Стивън Кинг
Магьосникът (12) (Тъмната кула IV)

2

На около осем километра от мястото, където Роланд спеше, Сюзан Делгадо лежеше в леглото си и гледаше през прозореца. Наблюдаваше как Старата звезда започва да избледнява на разсъмване. Още не можеше да заспи. В слабините й, където я бе докоснала старицата, нещо пулсираше. Беше смущаващо, но вече не бе неприятно, защото сега го свързваше с момчето, което бе срещнала на пътя, и бе целунала импулсивно. Всеки път, когато местеше краката си, пулсирането се усилваше и се превръщаше в краткотрайна лека болка.

Когато прибра се вкъщи, леля й Кордилия (която би трябвало да си е легнала преди час) седеше на люлеещия се стол до камината. Държеше дантела, която приличаше на пяна на фона на старомодната й черна рокля. Плетеше със скорост, която се стори свръхестествена на Сюзан, и не вдигна глава, когато вратата се отвори и племенницата й влезе, движейки се като повей на бриз.

— Очаквах те преди час — каза леля Кордилия. А после, сякаш без да издава звук, добави: — Притесних се.

— Така ли? — отвърна девойката.

Помисли си, че в която и да е друга нощ би измислила някое от нелепите си извинения, които винаги звучаха нереално дори на самата нея — такова въздействие имаше леля Кордилия върху нея, но тази нощ не беше обикновена. Никога през живота си не бе преживявала подобна нощ. Разбра, че не може да избие от главата си мисълта за Уил Диърборн.

Леля Кордилия най-сетне вдигна глава. Малките й, разположени близо едно до друго очи, които приличаха на мъниста, гледаха изпитателно и дори нахално любопитно над тесния и остър връх на носа. Нищо не се бе променило, откакто Сюзан замина за Кьос. Отново усещаше как очите на леля й обхождат лицето и тялото й, досущ малки, бързо движещи се четчици с остри влакънца.

— Защо се забави толкова много? — попита по-възрастната жена. — Имаше ли затруднения?

— Никакви — отговори Сюзан, но за миг се замисли как магьосницата бе застанала до нея на прага, галейки плитката й с изкривените си пръсти. Спомни си, че й се искаше да тръгне и попита Рия дали работата им е свършена.

„Ами… може би остана още една дреболия…“ — бе казала старицата… или поне така й се стори на Сюзан. Но каква беше тази дреболия? Не можеше да си спомни. Пък и имаше ли значение? Беше се бе отървала от Рия, докато коремът й с детето на Торин започнеше да се издува… и ако до нощта на Жътвата не се любеха, Сюзан щеше да отиде на хълма едва с настъпването на късната зима. Цяла вечност!

— Вървях бавно на връщане вкъщи, лельо. Това е всичко.

— Тогава защо изглеждаш така? — попита леля Кордилия и се намръщи.

— Как? — попита Сюзан, докато сваляше престилката си и я закачваше на куката на вътрешната страна на кухненската врата.

— Цялата си поруменяла! Запъхтяна! Кипиш като току-що издоено прясно мляко.

Девойката се засмя. Леля Кордилия, която познаваше мъжете толкова малко, колкото Сюзан звездите и планетите, беше улучила право в целта. Наистина беше поруменяла и запъхтяна.

— Предполагам, че е от нощния въздух. Видях падаща звезда. И чух изтъняването. Тази вечер звукът е силен.

— Така ли? — равнодушно попита леля й, после се върна на темата, която наистина я интересуваше. — Боля ли те?

— Малко.

— Плака ли?

Сюзан поклати глава.

— Добре. По-добре, че не си. Така винаги е по-добре. Чувала съм, че тя е доволна, когато момичетата плачат. А сега, Сю… даде ли ти нещо?

— Да.

Момичето бръкна в джоба си и извади листчето хартия, на което пишеше „ДЕВСТВЕНА“.

