Олга Ларионова
Приказка на кралете (1)

Блокът беше последният в края на града. От него започваше полето, където нищо не бяха успели да построят — неутрална ивица ничия земя, още не градска, но вече отдавна и не селска. Цялото поле бе обрасло с бурен, защото това лято му предстоеше да изживее голямата мъка на приобщаването си към цивилизацията и щеше да е жалко безбройните колела, гъсеници, екскаваторни кошове и най-обикновени лопати да смажат дори такива простички тревици като комунигата и рапицата. Природата принасяше в жертва бурена.

На отвъдния край на полето се виждаха парници или, по-точно, онова, което някога са били. Колхозът, който ги бе използувал, получи нови земи и след като извади внимателно остъклените рамки, отпраши в неизвестна посока, а металните конструкции останаха, същински скелет на херинга, и пропускаха през треперещите си ребра волен полски вятър.

Нощем в полето бе тъмно като в рог. Затова пък около самия блок, където впрочем не беше вече поле, а заради засадените полуживи храсти кисел трън минаваше за озеленена зона на дадения микрорайон — бяха легнали гладките светлинни квадрати на ту светващите, ту угасващи прозорци. Но от високото, от деветия етаж, тази осветена ивичка не се виждаше и нощем на Артьом му се струваше, че някъде там, в непрогледната мъгла, небето все пак се слива със земята, както успоредни релси се сливат в глухи линии; небето бързо се съединява със земята и черният отблясък на това сливане като гребен на вълна замира над света, докато острието на първия лунен лъч отново не ги раздели като черупки на мида.

А понякога, когато му беше особено зле, той изпитваше усещането, че отвъд прозореца пространството съвсем изчезва, изчезваха не само земята и небето — там нямаше нищо, там цареше първобитен хаос, още не разделен на суша и простор. Този ден Артьом се чувствуваше особено зле.

Влезе тихо в апартамента, сякаш да не събуди някого. Ала нямаше кого да събуди и като се ядосваше на ненужната си предпазливост, демонстративно шумно закрачи из кухнята и тупна до хладилника чантата си и мрежата с консерви. Запретна крачоли до колене, клекна и меланхолично запремества кутиите, пакетите и кесиите в белия, мъхясал от скреж търбух. Щом си чак такъв идиот, че при всичкото си желание не можеш да си създадеш най-обикновен семеен живот, няма защо приятелите ти да страдат от това. Утре ще поливате апартамента и ще ги събереш в своето чудо и приказ жилище. Посрещай ги. И прави съответната благодушна мутра. Особено пред чуждите дами. Ето и кайсиевият компот е за тях. Ах, вижте, сетил се е да ни купи кайсии! Ах, в сиропа има ледунки! Тьомка, ти си голяма работа, нищо че приличаш на Ален Делон! И чуждите дами, опръскали с лепкави капки деколтетата си, ще започнат да се наливат с кайсиев компот.

И тогава неговите момчета ще разберат колко му е зле.

— Тьомка — ще му кажат приятелите, — ти си един глупав буржоа! Та може ли в такова комфортно жилище да живееш самотен? Ето виж — ще ти кажат начетените момчета, — и аперитивче си поднесъл, и грахова гозба, но ти липсва някоя Зизи. Слава богу, за това оправия има. Я колко прекрасни дами са дошли (тия над кутията с кайсиев компот). Избирай!

Може пък и да избере? Та нали нито една няма да му откаже. Прекрасните дами направо са се изродили в някакви самоотдаващи се системи… Баста. Стига толкова.

Артьом хлопна вратата на хладилника и мина в стаята. Не светна лампата, а се приближи до прозореца, едва мъждеещ с пепелява нощна светлина. Неясното отражение на лицето му се открои на стъклото и Артьом го погледна с омерзение.

Представете си, че до вас живее млад мъж, неотразим като Ален Делон. Е, човек може да си представи такова нещо. И как живее той, също може да си представи. Но цялото нещастие на Артьом бе в това, че беше много по-красив и от Ален Делон, и изобщо от всички чуждоземни кинозвезди от мъжки пол. Сравнението не е кой знае колко подходящо, но какво да се прави, щом в дадения момент липсват други еталони. Разправят, че навремето сравнявали с кралете (вж. Дюма). Слабичък и тъмнокос, той притежаваше онази чиста красота, с която са се славили благородните и неописуеми жени на Венецианов, с техните леко чупнати носове, одухотворени чела, с преливащата чистота на рафаеловските си очи и с греховните пухкави устни на Казанската Богородица. За съжаление този тип красота е изместен в нашето съзнание от друг, билинен новгородски тип, със задължителните руси къдри и лекомислено светъл поглед, който ние приемаме, кой знае защо, за истинския руски тип. А между другото сините очи и русите коси са се смятали задължителни за красавиците на средновековна Франция, ако се вярва на нейния любовен кодекс от XI век.

Така или иначе благородната външност, съчетана с уникалното за наше време име, създаваха на Артьом такъв комплекс на неотразимост, че и при най-горещо желание на своите двайсет и четири години той не можеше да създаде поне до известна степен здраво семейство. Поне да беше артист или най-малкото телевизионен говорител — те вероятно си изработват професионален имунитет срещу факта, че постоянно ги зяпат и сочат с пръст. Но той беше най-обикновен инженер и изобщо не можа да свикне с това, че жените по улицата непрекъснато се обръщаха подире му.

В мътното отражение на лицето му не се различаваха отделни черти, но Артьом го гледаше с искрено омерзение.

Докато внезапно не проумя, че е невъзможно да види дори смътно отражение, щом лампата не свети.

Отвън, от чернилката на първозданния хаос, го гледаше чуждо, застинало лице.

Артьом остана като закован още няколко секунди. После се сети, че това всъщност не е прозорец, а балконска врата, и зад нея стоеше непознатият. Мисълта, че е най-обикновен крадец, му се стори нелепа — един крадец няма така спокойно да разглежда стопанина на апартамента през стъклото на вратата. Пък и какво може да се открадне от един млад специалист, съвсем наскоро изхарчил всичките си спестявания за най-евтинкото апартаментче на последния етаж?

А лицето продължаваше да го гледа, не помръдваше, не мигаше, не се приближаваше. Артьом направи крачка напред. Протегна ръце, натисна силно дръжката на вратата. Вратата, набъбнала през зимата, протяжно заскърца. Втората поддаде по-лесно и настръхнал от силния порив на вятъра, Артьом стъпи на балкона.

Мътното лице, виснало някъде отстрани, започна малко по малко да отплува в мрака, перилата на балкона лумнаха с фосфоричен пламък и изчезнаха, Артьом разпери ръце, притискайки се ο грапавата тухлена стена, но беше късно да търси зад гърба си вратата, защото мракът пред очите му внезапно оживя, запристъпя към него като огромен черен котарак и Артьом усети как безшумната необятна лапа го подхвана, понесе го, притисна го към пухкавия си топъл корем и в тази гъделичкаща топлина той почна да се задушава, но вече нямаше сили нито да се бори, нито да извика.

Последва кошмар, удесеторен от своята безкрайност. Нещо преобръщаше Артьом, меко го запращаше от една страна на друга, но в летежа си той не можеше да достигне нито пода, нито тавана — всеки път един пружиниращ удар на въздуха променяше движенията му и той продължаваше да плува, да пада, да се рее, а най-мъчителното бе липсата на каквато и да било твърда точка, за която да се захване. Въздухът беше ужасно гъст, раздираше вътрешностите на Артьом и той се чувствуваше като дълбоководна риба, хвърлена в леген с дестилирана вода. Жажда и глад не усещаше — до гуша бе изпълнен с някакъв лют, сладникав блудкаш и всичко — пространството около него, въздухът, храната, с която бе натъпкан — беше нечовешко, невъобразимо, НЕЗНАЙНО. По всяка вероятност отпърво бе сънувал или бе изпаднал в безсъзнание, но всичко, което го заобикаляше и преизпълваше, бе толкова мъчително, че той непрекъснато идваше на себе си, но непосилен да задържи съзнанието си, отново го губеше. И тъй до безкрай.

