Стивън Кинг
Магьосникът (7) (Тъмната кула IV)

2

Скупчиха се около него и го хванаха. Заляха го горещи вълни на вина и самопрезрение. Какво бе направил, та да заслужи такива ентусиазирани защитници? Само ги бе изтръгнал от познатия им и обикновен живот така безмилостно, както човек отскубва плевели от градината си.

Опита се да им каже, че е добре, но от устата му не излязоха думи. Онзи ужасен трептящ звук го беше пренесъл назад, в каньона със стръмните отвесни скали на запад от Хамбри. Дипейп, Рейнолдс и старият куц Джонас. Но най-много мразеше жената от хълма. И как нямаше да ги мрази? Бяха разбили сърцето му. Сега, години по-късно, му се струваше, че най-ужасният факт на човешкото съществуване е, че разбитите сърца се лекуват.

Помисли си: „За всичко ме е мамил тоз урод хром, що с поглед дебне…“

Какви бяха тези думи? От кого беше стихотворението?

Не знаеше, но жените също лъжеха. Подскачаха, хилеха се и виждаха твърде много със сълзящите си старчески очи. Нямаше значение кой бе написал онези стихове. Думите бяха верни и само това имаше значение. Нито Елдред Джонас, нито старицата на хълма бяха от ранга на Мартин — нито дори от този на Уолтър, що се отнасяше до злини, но му бяха сторили достатъчно зло.

После… в каньона със стръмните отвесни скали, на запад от града… онзи звук… и писъците на ранените хора и коне… За пръв път през живота си дори бъбривият Кътбърт млъкна.

Но всичко това се бе случило много отдавна и в друго време. Сега ромоленето или бе секнало, или временно бе заглъхнало. Но пак щяха да го чуят. Роланд знаеше това толкова добре, колкото и факта, че вървеше по път, водещ към ада.

Погледна спътниците си и съумя да се усмихне. Устните му бяха престанали да потрепват и това го поуспокои.

— Нищо ми няма — промълви. — Но ме чуйте добре. Намираме се много близо до мястото, където свършва Средният свят. Първият голям етап от нашето пътешествие приключи. Справихме се добре. Помним лицата на нашите бащи. Подкрепяхме се взаимно и бяхме верни един на друг, Но сега стигнахме до едно изтъняване и трябва много да внимаваме.

— Изтъняване ли? — попита Джейк, оглеждайки се нервно.

— Места, където материята на съществуването почти се е износила. Стават все повече, откакто силата на Кулата започна да отслабва. Спомняте ли си какво видяхме под нас, когато излизахме от Луд?

Те кимнаха сериозно, припомняйки си земята, напомняща разтопено черно стъкло, керамичните тръби, които блестяха в синьо-зелена вълшебна светлина, и птиците-уроди с крила като големи надиплени платна. Изведнъж на Роланд му стана неприятно, че всички са се събрали около него и го гледат като скандалджия, предизвикал сбиване в пивница.

Протегна ръце към приятелите си. Еди му помогна да стане. С огромно усилие на волята той успя да стъпи здраво на краката си.

— Коя беше Сюзан? — попита Сузана.

Бръчката в средата на челото й говореше, че е обезпокоена не само от сходството на имената.

Роланд последователно изгледа нея, Еди и накрая Джейк, който бе коленичил, за да почеше Ко зад ушите.

— Ще ви обясня, но не сега.

— Все това повтаряш — рече Сузана. — Нали няма отново да ни изолираш?

Стрелецът поклати глава.

— Ще чуете моя разказ — поне тази част от него, но не и върху един метален труп.

— Да — съгласи се Джейк. — Да стоим тук е все едно да танцуваме върху мъртъв динозавър или нещо подобно.

— Онзи звук изчезна — отбеляза Еди.

— Напомни ми за един старец, когото често виждах в Сентрал Парк — каза Джейк.

— Човекът с хавайската китара ли? — попита Сузана и Джейк я погледна. Очите му се разшириха от изумление. Тя кимна. — Само че не беше стар, когато аз го виждах. Тук не само географията е шантава, но и времето.

Еди я прегърна и стисна рамото й.