Подаде го на леля си, която алчно го грабна. През последния месец и нещо Кордилия се държеше много мило с нея, но сега, когато имаше онова, което искаше (и когато Сюзан бе отишла твърде далеч, обещавайки твърде много, за да промени решението си), отново бе станала онази кисела, високомерна, често недоверчива жена, с която Сюзан бе израсла, онази, която почти всяка седмица изпадаше в пристъпи на гняв заради флегматичния си, безгрижен брат. В известен смисъл това беше облекчение. Беше изнервящо да гледа как леля Кордилия ден след ден играе ролята на добрата фея Сибил.

— Да, да, добре, ето го и нейният отпечатък — каза леля й, докато проследяваше с пръсти написаното на листчето. — Какво ли значи това дяволско копито, както биха се изразили някои? Но какво ни интересува, нали така, Сю? Макар да е отвратително и ужасно създание, тя е направила така, че да може две жени да я карат малко по-дълго на този свят. Ще се наложи да я видиш само още веднъж — вероятно към края на годината, когато ще си заченала.

— Това ще стане дори по-късно — рече Сюзан. — Няма да легна с него преди Дяволската луна да стигне до пълната си фаза. И след празника по Жътва и големия огън на открито.

Леля Кордилия се вторачи в нея с широко отворени очи и уста.

— Така ли каза?

„Лъжкиня ли ме наричаш, лельо?“ — помисли Сюзан с проницателност, която не й бе присъща. По начало приличаше на баща си.

— Да.

— Но защо? Защо след толкова много време!

Леля Кордилия явно се разстрои и разочарова. При това досега бе спечелила осем сребърни и четири златни монети, които бяха грижливо скрити (Сюзан подозираше, че лелята е доста заможна, макар че при всяка възможност обичаше да изтъква колко е бедна). А й се полагаше двойно повече… когато изцапаният с кръв чаршаф отидеше за пране в къщата на кмета. Същото количество щеше да бъде заплатено още веднъж — щом Рия потвърдеше, че бебето е родено и целомъдрено. Това бяха много пари. Страшно много пари за градче като това и за дребнави хорица като тези. А сега плащането щеше да се забави… и тя се чувстваше измамена.

— Защо след толкова много време? — повтори.

— Можеш да отидеш до Кьос и да я попиташ.

Тънките устни на Кордилия Делгадо бяха тънки и толкова здраво стиснати, че почти не се забелязваха.

— Много си дръзка, госпожичке.

— Не. Твърде съм уморена, за да се държа дръзко с когото и да е. Искам да се измия, защото още усещам ръцете й, и да си легна.

— Тогава направи го. Може би сутринта ще обсъдим проблема по начин, подходящ за дами. И, разбира се, трябва да отидем при Харт.

Сгъна листчето. Изглеждаше доволна от възможността да посети Харт Торин. Сетне посегна към джоба на роклята си.

— Не — каза Сюзан.

Гласът й беше необичайно рязък и уплаши леля й. Ръката й застина във въздуха, тя се втренчи в девойката. Сюзан се смути от погледа й, но не сведе очи и без да потрепва, протегна ръка.

— Аз трябва да пазя това, лельо,

— Кой ти го каза? — почти изскимтя от възмущение леля Кордилия. За миг гласът напомни на Сюзан за изтъняването. — Кой те е учил да говориш така на жената, която те е отгледала като родна майка? На сестрата на горкия ти мъртъв баща?

— Ти знаеш кой — отговори Сюзан, все още протегнала ръка. — Аз ще го пазя и ще го дам на кмета Торин. Рия каза, че не я интересувало какво ще стане с този къс хартия после. Кметът можел да си избърше задника с него. Червенината, която обля лицето на леля й при тези думи, беше много забавна, но дотогава ще го пазя аз.

— За пръв път чувам такова нещо — обиди се леля Кордилия… но й върна мръсното листче. — Да дадеш такъв важен документ на такова малко момиче.

„И все пак не съм толкова малка, за да му бъда любовница, нали? Да лежа под него и да слушам как костите му пукат, да приема семето му и може би да нося детето му.“

Наведе глава и погледна към джоба си, докато прибираше листчето, защото не искаше другата жена да види негодуванието в очите й.

— Качвай се горе — каза леля Кордилия и сложи в кошничката дантелата, която плетеше. — И когато се миеш, погрижи се по-специално за устата си. Измий я от дързостта и от неуважението към онези, които са се отказали от много неща заради любовта си към притежателя й.