 

 

Бузата му се сгърчи от студ и той се окопити. Ахаа, помисли, ето така загиват от преумора младите специалисти — седнали на пода в кухнята, прегърнали хладилника.

Отвори го, взе бутилка бира, още неуспяла да се изстуди. Ръката му трепереше толкова силно, че отново трябваше да се облегне на хладилника и да изсмуче бирата, уловил бутилката с две ръце, както мечетата държат биберона с мляко. Автоматически премести празното шише в чантата и прекара ръка по брадичката си. Днес му беше ред да се бръсне, но утре е празник, утре и… Ръката му се спря. Прекара я по едната буза, после по другата — четината, порасла за ден и половина, изчезна. Мда. Може би на връщане се бе отбил в бръснарница?

Артьом стана и се запъти към стаята, като продължаваше в недоумение да поглажда брадичка. В стаята спря и дълго шари по стената да търси електрическия ключ. За миг погледът му се задържа на пепелявия, мътно изпъкващ квадрат на прозореца. Някакъв страшен спомен се размърда в мозъка му, но така си и остана размътен. Пръстите му напипаха ключа, чу се щракване и Артьом съкрушено разбра, че магията — а може би лудостта — продължава.

На канапето лежеше мъничка като гущерче жена.

Тя спеше. Артьом на пръсти се приближи до нея, за да не я събуди, отмести стола, яхна го и кой знае как подпря брадичката си на облегалката.

Жената не помръдваше. Гъвкавото й тяло се бе разположило така, сякаш е било захвърлено, и то доста небрежно, като вещ, на която никой особено не държи. Нито един нормален човек няма да заспи в такава неудобна поза. Той просто несъзнателно ще заеме по-удобно положение… И едва сега Артьом разбра, че на нея й е зле и трябва да й се помогне, и това, че тя се нуждаеше от помощ, бе най-важното — той се втурна към нея и я повдигна за слабичките, необичайно смъкнати рамене. За части от секундата замря и объркано загледа раменете й, защото такива рамене не можеха да съществуват в природата, но тогава пред очите му изплува акварелният портрет на Наталия Гончарова — неволно повярвал в съществуването на такива рамене, той ги пусна и хукна към кухнята за вода.

Но водата се оказа безполезна, защото просто не знаеше какво да прави с нея. Неудобно му бе да напръска главата й, а беше невъзможно да я излее в устата й — устните на непознатата бяха плътно стиснати. Вярно, от литературата знаеше, че в такива случаи разтварят зъбите с остър кинжал. По дяволите литературата! Но какво да прави сега, тук, с този човек, какво? Да крещи? Да вика за помощ? Ще вика помощ, „Бърза помощ“. О, господи, ако наблизо имаше изправен телефонен автомат! Но Артьом знаеше, че няма. А и как да излезе, как да я остави? Сама? О, безпомощност на двайсет и четири годишен съвременен цивилизован човек! Равик до умиращата Жоан. Роберт Локамп и Патриция Холмън. Оня, как беше там у Хемингуей, и оная, Кетрин. Литература, литература, литература.

И в този миг видя, че очите й оживяват. Не ресниците, а само очите под изпъкналите клепачи; после дойде ред и на ресниците, но те бяха прекалено дълги и тежки, за да се повдигнат. Хайде де, подканяше я той, хайде — сякаш отворените й очи щяха да го спасят от премеждията, от цялото неправдоподобие през този ден. Жената бе най-невероятното от всичко случило се през тази проклета вечер — и то не нейната поява, а тя самата, неприличаща на никого, НЕЗНАЙНА. В какво се изразяваше това, Артьом не успя да разбере, защото видя очите й.

— Фу — отдъхна си той и приседна в края на канапето, — а пък аз…

Но тя вече вдигаше ръце и закриваше лицето си и между дланите и устните й се блъскаше отчаян, почти детски вик: „Но, но, но, но, но!…“ Хвана ръката й — викът вече изпълваше стаята, отразяваше се от стените, звучеше от всички ъгли. После се скъса. О, по дяволите, гневно си рече Артьом! И ръцете й, ледени и някак безплътни, като жабешки лапички. Без да става, той се протегна и измъкна от стенния шкаф вълнено одеяло. Такаа. Отдавна трябваше да го направи. Загърна раменете й, мраморните рамене на Наталия Николаевна. Ама къде днес ще срещнеш жена, дето да припада, като види красив мъж? Изключено!

Наведе се над нея и се втренчи в лицето й; после се отдръпна и тихичко подсвирна. Каква стана тя, каза си — пред него лежеше красавица с разкошна разрошена плитка и дълги като стрели ресници. А какво друго бе казал Николай Василиевич Гогол за голите бели ръце? И как така не я забеляза той още от първия миг? Сигурно го бе объркал печатът на дълго, непрестанно страдание върху това чудно лице. И после самият факт от появата на жената?… Само на жената ли?… Отново я загледа. И за малко пак да подсвирне. Тя не беше на повече от петнайсет, съвсем момиченце, сигурно ученичка. Ученичка ли? Виева вещица, това е тя. Или агент на „Интелижънс сервис“. Нали от уплаха крещеше: „Но, но!“ Не е рускиня значи. А може да е естонка или латишка? Нали и те са руси, а по красота е къде-къде по-красива от Вия Артмане!

Виевата вещица или агентът от „Интелижънс сервис“ тихичко изхлипа насън. Артьом оправи одеялото. Нещастно, изтерзано, подхвърлено детенце, дошло бог знае откъде. Стоплила се като котенце на припек и спи. Защо не и дам да пийне горещ чай?

Артьом се изправи, все още усещаше краката си подкосени, и се отправи към кухнята. След цялата тази хофманиана страшно му се искаше да направи нещо — да яде ли, да пие ли, или пък да отвори прозореца и да се надвеси навън? Спря се на най-простия вариант и започна да рови в хладилника. По дяволите гостите, ще има и за тях. В краен случай утре ще отскочи до магазина. Извади шунка, масло, кайсиевия компот — да се постопли, не може да го даде толкова студен на измъченото момиче. А утрешните дами ще минат с каквото има.

Той хапна насила и се замисли кой къде ще спи. Още не бе купил походно легло, макар отдавна да се канеше, та да има къде да настани заседелите се и безпарични за такси гости. Вярно, канапето беше достатъчно широко за двама, но кой знае, може би неканената да се окаже с предразсъдъци. Най-вероятно още не е ходила на студентски бригади по строежите и на полето, където спят кой където свари. Ще трябва да си постеле на пода. Отиде в стаята и се закова на прага, защото от канапето го гледаха немигащи, разширени от ужас очи. Още една крачка и — отново ще се разнесе режещият, звънтящ вик. Артьом се подпря на касата на вратата. Колкото да бе трудно, все пак трябваше да се разберат. В края на краищата във всяко училище изучават някакъв чужд език. „Но.“ Тя крещеше „но“.

— Спик инглиш?

Очите дори не трепнаха.

— Шпрехен зи дойч?

О, слава богу, знаеше само тази фраза, чута в някой филм. Ами сега? Вдигна изразително рамене. Тя дълго го гледа изпод одеялото, после тихичко прошепна нещо. Той направи крачка напред, очите уплашено замигаха. Тя повтори фразата, но толкова бързо, че Артьом разбра единствено — говори френски. Тук вече не можеше да използува дори дежурната фраза.

— Париж — започна той ядно. — Нотр Дам, интернационал, метропол, революцион, Марсилезата. И Анри Четвърти. С това речниковият му запас свършва, ще се наложи да се обясняват с мимика. Марсел Марсо, ясно? Макар че утре ще се обясняваме, днес само ще се запознаем, за всеки случай. Ще трябва като диваците да се бутаме един друг с пръст така: Тарзан — Джейн, Джейн — Тарзан, помните ли този епизод?

Ама че контакт на двама ерудити, помисли той. И то в епохата на космическите полети. Не е много приятно такава хубавичка жена да те запомни като кръгъл глупак.

— Казвам се Артьом — рече той. — Артьом! — И за по-голяма убедителност тупна юмрук в гърдите си. Същински орангутан, помисли си.

— Аз се казвам Дьониз — чу се изпод одеялото. — Само че лошо говоря руски.