Сузана се обърна към Роланд. Погледът й не беше обвинителен, но в очите й имаше непреклонна и неприкрита изпитателност, от която Стрелецът се възхити.

— Ще чуете всичко — повтори той. — Но първо трябва да се махнем от гърба на това чудовище.

3

Задачата се оказа доста трудна. Влакът беше силно наклонен (диря от розови метални отломки бележеше края на последното му пътуване) и между покрива на вагона и перона имаше седем-осем метра. Дори да бе имало стълбичка като онази, по която се качиха, за да се измъкнат през аварийния люк, сигурно се бе изкривила при сблъсъка.

Роланд свали чантата от рамото си и извади еленовата кожа, която бяха използвали да носят Сузана, когато пътят станеше твърде неравен за инвалидната количка. И без това бяха забравили количката в бързината да се качат на Блейн.

— За какво ти е това? — сопна се тя.

Винаги се ядосваше, когато видеше преплетените ремъци. „Мразя надървените скапаняци от Мисисипи повече от хамута — бе казала веднъж на Еди с гласа на Дета Уокър, — но понякога трябва да се примиряваш.“

— Спокойно, Сузана Дийн — усмихна се Стрелецът.

Разплете ремъците на хамута, остави настрана седлото и пак ги сплете. После ги завърза към остатъка от въжето си. Докато работеше, Роланд се ослушваше да чуе ромоленето на изтъняването… така както четиримата се бяха вслушвали да чуят барабаните.

„Ка е колело“ — помисли си. Или, както Еди обичаше да казва, онова, което е писано, ще се случи.

Когато въжето свърши, направи примка в края на преплетените ремъци. Джейк сложи крак вътре и доверявайки му се напълно, хвана въжето с едната си ръка и прегърна скунка с другата. Ко нервно се огледа, изскимтя, протегна шия и близна лицето му.

— Не се страхуваш, нали? — попита момчето.

— Нали — съгласи се Ко и седя кротко, докато Роланд и Еди спускаха Джейк по външната страна на вагона на бароните.

Въжето не беше достатъчно дълго, но хлапакът с лекота се освободи от примката и скочи на земята. Пусна Ко, зверчето изприпка и вдигна крак до стената на гарата. Постройката съвсем не беше внушителна като Гарата на Луд, но имаше старомоден вид, който допадна на Роланд — напомни му на сграда от Дивия запад. Над вратата имаше табела, на която със златен варак беше написано:

„АЧИСЪН, ТОПИКА И САНТА ФЕ“

Стрелецът предположи, че това са градове. Името на последния му се стори познато. Нямаше ли Санта Фе в баронство Меджис? Това върна мислите му към Сюзан. Прекрасната Сюзан, която стоеше на прозореца с разпуснати коси. Сякаш долови уханието й на жасмин, рози, орлов нокът и на сено — ароматът, който оракулът в планините не успя да наподоби. Видя Сюзан, която лежи по гръб и го гледа сериозно, после се усмихва и слага ръце на раменете му. Гърдите й се надигат, като че ли копнеят за милувките му.

„Ако ме обичаш, Роланд, люби ме… птица, мечка, заек, рибка…“

— Кой ще бъде следващият?

Погледна Еди, напрягайки волята си, за да се изтръгне от света на Сюзан Делгадо. Тук, в Топика, наистина имаше изтънявания, при това различни по вид.

— Умът ми блуждаеше, Еди. Моля за прошка.

— Попитах кой е следващият?

— Ти, после ще спуснем Сузана. Аз ще бъда последен.

— Ще съумееш ли да се спуснеш? Имам предвид ръката ти…

— Ще се справя.

Младежът кимна и пъхна крак в примката. Когато дойде в Средния свят, беше напълно изнемощял, но вече от няколко месеца не се дрогираше и бе натрупал пет-шест килограма в мускули. Стрелецът с радост прие помощта на Сузана и двамата спуснаха Еди на земята.

— Твой ред е, мадам — усмихна се Роланд. Установи, че напоследък му е по-лесно да се усмихва.

Но неизвестно защо тя остана на мястото си, като хапеше устни.

— Какво има?

Ръката й се плъзна към корема и го разтри, сякаш я болеше. Роланд помисли, че Сузана ще каже нещо, но тя само поклати глава.