Сюзан мълчаливо се подчини, сподавяйки хиляди отговори. Изкачи се по познатите стълби, а тялото й пулсираше от срам и от възмущение.

Още беше будна, когато звездите започнаха да избледняват и първите слънчеви лъчи обагриха небето. Събитията от предишната нощ се прокраднаха в съзнанието й като фантастична мъглявина, досущ разбъркани карти за игра; непрекъснато виждаше лицето на Уил Диърборн, което можеше да бъде сурово в един миг и неочаквано мило в следващия. Беше ли хубаво? Да. За нея беше красиво.

„Никога не съм канил девойка да язди с мен или да я помоля да й отида на гости. И сега моля теб, Сюзан, дъщеря на Патрик.“

„Защо сега? Защо да се срещам с него, когато от това няма да излезе нищо добро?“

„Ако е ка, ще връхлети като вятър. Като циклон.“

Тя се мяташе в леглото и накрая отново легна по гръб. Явно тази нощ нямаше да заспи. Можеше да отиде на Ската и да гледа изгрева.

Но не стана от леглото. Беше й зле и в същото време се чувстваше добре. Наблюдаваше сенките и слушаше първите крясъци на птиците, като си мислеше за нежния допир на устните и зъбите му, за уханието на кожата му и за грубата тъкан на ризата му.

Сложи длани на гърдите си и леко ги стисна. Зърната й бяха твърди като речни камъчета. Докосна ги и неочаквано почувства топлина в слабините.

Мислеше, че може да заспи. Да, можеше, но само ако знаеше как да се справи с тази топлина.

Сюзан знаеше. Възрастната жена й бе показала. „Дори момиче, което е девствено, може да изпита тръпка… Прилича на копринена пъпчица.“

Размърда се и плъзна ръка под чаршафа. Прогони от съзнанието си ясните очи и хлътналите бузи на старицата. Откри, че това не е трудно, когато се съсредоточиш. Замени образа й с лицето на младежа с глупавата широкопола шапка. За миг видението стана толкова ясно и приятно, сякаш беше действителност, а всичко останало в живота й — само скучен сън. В това видение той я целуваше отново и отново. Устните им се разтваряха все по-широко, езиците им се докосваха и тя поемаше дъха му.

И изведнъж Сюзан сякаш пламна като факел. И когато най-сетне слънцето се появи на хоризонта, вече спеше дълбоко. На устните й грееше лека усмивка, а разпуснатите й коси се бяха разпилели на лицето и на възглавницата като разпръснато злато.

3

В последния час преди зазоряване в пивница „Почивка за пътника“ цареше тишина. Газените лампи, които до два часа след полунощ превръщаха полилея в блестящ скъпоценен камък, сега бяха почти угаснали и приличаха на мъждукащи сини точици. Продълговатото помещение изглеждаше сенчесто и призрачно.

В единия ъгъл бяха натрупани счупени столове — резултат от възникналото сбиване по време на игра на карти (в момента побойниците бяха в килията за пияници на шерифския затвор). В друг ъгъл имаше голяма локва от повърнато, което се бе втвърдило. На подиума в другия ъгъл се мъдреше очукано пиано. На столчето беше подпряна палката на Барки, самохвалко и хулиган. Самият Барки лежеше под столчето и хъркаше. Осеяният му с белези корем, издигащ се над колана на кадифения панталон, приличаше на тесто. Държеше карта за игра — двойка каро.

В дъното на заведението имаше игрални маси. На тях бяха подпрели глави двама пияници. Хъркаха, а лигите им течаха върху зеленото сукно. Протегнатите им ръце се докосваха. На стената над тях имаше картина на Артур, великия крал на Елд, възседнал бял жребец, а надписът гласеше: „НЕ ОСПОРВАЙТЕ КАРТИТЕ, КОИТО СА ВИ ДАДЕНИ В ИГРАТА ИЛИ В ЖИВОТА“.

