Стивън Кинг
Магьосникът (26) (Тъмната кула IV)

2

Кметът Торин се събуди малко преди пет. Беше сънувал ужасен кошмар. В него една птица с розови очи бавно летеше над Баронството. Където и да паднеше сянката й, тревата пожълтяваше, листата падаха от дърветата и житото изтикаше. Сянката превръщаше зеленото му прекрасно Баронство в пустиня. „Може Баронството да е мое, но и птицата, е моя — помисли си той точно преди да се събуди, свит на топка в единия край на леглото си. — Моята птица, аз я доведох тук, аз я пуснах от клетката!“

Знаеше, че няма да заспи отново тази нощ. Наля си чаша вода, изгълта я жадно и отиде в кабинета си, като с отсъстващо изражение измъкна нощницата си измежду бузите на костеливия си стар задник, докато вървеше. Пискюлът на нощната му шапчица се люлееше между раменете му, а коленете му пукаха на всяка стъпка.

Колкото до чувството за вина, което олицетворяваше сънят му… е, каквото е писано, това ще стане. Джонас и приятелите му скоро ще получат онова, за което бяха дошли (и така любезно си бяха платили) и след два дни щяха да си отидат. Махни се оттук, птицо с розови очи и смъртоносна сянка, разкарай се натам, откъдето си дошла и вземи със себе си глупаците от Големия ковчег! Лениво си помисли, че докато посреща Края на годината, ще е твърде зает, за да умува за тези неща. Или пък да сънува такива сънища.

Освен това сънищата без видими знаци си оставаха само сънища, не предсказания.

Видим знак можеха да бъдат ботушите зад завесите в кабинета — показваха се само носовете им, — но Торин никога не поглеждаше в тази посока. Погледът му се беше залепил за бутилката, поставена до любимото му кресло. Да си пийва по чашка в пет сутринта не му беше навик, но една нямаше да му навреди. Беше сънувал ужасен кошмар, за Бога, и освен това…

— Утре е Жътва! — каза и седна в креслото край камината. — Човек може да глътне една-две чашки в чест на празника.

Наля си — последното питие, което изобщо щеше да вкуси — и се закашля, когато то загря стомаха му и топлината се плъзна нагоре по гърлото му. Така беше много по-добре, наистина. Никакви гигантски птици, никакви унищожител на сенки… Протегна ръце, сплете костеливите си пръсти и предизвикателно изпука с тях.

— Мразя, когато правиш така, ръждива панто — изрече някой в лявото му ухо.

Торин подскочи. Сърцето му направи лупинг в гърдите му. Празната чаша се изплъзна от пръстите му и тук нямаше килимче да омекоти падането, така че тя се разби в земята.

Преди да успее да изкрещи. Рой Дипейп смъкна величествената му нощна шапчица, сграбчи останките от величествените му коси и изви величествената му глава назад. Ножът, който стискаше с другата си ръка, беше доста по-малък от този на Рейнолдс, но съвсем ефикасно преряза гърлото на стареца. Червена кръв плисна в сумрачната стая. Дипейп пусна косата на Торин, върна се при завесата, зад която се беше крил допреди малко, и вдигна нещо от пода. Беше талисманът на Кътбърт. Занесе го до креслото и го пусна в скута на умиращия кмет.

— Птицата… — изгъргори с пълната си с кръв уста Торин.

— Птицата!

— Аха, дърто магаре, много мъдро, че споменаваш за това сега, бих казал. — Дипейп отново изтегли главата му назад и му избоде очите с два бързи удара на ножа. Едното падна в угасналата камина. Другото се стече по стената. Десният крак на Торин потрепери за последно и застина.

Имаше още нещо за свършване.

Дипейп се огледа, видя нощната шапчица на кмета и реши, че пискюлът на върха й ще му свърши работа. Вдигна я, топна я в локвата кръв, която се беше образувала на коленете на кмета и нарисува на стената сигулата на Добрия човек.

— Добре… — промърмори и се отдръпна. — Ако това не ги довърши, нищо на земята няма да успее.

