Олга Ларионова
Приказка на кралете (3)

Настанаха странни, приказни дни за тях. Часовете за работа, неуморителна и понякога дори забавна, отлитаха незабелязано; цялото останало време бе запълнено единствено от Дьониз. Тя знаеше и помнеше невероятно много неща и всяка вечер, надянала фантастична ориенталска премяна, се разполагаше с подгънати крака на канапето и започваше, както я бе учил: „Дочух, ο велики царю…“ Дните на Дьониз. Дни като пчелни пити, златисти, натежали от мед. Дни, безшумно преминаващи в нощ, в дълго шумолене на чудновати премени, пробвани преди лягане, в безкрайна нежност, която цяла трябваше да се помести в две кратички думи: „Спи, детко“; но това още не беше краят на деня.

Защото най-последно беше черното нощно небе, надвиснало над балкона, на няколко педи от тях — и тихият шепот, за да не чуе заспиващата Дьониз: „Доволни ли сте от нас, Юп?“ И в отговор същото тихо, едва колебливо „да“. Само че с всеки изминат ден все по-голяма и по-голяма пауза между въпроса и отговора.

И най-сетне:

— Доволни ли сте от нас, Юп?

Дълго, много дълго мълчание.

— Не.

Отдавна трябваше да бъде готов за това, но все пак бе някак дяволски тягостно и не му се искаше да се впуска в обяснение. Та те сами са си виновни. От три милиарда избрали две миловидни муцунки. Да бяха вдигнали двамина какви да е академици, щяха да им изрисуват пълна картина на живота на Земята.

— Прекалено много искате — сухо изрече Артьом и отметна ръце зад главата си. — Училищната програма отдавна се е изпарила от главата ми, а колкото до работата си, нямам никакви намерения да ви разказвам за нея. А Дьониз е способна да ви демонстрира моди от всички времена и народи, но нищо повече. Сгрешили сте в избора си, Юп, а сега се мъчите от нищо нещо да направите.

— Ние не грешим — последва безстрастен отговор. — Нужни ни бяхте именно вие и взехме вас.

— По дяволите, с какво право?

— Право? — Гласът замлъкна, сякаш Юп се мъчеше да си спомни значението на тази дума. — Право… Сякаш едно обяснение на постъпката ни може да промени нещо във вашата съдба. Но щом мислиш, че съм длъжен да се оправдая, ще го направя заради теб, и то колкото може по-убедително.

Гласът на Юп се приближи, звучеше малко отвисоко, сякаш той стоеше до самите перила на балкона. Артьом не се стърпя и безшумно провря ръка между пръчките, но пръстите му срещнаха привичната лепкава повърхност на защитния купол. Страхува се, гад такъв. А може и да не е гад, просто съставът на атмосферата да е друг. Да чуем.

— Преди много десетки хиляди години — прозвуча от мрака гласът на Юп — ние бяхме като вас. Впрочем и тогава сигурно сме били по-мъдри и по-внимателни от вас. Достигнахме предела на човешките знания — разполагахме с кораби, които можеха да ни отведат в която и да било точка от галактиката и дори извън нея. Успяхме да удължим живота си за неограничено време, като победихме всички болести и дори старостта, можехме… впрочем ти дори няма да разбереш, ако започна да изброявам всичко, което сме познали, открили, успели. И така, в алчния си стремеж всичко да видим, всичко да разберем, всичко да познаем, веднъж долетяхме на трета планета от една нищожна периферийна звездичка. Невероятно, но там открихме условия, аналогични на нашите в момента, когато на планетата ни се е появило разумно същество… И ние срещнахме там такова първично същество. Полумаймуна. Дивак. И започнахме внимателно да следим вашата планета. Унищожихме дивите зверове, заплашващи първите човешки групи, учехме вашите диваци да използуват огъня и оръдията на труда, подарихме им сведения, за които сами нямаше да се сетят, и те започнаха да се развиват по-бързо, запомнили нашите уроци и забравили нас. Ние ви помогнахме в зората на вашето човечество, бяхме ваши бавачки и учители… Е, стига ли ти такова обяснение?