Зад бара, опасващ цялото помещение, беше окачен чудовищен трофей: двуглав лос с рога като горичка и четири блестящи очи. Този звяр беше известен на редовните клиенти на „Почивка за пътника“ под името Немирника. Никой не знаеше защо го бяха кръстили така. Някой умник беше нарисувал презервативи като бозки на свиня над две от разклоненията на рогата. На самия бар и под неодобрителния поглед на Немирника лежеше Пети Свинския крак, една от момичетата проститутки в заведението… макар че отдавна бе загърбила девическите години и скоро щеше да бъде принудена да упражнява професията си на колене и зад кръчмата, не в стаите на горния етаж. Закръглените й крака бяха опънати. Между тях се диплеше широката й пола. Жената хъркаше оглушително, като от време на време бедрата й потръпваха. Единствените други звуци бяха горещият летен вятър навън и тихото, постоянно шляпане на картите, които се обръщаха една след друга.

Малка маса стоеше самотна до люлеещите се врати, гледащи към главната улица на Хамбри. Там сядаше Корал Торин, собственичка на „Почивка за пътника“ (и сестра на кмета) в нощите, когато слезеше от апартамента си, „за да се включи в компанията“. Обикновено идваше рано — когато все още имаше повече пържоли, отколкото уиски — и се качваше, щом Шеб, пианистът, сядаше и започваше да блъска с всички сили по ужасния си инструмент. Самият кмет никога не влизаше тук, макар да притежаваше половината заведение. Кланът Торин бяха доволни от парите, които им докарваше барът. Само не обичаха онова, което виждаха там след полунощ, когато дървените стърготини, разпръснати на пода, започваха да попиват разлятата бира и пролятата кръв. И все пак в Корал имаше нещо безмилостно. Беше по-млада от издигналия се в политиката си брат, не беше толкова слаба и изглеждаше добре заради големите си като на невестулка очи.

Докато барът беше отворен, никой не сядаше на нейната маса. Барки спираше всеки, който се опиташе да го стори. Но сега, когато работното време бе приключило и повечето пияници си бяха отишли или заспали на горния етаж, Шеб се сви и бързо заспа в ъгъла зад пианото. Малоумното момче, което почистваше пивницата, си бе тръгнало в два и нещо (прогонено от подигравки, обиди и летящи бирени чаши, както обикновено ставаше. Особено Рой Дипейп не таеше обич в сърцето си към това момче). Щеше да се върне около девет, за да подготви заведението за поредната нощ на веселие, но дотогава мъжът, седнал на масата на господарката Торин, можеше да запази това място за себе си.

Отново бе подредил пасианса: черно върху червено, червено върху черно. В лявата ръка държеше остатъка от колодата, а татуировката на дясната помръдваше, докато обръщаше картите. Гледката беше някак потискаща, сякаш ковчегът дишаше. Картоиграчът беше възрастен, не толкова мършав, колкото кмета или сестра му, но все пак слаб. Дългите му бели коси бяха разпуснати на гърба. Имаше тъмен слънчев загар, а плътта на шията му беше набръчкана и висеше. Мустаците му бяха толкова дълги, че рошавите им краища стигаха почти до челюстите. Мнозина мислеха, че това са изкуствени мустаци на стрелец, но никой не смееше да употреби думата „изкуствени“ пред Елдред Джонас. Носеше бяла копринена риза, а от кобура на кръста му се подаваше револвер с черна ръкохватка. На пръв поглед големите му кръвясали очи изглеждаха тъжни. Но отблизо се виждаше, че само сълзят. И бяха безизразни като очите на Немирника.

Джонас вдигна асо пика. Тук не му беше мястото.

— Пфу, негодник — каза той със странен, писклив глас, който трепереше като на човек, готов всеки момент да избухне в сълзи. Това отлично подхождаше на кръвясалите му очи. Мъжът отново събра картите.

Преди да ги размеси, на горния етаж тихо се отвори и затвори врата. Джонас остави картите и посегна към револвера си. После, когато позна скърцането на ботушите на Рейнолдс, пусна оръжието и извади от колана си кесията с тютюна. Видя краищата на наметалото на Рейнолдс, сетне и него. Слизаше по стълбите. Лицето му беше наскоро измито, а къдравите му червеникави коси висяха над ушите. Скъпият стар Рейнолдс беше суетен и защо не? Пенисът му бе изследвал повече влажни и уютни цепнатини, отколкото Джонас бе виждал през живота си, а Джонас беше два пъти по-голям от него.

