Олга Ларионова
Приказка на кралете (2)

Дьониз тихичко просумтяваше, гушната в лявото му рамо.

Артьом трябваше да освободи ръката си с часовника. Не успя отведнъж, защото най-малко от всичко искаше да събуди Дьониз. Предстоеше му разговор, и то твърде сериозен, за да забърква в него и това дете. Детето примляска с устни насън и едва чуто промърмори: „Артьом…“ Мда. Не „мамо“, а „Артьом“. Може да беше от постоянните дневни страхове, а може… Добре де. Не е време сега да мисли за това. Ето вече се провиждат стрелките на часовника, значи след някакви си петнайсет минути в един миг и неотвратимо ще разсъмне. Трябва да тръгва. И да се постарае да стане господар на положението.

Артьом се измъкна по чорапи в антрето, недоволно огледа панталоните си — през всичките тия дни той спа облечен и това бе сложило печален отпечатък върху костюма му. Естествено, не му се щеше да се появява пред представителя на чужда държава в такъв неугледен вид, но с всяка минута все повече и повече просветляваше и дума не можеше да става да се забави заради някакво си лустросване.

Излезе от къщичката. Утрините тук не бяха хладни както нямаше нито дневна жега, нито нощна прохлада. Широката поляна беше пуста и Артьом бавно тръгна между нахалните, нескопосни лехи, докато не стигна до шубраците. И там, на далечната чупка, невидима от прозорците на къщата, вече го очакваше вчерашният непознат.

— Седни — заповяда той.

Артьом извърна поглед — вляво от пътечката действително се бе появила оформена от чимове пейка. Артьом пъхна ръце в джобовете и предизвикателно се залюля от пети към пръсти и обратно. Трябва веднага да овладее положението. Ето така, тук ще нарежда той и въпроси ще задава също той.

— Приближете се — изрече той с тон, с какъвто обикновено разговаряше в щаба на доброволните отряди. — Сега си направете труда да ми отговорите къде се намираме.

Непознатият размърда устни и Артьом ясно чу:

— Не на Земята.

Артьом замислено попипа брадичката си, след това, кой знае защо, помириса дланта си… Не на Земята. Всички други въпроси мигом се изпариха. Не на Земята. С това трябваше да свикнат, да го преглътнат и смелят, а всичко останало засега нямаше никакво значение. Вярно, в първия момент Артьом за малко да попита: „А далече ли е Земята“, но овреме разбра, че въпросът е глупав.

— Защо мълчиш? — отново се разнесе приглушеният глас. — Аз получих пълномощия да разговарям с теб и да отговарям на всеки твой въпрос.

— Ние не сме на Земята. — Артьом само вдигна рамене. — И всичко останало е ала-бала.

— Това идиом ли е?

— Именно. Поне кажете защо го направихте?

— Вие сте ни нужни.

— Ние? Аз и Дьониз?

— Ти и тя.

— Две зайчета, черничко и беличко… Ще ни пиете кръвта или какво? Какво можем да очакваме от вас, щом като едва не я убихте, докато я мъкнахте дотук! Не можахте ли да намерите някое по-голямо момиче? Защо ви е това дете, питам ви?

— Стана ли ви мила вече?

— Виж ти! — Артьом изразително почука по челото си, после по тока на обувките. — Корифеи на чуждопланетна цивилизация… Не можахте ли да си направите друг извод?

Непознатият високомерно премълча.

— Значи така, приемете за в бъдеще, че подобни въпроси не се отнасят към същността и не подлежат на обяснение. Както при нас на Земята.

Нещо в лицето на непознатия трепна. Дали не беше подигравателна гримаса? Артьом не можа да разбере.

— И какво искате от нас конкретно?

Непознатият подъвка устни и интервалът между тяхното движение и раждането на звука още повече се увеличи.

— Някога и ние сме били като вас, същите. Сега искаме да знаем каква е разликата между вас и нас.

Артьом само вдигна рамене.

— Вие долетяхте на Земята с кораб, какъвто не сме и сънували. Можахте да създадете всичко това — миниатюрен квазиземен рай с най-модната колиба. Нима не успяхте да конструирате машина, която да изчисли разликата между вас и нас с точност до атом?

— Количественият анализ не ни даде нищо. Необходими са непосредствени наблюдения в условия, максимално близки до естествените.

— И вие протегнахте ръка и ни взехте като две жаби от терариум. Можете да ме поздравите — вече ясно виждам разликата между вас и земните хора.