Така си беше. Единственият въпрос, на който не можеше да бъде отговорено засега беше дали ка-тетът на Роланд може да бъде заловен жив.

3

Джонас беше обяснил на Фран Ленгил точно къде да разположи хората си — двама вътре в конюшнята и още шестима отвън, от които трима трябваше да се скрият зад купчина ръждясали железарии, двама — в изгорелите руини на къщата и един — Дейв Холис — да се покатери на покрива. Ленгил беше доволен, че постовите му взеха тази работа на сериозно. Ставаше дума само за някакви си хлапета, наистина, но поне в едно отношение момчетата имаха предимство пред Големите Ковчези…

Шериф Авери си въобразяваше, че е начело на отряда, докато не се приближиха достатъчно до Бар Кей. След това Ленгил, с картечницата през рамо (и гордо изправен на седлото, сякаш беше на двадесет години) пое командването. Авери, който се беше притеснил и задъхал, изглеждаше по-скоро облекчен, отколкото разочарован.

— Ще ви обясня къде ни е наредено да отидем и ще го направим както ми е казано, защото планът е добър и нямам намерение да го провалям — каза на хората си Ленгил. В мрака лицата им приличаха на неясни розови петна. — Ще добавя само едно, което ми се струва правилно. Те не ни трябват непременно живи, но е ще е по-добре да ги пленим — Баронството ще плати добре за тях… и по този начин ще платят и за всичко друго, което правим. Ще си разчистят сметките, ако така повече ви харесва. Тъй че ви казвам: ако се наложи да стреляте, стреляйте! Но живи ще ви одера, ако убиете някого от тях без нужда. Схванахте ли?

Не последва отговор. Но май че го бяха разбрали.

— Добре — каза Ленгил. — Давам ви една минута да си проверите снаряжението и потегляме. И нито звук оттук нататък! — Лицето му беше застинало в каменно изражение.

4

Роланд, Кътбърт и Алан излязоха от землянката в шест и четвърт сутринта и застанаха на входа. Алан си допиваше кафето. Кътбърт се прозяваше и се протягаше. Роланд си закопча ризата и погледна на югозапад, към Лошите треви. Вместо за засадата си мислеше за Сюзан. За сълзите й. „Мръсната стара ка, колко я мразя“ — беше казала тя.

Инстинктът не му подсказваше нищо; докосването на Алан, чрез което бяха усетили Джонас в деня, когато уби гълъбите им, не се обаждаше. Що се отнася до Кътбърт…

— Още един спокоен ден — провъзгласи той към порозовяващото небе. — Още един благ ден. Още един ден тишина, нарушавана само от любовни въздишки и тропот на конски копита…

— Още един ден с твоите глупости — промърмори Алан. — Хайде!

Преминаха през дворчето, без въобще да усетят осемте чифта очи, които ги наблюдаваха. Влязоха в конюшнята, без да забележат двамината скрити край вратата — единият беше залегнал под старата орана, а другият се беше заровил в купчина сено, и двамата с готови за стрелба оръжия.

Само Ръшър беше усетил нещо нередно. Пристъпваше от крак на крак, очите му нервно шареха насам-натам и когато Роланд го изведе от бокса, се дръпна назад.

— Кротко, момче! — каза младежът и се огледа. — Паяци, струва ми се. Той ги мрази.

Навън Ленгил се изправи и размаха ръце. Хората му безшумно се придвижиха към конюшнята. На покрива Дейв Холис се надигна с оръжие в ръце. Монокълът му беше пъхнат в джоба, за да не хвърля отражения.

Кътбърт изведе жребеца си навън. Алан го последва. Роланд излезе последен, стиснал късо юздата на нервния, танцуващ кон.

— Вижте! — възкликна Кътбърт, все още без да забелязва застаналите буквално пред него и приятелите му мъже, и посочи на север. — Облак с формата на мечка! Добър знак за…

— Не мърдайте, красавци! — подвикна Фран Ленгил. — Даже не си повдигайте хубавите крачка!