Рейнолдс се отправи към барчето, спря, за да стисне едно от дебелите бедра на Пети и после тръгна към масата на Джонас.

— Добър вечер, Елдред.

— Добро утро, Клей. — Джонас отвори кесията, извади къс хартия и наръси тютюн. Гласът му трепереше, но ръцете не помръдваха. — Искаш ли цигара?

— Бих изпушил една.

Рейнолдс придърпа стол, обърна го и седна, като кръстоса ръце на облегалката. Джонас му даде цигарата, а онзи я прокара по горната страна на пръстите си — стар номер на стрелците. Татуираните знаеха много такива трикове.

— Къде е Рой? С нейна светлост ли?

Бяха в Хамбри от месец и нещо и през това време Дипейп се бе влюбил в петнайсетгодишна курва на име Дебора. Кривите крака, тежката й походка и начина, по който присвиваше очи, накараха Джонас да предположи, че тя е само една краварка, но с превзети маниери. Клей беше човекът, който пръв започна да я нарича „Нейна светлост“ или „Нейно величество“, или понякога (когато беше пиян) „коронованата женска на Рой“.

Рейнолдс кимна.

— Да, сякаш е опиянен от нея.

— Ще му мине. Няма да ни зареже заради някаква мацка с пъпчиви цици. Толкова е невежа, че не знае как се пише „котка“. Нали я питах.

Джонас сви втора цигара, извади серен кибрит от кесията и го запали с нокътя на палеца си. Първо поднесе огънчето на събеседника си.

През люлеещите се врати се промъкна малко жълто псе. Мъжете го наблюдаваха мълчаливо и пушеха. Кученцето прекоси стаята, подуши повърнатото в ъгъла и започна да го яде, размахвайки късата си опашка.

Рейнолдс кимна към предупреждението да не оспорваш картите, които ти дават.

— Мисля, че онзи пес е разбрал това.

— Ами! Това е само един помияр, който яде повръщано. Преди няколко минути чух конски тропот. Дали е бил някой от наетите стражи?

— Нищо не пропускаш, нали?

— Така трябва да бъде. От нашите стражи ли беше?

— Да. Работи за един от дребните собственици на земя в източния край на Ската. Той ги видял да идват. Трима. Млади. Почти деца. — Рейнолдс произнесе последната дума така, както я изговаряха в Северните баронства. — Няма от какво да се тревожим.

— Е, не можем да бъдем сигурни — рече Джонас. Треперещият му глас звучеше като на дърт подлизурко. — Казват, че младите очи виждат надалеч.

— Очите на младите виждат онова, към което са насочени.

Кучето изприпка покрай него, облизвайки муцуната си. Рейнолдс му помогна да излезе с ритник, който песът не беше достатъчно бърз да избегне. Промуши се през люлеещите се врати, като джафкаше, и това накара Барки да изхърка силно. Пръстите на ръката му се разпериха и пуснаха картите.

— Може да е така, може и да не е — отбеляза Джонас. — Във всички случаи те са деца на Сдружението, синове на големи земевладелци някъде от Моравата, ако Раймър и онзи глупак, за когото работи, са разбрали правилно. Това означава, че трябва да бъдем много, ама много внимателни. Да стъпваме предпазливо, сякаш вървим по опънато въже. Тук ще останем най-малко три месеца. И онези младежи може да бъдат тук през цялото време. Ще броят това-онова и ще записват. В момента преброителите не са желани. Не и за хора, отговарящи за доставките.

— И още как! Това е само фасада. Лесно можем да загазим. Техните бащи…

— Бащите им знаят, че Фарсън сега отговаря за целия Югозападен край и е един от силните на деня. Децата може би също го знаят. Не можем да бъдем сигурни, Клей. Не знаеш какво да очакваш от такива хора. Най-малкото може да се опитат да ни измамят и отново да вземат страната на родителите си. Ще научим повече, когато ги видим, но ще ти кажа едно: няма начин да опрем револвери в главите им и да ги убием като коне със счупени крака, ако видят нещо, което не трябва да виждат. Бащите им може да им се сърдят, докато децата са живи, но мисля, че няма да понесат леко смъртта им. Такива са бандите. Трябва да бъдем нащрек, Клей.