— Така ли? — каза непознатият и тонът му никак не хареса на Артьом. — Знайте, че известно време прекарах близо до вашата планета и наблюдавах живота на нейните обитатели. Някои наблюдения ме убедиха, че пренасянето на двама жители на Земята в условия, най-благоприятни за тях, ще бъде не по-антихуманно от всичко, което се върши на вашата планета.

— Бива си я цивилизацията ви, щом се ориентирате по далеч не най-добрите представители на планета, значително под вашето равнище на развитие.

— Защо се опитваш да ни обвиниш? Нали ако ти бяхме предложили доброволно да долетиш тук, ако бяхме поискали помощта ти, нямаше да откажеш?

— Разбира се, че не. Но вие забъркахте в тази работа Дьониз…

Те бързо се спогледаха.

— Кръгът на разговора почна да се затваря — забеляза непознатият. — Не искаш ли да попиташ още нещо, преди да се събуди твоята Дьониз?

Твоята Дьониз. Тоя супермен просто прелива от тактичност.

— Мога да задавам безброй въпроси. Но за първи път стига. Нали пак ще се видим?

— Както ти пожелаеш.

— А ако пожелая, как да ви повикам?

— Повикай ме.

— Но не сте ми се представили…

— Името ми не може да се произнесе на твоя език. Затова да се уговорим как ще ти бъде най-лесно да ме наричаш. Как е на вашия език същество, което стои на по-високо ниво от човека?

Артьом вдигна рамене:

— Сигурно бог. Один, Зевс, Саваот, Агуро-Мазда, Юпитер… Ако ви е все едно, ще ви наричам Юп — това е върховното божество у древните римляни.

„А също така и човекоподобната маймуна у Жул Верн“ — помисли си той.

Непознатият важно наведе глава в знак на съгласие.

— Запасът от хранителни продукти, както и досега, ще се обновява всекидневно. Нещо да ви липсва?

— Работа.

— О, ние само искахме да ви дадем възможност да си починете след пътя. Малко по-надолу по тази пътечка ще намерите две кабини със звукозаписващи апарати. Ще ви помолим подробно да диктувате всичко, което знаете за живота на Земята — предимно за самите себе си, за семействата ви, за детството, за възпитанието… Не се мъчете да систематизирате — диктувайте по реда, по който ще ви бъде най-лесно да си спомните.

— А нямате ли апаратура за записване на мисли?

— За чуждопланетни същества нямаме.

— Че защо така сте изостанали. Ами създайте си. Та вие сте построили такъв кораб.

— Този кораб е създаден преди много хилядолетия. Отдавна вече нищо не създаваме…

Настана мъчителна пауза. Малко по малко ставаше ясно защо на тия „богове“ им е притрябвало да търсят разликата между себе си и нормалните хора.

— Струва ми се, че Дьониз се събужда — наруши мълчанието Артьом. — До утре, Юп.

— До утре.

Прозрачната ципа, за която досега Артьом само се досещаше по глухия глас на Юп, загуби своята прозрачност, стана лилава, морава, черноморава и се стопи. На пътечката нямаше никого.

Той тръгна към къщичката, знаеше, че Дьониз наистина се е събудила, но не става, а се е свила под карираното одеяло в тръпнеща топчица и все се ослушва. Страхува се, че е сама. Не я ли виждаха очите му, можеше съвсем спокойно да мисли за нея като за хлапачка десетокласничка. Като за много красива десетокласничка.

Но всеки път я намираше съвсем не такава, каквато я помнеше, и това го изваждаше от релси. Налагаше му се да се насилва, та да изстиска от себе си някоя неутрална фраза.

— А ти все още спиш, любима, стани красавице, стани!^[1] — Дай боже, на нея, възпитаната с Лафонтен и Ростан, тези чудесни стихове да не прозвучат до болка банално, както на самия него!

Тя го гледаше, без да мигне, както се гледа чудо. Сигурно и той така я бе гледал първата им вечер?

— Какво ти има? Да не те е изплашил някой?

— Не. Но се събудих и изведнъж си помислих, че изобщо не сте съществували.

— А аз съществувам. Там е нещастието!

— Не е нещастие. Не бива така. Но сега трябва отново да свиквам с вас.

— Тогава да започнем със закуската. После ще се постегнем. Хващала ли си някога ютия? Не си? Хм, лоша работа. Ще трябва всичко да поема аз: да гладя, да пера, да ти бърша нослето…

— Артьом, какво искате да скриете от мен?