Алан беше започнал да се обръща — от объркване, а не от нещо друго — и във въздуха отекна тихо пращене, като че множество сухи клончета се бяха счупили изведнъж. Звукът беше от предпазителите на револверите и мускетите.

— Не, Ал! — извика Роланд. — Не мърдай! — Отчаянието се надигаше в гърлото му като отрова и в очите му бликнаха гневни сълзи… но въпреки това остана неподвижен. Кътбърт и Алан също трябваше да са кротки — ако мръднеха, щяха да ги убият.

— Не мърдайте! — повтори.

— Мъдро, хубавецо! — Гласът на Ленгил се беше приближил, съпроводиха го стъпки. — Сложете си ръцете зад гърба.

Две сенки обградиха Роланд, издължени от ниското утринно слънце. Съдейки по ширината на тази отляво, той прецени, че принадлежи на шериф Авери. Едва ли днес щеше да им сервира чай… Втората сянка сигурно беше на Ленгил.

— Побързай, Диърборн, или както там ти е името. Горе ръцете… сега ги сложи зад гърба си. Към вас са насочени оръжия и да знаеш, че животът ще си продължи и без теб, ако решиш, че е по-разумно да се занимавам с двама от вас, а не с трима.

„Не ни подценяват!“ — помисли си Роланд и за момент почувства извратена гордост. Заедно с нея го връхлетя и нещо като въодушевление. Но беше някак горчиво.

— Роланд! — гласът на Кътбърт трепереше от напрежение. — Роланд, недей!

Но нямаше друг избор. Роланд сложи ръце зад гърба си. Ръшър тихо и укорително изцвили — сякаш потвърждаваше, че всичко това е нередно — и пристъпи встрани към входа на землянката.

— Ще почувстваш метал около китките ти! — предупреди Ленгил.

Около китките на Роланд се стегнаха студени белезници.

— Добре — каза нечий друг глас. — Сега ти, синко.

— Проклет да си, ако го направя! — Кътбърт сякаш беше близо до истерия.

Чу се глух удар и приглушен болезнен стон. Роланд се обърна и видя Алан, приклекнал на колене, да притиска длан към челото си. По лицето му се стичаше кръв.

— Искаш ли да му прасна още един? — попита Джек Уайт, който държеше стар револвер, обърнат с ръкохватката напред. — Мога да го сторя, знаеш. Ръката направо ме сърби тази сутрин.

— Не! — извика Кътбърт с ужас и възмущение. Точно зад него стояха трима въоръжени нападатели и го наблюдаваха с нервна възбуда.

— Тогава се дръж като добро момче и си сложи ръцете отзад.

Кътбърт, все още преглъщайки сълзите си, се подчини. Заместник Брайдър му сложи белезниците. Другите двама изправиха Алан на крака. Той се олюля, но успя да се задържи прав, докато го оковаваха. Погледът му срещна този на Роланд и той се помъчи да се усмихне. В някои отношения това беше най-ужасният момент в цялата тази кошмарна сутрин. Роланд му кимна и си обеща никога повече да не допуска да го сгащят по този начин, ако ще и да стане на хиляда години.

Тази сутрин Ленгил носеше шалче вместо вратовръзка, но Роланд с изумление забеляза, че е облечен в същия фрак, който беше сложил и на празненството за „добре дошли“ у кмета преди няколко седмици. До него, задъхан от възбуда, тревога и самовъзхищение, стоеше шериф Авери.

— Момчета — каза шерифът, — арестувани сте за нарушаване законите на Баронството. Обвинени сте в предателство и убийство.

— И кого сме убили? — мило попита Алан, а един от нападателите избухна в смях — дали от страх или просто от цинизъм, Роланд не можа да прецени.

— Кмета и неговия канцлер, както много добре знаете — отвърна Авери. — Сега…

— Как сте могли да го направите? — попита заинтригувано Роланд — говореше на Ленгил. — Меджис е родното ви място. Виждал съм гробовете на предците ви в градското гробище… Как можете да сторите това на родния си дом, сай Ленгил?