— По-добре да не замесваме Дипейп.

— Рой ще се оправи — каза Джонас с треперещия си глас.

Пусна угарката на пода и я настъпи с ботуша си. Погледна Немирника и присви очи, сякаш пресмяташе нещо. — Тази вечер ли каза приятелят ти? Онези хлапета са пристигнали тази вечер, така ли? — Да.

— Предполагам, че тогава утре ще дойдат да видят Ейвъри. — Ставаше дума за Хърк Ейвъри, шериф и главен управител на Хамбри, едър мъж, отпуснат като вързоп мръсни дрехи.

— Вероятно — рече Клей Рейнолдс. — Да представят документите си и всичко останало.

— Да, наистина. Добър ден, как сте и така нататък.

Рейнолдс не каза нищо. Често не разбираше Джонас, но пътуваше с него от петнайсетгодишен и знаеше, че обикновено е по-добре да не иска обяснение. Направеше ли го, щеше да се наложи да изслуша култово-манихейска лекция за другите светове, които старият мишелов бе посетил през така наречените „специални врати“. Що се отнасяше до него, в света имаше достатъчно обикновени врати, които му създаваха главоболия.

— Ще говоря с Раймър, а той — с шерифа по въпроса къде ще отседнат — каза Джонас. — Мисля да ги настаним в подземието на старото ранчо „Бар Кей“. Разбираш ли какво имам предвид?

Рейнолдс разбираше много добре. В баронство като Меджис човек бързо се запознаваше с малкото забележителности. Бар Кей беше пустееща земя на северозапад от града, недалеч от онзи странен бучащ каньон. Всяка есен там запалваха огньове и веднъж, преди шест години, вятърът бе сменил посоката си и изпепелил по-голямата част от Бар Кей — хамбари, конюшни и самата жилищна сграда. Огънят обаче бе пощадил подземието, което щеше да бъде подходящо място за три хлапета от Вътрешните баронства. Беше далеч от Ската и от нефтеното поле.

— Мястото ти харесва, нали? — попита Джонас, преминавайки на провинциалния акцент на Хамбри. — Да, много го харесваш, глупчо. Знаеш ли какво казват в Кресия? Ако ще крадеш сребърните прибори, първо затвори кучето в килера.

Рейнолдс кимна. Добър съвет.

— А онези камиони, дето ги наричаш танкери?

— Добре са си там, където са. Сега не можем да ги преместим, без да привлечем нежелани погледи, нали? С Рой трябва да отидете там и да ги покриете с клони. Ще го направите вдругиден.

— А ти къде ще бъдеш, докато ние бъхтим в Ситго?

— През деня ли? Ще се приготвям за вечерята в дома на кмета, глупако. Вечерята, която Торин ще дава, за да представи гостите си от Великия свят на непридирчивото общество на по-малкия свят. — Джонас пак започна да свива цигара. Гледаше по-скоро Немирника, отколкото ръцете си, но не разсипа никакъв тютюн. — Баня, бръснене, подстригване на къдриците… Дори може да намажа мустаците си с восък. Какво ще кажеш, Клей?

— Не се престаравай, Елдред.

Джонас се засмя — достатъчно пронизително, за да накара Барки да измърмори нещо, а Пети — да се размърда неспокойно.

— С Рой не сме поканени на тържествената вечеря, така ли?

— Ще бъдете поканени, при това много радушно — отговори Джонас и даде на Рейнолдс цигара, после започна да прави друга за себе си. — Ще поднеса извиненията ви. Ще ви накарам да се гордеете, разчитайте на мен. Дори силните мъже може да се разплачат.

— И всичко това, за да прекараме един ден там, в прахоляка и вонята, скривайки онези танкери. Много си любезен, Джонас.