— Общо взето, нищо. Просто днес е първият ни нормален работен ден. Сядай, яж. Кайсиите още ли не са ти дошли до гу… Кхм! Не са ли ти втръснали?

— Какво ще върша аз?

— Това, което и аз — ще си припомняме и ще диктуваме. На този, който ни покани тук — така ще казваме, — са му необходими нашите интимни спомени. Пеленки, детска градина, училище. Ти как си с историята?

— Доста добре.

— Охо, допълваме се взаимно. И така, на наше разположение са предоставени звукозаписващи апарати. Ще се помъчим да си спомним как е започнала живота си нашата майчица Земя. Отдалеч и по-подробно. И се постарай засега да се ограничиш с най-древните времена. За Карл Велики и Пипин Къси също може. И кой още е бил по онова време в Англия? А, Тюдорите.

— Ох… — каза Дьониз.

— Не хълцай, предупредих те. Това е средното ниво на редовия инженер. Слушай внимателно. За Бертолд Шварц не трябва. Не им е интересно. Разбра ли ме?

— Да — кимна Дьониз. — Добре разбрах. Интересува ги само историята.

— Собствено интересува ги всичко. Но по-добре да започнем с историята — по-безобидно е. Колкото до географията, сигурно са се сетили да направят някоя и друга снимка, когато са идвали за нас…

Той спря, но вече беше късно. Трябва да си последната глупачка, та след тия думи да не се досетиш кое как. А досети ли се тя?

Дьониз седеше с наведена глава.

— Погледни ме, Дьониз. Моля те. Работата е там, че не сме на Земята.

— Да — отвърна тя спокойно, — да, тук е леко, прекалено леко, може да се лети…

Той се втренчи в нея изумен.

— Ти да не се… досещаше? От самото начало? А нищо не си ми казала…

— Тогава ми беше все едно.

— А сега?

— И сега ми е все едно къде сме.

Тя се изхитряваше тъй да построи фразата и да прави такива многозначителни паузи, че след всяка от тях просто му идеше да падне в краката й а ла полковник Бурмин.

— Я измий съдовете. Време е да започнем работа.

Покритите беседки, обвити с дива лоза, вече ги очакваха от двете страни на пътечката, на която предния ден сутринта Артьом разговаря с Юп. Във всяка от тях бе монтиран уред, донякъде приличащ на хелиевия течотърсач. Пред пулта — нисък въртящ се стол и еднокрака масичка с неизменната кутия кайсиев компот и пакетче сухари.

„Цяло щастие е — помисли Артьом, докато се настаняваше на стола, — че ми се падна да възпитавам толкова умно дете. Виж я ти, да забележи, че тук притегателната сила е друга! Разликата е едва уловима… И това царствено спокойствие… Друга на нейно място щеше да реве денем и нощем без прекъсване и да се сеща ту за майка си, ту за улиците край Сена и за гълъбите на площад… как беше у Ремарк?… На площад «Съгласие». Но защо наистина тя нито веднъж не се сети за вкъщи? Ще се върнем на предположението за «Интелижънс сервис»… Бабини деветини. Нали и аз не съм й натрапвал спомените си за своята единствена леля Полина Глебовна! А ако бях започнал да й пея за гранитните крайбрежни улици и лъскавите колони на Исакиевския събор с дупките от шрапнели — щеше да стане една, не ти е работа. Натрапената откровеност е по-лоша от неканен гост. Тогава защо онова, което е напълно естествено за мен, ми изглежда неестествено у нея? Може би това бе чисто интуитивно желание да открие в момичето някакъв фалш поради липса на други пороци — желание, диктувано от елементарния закон за самосъхранение… от какво? Хайде, хайде, признай си, никой не чува, а тези машини не записват мисли — но ти се страхуваш от нея, нали?“

Отдавна знаеше, че се страхува. Но не от нея, а от себе си. Знаеше, че ако се заплесне, трезвият му инженерен разум няма да помогне. Затова си позволяваше да гледа на Дьониз само като на малко момиче, ученичка. Не е нито време сега, нито мястото е подходящо. Трябва да работи. Наведе се над „течотърсача“.