— О, господи! — Олекна му. — Говорите като самия цар Соломон, като Цезар, като самия доцент Василиев на лекции по международно положение. Но да отложим преговорите за утре, че главата ми се пръска, пък и виждам — очите ви се затварят. Спете спокойно и сънувайте своя роден Талин.

— Mon Paris natal^[1] — тихо прошепна тя.

— Е добре, Париж. — На Артьом му беше все едно, само по-скоро да се изтегне. — Въпрос на вкус. Макар че, естествено, заслужава си да сънуваш онова, което едва ли ще видиш в оригинал.

— Аз съм родена оттам — бавно изрече Дьониз, като явно трудно намираше думите. — Μon Dieu, je confonds des mots simples^[2] — прошепна съвсем тихо.

— … Родом съм оттам — машинално я поправи Артьом. И едва сега до съзнанието му достигна смисълът на казаното. — Аха, проклетият „сервис“ все пак.

— Не разбирам… Защо сервис?

— Нищо, аз само така. Искате ли да ядете?

— Не.

— Отговорът е прекалено бърз, за да бъде искрен. Сега ще ви донеса нещо.

Бе запилял някъде ножчето за консерви и доста се забави в кухнята, докато отвори кутията с джобното си ножче. Отвори я, изсипа я в стъкленото блюдо за риба и го отнесе на Дьониз.

— Ето — каза, като се приближи, но тя вече изопваше ръка, за да се предпази от него с тясната си беззащитна длан.

— О, по дяволите! — ядосан остави съдината на стола до канапето. Розовките лъскави кайсии самодоволно като прасенца се бяха излегнали в тясната съдина и изразително деляха собствената му стая на Франция и СССР. — Впрочем, както желаете.

Отри ножчето и се опита да го сгъне, но след неотдавнашната магия ръцете му още трепереха и ножът, без да се сгъне, се плъзна от пръстите му и полетя с острието надолу. Двамата видяха как то блесна като тясна сребърна рибка, докосна пода и… потъна в него. Цялото. Сякаш подът не беше паркет, а гъст крем или месена глина. Едва забележимото кръгче се разбърза, разшири се, слабата му сянка плъзна под обувките на Артьом — и всичко изчезна.

Той гледаше зашеметен пода, мястото, където бе станало поредното чудо. После вдигна глава и срещна очите на Дьониз. Гледаха се така, сякаш и двамата бяха нечиста сила в човешки образ, мразеха се взаимно за цялото безсмислено неправдоподобие на тази вечер, за кошмара на тия никому ненужни чудеса, за нежеланата среща — и всеки си мислеше, че другият е виновен за случилото се.

Артьом се опомни пръв. Край. Стига с тези фокуси, до гуша му дойдоха. Изтича в антрето и дръпна шлифера си от закачалката. Още не знаеше какво ще прави — ще пренощува у някой приятел, ще се пошляе до сутринта из пролетните усойни улици или просто ще намери изправен телефонен автомат и ще се обади на съответните органи — не можеше повече да понася такова издевателство над разсъдъка си.

Ако тя поне мъничко беше по-различна, и мисъл нямаше да му мине да я обвинява в това, което ставаше; но необикновената красота от само себе си я правеше съпричастна на цялата тази дяволия. Той отвори широко холната врата, изхвърча на стълбищната площадка — и видя наоколо сребърна здрачна градина.

Тогава се успокои. Дявол да го вземе, рече си, не всеки ден ти се пада да сънуваш такъв вълшебен, цветен, широкоформатен, стереоскопичен и стереофоничен сън. Трябва да се възползувам. Възползувай се, брат. Не, може ли така — и два часа да не прекара без цитати от Хемингуей. Това съвсем го развесели. Е, да разгледаме съня с всичките му подробности.

Черни мултипликационни пирамидки от дървета, равномерно залепени за долния край на мрачното неживо небе; тъмен варак по правите като релси пътеки, а между тях — разлив от светлосиви бисерни цветя, не израсли от земята, а сякаш преливащи от гърлото на вълшебно гърненце, което вместо просената каша на Братя Грим вари и не спира купища цветя, докато не запълни този кукленски свят до края, който е толкова близо.

И сред градинката, обвита от пепелява мъждееща светлина, без всякакъв аромат, с особена, лепкава тишина, като нещо съвсем естествено се издигаше мъничка дисневска къщурка. Неправилната й форма подсказваше, че се състои от една стая. Изградена бе от най-обикновени тухли и двукатно покрита със слама. Прелестна колибка. Само комин нямаше, затова пък на входната врата трогателно белееше номер на апартамент. Артьом тихичко, почти на пръсти заобиколи къщата и през цялото време рамото и дланта му докосваха грапавата стена — беше опасно да се отдалечи дори на половин крачка. Чупка — и под пръстите му зашумоляха тапети. Ами да, тук трябваше да се намира великолепният апартамент на съседа Викентич, безпръстия месар, който вече бе чукал у Артьом за цигари. Но от апартамента са останали само грапавите невесели тапети, тук-там раздрани от якия пес на пазача.

От следващия ъгъл започваха прозорците. Неговите прозорци — първо кухненският с перата зелен лук на вътрешния перваз, а после осветеният, съединен с балконската врата. Балконът лежеше направо на земята и хванал се за неговите грозни чугунени перилца, Артьом ясно си представи, че цялото вълшебство на тази мъртва градина изчезва, почвата се отдръпва изпод краката му и възстановява предишната девететажна пропаст между неговия балкон и истинската земя. Страхът от въображаемата бездна бе толкова голям, че за малко Артьом да се прехвърли през перилата и да нахълта обратно в стаята през балконската врата, но през стъклото се виждаше канапето, а на него — легналата по корем Дьониз. Но-но, подвикна си той и се насили да се откъсне от спасителните перила, забърза покрай последната стена и удряйки се с цяло тяло ο входната врата, се озова в антрето.

Дьониз не помръдна, сякаш не бе чула стъпките му. Но пухкавото одеяло дишаше равномерно и бавно, като че ли бе кожа на спящо котенце. Артьом отиде до канапето и тежко се отпусна на единия му край.

— Току-що бях там — той посочи с палец към прозореца. — Висяща градина на Семирамида. Посред градината — голо място, а на него — нашата колиба. Искаш ли да погледнеш?

Тя вдигна глава, безучастно хвърли поглед към прозореца, след това едва чуто промълви.

— Mais c’est égal^[3]. — И отново оброни глава.

И в този миг той вече истински се уплаши, както човек се страхува не за себе си, а за другиго. Която и да е тя, той е мъжът, той е по-големият, по-силният. Не знаеше нито дума френски, но прекрасно разбра — на нея й е все едно, и то дотолкова все едно, че няма нито да яде, нито да пие, а ще се свие под одеялото в малка зъзнеща топчица, досущ изоставено в гнездото си птиче, и като едното нищо ще си умре. А той няма да знае какво да прави с нея, още повече че не може да изтича до телефонната кабина и да се обади нито на „Бърза помощ“, нито на съответните органи.

— Сега вече ще трябва да ме слушаш — каза той решително. — Ще вечеряме.

Водопроводът в кухнята беше наред — течеше и топла, и студена вода. И с газта беше наред. Артьом свари чай, почти насила даде на Дьониз да пие. На него след всичките тези открития нищо не му се хапваше, но в качеството си на по-възрастен бе длъжен да даде нагледен пример, та със сполучливо прикрито отвращение напъха в устата си две тлъсти марокански сардинки. Извършил този гастрономически подвиг, Артьом почувствува, че повече не е способен на нищо.

— По моя часовник е десет и половина… О, дявол го взел! Спрял е. Трябва напосоки да определяме времето. Навън е тъмна тъмница, на хоризонта не се вижда никаква светлина и едва ли ще можем да се ориентираме. С правото си на старши отлагам всички въпроси за утре и заповядвам да спим. Лично аз съм уморен като куче.

Той старателно заключи вратата, после издърпа чекмеджето с инструментите и извади оттам малка, наскоро точена брадвичка. Не е кой знае какво оръжие, но все пак.

— Поотмести се — каза той. Дьониз отчаяно затрепка с ресници. — Отмести се, отмести. Нали ти е все едно.