— Ще задавам и въпроси — замечтано продължи Джонас. — Ще се мотая насам-натам… ще изглеждам шик, ще ухая на дафинов лист… и ще задавам въпросчетата си. Познавам хора от нашия бранш, които ще отидат при някой дебел веселяк, за да узнаят клюката. Вероятно салонен управител или барман, собственик на конюшня или един от онези закръглени типове, които вечно се навъртат около затвора или съдебната палата с ръце, пъхнати в джобовете на жилетките си. Що се отнася до мен, Клей, мисля, че една жена е толкова по-хубава, колкото е по-слаба. Да има по-скоро нюх, отколкото големи цици. Ще потърся някоя, която не си слага червило и прибира косите си на кок.

— Имаш ли предвид някоя?

— Да. Казва се Кордилия Делгадо.

— Делгадо?

— Знаеш името — всички тук говорят за нея. Сюзан Делгадо, нашата уважавана бъдеща любовница на кмета. Кордилия е нейна леля. Открих един факт на човешката природа: хората са по-склонни да разговарят с жена като нея, която се прави на много близка с местните веселяци. Онази дама играе ролята на народен човек. На вечерята ще се промъкна до нея, ще й направя комплимент за парфюма, който адски се съмнявам, че ще си е сложила, и непрекъснато ще доливам чашата й. Е, одобряваш ли плана ми?

— План за какво? Това бих искал да знам.

— За играта на замъци, която може би ще се наложи да играем — отговори Джонас и лицето му помръкна. — Трябва да вярваме, че онези момчета са изпратени тук повече като наказание, отколкото да вършат някаква работа. При това звучи правдоподобно. Вярвам в тази версия всяка нощ до около три сутринта, а после започвам да се съмнявам. И знаеш ли какво, Клей?

Рейнолдс поклати глава.

— Имам право да се съмнявам. Точно както бях прав, когато отидох с Раймър при стария Торин и го убедих, че стъклената топка на Фарсън трябва да бъде при вещицата. Тя ще я държи там, където стрелец няма да може да я намери, да не говорим за любопитно хлапе, което още не е чукало мадама. В странни времена живеем. Задава се буря. А когато знаеш, че вятърът ще задуха, най-добре е да заковеш с летви прозорците си.

Той погледна цигарата, която бе свил. Прокара я по пръстите си, както бе сторил Рейнолдс. Отметна косата си и пъхна цигарата зад ухото си.

— Не искам да пуша — каза, стана и се протегна. Гърбът му изпука. — Луд, че да пуша толкова рано сутрин. Но пък твърде многото цигари поддържат буден стар човек като мен.

Той тръгна към стълбите, като стисна голия крак на Пети, докато минаваше покрай нея — пак както бе направил Рейнолдс. Преди да започне да се качва, се обърна.

— Не искам да ги убивам. Нещата и без това са достатъчно деликатни. Не надушвам нищо лошо около тях и няма да вдигна пръст. Но… искам да изясня къде е мястото им във великия замисъл на нещата.

— Покажи им тежката си ръка.

Джонас засия.

— Да, партньоре, може би точно това ще им покажа. Ще ги накарам да се замислят, преди да се забъркват с нас, Големите ковчези, когато по-късно това стане важно. Ще ги принудя да ни заобикалят, когато ни видят по пътя си. Да, това е нещо, върху което си заслужава да се помисли.

Пое нагоре по стълбите, като се подсмихваше и куцаше по-видимо от обикновено. Състоянието на крака му се бе влошило през нощта. Корт, учителят на Роланд, би познал това накуцване, защото бе видял удара, който го бе причинил. Бащата на Корт го беше цапардосал с тояга. Преди да вземе оръжието на Роланд и да го изпрати в изгнание, невъоръжен на запад, той бе счупил крака на Елдред Джонас в двора зад Великата зала на Гилеад. В края на краищата, мъжът, в който се бе превърнало момчето, разбира се, бе намерило оръжие. Изгнаниците винаги го правеха, ако бяха достатъчно издръжливи. Фактът, че тези револвери няма да са същите като големите, с дръжки от сандалово дърво, може би щеше да ги обсебва до края на живота им, но онези, които се нуждаеха от оръжия, все още можеха да намерят, дори в този свят.

Рейнолдс го гледа, докато Джонас изчезна от погледа му, после зае мястото си на масата на Корал Торин, разбърка картите и продължи пасианса, който колегата му бе оставил недовършен.

Навън слънцето изгряваше.