— Най-древното средище на цивилизация според мен е бил Египет — започна той и разноцветните лампички като щури замигаха на таблото. — Вече през петото хилядолетие преди новата ера… по дяволите, как да се обясни що е нова ера, без да се навлезе в историята на християнството? Е, добре, за новата ера после. Върховна управляваща личност в древния Египет е бил фараонът…

Единствените фараони, които помнеше, бяха Аменхотеп IV и Ехнатон. Вярно, имаше известно съмнение, че това е едно и също лице. Помнеше и някакъв жрец Херихор. Е, естествено и Нефертити. А, ето на кого прилича Дьониз. Същата спокойна, стаена нежност, същото издължаване на чертите — от вдлъбнатинката на горната устна към слепоочията, сякаш по изваяното вече лице внимателно са прекарали влажните длани и то завинаги е запазило това докосване на сътворилите го ръце…

— Наброяват около двайсетина, ако не и повече, управляващи династии — изрече той сепнато. Лампичките отново замигаха по пулта, като че ли само чакаха звука на неговия глас. — Могъща сила, противостояща на фараонската власт, са били жреците.

Към обяд при него дотича Дьониз.

— Малко прегракнах — съобщи тя. — А вие?

— Стигнах до Ехнатон и Херихор.

По лицето на Дьониз се изписа истински ужас:

— Двамата, в едно и също време, а? Нали не забравихте да кажете, че жена на Ехнатон е била кралица… не, не е така — Савската царица?

Артьом наведе глава и погледна сериозната муцунка на Дьониз. В душата му бавно пропълзя подозрението, че с него се гаврят.

— Между впрочем жените на великите личности нямат общо с историята, те не правят история. Както и самите велики личности. Историята се прави от народа, това се учи в училище.

Лицето на Дьониз се сгърчи в жалостива гримаса.

— Бедната история! — тя седна на прага с краката навън, виснали през стъпалото, без да докосват земята, с глава, полуобърната към Артьом; един такъв киногеничен диалог с реплики през рамо. — История без жени — какъв ужас! Всяко нещо без жени е просто гадост. Вземете войната. Вземете пияно… пиянството. Вземете полицията. Политиката…

— История и политика са различни неща.

— Ама, разбира се! Политиката я правят мъжете, а историята… мъжете я правят ей така — Дьониз плавно издаде ръце напред, сякаш изобразяваше бавно течаща река. — А жените… — тя бързо завъртя китки, като да разбърква вода.

— Сполучливо моделиране на историческите процеси! Но какво общо има с това Савската царица?

— Савската царица не е могла да прави история, краката и са били, о, криви като на мече. — Дьониз опря ръце ο прага, изпъна напред крачката си и направи съвсем прилична „дъга“. Явно, занимава се със спорт, затова е толкова издръжлива, а обущетата на бос крак (и как само се държат — едва-едва покриват крайчетата на пръстите й) са стари, изглежда, семейството на средни преводачи не живее нашироко.

— Савската царица — продължаваше да чурулика Дьониз — не е жена на никого. Дори на Соломон…

— Я чуй, никой ли не ти е казвал, че приличаш на Нефертити?

— О, естествено. Казвали са ми. Мосю Льовен, вие не го познавате. Сега това го казват на всички красиви жени.

Хм, каква скромност — „на всички красиви жени“!

— А Нефертити… — Дьониз вдигна рамене: нищо особено значи; сви пръсти и ги прекара вертикално отдолу нагоре, сякаш опипваше тънка пръчица. — Сушена рибка… Бабушек, какво, не е ли така?

— Бабушка — машинално подсказа той.

— Раменете и са едни такива прави, кърпи да сушиш на тях. А краката? Така и така (във въздуха бе изрисуван ръжен), ето тук (свали обувчицата, на прага стъпи малко гъвкаво ходило. Дьониз шляпа по ходилото и после показва на пръстите нещо, което по големина съответствува на четирийсети номер) — тук е мършава, плоско дърво… дъска.

Цяло нещастие са тия жени — колко развита е у тях елементарната пошла завист! Още с мляко около устата, а вече съска срещу онази, която е царувала преди три хилядолетия, и не защото онази е по-хубава — не, колкото и невероятно да звучи, Дьониз е по-прекрасна и на човек му става страшно да си помисли каква ще стане по-нататък, към двайсет и петата си година, но сега тя болезнено завижда, защото Нефертити я знае целият свят, а нея я познават само татко и мама и някой си мосю Льовен.

— Мда — произнесе той, — аз самият изпитвам към нея по-малко неприязън, повече състрадание. — Тъй или иначе Ехнатон я зарязва.

Дьониз учудено стрелна вежди — тя често го правеше, сякаш питаше: правилно ли говоря? Въпросителните интонации избликваха у нея също твърде често и неочаквано нейде в средата на някоя чисто епична фраза; тя се съмняваше в правилността на своята реч и същевременно се извиняваше за възможната грешка. Правеше го много симпатично, но ако поне малко по-лошо говореше руски, тия игриви интонации щяха да сторят думите и абсолютно неразбираеми.