— Защо разтриваш корема си? Боли ли те? Удари ли се, когато се блъснахме?

Сузана дръпна ръката си така, сякаш плътта й се бе нагорещила.

— Не. Нищо ми няма.

— Сигурна ли си?

Тя сякаш се замисли сериозно върху думите му и накрая рече:

— Ще поговорим. Но преди малко беше прав — сега не му е времето и мястото. Ще поговорим насаме, само двамата с теб. — Тя пъхна остатъка от крака си в примката. — А сега спусни по-надолу въжето, ако обичаш.

Той изпълни желанието й и се намръщи. С цялото си сърце се надяваше, че първата му мисъл — онази, която му хрумна веднага, щом видя как ръката й неспокойно разтрива корема — е погрешна. Защото Сузана беше в говорящия пръстен и демонът, който имаше бърлога там, я бе обладал, докато Джейк се опитваше да прекоси световете. Понякога — често — контактът с демон променяше нещата.

И никога за добро, както знаеше от опит.

След като Еди хвана Сузана за кръста и й помогна да слезе на перона, Стрелецът издърпа въжето и тръгна към един от стълбовете. Завърза въжето за металния обръч и го омота около стълба. Хвана го и се спусна на перона.

— Жалко, че изоставихме въжето и хамута — отбеляза Еди, когато Роланд се приближи до него.

— Аз не съжалявам за хамута — рече Сузана. — Предпочитам да пълзя по тротоара, дори по дланите ми да полепнат дъвки.

— Не съм ги оставил — каза Роланд, пъхна ръка в плетеницата от ремъци и рязко ги дръпна.

Въжето мигновено се размота и Стрелецът го нави.

— Страхотен номер! — възкликна Джейк.

— Номер! — съгласи се Ко.

— Корт ли те научи на това?

— Да — усмихна се Стрелецът.

— Инструкторът от ада — добави Еди.

4

Докато вървяха към гарата, отново се чу тихото ромолене. Роланд се развесели, като видя, че тримата му спътници сбърчиха носове и свиха в погнуса устни. Приличаха на семейство Адамс и на истински ка-тет. Табелите с надписи сякаш леко трептяха, обгърнати от лятната мараня.

— Това от изтъняването ли е? — попита Джейк.

Роланд кимна.

— Ще можем ли да го заобиколим?

— Да. Изтъняванията са опасни като блатата, подвижните пясъци и тресавищата. Знаеш ли какво представляват тези неща?

— Да.

Сузана се обърна да погледне Блейн за последен път.

— Без глупави въпроси и глупави игри. — Обърна се към Стрелеца. — Какво мислиш за Берил Еванс, авторката на „Чарли Пуф-Паф“? Дали участва във всичко това? Възможно ли е да я срещнем? Бих искала да й благодаря.

— Вероятно е възможно — отговори Роланд, — но мисля, че не би трябвало. Моят свят е като огромен кораб, потънал прекалено близо до брега, за да бъде изхвърлен на сушата от вълните. Онова, което намираме, е интересно, дори може би полезно, но общо взето се натъкваме на безсмислени останки и развалини. Като това място тук.

— Не бих го нарекъл развалина. Погледни сградата. Металните й стени са поръждясали от водата, стичаща се от водосточните улеи под стрехите, но боята не се е олющила — каза Еди, застана пред вратите и прокара пръсти по стъклото. Ръката му остави четири ясни дири. — Прашно е, но не е напукано. Бих казал, че тази сграда не е била поддържана най-малко от… началото на лятото, може би.

Погледна Роланд, който сви рамене и кимна. Слушаше само с половин ухо. Вниманието му беше съсредоточено върху две неща — ромоленето на изтъняването и прогонването на спомените, които искаха да го завладеят.

— Но Луд запада и се руши от векове — каза Сузана. — Това място… може и да не е Топика, но всъщност много ми прилича на някое от онези ужасяващи градчета от „Зоната на здрача“. Вие сигурно не помните този филм, но…

— Аз го помня — казаха едновременно Еди и Джейк, после се спогледаха и се засмяха.

— Още го повтарят по телевизията — добави хлапето.