— Никаква благодетелка, да не говорим за разни бавачки и учители, няма право да посяга на свободата на своя възпитаник. А що се отнася до знанията, то, съдейки по това как благоволихте да се държите с мен и с Дьониз, сигурно сте учили първобитните хора на добро, справедливост и уважение към ближния.

Равнодушното лице на Юп не изрази нито досада, нито смущение. Само отново се размърдаха устните му и след секунда прозвуча монотонният му глас:

— Тогава ще ти предложа втори вариант. Ние намерихме на вашата планета условия, в които може да се развива разумът. Но разумно същество не открихме. И тогава група наши хора… нищо че бегълци, напуснали планетата ни по политически причини, реши да се установи на вашата Земя. За съжаление не бяха пресметнали възможностите си и след няколко поколения подивяха. Четири групи бегълци, пристигнали по различно време на планетата, са създали четирите земни раси. Не е ли правдоподобно?

— Но само толкова. И изобщо не обяснява защо си позволявате да се разпореждате с нас като със своя собственост.

— Вие на няколко пъти се опитвахте да напуснете къщичката и всеки път намирахте същата къща, само че на друго място. И в края на краищата не я напуснахте, останахте в нея. Е, ще ми се наложи и този път да ти предлагам една хипотеза след друга, докато се спреш на някоя. Само че сега хипотезите ще бъдат различни, но всичките на едно и също място. Ето ти още една: ние не оставихме хора на Земята. Но като се завърнахме в родината си, предположихме, че все някога ще ни дотрябват същества, подобни на нас. Не можахме да предвидим всичко, което ни очакваше в бъдеще, но ни разяждаше смътна тревога. Намирахме се на върха на знания и възможности, а бяхме и много предпазливи. И тогава създадохме биороботи, да, саморазвиващи се биороботи, като взехме за основа вашите маймуни. Затова вие не можете да откриете последното звено между маймуната и първия човек. Пръснахме ви по континенти с надеждата, че поне една група ще оживее. Оживяхте всички. Оживяхте и се развихте. Развихте се и започнахте да си задавате въпроса: а за какво живее човек? За какво съществува цялото човечество? Не е ли така?

Артьом направи неопределен жест — общо взето — да. Нямаше смисъл да крие.

— И така — гласът на Юп зазвуча патетично, — вие съществувате само за да можем всеки момент да се върнем към своето минало, към своята младост. Нашето човечество престаря. Знаем всичко, можем всичко, но нищо не искаме. Каквито и да сме за вас — баби акушерки, стояли над люлките ви, братя, бащи или богове, създали ви от прахта — искаме от вас само своето и всъщност искаме малко. Около сто милиарда човеци минаха по Земята, а ние взехме само теб и Дьониз. Това е наше право. Богу боговото!

— Но кесарю — само кесаревото. И дори да приемем, че сте богове, то, дявол да го вземе, богове, как така стигнахте до такъв живот?

Известно време Юп мълча, после се чу нещо подобно на човешка въздишка.

— Много се пазехме. Прекалено се пазехме. И за да опазим още по-добре всеки човек, до краен предел ограничихме раждаемостта. Минаха десетки години, стотици и на нашата планета останаха само старци. Спряхме полетите в космоса, не се спускахме в дълбините на океана и в катерите на вулканите. Толкова се страхувахме за себе си! Но нашите другари гинеха един подир друг, гинеха заради нелепи, неподозирани случайности. И тогава направихме последната грешка: вместо да се опитаме да родим ново поколение — може би щяхме да успеем, защото нашата медицина се бе издигнала, пък и сега стои на недостижимо равнище, — решихме да заместим липсата на хора по пътя на създаването на себеподобни биороботи.

„Мутри като консервени кутии“ — спомни си Артьом думите на Дьониз.