— Неприязън ли? — Най-сетне учудването на Дьониз доби словесен израз. — За какво? (Винаги бъркаше „защо“ и „за какво“.) Просто човек трябва да гледа, да мисли. Вие гледате (винаги, когато започне да говори бързо, думите не и достигат) и това (малката й длан като трионче назад-напред покрай деколтето… Може би това означава „скулптурен портрет“)… но то не е истината, така не става, не е възможно — изобщо за всички в действителност… В действителност трябва да се видят des fresques, рисунките. Те са за всички, разбирате ли? В рисунките е жената. А това е глава, всички я боготворят, но тя е такава само за един, разбирате ли, Артьом? За него. Не за Ехнатон. Не е ли така? Това е Нефертити за един-единствен човек…

Той дори не я спираше, макар Дьониз да бе стигнала пределната скорост, когато една дума сменя друга по-рано от предидущата, произнесена полувъпросително, полуядно (господи, как може да не разбира такива прости неща!), без да изчака Артьом да я осмисли, да я смени с по-подходяща и най-важното — да схване връзката на тази дума с всичко, казано преди нея. Дьониз продължаваше да чурулика, а той слушаше и не можеше да се начуди — момичето говореше всичко това така разпалено, сякаш се отнасяше лично за нея и сякаш не ги деляха три хилядолетия.

„Това се вика шамар!“ — мислеше той. А всъщност „какво му пука?“. Историята за нещастната жена на фараона я бе слушал десетки пъти все монотонно и еднообразно. Работата беше там, че когато с Фимка Найман сваляха ерудирани момичета, които трябваше да шашнат със своя интелект, Найман пускаше в обращение сагата за неверния фараон, изоставил такава красавица заради пищнобедрата гъстовежда Кийя, евтина кокотка от брега на Нил. Още щом чуеше каноническото начало: „Впрочем за мъжкото постоянство…“ — Артьом механически изключваше и вдъхновената Найманова измишльотина никога не достигна до сърцето и съзнанието му. Вярно, на момичетата това им бе достатъчно — същинска приспивна песничка. Тази история продължи до началото на миналата година, когато излезе романът „Фараон Ехнатон“ и разгроми необикновената и сензационна Фимкина залъгалка. Но той не се предаде, изрови отнякъде поредната хипотеза за произхода на „Мона Лиза“ — че уж било автопортрет на Леонардо в рокля, и с помощта на тази изискана изкуствоведческа уловка продължаваше да поддържа репутация на интелектуалец.

И ето че сега няколкото заплетени, припрени думи на Дьониз бяха достатъчни опротивялата вече на всички история за размирния, но непоследователен фараон и неговата неправдоподобно прекрасна съпруга да заблести със съвсем нови багри и за пръв път да бъде разбрана окончателно.

Ами, разбира се, Нефертити не е била, не е могла да бъде такава, каквато я е изобразил незнайният скулптор. Двата скулптурни портрета не са онази Нефертити, каквато е била само за художника. А всички останали — пък и самият фараон — виждали дълголиката немлада майка на шест деца с безобразен, провиснал корем, както е изобразена на няколко стенни рисунки.

— Значи излиза, че Ехнатон не е знаел, че неговият придворен скулптор, така да се каже, лакира действителността и изобразява законната му половинка като богиня на красотата?

— О, как е възможно — цар да не знае? Знаел е. Веднъж. Отишъл в работилницата и видял. И станал толкова нещастен… злощастен — така ли се казва? — фараон. И всичко, което правел… има такива думи, ей сега, сега… О, станало на прах и пепел.

И станало на прах и пепел великото дело на Ехнатон, щото той търсил онази Нефертити, която успял да види неговият придворен художник, а не можел да я намери. Някъде наблизо минала тя, съвсем близо край него, страстна и нежна, щастлива като никога в младостта си и млада както никога в зенита на своята царска власт. И удържал той войските свои, готови да се втурнат в съкрушителен набег срещу съседни царства, и спрял ръката своя, готова да изтреби до крак непокорните жреци, позволил да управлява наместо него някакъв негодник от прежните му любимци и, твърде възможно, си взел твърдобедрата пищновежда Кийя, и добре, ако само нея. Ето как е станало всичко и единствена Дьониз се бе досетила, че тъкмо така е станало.

— На колко си години, Дьониз?

