовомутрестият бог, защитен от ажурната малка арка на беседката, изглеждаше като оживяла рисунка на старинен и много примитивен италиански майстор. Впрочем живи бяха само устните — те смешно замърдаха, без какъвто и да било синхрон със звученето на думите, сякаш всяка фраза но пътя си от тези устни до ушите на Артьом минаваше през безброй филтри и затова безнадеждно закъсняваше.

— Постарайте се да започнете съвместен живот… — добродушно боботеше Юп.

— Няма какво да започваме — отваряйки устни, изрече Артьом. — Не ни остана нищо. Освен да губим.

Устните на розовото лице замряха на половин дума.

— Остана ни само да губим… — повтори Артьом.

И тогава някъде съвсем близо, досами лицето му, прозвуча вик.

— Млъкни! — викът долиташе от всички посоки, сякаш викаха едновременно в двете му уши. — НЕ ТЕ ЧУВАМ САМО АЗ!

Гледаше неподвижната маска на лицето, без да разбира какво толкова страшно е произнесъл; но след това изведнъж лицето се изкриви и в абсолютната тишина устните се размърдаха, заповтаряха безшумно току-що заглъхналите думи.

Артьом се втурна към изхода. Фигурата на прага не се помръдна, не се отдръпна встрани и Артьом, който инстинктивно очакваше да срещне обичайната лепкава преграда, не я срещна, и по инерция профуча през Юп, както се прекосява светлинен лъч. Но не смееше нито да се замисли за това, нито да се озърне. Летеше към къщичката, защото знаеше, че с думите си, на които не придаде никакво значение, бе пуснал някаква адска пружина. „Остана ни само…“

Дьониз лежеше по очи и алените езици на ефирните й дрехи като изкуствен пламък на бутафорна камина се люшнаха над нея. Ръцете, изненадани, лежаха с дланите нагоре.

„Остана ни само да губим…“

Ако на лицето й се бе отразила поне сянка на ужас или страдание, той нямаше да посмее да я докосне; не, само учудване, смирено учудване и очакване, сякаш към нея плуваше нещо бавно и ни най-малко страшно.

Да — боговете са решили да догледат спектакъла докрай. И той сам им подсказа съдържанието на последната картина. На тях им беше абсолютно все едно какво значи „да обичаш“. Но затова пък сигурно им се е сторило безкрайно интересно какво е това „да губиш“.

Какво са направили с нея?

Вдигна я на ръце, пренесе я на канапето. Свят, в който всичко е „просто“. Просто дървета, просто цветя, просто лица.

Просто смърт.

Не, не просто. Смърт театрална, смърт с антични сандали, в пурпурен синтетичен хитон.

Артьом взе нож и разряза плъзгащата се като рибешки вътрешности коприна. Кротко, сякаш се страхуваше да не я събуди, той събличаше Дьониз, хвърляше на пода парцали от фантастичната й премяна. Светотатство? Не. Пречистване.

Обикновен чаршаф със седемцифрен номер в ъгълчето и земен мирис от обществената пералня. Майка му разправяше, че леля Паша я загърнали в чаршаф и с една детска шейничка я откарали на смоленското гробище. Но трапът бил изкопан не на смоленското гробище, а малко по-далеч, през една рекичка, но мама нямала повече сили да стигне дотам и поседнала край трамвайната спирка, докато не се приближил някакъв военен със също такава шейничка, само че неговият мъртвец бил увит в хубаво одеяло, и тъй мълком завързал мамината шейничка за своята и тихо тръгнал по моста, докато не подминал бившето трамвайно колело, където започвало друго гробище, мъничко, а трапът бил отвъд второто гробище, а после мама се сепнала, дето си дала шейничката — нали трябвало да откарат и другите две сестри…

Не беше свидетел, беше го чул, както хората знаят за хилядите разпнати покрай виа Апия, за десетките хиляди изгорени от инквизицията, за стотиците хиляди изтерзани в концлагерите, за милионите убити през войната. Това знание не му тежеше, то лесно се забравяше, носеше го в себе си леко и го забравяше като всеки съвременен млад дебелак, то не позволяваше косата му да побелява, не го побъркваше, не го караше да разбива главата си ο някоя стена.

Това бяха минути, в които още беше способен да мисли, да се измъчва, да си спомня — може би не минути, а часове. Защото, когато хвана ръцете на Дьониз, те бяха вече толкова тежки, сякаш носеха мъката на осемдесетте милиарда смърти на Земята.

Опита се да скръсти ръцете й на гърдите — не се прегъваха.

И изчезна всичко освен безкрайния ужас пред тия несгъващи се ръце. Дьониз я нямаше вече.

Нямаше я Дьониз.

Целуваше тялото й, както не се целуват живите. Светотатство ли е? О, нека да бъде хиляди пъти светотатство, но може ли изобщо да е нещо? Няма вече зло и добро, няма нощ и ден, няма нито тебе, нито мен.

Няма я Дьониз.

Загърна тялото й, както момиченцата повиват куклите си. Взе я на ръце и излезе в ослепителното сияние на деня, което досега не бе преминало в нощна тъма.