— Да, непрекъснато — съгласи се Еди. — Имаш право. Това място не е като Луд. Но и защо да бъде? Градът не е в същия свят като Луд. Не знам къде сме прекосили границата между световете, но…

Отново посочи към пътния знак на междущатска магистрала 70, сякаш това доказваше довода му.

— Ако е Топика, къде са хората? — попита Сузана.

Еди сви рамене и вдигна ръце — кой знае?

Джейк долепи лице до стъклото на вратата и надникна. Взира се няколко секунди, после видя нещо, което го накара бързо да се отдръпне.

— О-хо — рече той. — Нищо чудно, че градът е толкова тих.

Роланд се приближи до него и също надникна. Още преди да види онова, което Джейк бе съзрял, стигна до два извода. Първо, макар това да бе влакова гара, всъщност не беше спирка на Блейн… Второ, гарата наистина принадлежеше на света на Еди, Джейк и Сузана… но може би не беше от тяхното време.

„Това е изтъняване. Трябва да внимаваме.“ На една от дългите пейки в помещението лежаха два трупа. Съдейки по отпуснатите им, сбръчкани лица и почернели ръце, вероятно бяха гуляйджии, заспали на гарата след тежка веселба и изпуснали последния влак за домовете си. На стената зад тях имаше табела, на която пишеше „ЗАМИНАВАЩИ“, изредени бяха и имената на градовете и баронствата. Денвър, Уичита, Омаха. Роланд познаваше едноок комарджия на име Омаха. Беше умрял с нож в гърлото, докато раздаваше картите. Главата му бе отхвръкнала назад и фонтанът от кръв бе изпръскал тавана. От тавана на тази гара висеше красив часовник с четири циферблата. Стрелките му бяха спрели на 4:14. Роланд предположи, че никога вече няма да се завъртят. Печална мисъл… но и светът беше печален. Не видя други мъртъвци, но опитът му подсказваше, че щом има двама, по всяка вероятност ще има и повече.

— Да влезем ли? — попита Еди.

— Защо? — възрази Стрелецът. — Нямаме работа там. Пътят на Лъча не минава оттук.

— От теб би станал страхотен екскурзовод — раздразнено подхвърли младежът. — „Моля, никой да не се отделя от групата, не се отклонявайте от…“

Джейк го прекъсна с въпрос, който Стрелецът не разбра.

— Някой от вас има ли монета от двайсет и пет цента?

Хлапето гледаше Еди и Сузана. До него имаше квадратна метална кутия, на която със сини букви беше написано:

Еди поклати глава и се засмя.

— Някъде съм изгубил всичките си дребни монети. Вероятно докато съм се катерил по някое дърво, преди да се присъединиш към нас, в поредния си опит да не стана закуска на робот-мечок. Съжалявам.

— Чакай малко…

Сузана отвори чантата си и започна да рови. Роланд се ухили широко, въпреки притесненията си. Сузана беше типична жена. Разгърна смачканите носни кърпи, за да провери дали в тях няма нещо, извади пудриерата, огледа я, пусна я вътре, измъкна гребен, пусна и него…

Беше твърде заета, за да види Стрелеца, който мина покрай нея и измъкна пистолета й. Стреля само веднъж. Сузана изпищя, изтърва чантата и допря ръка до лявата страна на гърдите си, където беше празният кобур.

— Господи, как ме уплаши!

— Пази си оръжието. Иначе следващия път, когато някой ти го вземе, дупката може да е между очите ти, вместо в… Какво е това, Джейк? Някакво устройство, което казва новини? Или вътре има хартия?

— И двете.

Джейк изглеждаше стъписай. Ко се бе отдалечил от тях и недоверчиво гледаше как Роланд пъхна пръст в дупката от куршума в средата на ключалката на автомата за вестници.

Оттам се виеше тънка струя дим.

— Хайде — каза Стрелецът. — Отвори го.

Джейк дръпна дръжката, която за миг заяде, после отвътре нещо изщрака и вратичката се отвори. Автоматът беше празен. На задната стена пишеше: КОГАТО ВЕСТНИЦИТЕ СВЪРШАТ, МОЛЯ, ВЗЕМЕТЕ ДЕПОЗИТНИЯ ЕКЗЕМПЛЯР. Джейк го издърпа от телената щипка и всички се събраха около него.