— Минаха стотици и хиляди години и на цялата планета остана един-единствен човек, роден от жена, аз. Впрочем аз ли съм? Моето тяло многократно се обновяваше и дори изцяло се сменяше, оставаше само мозъкът. Външно съм такъв, каквито са и всички жители на нашата планета. Но единствено аз чувствувам, че загиваме. Струваше ми огромни усилия да убедя моите другари (на тази дума се запъна) да изпратят на Земята последния оцелял звездолет. Като използувах способността си да оставам невидим — няма да разбереш как сме го постигнали, — аз прекарах на Земята известно време, запознах се с нейното минало и настояще и най-важното — избрах вас. Останалото ти е известно.

— Мда — изрече Артьом. — Разправят, че в древни времена някои полулуди царе се опитвали да си възвърнат младостта, като си преливали кръв от бебета. Да не би и вие по този начин да се подмладявате?

— Ние сме хора — високопарно произнесе Юп.

— Вие сте консервени кутии, с извинение. Честна дума, съжалявам ви и ще направим за вас всичко възможно. Кесаревото — кесарю. Лека нощ.

Юп не отвърна. Обиди се и изчезна. Макар че, не, отдавна трябва да е свикнал с обидите. Просто е сметнал разговора за приключен. Ама и разговора си го биваше! Още половин час такива откровения и без каквато и да е симулация можеше като някой вицекрал на Индия да поиска любимия си слон.

Дано само Дьониз не научи нещо. Че не е на Земята, е все още половин нещастие. Но това, че не е сред хора… И в същия миг усети, че балконската врага бавно се отваря. И не видя, а се догади, че там, на пода, седи Дьониз, опряна на касата на вратата, обвила коленца с ръце.

Трябва да й каже нещо, да я излъже, та да я успокои, да заспи, само че веднага, хайде, хайде, бързо, нали се условихме, кучи сине, да използуваш жизнения си опит, спомни си какво си казвал на ония, предишните, спомни си и го повтори, тази ще повярва, глупавка е още, съвсем дете, само си припомни, измъкни от паметта си такива думи, след които нищо повече не е страшно, хайде де, дръвник с дръвник, хайде…

— Дьониз…

Невидима в тъмното ръка намира лицето му. Ръката е лека, същинско прилепче. Ама че глупости — прилеп. Откъде го измисли? А, вкамененият въздух на фараоновата гробница. И тук същата застиналост. Дребни съсиреци сиво небитие, оживяващи от човешкото дихание, от трепета на човешки устни. Ами това откъде е, съсиреците? Сигурно от най-ранното детство, когато вярваше, че сутрин цялата нощна тъмнина се събира в глобусите на уличните лампи и цял ден се крие там и вгледа ли се човек, ще види, че в белите матирани балони се е притаила пихтиеста тежка мъгла и, не дай боже, такъв балон да се откъсне, тогава тъмнината ще се измъкне навън, както духът от бутилката в „Багдадския крадец“ и посред бял ден ще залее града, както става вечер, когато запалят лампите и мракът, уплашен, сам излита… Господи, какво говори той, какво?

— Дьониз…

Това вече не беше детство, макар че, не, детство беше, разбира се, само че не онова на уличните лампи, а по-късното, с Лариска Салова, само да се сети какво бе говорил тогава, въпреки че няма нищо за сещане, просто бе казал: „Аз твоят въшлив кадет ще го направя на кюфте.“ И тя се засмя, защото бе казано толкова изискано, въшливият кадет беше нахимовец, с една глава по-висок и с голяма тока на колана, и тя престана да се смее, за да му бъде по-удобно да я целуне, и той каза: „И на онзи Лимар ще му разбия мутрата“ — и отново я целуна, а тя каза: „Баба изхвърля боклука“ — защото се бяха спрели пред входа, и той отвърна: „Аз на твоята баба ще й спраскам прозореца“ — и за трети път я целуна, после се отказа — омръзна му, пък и вече май нямаше смисъл…

— Дьониз…

А виж — това изобщо не беше детство — последния път — всички се разотиваха, а той можеше да остане, защо трябваше да отказва, и остана, страшно беше пиян, пък и домакинята беше хубава. Той безмълвно я съблече и дали тя го разгледа по-добре, дали бе решила да поскромничи, но изведнъж изтърси: „Ти си ми първият истински…“ „Хайде, хайде, посмали малко“ — каза й той, така стана последния път.