— На шестнайсет. На толкова, на колкото е била мама, когато е срещнала татко.

Такава постановка на въпроса, по-точно на отговора, някак отведнъж го отрезви.

Е, щом си само на шестнайсет, като непълнолетна трябва да имаш намален работен ден. Затова — право вкъщи и свари картофи, те са в ъгъла на кухнята, в тортена кутия. Направи си труда да почистиш. А аз ще подиктувам още.

Дьониз царствено изплува от беседката. Да имаше Нефертити нейните рамене!

А подир час тя дотича, дори не дотича, а докуцука на един крак, и с радостен вик го помъкна в кухнята; отпърво той не можа да усети причината за нейния възторг и едва след известно време разбра, че това са първите картофи, сварени лично от нея. Дьониз беше една малка домакиня и Артьом се отврати от себе си, защото се опитваше да я сравни с Одри Хепбърн от „Римска ваканция“, когато в ролята си на наследствена принцеса на необозначена на картата страна вари първата и последна в живота си чашка кафе.

След обяда отново си отидоха по беседките, но когато почна да се мръква, Дьониз не беше на работното си място, сигурно й бе омръзнало и бе решила да се възползува от привилегията си на непълнолетна. Артьом я завари на канапето с подвити крака и игла в ръката. Единствената му официална риза от индийско платно, чиито ръкави бяха старателно срязани, лежеше опъната върху масата.

— Дьониз, ти си полудяла! Какво си направила с ризата ми?

— А? Жал ли ви е?

— Не, ама все пак…

— Прекалено любопитен сте — и се захвана да реже ръкавите на дълги ивици.

Цялата си вечер загуби с тази работа, припявайки си нещо под нос. Най-сетне тържествено обяви:

— Готово!

— Много симпатично сукманче. Във воланите познавам собствените си ръкави. Надявам се, не се каниш сега пред мен да я мериш?

Дьониз се изчерви.

— Ох, извини ме, какъв съм глупак. Нашият предобеден разговор ме подсеща, че ти все пак си французойка.

— Не виждам връзката…

— Кой знае как съм си изградил представата, че французойките задължително говорят двусмислено, събличат се в присъствие на чужди мъже, целуват се с първия срещнат и на всичко отговарят с неизменното „о-ля-ля“!

— Нагледали сте се на пошли филми — тъжно констатира Дьониз. — Дори не ви се сърдя. Но ако ще живеем тук… мм… дълго, бих искала да имам des draps, чаршафи. Може ли?

— Естествено. И тях ли ще режеш?

— За какво? Ще спя на тях. Цяла седмица без да се събличам… Просто ме е срам.

— Нищо, не се стеснявай от мен.

— Срам ме е пред собствената ми рокля. Единствена ми е.

— А тази, новата?

— Боже мой, това е нощница!

Сега беше ред на Артьом да се смути. И за да не се издаде, заби нос в гардероба.

— Ето ти калъфки… и това… и това… извинявай, не са парфюмирани… Аз съм идиот! — радостно обяви той. — Тук е надувният дюшек на Фимка. Цял живот съм мечтал да спя на балкон.

— Не ви ли е страх сам?

— Глупачето ми, нас тук ни пазят като зеница на око. А вратата само ще я притворя. Ако има нещо, извикай ме.

Измъкна се на балкона и се чуваше как надува дюшека с велосипедна помпа. По някое време го повикаха.

— Какво има, детко?

Дьониз не отвърна, явно трябваше да отиде при нея.

Тя вече се бе приготвила за лягане и Артьом неволно се усмихна, като видя своята риза с отрязани ръкави, с яка, прекалено широка за Дьониз.

— Нефертити в мъжка роба. Картина!

Тя вдигна очи към него, не прие шегата му:

— Лека нощ.

— Спи, детко.

Наведе се и я целуна по челото.

На балкона не беше никак студено, Артьом метна дрехите си на перилата, изтегна се и блажено загледа нагоре. Тъмничен мрак бе надвиснал над него.

— Юп! — повика той шепнешком.

Отляво зад перилата се мярна нещо.

— Доволни ли сте от нас, Юп?

— Да — също тихо се чу от тъмното. — А вие?

— Напълно. Макар че да си спомняш не е толкова лесно, колкото изглежда.

— Оплакваш ли се?

— Не.

— Нужно ли ти е нещо друго?

— На мен не. Но се страхувам, че всичко това не е достатъчно за Дьониз.

— Какво още й трябва?

— Играчки.

— Добре.