— За Бога… — Шепотът на Сузана беше изпълнен с ужас и прозвуча обвинително. — Какво означава това? Какво се е случило!

Огромното заглавие на първата страница гласеше:

— Прочетете го на глас — каза Роланд. — Буквите са на вашата реч. Не ги разбирам, а искам да знам какво пише.

Джейк погледна Еди, който нетърпеливо кимна.

Хлапето разгърна вестника, разкривайки снимка (Стрелецът бе виждал такава; наричаха ги „фотографии“), която потресе всички. Крайезерен град, обхванат от пламъци. Отдолу пишеше: „ПОЖАРЪТ В КЛИВЛАНД Е НЕКОНТРОЛИРУЕМ“.

— Чети, дете! — подкани го Еди.

Сузана не каза нищо. Вече четеше репортажа. Джейк се прокашля, сякаш гърлото му изведнъж пресъхна, и започна.

5

— „Най-голямата криза в Америка — и вероятно в света — се задълбочи снощи, когато резистентният към всички антибиотици грип, известен като «капитан Трипс», продължи да се разпространява. Макар че за размерите на смъртността може само да се предполага, лекарите твърдят, че общият брой на жертвите е умопомрачителен: двадесет-тридесет милиона мъртви само в континенталната част на Съединените щати, е преценката на доктор Морис Хакфорд от болница «Сейнт Франсиз» в Топика. От Лос Анджелис, Калифорния, до Бостън, Масачузетс, в крематориуми, заводски пещи и сме тища горят трупове. От градската управа на Топика умоляват онези, които все още са добре и достатъчно силни да карат мъртвите си роднини на едно от следните три места: завода за преработка на отпадъци на север от Оукланд Билард Парк, сметищата в Хартланд Парк и на Шейсет и първа улица, източно от Форбс Фийлд. Придвижвайте се по Беритън Роуд. Магистралата е блокирана от катастрофирали автомобили и от най-малко един свален транспортен самолет на Въздушните сили, съобщават източниците ни.“

Джейк ужасено погледна приятелите си, сетне продължи да чете:

„Доктор Ейприл Монтоя от Областния медицински център подчертава, че колкото и да е ужасяващ, броят на мъртвите е само част от тази потресаваща история. «Засега на всеки починал в резултат от този нов грип се падат още по шест, може би дванадесет болни. Доколкото успяхме да преценим, лечението е невъзможно — каза Монтоя. — Лично аз нямам планове за събота и неделя.» Другите местни новини са, че всички пътнически полети в Канзас са преустановени. Гарата е затворена до второ разпореждане. Всички училища в Топика също. През следващите дни и седмици жителите трябва да очакват частично или пълно изключване на електроенергията. Електрическата компания обяви «постепенно изключване на мощностите» на атомната централа в Уомиго. Макар че никой от отдела за връзки с обществеността там не отговаря на обажданията ни, записът на телефонния секретар успокоява, че в атомната централа няма авария и че това са само мерки за безопасност. Централата щяла да възобнови работата си, когато настоящата криза преминела. Всяка утеха от това съобщение обаче е отречена с последните думи, които не са «Дочуване» или «Благодарим ви за обаждането», а «Господ да ни е на помощ по време на това изпитание.»“

Джейк млъкна и прелисти на следващата страница, където имаше още снимки: изгорял камион, преобърнал се на стъпалата на канзаския музей за естествена история; задръстване по моста Голдън Гейт в Сан Франциско; купища трупове на Таймс Скуеър. Сузана видя, че едно от телата виси на стълба на уличната лампа и това й припомни кошмара от бягството към Гарата. Спомени за Ластър, Уинстън, Джийвс и Мод. „Когато този път барабаните на боговете започнаха да думкат, Спанкър изтегли смъртоносния жребий — бе казала Мод. — Ние направихме така, че да танцува.“ Всъщност искаше да каже, че са направили така, че да се обеси. Както, изглежда, сега в Ню Йорк бесеха някои хора. Когато нещата станеха странни, явно винаги се намираше въже за линчуване.