— Дьониз. Дьониз. Дьониз… — Беше като спасение, като заклинание, като тебеширен кръг на пода — кръг, отделящ всичко, що е било и как е било.

— Тук съм — прозвуча от мрака нейният невероятно спокоен глас. — Протегни ръка, тук съм.

Нещо вътре в него се сви при тия думи, обикновени и нищо незначещи в обичайното си номинално значение, но сега обърнали към нея цялата страшна голота на единствения си смисъл. И не той на нея, а тя на него предлагаше единственото лекарство против страх пред заобикалящото ги тъпо и безсмъртно мъртвило и това „протегни ръка“, първото, което тя му каза като равна на равен, означаваше само едно: „Протегни ръка и ме вземи.“

Той се изправи бавно, одраска буза ο тухлената външна част на касата и прекрачи прага на стаята. Някъде долу, пред краката му, седеше на пода невидимата Дьониз.

Така. И не се измъчвай, все едно, неизбежно е. Да станеш кучи син. Съдба.

— Ти като че се боиш? — проклет глас, обиден, съвсем детски. — Но нали никой не вижда. Тъмно е.

Иде му да я убие. На място.

— Може би не съм достатъчно хубава за теб? Мосю Льовен казваше…

— Млъкни!!!

Въздухът се размърда безшумно и Артьом се досети, че Дьониз се изправи, изопна се и поотметна глава назад. От мрака на леки талази се вдигаше и стигаше до лицето му нейният дъх. Сега тя беше до него по-близо от една протегната ръка.

— Защо „млъкни“? Аз те обичам, Артьом.

Господи, възможно ли е това „аз те обичам“ да прозвучи толкова бавно, провлечено и спокойно?

— Не, Дьониз, не! Просто стана така, че тук сме само двамата, ти и аз, никой освен мен. Затова ти се е сторило… И защо не? Момичетата разправят мама забранява, твоят плешив мосю лъготи за Нефертити… Първия път хората вярват не само на другите. Вярват на себе си. Че е от пръв поглед и за цял живот. И на теб така ти се струва. Мосюто не е бил подходящ за тази роля, стар е, и момичетата ще ти се подиграват. А тук — млад руснак и на съвсем друга планета. О-ля-ля! Засега никой не вижда…

— Тъмно е и не мога да те ударя.

— Няма да е лошо. Дори няма да искам прошка. Това ще стане утре. Когато ще мога да съобразявам какво говоря.

— Ти говориш и не чуваш! Всяка твоя дума е като crapaud^[1], не зная как е на руски, едно студено, противно, мокро! За какво така? За какво? За какво?

Дьониз, ти, мъко моя горчива, не „за какво“, а „защо“.

— Защото да не си посмяла да кажеш: „Тъмно е и никой не вижда.“ Да не си посмяла да кажеш: „Протегни ръка.“ Да не си посмяла в тази тъмница да стоиш толкова близо, че да протегна ръка и да те взема.

Шум от стъпки. Отдалечава се. Още повече. Четири крачки мрак помежду им. Една негова крачка ще бъде достатъчна, ако сега го повика. Да не си посмяла да ме повикаш, Дьониз. „Аз те обичам.“ Откъде можеш да знаеш, че тъкмо това е обич?

Тишина. Продължителна тишина, в която не спи и няма да заспи Дьониз. Значи това не е краят. Да се приближи, да намери в тъмното спокойното чело и — „спи, детко“. Ще можеш ли? Вече ще мога.