Заспа неусетно и се събуди едва на разсъмване. Тихичко се облече и се прехвърли от балкона. Вече се канеше да заобиколи къщата и да мине през вратата, та безшумно да влезе в кухнята, но в този миг дочу задавения вик на Дьониз. С един скок се прехвърли обратно и нахълта в стаята.

Безброй плоски разноцветни кутийки се издигаха от пода чак до тавана, а до тях с голи коленца на пода седеше Дьониз. Цялата стая бе в някаква златиста пяна и Дьониз гребеше пяната и я притискаше ο лицето си. Като видя Артьом, тя скочи, извика нещо на своя си език, хвърли над главата си толкова пенесто злато, колкото можеха да поберат шепите й; после се завъртя и бакърените ефирни струи с ромон се увиха около нея. Артьом се приближи, пипна — еластична синтетична материя, осеяна с безброй блестящи мехурчета.

— Все пак получи играчки — добродушно промърмори той.

— Боже мой, „играчки“! Знаете ли какво ми се иска да кажа при тази картина?

— Зная: о-ля-ля!

— Именно. О-ля-ля!

— По-добре да беше казала благодаря.

— О, изобщо не се сетих. Аз съм… un cochon de lait, свинка. Кой ми го подари?

— По всяка вероятност Юп.

— Откъде се е взел тук този негър?

— Защо „негър“? Това е нашият домакин.

— Юп е име за слуга, а не за господар, не сте ли съгласен? Но все едно. — Втурна се към балконската врата, отвори я широко и викна:

— Мерси, мосю Юп!

— Ето че се държиш като французойка от пошъл филм: крещиш „о-ля-ля“ и търчиш полугола на балкона.

Дьониз само вдигна рамене.

— А много ли е стар мосю Юп?

— Мисля, че не много. Но — край на възторзите. Закусваме и — на работа.

— А кога ще дойде… мм… неделя?

— Пресметни сама, вчера беше понеделник.

Дьониз нацупи устнички.

Но като вземам предвид детската ти възраст и домакинските ти задължения, определям работния ти ден до обяд.

— О-ля-ля! — развика се Дьониз. — Да живее безработата!

— Първо, казва се безработица. Второ, тя е частична и, трето, вече прекаляваш с твоето „о-ля-ля“. Внимавай да не си помисля, че досега си се преструвала и едва като видя тия парцали, си показваш същността.

Дьониз помръдна ноздри като малка антилопа и сърдито заяви:

— Ще се обличам.

— Ясно. Това значи, че аз трябва да варя кафе. Но знай — от утре ти ще вършиш тази работа — не с цел да ликвидирам безработицата, а за да ти създам трудови навици.

Докато закусваха, на Артьом му бе хрумнало да вземе в беседката топче хартия. Рисуваше не лошо и работата стана по-приятна.

— Сред древните скални рисунки в Централна Африка се среща изображение на човек с прозрачен шлем, вж. рис. номер двайсет и три. Вярно, по-нататъшните изследвания показали, че шлемът всъщност е тиква, вж. рис. номер двайсет и четири.

И всичко в тоя дух.

А вечерта, когато се прибра в къщата, той изпита лек световъртеж. Стените, прозорците и вратите бяха драпирани със сребристосиви, кремави и вишневи тъкани, масата бе покрита с колосано платно, достойно за банкет във Версай.

— Мосю Артьом, каня ви на прощална вечеря в чест на старата ми рокля. Утре ще отида на работа с тоалет от времето на Империята.

— Някой казвал ли ти е, че приличаш на мадам Рекамие?

— Естествено. Пак мосю Льовен.

— Знаеш ли какво, по-добре да беше сварила супа.

— Сърдите ли се, нали не?

— Нали не.

Тя вдигна рамене, защото той действително се сърдеше.

— По-добре ми нарисувайте рокля. С която бихте искали да ме видите.

„Бих искал да те видя на Земята“ — помисли той.

А после тя започна да се готви за сън, а Артьом, седнал на кухненската маса, послушно нахвърляше скица на роклята на Наталия Гончарова. Дьониз го извика.

— Какво има, детко?

— Искам да кажа „лека нощ“.

Леглото и бе застлано с черна коприна.

— Да не ти е казвал някой, че приличаш на Маргьорит Валоа?

— Естествено. Пак той…

— Мосю Льовен. Внимавай, ще се изтърсиш. Коприната е хлъзгава.

— Лека нощ.

— Желая да видя насън мосю Льовен.