Отглас. Сега всичко отекваше — досущ ехо, отскачащо назад-напред от един свят в друг, без да заглъхва като обикновено, а тъкмо обратното — засилваше се и ставаше все по-ужасно. „Като барабаните на боговете“ — помисли Сузана и потрепери.

— „Сред населението — отново започна да чете Джейк — продължава да се засилва убеждението, че след отричането на съществуването на грипа в първите дни, когато карантинните мерки може би щяха да имат резултат, управляващите са избягали в подземни убежища, предназначени за противоядрени укрития по време на война. През последните четиридесет и осем часа никой не е виждал вицепрезидента Буш и други високопоставени членове на кабинета на Рейгьн. Самият президент не се е появявал от неделя сутринта, когато е присъствал на литургия в методистката църква в Сан Саймън. «Скрили са се в бункерите като Хитлер и останалите нацистки плъхове в края на Втората световна война» — каза републиканецът Стив Слоун. Когато го попитахме дали има нещо против да го цитираме, конгресменът от Канзас се засмя и рече: «Защо да имам? И аз съм се уредил. Другата седмица по това време ще бъда мъртъв.» Пожари, по всяка вероятност запалени умишлено, продължават да опустошават Кливланд и Индианаполис. Гигантската експлозия с епицентър близо до стадион «Ривърфронт» в Синсинати явно не е била ядрена, както отначало се опасявахме, а е станала в резултат на избухване на природен газ, предизвикано от неконтролиран…“

Джейк пусна вестника. Вятърът го грабна и понесе по перона. Страниците се разпиляха. Ко протегна шия и захапа една. Сетне изприпка до Джейк като послушно куче.

— Не, Ко, не го искам — каза хлапето. Говореше като болно малко дете.

— Поне сега знаем къде са хората — отбеляза Сузана и взе вестника от зверчето.

Последните две страници бяха изпълнени с некролози, написани с най-дребния шрифт, който бе виждала. Нямаше снимки, нито причини за смъртта или съобщения за погребенията. Само, че еди кой си е починал, отпечатано със ситен и неравен шрифт. Точно неравният напечатан текст я убеди, че всичко това е истина.

„Но колко усилия са положили да почетат паметта на мъртвите си, дори накрая — помисли тя и в гърлото й заседна буца. — Колко усилия!“

Обърна вестника и погледна последната страница. Там имаше рисунка на Исус Христос, с тъжни очи, протегнати ръце и чело, увенчано с трънен венец, а отдолу — четири думи, написани с огромни букви: „МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАС“.

Погледна обвиняващо Еди, после му даде последните две страници от вестника, посочвайки датата. 24 юни, 1986. Еди бе привлечен в света на Стрелеца година по-късно.

Той дълго го държа. Пръстите му се плъзгаха напред-назад по датата, сякаш можеха да я променят. Сетне погледна приятелите си и поклати глава.

— Не. Не мога да си обясня какъв е този град, нито какъв е този вестник или мъртъвците в гарата, но съм сигурен в едно — когато напуснах Ню Йорк, всичко беше наред. Нали, Роланд?

Стрелецът изглеждаше леко раздразнен.

— Нищо в твоя град не ми се стори наред, но хората, които живееха там, не приличаха на оцелели от такава чума.

— Имаше СПИН, разбира се… — замислено каза младежът.

— Това беше заболяване, предавано по полов път, нали? — попита Сузана. — Разпространявано от педалите и наркоманите.

— Да, но по мое време не наричаха хомосексуалистите педали — отговори Еди. Опита да се усмихне, но усмивката му беше скована и неестествена.

— Тогава това… никога не се е случвало — рече Джейк, докосвайки образа на Христос на последната страница на вестника.

— Напротив, случило се е — възрази Роланд. — По сеитба, 1986. И ние сме се озовали тук, след като онази чума се е разразила. Ако Еди е прав за изминалия период от време, грипът е вилнял после. Ние сме в Топика, Канзас, по време на Жътва, през 86-та. Става дума за мястото. А що се отнася до времето, знаем само, че не е на Еди. Може да е твоето, Сузана, или твоето, Джейк, защото ти напусна твоя свят, преди да се появи… чумата. Веднъж ти ми каза нещо. Съмнявам се дали си спомняш, но аз не съм забравил. Това е най-важното нещо, което някой ми е казвал: „Върви, има и други светове освен тези“.