Тя уплашено се притисна ο стената. Артьом пъхна брадвичката под възглавницата и блажено се изтегна до Дьониз.

— Ние си имаме една симпатична приспособленческа пословица — измърмори той, присвил очи — „с любимия и колибата е рай“. Не си ли чувала? — Възглавницата под бузата му помръдна — Дьониз или бе кимнала, или отрицателно бе поклатила глава. — И така, раят е налице, колибата също е комфортна, остава да си представиш, че аз съм желаният „любим“. — Дьониз отново се дръпна уплашено, но вече нямаше накъде. — Не бой се, глупаче, нали ти казах — само си представи. А колибата ми е европейска — „с баня, гостна, фонтан и градина…“, как беше по-нататък?… „с фонтан и градина, само внимавай да няма наблизо…“ А знаеш ли кое е най-страшното в цялото това театро? — Дьониз спря да диша. — Струва ми се, че сме съвсем сами…

Събуди се.

Чувствуваше се неописуемо леко. Въздухът го гъделичкаше отвътре при всяко вдишване, ръцете, вдигнати, за да ги сложи под главата и да се протегне, литнаха от само себе си, сякаш за всяка бяха привързани по десетина балончета. И изобщо всичко бе до немайкъде хубаво — шапка на тояга и морето до колене. И ако нещо не беше съвсем както е ред, то само за да може да го преодолее, превъзмогне, преправи, преустрои. И да го овладее.

Състояние на леко опиянение. Внимателно, Тьомка. Докато спа, с теб са направили нещо. А може би не с теб, а с всичко, което те заобикаля. С въздуха например.

Артьом напипа в джоба си прибрания през нощта кибрит и драсна една клечка. Пламъчето бе по-ярко от обикновено. А може би само му се е сторило така? Драсна още една и чак тогава се сети за Дьониз. Ама че съм магаре, ще изплаша спящия човек.

Внимателно пусна крака от канапето, изправи се и едва ли не с танцова стъпка излезе в антрето — впрочем това ставаше от само себе си, а не от прилив на радост. Добре, първо да определим къде се намираме. Отвори вратата и излезе в градината. Веселието — неестествено, привнесено — не си отиваше, но увереността му безвъзвратно се изпаряваше. Да, наистина къде сме? През главата му минаваха какви ли не щуротии на Бианки от рода на лишеи, които трябва да растат само откъм северната страна на дървото, или мравуняк, който, напротив, предпочита южната. В райската градина нямаше нито мравуняци, нито лишеи. Утринният здрач бързо се стопяваше, но никъде между дърветата не проникваше нито едно петънце на криещото се слънце, нито розовеещият знак на зората. Небето бе забулено с леки, но необикновено ниски облаци, те виснеха неподвижно и отвън дърветата се спускаха чак до земята. Като че ли градината с кукленската къщичка бе покрита с мътен пихтиест похлупак. Никакъв шум, никакъв полъх.

Той се върна.

— Ставай — приседна на края на канапето, отпусна длан върху одеялото, където предугаждаше тесничкото полегато рамо. — И да не си помислила да се стряскаш като одеве.

Тя обърна към него лицето си, потръпващо от спомена за вчерашния ужас, и той внезапно бе обзет от страх, страх като в детството, когато срещнеш нещо такова, което е невъзможно да съществува, което НЕ СЕ СЛУЧВА — нещо като Сивия вълк, нещо като Вий, като Кашчей Безсмъртни.

Точно така го порази нейното нечовешко, не от природата, а от живописта лице.

— Успахме се — нарочно високо каза той, за да разруши магията на застиналата, нетрепваща красота. — Трябва да се ориентираме по звездите. Север, юг и всичко останало. Има мъгла. — Тя го погледна, види се, не разбра какво говори, а и той не чуваше и не разбираше собствените си думи. — Мъгла. Облаците са слезли досам главите ни. Отвъд дърветата те са похлупили земята. Само мъгла, а по средата й — ние. Ти и аз.

Той се ограждаше от нея посредством думите, сякаш само да замлъкнеше и щеше да остане беззащитен пред дяволската й неръкотворна красота.

— Ама ставай де — развика се той отчаяно, — ставай, натресе ми се на главата…

Тя послушно се вдигна и тръгна към банята, стъпваше плахо и леко, сякаш подът, така загадъчно погълнал вчера злощастното ножче, можеше отново да зине. На прага спря, учудено се заслуша, но не във външни звуци, защото наоколо цареше все същата ненарушима тишина, а в нещо свое, подкожно, мърдащо вътре в нея.

— Чудна работа — каза тя спокойно, — цялата съм… Légère, лека. Само да си почина и…

Не доизрече, сякаш още не можеше да реши какво ще направи, като си почине.

— И тогава? — кой знае защо шепнешком попита Артьом.

— Тогава ще мога да летя.

— Да — каза той, — да… — И дори в себе си, не на глас, не се усъмни, че тя действително ще може.

И си представи как тя излиза на балкона, навежда се през перилата… О, по дяволите, та той забрави, че сега балконът е легнал на земята. Но все едно, все едно. Тя ще се качи на перилата, ще подскочи и дори без да размаха ръце, ще започне леко да се издига към пихтиестата сива камбана, покриваща цялата градина. Контурите на тялото и ще избледнеят, ще се размият; ето я… Вратата хлопна — Дьониз изчезна в банята.

Артьом шумно си пое въздух и се отръска като излязъл от езеро паток. Положително, докато гледа Дьониз, главата му се пълни с разни щуротии. Огромна глупост, както обичал да казва Хораций. Да се намериш бог знае де, дявол знае с кого и съвсем незнайно за какво и още преди зори да блещиш очи в тази кукличка… Тфу. Значи тъй: закусва набързо, приготвя се и тръгва на разузнаване. В края на краищата тази градина не е дълга десет километра. Все някъде трябва да свърши. Да стигне веднъж до края, пък там ще види.

— Готова ли си? — попита той влязлата Дьониз. — Сядай, яж. Сега ще останеш тук, а аз отивам да поогледам околността.

Тя отчаяно разтресе глава.

— Чуй, когато ти говорят. Ако са искали да те отвлекат оттук… Ама не се пули така страшно! Разбери, щом нас двамата са ни настанили в тази самостоятелна колиба, значи някой иска да стоим тук заедно. И ако са решили да направят с теб нещо, то повярвай, ще имат и време, и възможност за това. Така че стой си и не мърдай от къщи. Брадвичката е на канапето, за всеки случай. И не се разкисвай.

Понечи да я потупа приятелски по рамото, та наистина да не се разкисва, но навреме се усети. Дявол да го вземе, съвсем забрави, че нейните рамене не са създадени да ги потупваш приятелски. Съвсем за друго са тия рамене…

Фу, нечиста сила. Пак трябваше да се отръска.

— Хич да не ти пука, принцесо — каза той с неестествено бодър глас и прекрачи прага.

Направо от вратата пътечките се разделяха като ветрило — не по-малко от десетина. И така, да изберем някой прост вариант — ще върви направо, та къщичката винаги да остава зад гърба му.

Извървя няколко крачки и разбра, че е невъзможно да се върви направо. Пътечката лъкатушеше, по най-чудноват начин сменяше посоката и се губеше сред безмълвна грамада от издължени храсти, яко преплетени с тризъби, колкото голям кокоши крак бодли. Артьом неволно се обърна — сламеният покрив на къщата вече не се виждаше зад завоя. Защо нямаше едно капроново въженце или поне най-обикновена макара десети номер от комбинат „Червен конец“, дълго 200 метра. И Дьониз да я държи за единия край а ла критската Ариадна.

Представи си картината, сякаш я гледаше отстрани: дългуч (метър и осемдесет и четири) с капронена ремъчка като стайно куче. Ама нас комай ни е страх? Тясната пътечка продължаваше да се вие, изплъзвайки се изпод краката му; беше насипана с едър като добре препечена елда червеникав пясък. Артьом все не можеше да разбере какво необикновено, НЕЗНАЙНО има в пясъка, после разбра: по него не остават следи. Никакви. За да се убеди, той приклекна и изписа с пръст главно калиграфско „Д“. Докато вдигна ръката си, всичко изчезна, сякаш беше писано на вода. Нито трапчинка, нито браздичка.