— Нямам намерение да ви давам обяснения точно на вас — каза Ленгил и погледна над рамото на Роланд. — Алварес, доведи му коня. Сръчни хлапенца като тези няма да имат проблеми да яздят с ръце зад гърба си…

— Не, кажи ми — настоя Роланд. — Не се дърпай, сай Ленгил — тези тук са твои приятели и наблизо няма вражески уши. Как можа да го направиш? Би ли удушил собствената си майка с нощницата й, докато тя спи?

Ленгил стисна устни — не от срам или смущение, а от внезапно благовъзпитано отвращение — и се обърна към Авери:

— Добре им смазват езиците там в Гилеад, нали? Авери имаше пушка. Сега пристъпи напред към окования стрелец и я вдигна:

— Ей-сегичка ще го науча как се разговаря с джентълмени. Ще му избия глупостите от главата, само кажи, Фран.

Ленгил го задържа с уморено изражение.

— Не се прави на глупак. Не искам да го връщам в града напреки на седлото, освен ако не е мъртъв.

Авери свали пушката си. Ленгил се обърна към Роланд:

— Няма да живееш достатъчно дълго, за да извлечеш полза от съветите ми, Диърборн, но все пак ще ти дам един-два… Дръж се с победителите в този свят. И винаги проверявай накъде духа вятърът, тъй че да усетиш когато си смени посоката.

— Забравил си лицето на баща си, ти, богохулен малък червей! — ясно произнесе Кътбърт.

Това уязви фермера по начин, който забележката на Роланд за майка му не успя — пролича си по внезапната червенина, избила по хлътналите му страни.

— Качвайте ги на седлата — изръмжа той. — Искам ги в килиите до час.

5

Метнаха Роланд толкова силно върху седлото на Ръшър, че едва не се прекатури от другата страна — щеше да падне, ако Дейв Холис не беше там да го подкрепи и да му пъхне крака в стремето. Дейв нервно и малко смутено му се усмихна.

— Съжалявам, че те виждам тук! — промълви Роланд.

— Съжалявам, че се налага да съм тук — отвърна заместникът. — Ако се занимавахте с убийства, предпочитам да го бяхте сторили по-рано. И твоят приятел не е трябвало да бъде толкова самонадеян, та да оставя ясни доказателства — кимна към Кътбърт.

Роланд нямаше представа за какво говори Дейв, но това беше без значение. Беше само част от баснята, в която никой от тези тук не вярваше особено, включително Дейв.

Стрелецът използва коленете си, за да обърне Ръшър, и видя там, на портата между двора на Бар Кей и алеята към Големия път, да стои самият Джонас. Беше застанал до грамаден кон, носеше зелена широкопола шапка и сив плащ. В калъфа до дясното му коляно беше пъхната пушка. Беше отметнал назад левия край на наметалото, за да разкрие кобура на револвера си. Бялата му коса, разпусната днес, се беше разпиляла по раменете му.

Свали шапката си и я размаха с учтив жест.

— Много добро изпълнение — каза. — Игра чудесно за някой, който доскоро е сукал от майчината си цицка.

— Дъртако — отвърна Роланд, — живял си твърде дълго! Джонас се усмихна.

— Би поправил това, ако можеше, нали? Мхм, убеден съм. — Погледна към Ленгил. — Вземи им играчките, Фран. Внимателно ги претърси за ножове. Трябва да имат и револвери, но не са в тях. Познавам малко повечко тези гърмящи железа, отколкото те си мислят. И не забравяй смешната им прашка, за Бога. Щеше да отнесе главата на Рой с нея.

— Да не би да говориш за морковената тиква? — попита Кътбърт. Конят му танцуваше под него; Бърт се полюшваше като цирков ездач, който се опитва да запази равновесие. — Главата никога не би му липсвала. Топките — може би, но не и главата.

— Сигурно е така — съгласи се Джонас, наблюдавайки как прибират шпорите и късото копие на Роланд. Прашката беше затъкната в колана на Кътбърт, пъхната в калъфа, който сам й беше направил. Рой Дипейп беше постъпил много добре, като не се беше пробвал да изпитва търпението на Бърт — Роланд знаеше, че приятелят му може да свали летяща птица от шестдесет метра. Кесията с железни топчета беше от лявата страна на Бърт. Брайдър взе и нея.