А лицето е мокро. Цялото. Дори веждите. И ръцете, тесничките студени длани.

— Ама какво има, глупавичката ми, какво има, слънчице мое, мое момиченце — всички думи, всички имена, само да са нежни, а кои — не е важно, важното е нежността в тях, цялата нежност на белия свят, нежността на всички мъже, целували женски лица от Нефертити до Аелита. — Мъничка моя, червенокоске моя, единствена…

О, последователност на всички мъже по света!

Заспа Дьониз, нацелувана, щастлива, и продължава да стиска ръката му като любима играчка. Колко малко ти е трябвало — да те стоплят, да те приспят. А то — „протегни ръка и ме вземи“. Глупавичката ми. А сега спиш спокойно, само просумтяваш — наплака се, а аз ще прекарам нощта тук, на пода, като последния глупак, положил глава в края на твоята постеля само за да видя лицето ти, когато почне да се разсъмва.

Да беше видял Юп тази картина!

— Ей, Юп, стара консервена кутийо, доволен ли си днес от нас?

Тишина. И съвсем наблизо отсеченото:

— Да.

Имаше такъв отрязък от време, в който Артьом насмалко да се разсмее. Понякога човек изпада в състояние, при което първата му реакция е смехът. Но това продължи само няколко секунди. Последва недоумение: нима ги е подслушвал? Говедо.

Той внимателно издърпа ръка от малките длани на Дьониз и на пръсти се измъкна от къщи. Тъмница. Непрогледна, тежколиста, августовска.

— Юп.

— Слушам те.

— Юп, вие… вие доволни ли сте днес от нас?

— Да. Вие разбрахте какво се иска от двама ви и съм доволен.

— Чули сте… всичко?

— Естествено. От първия миг на пребиваването ви на нашата планета виждаме и чуваме абсолютно всичко.

— Дори в тъмното?

— За нас не съществува нито тъмнината, нито стените на къщата, нито дрехите ви. Виждаме всичко, което искаме.

Може ли един двайсет и четири годишен земен жител да фрасне в мутрата чуждопланетен гад, па бил той и на хиляди години? Впрочем те самите са предвидили този въпрос, иначе сега между Юп и Артьом нямаше да има защитна стена и тогава…

— Юп, но ти си човек, вярно, те са консервени кутии, но ти?…

— Първо, не бива така лесно да ме наричаш човек, тъй като самият ти се смяташ за такъв, а ние се намираме на твърде различни степени на развитие. Второ… — Безстрастен машинен глас и думите една подир друга капят върху черепа му и се стичат по него, без да проникват в дълбините на съзнанието му и без да открият своя съкровен и старателно изплъзващ се смисъл. — Второ, разликата в нивата е в наша полза с изключение на един-единствен въпрос. Точно по този въпрос имаме намерение да получим информация от вас. Вие най-сетне разбрахте какво искаме и аз съм доволен.

— Юп, можете ли на обикновен руски език да ми обясните за какво става дума? Слушам ви и не разбирам, моят човешки разум не е в състояние да асимилира вашата естествена за вас и сигурно много проста мисъл. За какво говорите, за какво, дявол да го вземе.

— Моля. Ние имаме безброй самообновяващи се биороботи от различен тип, при което едните копират хората, другите са много по-съвършени от тях… И въпреки това животът на нашето човечество неотклонно върви към залез. Спряно е всякакво развитие. Няма защо да се развиваме повече. Нали за такова нещо трябва да се обича знанието. Няма защо повече да летим в космоса. За това е нужно да се обичат звездите. Практически ние сме безсмъртни, не сме длъжни да продължаваме рода си, както и да се грижим един за друг. Всеки е зает със самия себе си. Само със себе си. Нали за да си помагат взаимно, хората трябва да се обичат. Но ние отдавна сме изгубили представа какво значи това. Забравили сме как да се любим…

— А ти, ти самият, Юп?