Само червен ненаситен пясък, в който можеш да изчезнеш без следа.

Затича назад. Още един завой. Заби се в жилав, надвиснал над пътечката храст. Изподра се. До кокал. Отново затича. По-бързо. Само по-бързо. Спъна се. Корен. По дяволите, какъв ти корен. Дървета без коренища. И такива дървета не бе срещал досега. Сигурен е, не бе срещал. Някъде беше завил. Не бе забелязал, че пътеката се разклонява. Назад!

Назад. А докога назад? Тича вече повече от километър и никакви отклонения, нищо, което да напомня предишната пътечка. Заобикаля го гъсталак. Защо ли свърна? От какво се уплаши? Ще повърви още малко, мътните ги взели тия дървета, може пък да не ги е забелязал преди. Сега вече трябваше да се връща към къщичката. Назад!

Назад. Дърветата ставаха все повече и повече. Не бива да тича. Че то и бездруго го измъчва жажда. Трябва да върви спокойно. Спокойно да върви назад. Ето така. Вече половин час върви назад. За кой ли път завива назад. И къде е неговият дом? Колко пъти сменя посоката тази сутрин? Поне да имаше някакъв ориентир, бил той и нищожен. За слънце дори не мечтаеше. По слънчицето, по слънчицето, по зелената ливадка. Окаденият търбух на мишосивото небе е провиснал чак до върхарите на дърветата. Той бавно се потътри напред. Напред ли? Ако можеше да бъде сигурен в това…

Мина около час, докато му хрумна просто да се покачи на някое дърво и да се огледа. Безпомощност на цивилизован цивльо, разгневен си помисли той.

Избра си едно, дето му се стори по-високо, промъкна се към него през гъстите храсти и свали обувките си. Стволът бе гладък, дяволски трудно му беше да достигне долните клони. Нагоре беше по-лесно и вече на върха Артьом провря глава през клонака и погледна надолу.

Видя онова, на което казват „девствена гора“. Море от зеленина, смайващо еднотонова зеленина, дори без петънце мъничко по-друг оттенък. Сякаш гората бе поливана от вертолет с отровноизумруден меден сулфат. Ако не беше пътечката, идеално посипана с едрозърнест железен пясък, щеше да рече, че по тия места не е стъпвал човешки крак.

А сигурен ли е, че под него има пътечка? Никак нямаше да се учуди, ако и тя изчезнеше. Но пътечката си беше долу и когато скочи на нея, Артьом пак не можа да определи от коя посока бе стигнал до дървото. А не е ли все едно? Оставаше му да поеме накъдето му видят очите. Или изобщо никъде да не ходи. Какъв смисъл да се мята назад-напред, щом сезам се е затворил, завинаги отделил поляната, застлана с лека пяна от пепелносиви цветя? Какви нови неестествени красоти го очакват на единия или другия край на пътечката и най-важното — защо? От онази проклета вечер, когато той тупна на пода чантата и мрежата с консерви в своето симпатично новичко апартаментче, някой упорито и методично се гавреше със здравия му разсъдък. Сякаш в концлагер се опитваха да установят колко време може да издържи човек в разреден въздух. Или на студ.

Не си ли правят с него някакъв чудовищен опит, като проверяват колко чудеса може да понесе обикновеният човешки мозък? А ако е така, каква тогава е Дьониз — съучастничка или опитно мишле?

Колкото и да е странно, мисълта за Дьониз не възкреси в паметта му лицето й. Неопределени спомени за нещо красиво, и толкова. Е, стига, какво пък особено има в нея? Той с мъка си припомни всяка отделна нейна черта — устни, вежди, коси. Всичко е прекрасно, няма спор, но много често същите съвършени съставки се съчетават в абсолютно неизразителни, плоски лица. Нищо особено и ако му е съдено повече да не я види, няма да изпита кой знае колко голямо разочарование. А хич няма и да я търси. По собствено желание кракът си няма да мръдне. Пък ако някому това е необходимо, нека го носят. Ако щат да го влачат, ако щат по въздуха. Пльосна се на пътечката, разрови с обущата си пясъка и в същия миг чу близък, призивен вик: „Аа!“ Викаше Дьониз, но не с пълен глас като от болка или страх, а малко недоумяващо, питащо — къде си?

И отново „аа!“, но това вече беше страх.

Той скочи и без да мисли за нищо, втурна се право през шубраците към гласа. И когато най-сетне, целият изподран, се измъкна на полянката, къщичката се виждаше на някакви си десетина крачки от него и на прага, подвила под себе си крака и пръснала по коленете си сиви цветя, в буколическа поза седеше Дьониз. Той чудесно разбираше, че тази картина прекалено намирисва на коледна картичка от старинния бабин албум, липсват само гукащи гълъби — и същевременно с трезво съзнание чувствуваше, че сега ще я вдигне — само крехките й лопатки ще шавнат под дланите му — и както е така, с подвити коленца и цветя в полата, ще я притисне към гърдите си… оставаше му само крачка до нея, когато преодоля магията. Изчака, пое си дъх, после направи последната крачка и като дръпна панталоните на коленете си с привичен жест, приклекна до нея.

— Какво има? — попита я. — Уплаши ли се?

— Да — съгласи се Дьониз. — Вие толкова дълго бил… dans ce fourré^[4]… там — тя неопределено махна с ръчица. — Исках да ви извикам…

Запъна се и наведе глава. Смътно подозрение отново се надигна у него: тя не искаше да го изпуска. Държеше го до себе си. Той се изправи и тя мигом изпадна в паника.

— Така — Артьом втренчено я гледаше. — Искаше да ме повикаш. И какво?

— Исках да ви повикам… но тогава… Забравих името ви.

Беше готов да не й вярва. Каквото и да кажеше, не биваше да й вярва.

Но думите й, произнесени по детски безпомощно, по странен начин съвпадаха с неотдавнашното му състояние. Та нали и той не можеше да си припомни лицето й.

Всичко беше очаквал, само не това.

— Артьом.

— Артьом…

— Повтори.

— Мосю Артьом.

— Ох, само без тия вносни обръщения. Просто Артьом.

— Артьом. Артьом. Артьом.

— Така, умница. Друго не те ли безпокои?

— Страхувам се за утре (не е лишено от основание, ето аз пък се страхувам за днес)… страхувам се за утре — ще се събудя и вас няма да ви има. И помен няма от вас. Нищо.

Артьом я погледна замаяно като осмото чудо на света.

— Нали ти беше все едно.

— Докато сте до мен.

Виж ти!

— Не бой се, вече няма да те изоставям. Беше пълна глупост да тръгна сам. Ако не ме беше повикала… Защо не питаш какво съм видял там?

— Това вече ми е все едно.

— Там има само градина. Безкрайна, самотна градина и ако напуснем нашата къщичка, едва ли ще можем да се върнем в нея.

— За какво тогава да излизаме?

Той стана и мълком влезе в къщата. Искаше му се да мине без обяснения.

— Приготвяй се — късо изкомандува той.

Дьониз объркано го гледаше от прага как тъпче хляб и консерви в сака, как сгъва одеялото.

— Това е за теб — хвърли й той своя пуловер. — Нощем става хладно.

Притвори зад гърба си вратата и дори не се обърна. Тази кукленска колиба не беше неговият дом, за да му е жал.

— Върви напред — пусна я пред себе си по тясната — двама не можеха да се разминат — пътека. — И крайно време е да си поговорим.

Тя не отвърна нищо.

— Коя си ти?

Дьониз направи няколко крачки в мълчание, сякаш обмисляше отговора си, после вървешком се обърна и той видя спокойно прекрасно лице: аз съм такава, каквато съм, каквато съм се родила. Отново литература.

— Рускиня ли си? — Глупав въпрос, руските лица не са такива.

— Мама.

— Ясно. Жертва на предреволюционната миграция. Като Марина Влади.

— Не. Последната война.

— Немците ли са ги изселили? Тогава извинявай.

— Да. Татко и мама се срещнали в лагера и не могли да се разделят.