Той се обърна и се запъти към балкона.

— Артьом!

Трябваше да се върне.

— Лека нощ! — повтори Дьониз.

— Спи спокойно, детко.

Наведе се и я целуна.

После излезе в мрака и спря, подпря се на грапавата стена на къщата.

— Юп — повика, — а днес доволни ли сте от нас?

Настъпи пауза. Артьом вече бе решил, че отговор няма да последва, но в същия миг до него прозвуча сухото и не много уверено:

— Да.

Беше толкова тъмно, че дори Юп да се намираше на две крачки, както можеше да се предположи по звука — все едно, изразът на лицето му не можеше да се види. Не се виждаха дори смътни очертания на фигурата му. А беше съвсем близо.

— Юп, отговорете ми, ако можете: защо все пак от милионите жители на Земята избрахте именно нас?

— Гледай — чу се в отговор и на часа на някакви си десетина крачки пред него светна екран. Появиха се две неподвижни фигури и Артьом нямаше защо да се взира, за да познае себе си и Дьониз.

Кога, в коя щастлива минута са ги видели пришълците такива? И двамата тичаха напред, той — с ракета за тенис, тя — придържайки на гърдите си пухкава плажна хавлийка; без сами да знаят, тичаха, за да се срещнат, но по-добре единият от тях да бе спрял своя лек и безгрижен бяг, защото на тази среща й бе съдено да се състои не на Земята. Ала те летяха напред, през всичките светове и пространства, и ако Артьом не беше един от двамата, щеше да потвърди, че изборът на пришълците е правилен — те бяха най-прекрасните хора на Земята.

— Но какво искате от нас? — тихо попита Артьом.

— Бъдете такива, каквито сте си — бе отговорът.

Двамата, затичани към своята неизбежна среща, нечуто се стопиха в мрака. Артьом протегна ръка покрай стената, напипа вратата, бутна я.

Мътни петна от неугасена някъде светлина проникваха едва-едва в стаята. Артьом спря над спящата Дьониз. Колко страшно, черна постеля! Леко отметнатото назад лице сякаш се рееше в тъмнината и всеки миг можеше да изчезне в нея. Сега ще те събудя, Дьониз, но ще остане ли лицето ти, каквото бе в деня, когато тичаше, прихванала с две ръце развяващата се хавлийка? Ще тичаш ли така насреща ми, както тичаше, преди да ме познаваш?

И тогава му се стори, че очите на Дьониз са отворени. Вижда ли го тя в тъмното? Може би не; но знае, че той е тук. „Защо си тук, Артьом“. „Видях двама ни и сега зная, че за мен съществуваш само ти, а за теб — само аз.“ „А може би тук просто няма друг освен мен?“ „Не, Дьониз.“ „Тази райска градина, нашата симпатична колибка, няма дори телефон да размениш някоя дума с приятели?“ „Не зная, Дьониз.“ „И аз съм толкова близо и никой не вижда и не чува, и утре очите ми няма да бъдат разплакани, защото всяка вечер те викам?“ „Не зная, не зная, Дьониз.“ „И аз съм на толкова години, на колкото е била майка ми, когато е срещнала баща ми; и ние се гледаме вече толкова дълго, че ти не можеш просто така да се обърнеш и да си отидеш…“

Артьом рязко се наведе над нея и — замря: очите й бяха затворени. Крехкият сън охраняваше умореното й лице и сякаш едно докосване беше достатъчно този покой да се наруши и светът да се сгромоляса.

Захапа устни, за да не я сепне дъхът му. Само не се събуждай, Дьониз, заклевам те във всичко свято, в твоята и моята душа, само не се събуждай в тоя миг!

Предпазливо се измъкна от къщичката, заобиколи я, прехвърли се през перилата на балкона и се пльосна на дюшека. Бъдете такива, каквито сте си, а? Кучи син! Това е.

А когато на сутринта се събуди, не посмя да влезе. Страхуваше се, че Дьониз още не се е събудила, страхуваше се от спящото й лице. Обиколи по хрущящите пътечки, докато вратата се отвори и на прага се показа омотана в бяло Дьониз.

— Ауу, къде сте? — викна тя и му махна с ръка. — Ваната е свободна.

Той не се помръдна.

И тогава тя затича към него, придържайки на гърдите си саморъчна хламида, и още отдалеч той позна лицето, вчерашното щастливо лице, и разбра още, че каквато и преграда да въздига между себе си и Дьониз, каквито и забрани да налага на себе си и на нея — всичко ще бъде напразно.