— Беше толкова отдавна… Не зная, не помня обичал ли съм някого…

— Но нали искаш да им помогнеш, значи не всичко още е загубено, друже. Само не разбирам какво можем да направим за теб?

— Дадох ти райска градина, родната къща, с която си свикнал. Дадох ти най-красивото момиче на света. Създадени са ви всички условия. Любете се!

Удар. В мрака. Срещу гласа. Еластичната повърхност хвърля Артьом обратно на прага на къщата. Безсилен, див гняв…

— Ако още от началото знаех какво искате, щях да предпочета да пукна под някоя от райските ви ябълки!

Почакай, ами Дьониз? Никому не е забранено да умира под ябълките, но какво ще прави тя сама с тия консервени кутии? Помисли ли за това? Тя сама няма да им е нужна и… Тук не пазят ненужните вещи. Независимо дали е информация или човек. Неикономично е. И отново невидимият звездолет ще долети на Земята, за да вземе още една двойка млади симпатични зайчета и — създадени са ви всички условия, любете се!

Тази зверска приумица ще се завърти по втория кръг…

— Защо мълчиш? — носи се от тъмнината. — Какво мислиш?

Мисля, че вие сте машинна сган, безсмъртни дегенерати, въобразявате си, че сте богове, но сте безсилни да ме принудите да върша онова, което ви е угодно. В едно успяхте — отнехте ми Дьониз…

А пред очите му като проклятие, като призрак стои бялата хавлийка.

Безгрижната мъничка Дьониз, упоена от неземните синтетични парцали. Нежната, неудържима Дьониз, тичаща насреща му по неистинските цветя на техния личен рай.

Любете се, създадени са ви всички условия!

А вие ще погледате?

… ще погледате.

— Не ми отговори. За какво мислиш?

Мисля дали да не приключа с тази комедия още сега, дали да не ти кажа на чист руски език какво мисля за всички вас и дали да не избягам в мрака, в лабиринта от безвъзвратни пътечки, да избягам, та на разсъмване да не видя събуждащото се лице на Дьониз. Да не я видя никога повече. А после?

А после — старият вариант: ще признаете експеримента за неуспешен и ще изчезне и най-малката надежда, че във вас ще се пробуди съвестта и хуманизмът. Няма да ни върнете на Земята. Тук няма да сме ви нужни.

И тъй, безброй изходи и всички водят до едно: до още една двойка зайчета, която ще заеме освободилото се място в райската градина.

В райската градина, от която безследно ще изчезне Дьониз…

— За какво мислиш?

— Аз… аз си мисля колко ще бъдем щастливи в тази райска градина.

Лъжата е цената на няколкото дни, през които трябва да намеря някакъв изход. Да го намеря, преди да се досетите, че няма да получите ни боговото, ни кесаревото.

 

 

Оказа се, че най-лесно е да излъже Дьониз.

— Мила, сега ти си моя годеница и съм длъжен да се погрижа за нашето бъдеще. Ти си разумно момиче и разбираш, че можем да се оженим само на Земята, ако, естествено, не размислиш. Затова трябва колкото е възможно по-скоро да съобщя на нашите гостоприемни домакини всички сведения, които ги интересуват. Бъди умна и не ми пречи. Колкото по-рано свърша, толкова по-скоро ще се върнем у дома.

— А ще се върнем ли?

Господи, Дьониз, ако смеех да ги помоля за това!

— Как можеш да се съмняваш? Нали са хора.

Тя лесно и безгрижно прие неговата сдържаност, както човек приема условията на нова забавна игра. Ако знаеше само колко й беше благодарен, че се съгласи. Ако знаеше само колко му е мъчно, че така лесно се съгласи!

И после — всяка игра има край. Рано или късно настъпва момент, когато един от участниците в играта казва: „Пу, не играя“ — и играта свършва.

Но колко дни ще играем тази игра, Дьониз? Защото времето си лети, а изход няма.

Няма изход.