Да, ако Дьониз прилича на майка си, човек лесно може да разбере баща й. Макар че това може да е само една правдоподобна версия. Версия… А, второкачествена литература. Пък и кому ли е притрябвал той, новоизлюпеният инженер? Смешна работа. Да си създават излишни главоболия, да го прехвърлят в тази мъртва долина, пък и му пробутват тази пъстропера кокошчица, тази непълнолетна Мата Хари?

Щуротии, невероятни щуротии. Момиче като момиче, ученичка, само дето е прекалено миловидна. Погледнеш ли я отзад — тръпки те побиват. Направо за артистка, разправят, в чужбина използували непрофесионалистки. А може пък да е тъкмо професионална артистка? Одевешната уплаха и писъците, и безсилните, сякаш чужди ръце? Ако беше обикновено момиче — рускиня или французойка, — отдавна щеше да опъне петалите от умора. А тази върви. Дали да я попита още нещо? Ще отговори. И кога е родена, и как се казва тази… как беше… консиержката, и с какъв камък е застлано дворчето им… И улицата ще назове. Да пита, за да не повярва?

А тя все върви, върви, без да оставя следи по едрия, непроскърцващ под нозете пясък.

— Може би все пак си уморена?

Тя продължава да върви, не се обръща. Ами да, нали той няма никакви права да се грижи за нея. Никакви права, докато тя има поне малко силици. Когато силите й свършат, правата ще дойдат от само себе си. Правото да се грижи. Правото да помогне. Правото да…

Ох, по дяволите, пак ме прихващат.

— Да мина аз напред, а?

Прави го, за да не я вижда пред себе си. Но тя пак не отвръща и продължава безшумно да се движи напред по червената лъкатушна пътечка, по която не остават никакви следи.

Вървят, вървят, вървят и главата му вече се мае от безбройните завои и му се иска да падне по очи и да лежи, както лежеше тя, когато за пръв път я видя на канапето в стаята си. Да лежи като изоставен и дори да не се опитва да промени положението на тялото си.

Дьониз спря така внезапно, че Артьом направи неволно още една крачка и обгърна раменете и — пътечката се бе стеснила толкова, че беше невъзможно да стоят един до друг. Дьониз се облегна назад и отметна глава.

— Край — въздъхна тя. — Аз се изчерпах. Край.

Той очакваше да стане точно така, но сега изведнъж се обърка.

— Още малко, Дьониз — замърмори, сякаш това можеше да промени нещичко. — Може би ще излезем на някоя полянка…

Бяха вървели няколко часа, но така и не срещнаха никаква полянка. Само стена от трънливи шубраци и едър пясък на пътеката.

— Ще те нося.

Тя заклати глава.

— Тогава какво предлагаш?

Раменете й се изплъзнаха изпод дланите му; той я стискаше все по-силно, но нищо не помагаше, тя изчезваше, просто изтичаше из ръцете му… Успя да я подхване. Вдигна я. Какво леко тяло, по-леко, отколкото си бе представял. Аха, рече си, значи представял си си как я носиш на ръце. И кога успя? Стараеше се да върви с широка отмерена крачка. Като камила. Но лекотата на тялото е измамна. Дори такова, почти безтегловно, след двеста крачки ще се превърне в непосилна тежест. В това беше абсолютно убеден. Знаеше го от онзи, по̀ завчерашния живот, останал отвъд хладилника и мрежата с консерви, пръснати по пода. А кого бе носил тогава? Не можеше да си спомни, пък и не бе важно.

— Артьом — викна тя в ухото му, — пуснете ме.

— Защо така изведнъж? — попита той, като внимателно си поемаше дъх между думите. Загубена работа — да говориш, когато носиш някого на ръце! — И защо това — пуснете ме?

— Пуснете ме. Аз сама… — Артьом мълчаливо вървеше напред, стараеше се да прикрива с ръка голите й коленца, та да не ги изподерат сивите кичести бодли, плъзнали едва ли не до средата на пътечката. — Si vous ne me laissez pas partir aussitôt…^[5] — кресна тя с висок и разлютен глас.

— Не ми викай в ухото — помоли Артьом.

Тя заби нос в шията му и замлъкна.

— Потрай още малко, може би ще стигнем до някоя полянка. Ще си починем.

И в същия миг зад завоя послушно се появи равна плюшена полянка.

Той приклекна и преди да е пуснал Дьониз, прокара свободната си ръка по тревата — беше лека и суха като сено.

— Най-после, можем да си опънем краката.

Дьониз премълча. Той я пусна на тревата, в която не цвъртеше никакво скакалче, не пъплеше никакво бръмбарче. Мъртъв шубрак, мъртва поляна.

И на всичко отгоре измъченото, смъкнало се лице на Дьониз. Това вече не можеше да бъде игра. Дори някога да стане прочута артистка, и тогава не ще съумее да го изиграе толкова истински.

И ще бъде много смешно, ако след десетина години я познае в поредното холивудско киночудо и небрежно подхвърли на приятелите си: „Ама че се измъчих, когато трябваше да мъкна на ръце тази мамзел — добре че беше живи мощи — само за пача ставаше. Тогава се бяхме загубили в…“

Мощите и пачата си бяха най-нахално плагиатство; беше ги чул в един филм по адрес на Одри Хепбърн, изпадна в див възторг и ги скъта в колекцията си. А колкото до „загубихме се в…“ — сега това беше проблем номер едно. Къде са наистина — в Андите, в Апалачите, Бирма, Венесуела, Херцеговина?… Вярното да се подчертае. Ха!

Ами ако тя знае? Трябва да я изненада — не се ли изпусне, поне ще се пообърка.

— Къде се намираме? — бързо попита той.

Тя обърна към него спокойното си лице.

— Мене ли питате?

Не знаеше. Не може да знае и така да се преструва.

— Не сме в Европа.

Тя не възрази.

— Пренасяли са ни, и то дълго. Не сме в Африка — тук не е топло. Пък и растителността е за средните ширини. По-нататък. При нас не прониква нито звук, нито вятър. Значи се намираме в малка долина, заобиколена от планини. Високи планини. Има ли такива в Австралия? Според мен няма. Но не сме на върха на планината — иначе щяхме да дишаме трудно. Логично, нали? Друго, гъстата облачност говори, че наблизо има вода. Вода, и то много. Може би океан. Но нещо не си спомням такива безлюдни планини по крайбрежието на Азия. Мътните ме взели, а имах добри бележки по география. И така, остава Южна Америка — Андите. Много ли си уморена?

Дьониз мълчаливо поклати глава.

— Добре ще е до вечерта да стигнем планините. Сигурно долината е съвсем малка, иначе щеше да има вятър.

Ръката й машинално се вдигна, пръстите се разшаваха, сякаш вятърът беше нещо осезаемо, което можеше да се улови. Ръката й падна.

Ах, дяволска работа, проклета сантименталност, евтино рицарство! Езикът му не се обръща да каже: „Да тръгваме!“ А трябва, трябва! Няма да чака тук, докато си направят с него поредния фокус.

— Дьониз… — мълви почти виновно.

— А?

— Да тръгваме, Дьониз.

Тя въздъхна тихичко и стана.

Вървяха така чак до мръкнало — отпърво Дьониз бавно креташе отпред, после виновно се обръщаше и Артьом я вземаше на ръце. След това излизаха на някоя поляна, лежаха един до друг и се гледаха, защото над тях виснеше неподвижното, сякаш застинало в един момент на падане небе, което бе страшно за гледане.

После ставаха и продължаваха пътя си.

Мракът се спусна внезапно, дори твърде внезапно, сякаш някой бе включил с пълна сила огромен реостат. Известно време вървяха в тъмнината, но не срещнаха повече спасителни поляни.

— Нищо — каза Артьом. — Това не е най-страшното. Пясъкът на пътечката е съвсем топъл.

Започна да разкопчава якето си и в един миг пред тях блесна пламъче. Не затичаха не защото Дьониз едва мърдаше краката си, не — просто още проявяваха някаква предпазливост. Безшумно се промъкваха напред, докато пламъкът не се превърна в осветен прозорец; Артьом вкопчи пръсти в перилата на малката градинка, надигна се и скрит зад касата на прозореца, надникна вътре.