— Пак гатанки — намръщи се Еди.

— Не е ли факт, че Джейк Чеймбърс някога е умрял и сега стои пред нас, жив и здрав? Или се съмнявате, че е намерил смъртта си в подножието на планините? Знам, че понякога се съмнявате в моята честност. И предполагам, че имате причини.

Еди се замисли, сетне поклати глава.

— Лъжеш, когато това съответства на целта ти, но мисля, че когато ни разказваше за Джейк, беше твърде скапан, за да кажеш нещо друго освен истината.

Роланд се стресна, когато осъзна, че думите на Еди са го обидили. „Лъжеш, когато това съответства на целта ти“. Но продължи да говори, защото в края на краищата това по същество беше вярно.

— Върнахме се при Вира на времето и го издърпахме, преди да се удави — рече Стрелецът.

— Ти го издърпа — поправи го Еди.

— С твоя помощ. Поддържаше ме жив. Но да не обсъждаме това сега. Важното е, че има множество вероятни светове и безброй врати, водещи към тях. Това е само един от световете. Изтъняването, което чуваме, е една от вратите… само че много по-голяма от онези, които намерихме на плажа.

— Колко е голяма? — попита Еди. — Колкото врата на склад или колкото целия склад?

Стрелецът поклати глава и вдигна ръце.

— Това изтъняване — рече Сузана. — Ние сме не само близо до него, нали? Минали сме през него. Така сме стигнали дотук, в този вариант на Топика.

— Може би — призна Роланд. — Някой усеща ли нещо странно? Световъртеж или гадене?

Поклатиха глави. Ко, който внимателно наблюдаваше Джейк, направи същото.

— Не — каза Роланд, сякаш очакваше такъв отговор. — Но се бяхме съсредоточили върху гатанките…

— Бяхме се съсредоточили в оцеляването си — изръмжа Еди.

— Да. Затова вероятно сме минали през изтъняването, без да разберем. Във всеки случай изтъняванията не са създадени от природата. Те са рани върху кожата на съществуването и ги има, защото нещата вървят на зле. Във всички светове.

— Защото нещата са зле в Тъмната кула — рече Еди.

Роланд кимна.

— И дори ако това място и време сега не е ка на вашия свят, могат и да станат. Може да избухне онзи грип или други, по-лоши епидемии. И наред с това изтъняванията ще продължат да се разпространяват, нараствайки по размери и брой. През годините, докато търся Кулата, видях около половин дузина и чух може би за двойно повече. Първото… видях, когато бях съвсем млад. До един град на име Хамбри.

Стрелецът отново потърка лице и не се изненада, когато напипа пот. „Люби ме, Роланд. Ако ме обичаш, люби ме.“

— Каквото и да се е случило с нас, то ни е изтласкало от твоя свят, Роланд. Отклонили сме се от пътя на Лъча — каза Джейк и посочи небето. — Погледнете.

Облаците се движеха бавно, но вече в различна посока. Югоизток пак си беше югоизток, но знаците на Лъча, които бяха свикнали да следват, бяха изчезнали.

— Има ли значение? — попита Еди. — Искам да кажа, че… Лъчът може и да го няма, но Кулата съществува във всички светове, нали?

— Да — отговори Роланд, — но може да не е достъпна от всички светове.

В годината, преди да започне чудесната си и удовлетворителна кариера на наркоман, Еди бе работил известно време като куриер. Сега си спомни за някои асансьори в административни сгради, където бе носил доставки, предимно банки или инвестиционни фирми. Имаше етажи, където асансьорът не можеше да спре и човек не можеше да слезе, ако нямаше специална карта, която да пъхне в процепа под таблото с номерата. На вратата беше изрисуван X.

— Мисля, че трябва да намерим Лъча — каза Роланд.

— Убеден съм. Хайде да вървим — съгласи се Еди, направи няколко крачки, после се обърна към Стрелеца. — Накъде?

— Натам, закъдето бяхме тръгнали — отговори Роланд, сякаш това беше очевидно.