Витриолната зеленина на неполюшваните от вятъра дървета, криволиците на тясната пътека, голите петна на цветните поляни. Той я носеше към някой гъсталак, както дивите животни отнасят плячката си, но гъсталак нямаше и той не можеше да я скрие от развратните месести рози, от вонящите на благовония ручеи, от сладникавата сантименталност на беломраморните беседки. Вървеше без път, задъхан от непомерната тежест, заслепен от гняв, от безсилието да намери в този блестящ, седемцветен свят поне едно тъмно кътче, където да скрие Дьониз.

Вече престана да разбира какво става наоколо и само краката му, затъващи до глезените, напомниха, че отдавна не е в градината.

Наоколо беше само пясък. Жълтеникавосив, потискащ. Безкраен. Артьом пусна товара си и няколко минути седя, опитвайки се да спре треперенето на отмалелите си, безчувствени ръце. После, както бе на колене, започна да изгребва пясъка. Тънката струяща маса не се подчиняваше, сриваше се обратно в тясната продълговата ровина. Още малко. Е, стига толкова.

Пълни шепи пясък. Огромни, тежки шепи. Изгребал бе толкова, че да стигне за цял град, приказен град с пирамиди и лабиринти, щедър град, с козунаци и краваи, наредени посред улиците. На пясъка край реката изпекохме пирожки… Край реката, край реката… Преди човек да умре от жажда, полудява… изпекохме…

Той наистина умираше не от любов и не от мъка — от това се умира много по-бавно, — а от жажда, но нямаше сила, която да го принуди да поеме дори глътка вода от тази планета, от този проклет свят. На пясъка край реката… Нажеженият пясък се наби под черепната му кутия — достатъчна бе и най-мъничката, едва мръднала мисъл и острите парещи кристалчета се впиха в мозъка — тогава настъпи кратката хладина на безсъзнанието. А след това отново небето, бухнало от сивата прегрята пара, и слягащото се възглаве, и спокойното лице на Дьониз, обърнато към небесата.

Минаваха часове, дни, години, а той не можеше да вдигне две шепи пясък и да засипе това лице. Лежеше и гледаше, дорде имаше сили да гледа. Нейната смърт беше негова смърт. Това бе всичко, което му остана от Дьониз.

А после минаха хиляди години и той нямаше повече сили да гледа и не видя как отдясно и отляво, рушейки този кукленски свят, се надигнаха морави смерчове. И само грохотът, пулсиращ и усилващ се и оставащ някъде назад, го накара за миг да се окопити и той разбра, че Юп, тъй и не можал да си спомни какво значи „да обичаш“, си е спомнил другото.

Спомнил си е какво значи „да губиш“ и движен от горестната и справедлива сила на този спомен, е монтирал смъртоносни фотонни двигатели на исполинския кораб и помита от своята планета живелите дълго и предълго богове и с цялата мощ на стартовия удар им въздава боговото.

 

 

Първото нещо, което усети, бе вятърът, истински, мокър и шибащ; след това — влажната земя, тук-таме покрита с помръзнала, едва-едва набола лобода, и досами бузата си — ледена кахлена мозайка на облицовъчна плоча.

Артьом се надигна. На десетина крачки се извисяваше неговият блок, невероятно огромен, забил антени в утринното есенно небе. Но блокът вече не беше последен в края на града. Точно под прозорците му, нахално промъкнала се на тясната цветна алея, се бе разпростряла строителна площадка с неизменните купища тухлени парчетии, с чакъл и пясък, с изпръскани с вар и обречени на изгаряне дъски, с унилия екскаватор, отдалеч приличащ на динозавър с прекършена шия, с провинциалната човка на уличната чешма и режещата ръждива капка.

Капките чукаха по парче ламарина, сякаш удряха със сребърни копитца. Артьом се изправи и с големи усилия тръгна към този звук. Нещо странно ставаше с него, а какво, не можеше да разбере и дори не можеше свързано да опише състоянието си, защото така е само в детството, когато плачеш неудържимо и дълго, толкова дълго, че заспиваш, а после се събуждаш един такъв лек и тъжен и в първия миг не можеш да си спомниш защо си плакал.

Той вървеше по кахления трошляк, щастлив, че нищо не знае, че се освобождава от нещо мъчително и по чудо забравено, вървеше и се молеше — само да не си спомня, само да не си спомня; но страхът му бе напразен и всичко, що лежеше между преддверието на пролетния празник и това септемврийско утро, бе скрито зад седем врати и заключено със седем катинара, та никакво усилие на паметта да не може да ги измъкне.

Вървеше по тухлени парчетии, подмяташе с върха на обувките си дяволските клинове на изпочупени въглеродни електроди, плъзгаше се по ледунките на още непоставено, но вече счупено стъкло, и всяка крачка по набоклученото парче земя, което раждаше дом, комуто е съдено за кратко време да бъде последен в града — всяка такава крачка бе нова безкрайност, отделяща го от черната бездна на сякаш завинаги изчезналото лято.

А после спря.

Защото там, отвъд капещата желязна чешма, имаше пясък, ситен, жълтосив, ронлива могилка, там беше спокойното лице на Дьониз, обърнато към есенното ленинградско небе.

Острата болка на паметта го докосна и го стегна, стягаше го все по-силно и по-силно, докато стана толкова нетърпима, че повече нямаше накъде, за да си остане такава за през целия му живот. И тогава той каза:

— Благодаря, Юп.

Никой не му отвърна и Артьом разбра, че последният от „безсмъртните“ справедливо е въздал и на самия себе си.