Разхвърляно канапе с карирано одеяло, празна чиния от селда върху стола насред стаята, на пода до прага — черният пуловер, който Дьониз бе забравила.

Разглеждаше вцепенен обстановката, без да разбира, без да иска да разбере, че това е същата къщичка, която сутринта бяха напуснали, и не се обърнаха назад, тръгнаха направо и тя остана зад гърба им.

— Кой е там? — плахо попита иззад гърба му Дьониз.

Ех, ако можеше да има някой!

— Никой — отвърна Артьом и я пусна да мине. — Няма от кого да се страхуваш.

Никой, само къщата, безлюдна, очакваща завръщането им. Като капан. Вратата подире им хлопна и Артьом неволно протегна ръка назад — да опита ще се отвори ли пак. Вратата меко поддаде. Значи така — капан, от който може да се излезе. Тази сутрин вече опитаха да направят това. Е, утре пак ще опитат.

— Само недей заспива — каза той, — ей сега ще сваря кафе, че то утре съвсем ще капнеш.

Но Дьониз вече лежеше на канапето в позата от предния ден, сякаш не бе легнала сама, а някой я бе захвърлил, както се хвърля рокля. Той се обърна и на пръсти — за да не я събуди — отиде в кухнята. И там всичко си беше както преди. Франзелата в найлоновата торбичка, камарата консервни кутии на дъното на хладилника. Дори кайсиите. Може пък да не е отварял кутията? Не, отваря я, ей го ножа… Ножът беше на масата. Джобното ножче за две рубли и петнайсет копейки. Същото. А кафето? И кафето в тенекиената кутийка е толкова, колкото беше и вчера.

Кой знае защо му се отщя да яде.

Върна се в стаята, внимателно отмести Дьониз към облегалката и легна до нея. Тя притвори очи.

— Между другото — прошепна той — ние действително се намираме в райска градина. И хладилникът играе роля на вълшебната покривчица.

Тя се намръщи леко — от досада и безразличие.

— Не… не градина — измърмори тя, заспивайки. — В градината има цветя… А в райската… des pommiers, ябълки…

Артьом шумно прихна и тутакси изви поглед. Не, няма страшно, не се събуди. Усмихна се, вече беззвучно — господин учителю, да имах вашите грижи. Ябълките не са й достатъчни. Каква Ева само. А Ева ли е? Вгледа се в лицето й. На кого прилича? Всяка отделна черта напомня нещо, понякога абсолютно ясно — раменете на Наталия Гончарова, косите на Екатерина Втора, брадичката на Одри Хепбърн… А пък една педя човек. Десетокласниче. Макар че Хубавата Елена била, разправят, на десет години, когато я отмъквал Парис. Жулиета на тринайсет. И Ева едва ли е била пълнолетна, още по-малко — хубавица. На̀, Жан Ефел я представя като първозданна глупачка, на която й дай само да докопа райската антоновка. Невъзможно е било да бъде като тази. Когато господ я сътворявал, не разполагал с никакви еталони, а от промишлена естетика и представа си нямал поради своята необразованост. Частен занаятчия.

Трябвало да минат десетки векове, за да може да се роди на земята това чудо. За раждане, родила се, ама защо? Ей богу, по-добре да му бяха пробутали най-обикновено момиче, поне щеше да знае как да се държи с нея. Щеше да я научи на елементарни туристически навици, та да не моли да я носят на ръце след всеки сто крачки, щеше да й подвиква, от време на време да я чука по носа — да повдигне духа й. Щяха да си крачат по този крастав рай и да си пеят песничките на Никитини и Пугачова, а откриеха ли онези, дето бяха замислили всичко това, можеше да не се страхува, дори да се стигне до ръкопашен бой.

А тази? Чак е неудобно да я наречеш момиче. В старо време казвали — лице, изваяно от алабастър. От този образ се е запазило усещането за нещо неземно, макар за нашего брата алабастър да означава друго — сивкав прах в книжни чували.

И все пак лицето е изваяно от алабастър, две мнения няма. Каприз — бръчица в ъгълчето на устата. Само ябълката липсва.

А когато на заранта се събудиха, беше съвсем светло и пред къщата сияеше петоъгълна леха, с каквито обикновено украсяват централните площади на малките градчета. Лехата бе увенчана от зелено цвете с фантастични размери.

Отляво и отдясно на лехата стърчаха две лози, отрупани с червено-оранжеви като домати ябълки.

— Ставай, принцесо. — Артьом се стараеше да говори колкото се може по-весело, та да не забележи тя безпокойството му. — Тукашният Мерлин са го прихванали да изпълни твоето желание. Да идем да погледаме.

Хванати за ръце, те приближиха до лехата. Невиждано разточителство на багри, всички оттенъци на аленото и виолетовото, а цветовете — еднакви — примитивните пет листенца, мъничката бутилчица на плодника и четчицата от черни тичинки. Най-обикновен цвят. Не лайкучка, не рапица, дори не лютиче. Ботанически шаблон. Опита се да си припомни дърветата, които видя вчера — и с ужас разбра, че и те не бяха тополи или брези, а нещо средно, безлико, мъртво в своята абсолютно правилна форма.

Но онова, което бяха взели за огромен светлозелен божур, не беше никакво цвете.

В центъра на лехата нахално се бе разположил огромен, десетинакилограмов зелев кочан.

— Артьом — обади се Дьониз и вдигна към него спокойните си, ни най-малко неуплашени очи. — Страх ме е. Това може да го стори само… — не почна да търси нужната дума, а само повъртя разперена длан край главата си.

И Артьом изпитваше страх. Отдавна се бе досетил, че се намират във властта на безумен всемогъщ маниак и въпросът сега се заключаваше в това, колко време безумието му ще остане в рамките на безопасното.

Артьом се наведе над нея и припряно сложи пръст на устните й. След това посочи ушите си и направи неопределен кръгообразен жест, който би трябвало да означава: отвсякъде могат да ни подслушват.

Дьониз разбра. Пък и как да не разбере: нали онова, което си бе пожелала снощи, беше произнесено едва чуто, във възглавницата, и все пак бе чуто.

Тях ги чуват. И може би дори ги виждат. Дьониз задърпа Артьом обратно в къщата. Хапнаха набързо и се приготвиха, без да си кажат дума. Излязоха.

— Вчера вървяхме направо — наруши мълчанието Артьом. — Ще поемем в друга посока, макар да ми се струва, че къщичката се мести.

Говореше високо, защото и бездруго казаното беше очевидно. Лозите с доматообразните плодове се бяха врязали в монотонната зеленина на шубраците и пътеките бяха значително по-малко от вчера — само три. Избраха тази, дето водеше наляво. Вървяха бавно и си почиваха по-често, но въпреки това към пладне стана ясно, че е просто нечовешко да измъчва така Дьониз.

Плюшената полянка, изпъстрена с многобагрените пръски на примитивните петлисти цветя, беше на техните услуги. Артьом отвори всевечната кутия с кайсиев компот, нареди сандвичите. Накара Дьониз да хапне. Той само това и правеше — караше я да яде, да върви, да ляга, да става. Тя се подчиняваше безропотно. Сега той изведнъж разбра, че това е нечувано мъжество от нейна страна. Та нея сигурно са я носили на ръце. В буквалния смисъл на думата. С лъжичка са я хранили. Не случайно е израсла такава, на никого да не прилича. Принцеса Блян. Точно така. Врубел е бил заплес. Ето такава е била Принцеса Блян. Съвсем момиченце и съвсем жена. Пределно изнежена и безкрайно издръжлива. Прекрасна до полуда и с тази прекомерна красота можеш само да я гледаш до прехлас, и толкова.

Извърна очи и внимателно погледна надолу — принцеса Блян лежеше на тревата, свита на мъничка златиста топчица, същинско рижаво морско свинче.

— Е? — попита той, знаейки предварително отговора. — Дотук ли беше? Повече не можеш?

— Мога — чу я да отвръща, — но не искам. За какво да вървим? Нали няма да се върнем… вкъщи. Никога.

— Но-но! — викна той и се смрази от съзнанието за нейната правота. — Остави тия приказки, принцесо… — наведе се над нея и подпъхна ръка под главата й, където топлината на косите й не се различаваше от човешката топлина на сухата копринена трева.

С отработено движение вдигна Дьониз на ръце.

— За какво? — гласът й бе като на най-малко петдесетгодишна жена. — Моля те, за какво? Да останем тук.

— Защо пък не — бавно я пусна той, — ще се опитаме да останем. Вечерта скоро ще се спусне.

Вечерта настана много по-рано, отколкото бяха очаквали, и когато съвсем притъмня, на някакви си трийсет крачки призрачно заблещука прозорец. Същата къща, същата кутия кайсиев компот на хладилника, сякаш парченце сланина в капан за мишки.

На сутринта отново поеха, този път надясно; след един ден се върнаха и няколко дни се опитваха да се избавят от неканено появяващото се пред тях жилище, и всяка вечер намираха прозореца светнал и вратата незаключена. Къщата сменяше само мястото си. Зелевите поляни се редуваха с доматени лози, бреговете на ручеите с морска зелена вода отстъпваха място на нащърбени лазуритови скали, обрасли с триметрова калуна; неизменна беше къщата, очакваща ги в края на дневния им път.

— Край! — каза най-сетне Артьом. — Утре няма да ходим никъде. Ще си седим като тъпаци и ще чакаме да направят нещо с нас.

Чакаха целия ден и най-страшното беше, че никой не се и опитваше да направи нещо с тях. Чакаха и това чакане ставаше непоносимо.

И тогава Дьониз намери единствения изход.

— C’est assez! Стига толкова! Тук всичко е мъртво: тревата, небето, ние… Nous sommes au fond^[6]. Това е нашата съдба, разбирате ли, Артьом? Съдба. Ние ще умрем. Но чакането… C’est insupportable^[7], разбирате ли? Моля ви, по-добре сами! Нали няма да ми откажете?

Артьом я погледна втренчено:

— Решителни думи.

Той замислено почеса брадичката си. Естествено, Дьониз изтърси това не от много ум, а по силата на истеричната си женска същност. И най-вече — устами младенца…

А може би е права — малък експеримент, само капчица мъжество и издръжливост от тази принцеса. Целта ли? Да принудят противника да се разкрие, когато той явно не желае; да го заставят да нападне, когато има само намерение да наблюдава. Естествено, експериментът е съшит с бели конци, но нали условният „противник“ — явно абсолютен психопат, може и да изчезне.

— А няма ли да се изплашиш, принцесо?

Дьониз вирна брадичката си — ни следа от отчаяние, ни дребнава обидчивост, само недетска готовност да се подчини на неговата воля и разум.

— Тогава ще направим така. — Артьом взе от шкафа няколко стари вестника, смачка ги и ги сложи на пода до входната врата.

— Домъкнаха ни тук — продължаваше той високо и демонстративно, — но, изглежда, не сме им нужни. Нямат намерение да ни връщат. Съгласен съм с теб — по-добре веднага да умрем, отколкото да живеем в неизвестност и без каквато и да било надежда за връщане.

Запали хартията и се върна на канапето. Седна до Дьониз, взе ръцете й в своите, за да не се плаши. Дьониз гледаше не огъня, а него, очите й бяха съсредоточени и ни най-малко уплашени.

Вестниците се разпалиха, първите високи езици вече лижеха касата на вратата. Да, изящен ход. Щом са ги довлекли тук, щом са създали специално за тях този дяволски павилион, хранят ги и ги поят, а се и стараят да изпълнят всичките им разумни желания — значи са много нужни някому. Нека сега този „някой“ вземе мерки за спасяването на своите живи експонати.

В стаята изведнъж замириса на пърлено месо, макар че и вратата, и стената упорито отказваха да се разпалят. По сивата плоскост на вратата пробяга тръпка, сякаш ветрен полъх бе раздвижил локва, а после вратата потече изведнъж, сякаш бе от масло. Гаден люляков дим се втурна в образувалата се паст и в полуздрача на бързо настъпващата вечер те ясно видяха фигурата на човек, застанал в края на пътеката.

Артьом рипна, прескочи тлеещия куп хартия, изхвърча от къщата и се втурна срещу непознатия. Само да не изчезне, само да не…

И в същия миг налетя на стена, невидима и еластична. Прозрачната повърхност пружинира и го отхвърли назад. По ръцете и лицето му остана лепкав и дразнещ го налеп, сякаш се бе забил в тялото на огромна медуза. Неволно вдигна ръце към лицето си да изтрие тази лепкава слуз, но усещането му бе лъжливо, кожата беше суха. Като се мъчеше да се освободи от странното усещане, Артьом затърка бузите и челото си, а когато свали ръка, видя, че непознатият е вече на крачка от него, отвъд прозрачната преграда.

Секунда-две се гледаха втренчено, види се, непознатият добре бе изучил Артьом, защото в очите му не пробяга и сянка от скрито любопитство; на свой ред Артьом нямаше какво толкова да разглежда, тъй като лицето на непознатия беше нещо средно от всички обикновени мъжки лица. Просто едно лице. Като на анатомичен мулаж.

Непознатият размърда устни и на Артьом му се стори, че думите, удивително правилно произнасяни, следват с малка пауза движенията на устните.

— Какво ви липсва? — насечено изрече непознатият.

Артьом направи крачка и опря длани ο лепкавата повърхност на разделящата ги стена.

— Искаме да знаем къде и при кого се намираме. Искаме да знаем с какво право ни похитихте. Искаме да знаем за какво сме ви необходими.

Непознатият отново замърда устни.

— Утре сутринта, на разсъмване — дочу Артьом, — ще разговарям с теб.

Стената помътня, тръпка пробяга по нея, като по кожа на обезпокоено животно, после напълно загуби прозрачността си. Отзад се чуха стъпки — внимателно се приближаваше Дьониз.

— Видя ли? (Естествено, бе видяла.) Мисля, че точно тази мутра се появи зад прозореца, за да ме примами на балкона. А ти не забеляза ли някого, когато те отмъкваха?

Дьониз смръщи челце.

— Аз спях. После отворих очи — плувам… как да кажа… ето така, из стаите… Не вярвате ли? Плувам, всичко наоколо е здрачно и един човек, не го познавам, прави с ръцете така… — Дьониз издаде длани напред и ги размаха, като да отпъди облаче дим — и плувам, по-бързо, по-бързо, като че ли съм… как да кажа… un duret de peuplier^[8], дърво, не — топола, тополов — така ли? а, глухарче! — тя облекчено въздъхна. Когато съставяше проста фраза, всичко вървеше гладко и той дори се учудваше колко правилно говори, но щом се впуснеше в подробности, започваше такава каша от руски и долногаронски, която безнадеждно се превръщаше в безсмислица. — Но там, у дома човекът беше друг. Друго лице… — тя бързо погледна към Артьом и старателно се поправи: — Друга мутра. Като… консервена кутия.

— Мутра. Ти постигаш поразителни успехи в руския. Впрочем с какъвто тръгнеш… Само че какво ще кажат мама и татко, като се върнеш?

— Татко и мама превеждат ваша проза… как да кажа… contemporaine, съвременна. Там има и по-други думи… някой път ще ви ги кажа. Всичките подред, вие ще ме поправяте. Съгласен ли сте? А когато се върна…

Раменете и изведнъж се смъкнаха, тя кротичко се обърна и заситни към къщата. На прага се спря и без да се обръща, сякаш изобщо не я засягаше ще чуе ли Артьом или няма, шепнешком, много правилно изрече:

— Зная, че никога няма да се върна вкъщи.

Артьом по-скоро се досети, отколкото чу. Клетото малко скитниче, стои гърбом и плаче мълчешката, само се старае раменете й да не треперят, да не я издават.

Ама защо си такова дърво, иди при нея, направи нещо, я по главицата я погали, я друго — момичето плаче…

Приближи се. Наведе се над нея.

— А ако се върнем — попита Дьониз, вдигнала сухите си спокойни очи към него, — няма ли да се ожените за мен, няма ли да ме вземете със себе си?

— О, господи, ама, разбира се!

А какво друго можеше да каже при такъв случай?