Докато обискът продължаваше, Джонас дружески се ухили на Роланд.

— Как е истинското ти име, хубавецо? Не се опъвай — няма да ти навреди повече, ако си го признаеш, всички сме наясно, че скоро ще гушнеш букетчето.

Роланд не каза нищо. Ленгил погледна към Джонас и вдигна вежди. Онзи сви рамене и кимна по посока на града. Ленгил също кимна и посочи Роланд с кривия си показалец.

— Хайде, хлапе. Да пояздим.

Роланд притисна хълбоците на Ръшър и конят тръгна към Джонас. Внезапно стрелецът усети нещо. Беше само предчувствие, идваше отникъде и отвсякъде — нямаше го преди секунда, а сега беше напълно осезаемо.

— Кой те изпрати на запад, червей? — попита, когато минаваше покрай Джонас. — Не може да е бил Корт, ти си твърде стар. Неговият баща ли беше?

Изражението на леко отегчение изчезна от лицето на Джонас. За един миг мъжът с бяла коса отново се превърна в момче: ужасено, засрамено и наранено.

— Да, бащата на Корт — виждам го в очите ти. И сега си тук, край Чистото море… Само дето всъщност ти си на запад. Душата на човек като теб никога не напуска запада.

Джонас извади оръжието си с такава скорост, че само опитният поглед на Роланд успя да проследи движението. Мъжете зад гърба му замърмориха — отчасти шокирани, отчасти удивени.

— Джонас, не бъди глупак! — изръмжа Ленгил. — Нали няма да го убиеш след като загубихме толкова време и положихме толкова усилия да ги хванем живи.

Онзи въобще не го забеляза. Очите му бяха разширени. Ъгълчетата на устните му трепереха.

— Внимавай какви ги дрънкаш, Уил Диърборн — каза тихо и хрипливо. — Ще трябва много, много да внимаваш. Ще те застрелям като мръсно псе.

— Хубаво, стреляй — каза Роланд, изправи се гордо и погледна към Джонас. — Стреляй, нищожество! Стреляй, боклук такъв! Стреляй, изгнанико! Ще продължиш да живееш в изгнание и ще умреш както си живял!

За секунда-две беше убеден, че онзи наистина ще стреля — и почувства, че смъртта ще е приемлив край, заслужено наказание за унижението да бъдат заловени толкова лесно. Дори не си спомни за Сюзан. Всичко беше замряло в тази секунда, нито една птица не се обади, не повя дори вятър. Сенките на мъжете, които наблюдаваха сблъсъка, бяха като отпечатани в праха.

После Джонас наведе дулото на револвера си и го пъхна обратно в кобура.

— Закарайте ги в града и ги затворете! — обърна се към Ленгил. — И когато дойда, не искам дори косъм да е паднал от главите им. Щом можах да се удържа да не убия този тук, ти можеш да се удържиш да не нараняваш останалите. Сега изчезвайте!

— Мърдайте! — подвикна Ленгил. Гласът му беше изгубил част от надутото превъзходство. Сега говореше като човек, който осъзнава (твърде късно), че участва в игра на покер, в която залозите са твърде високи за него.

Потеглиха. Роланд се обърна за последен път. Презрението, което Джонас съзря в тези студени очи, го нарани повече от бичовете, които бяха белязали гърба му преди години.

6

Когато се изгубиха от погледа му, Джонас влезе в землянката, издърпа дъската, под която се намираше малкият им арсенал, и намери само два револвера. Великолепният комплект с потъмнели ръкохватки — оръжията на Диърборн, най-вероятно — го нямаше.

„Ти си на запад. Душата на човек като теб никога не напуска запада! Ще живееш в изгнание и ще умреш както си живял!“

Джонас се съсредоточи и започна да разглобява револверите, които Кътбърт и Алан бяха донесли. Този на Алан изобщо не беше използван, като се изключи тренировъчната стрелба. Джонас излезе и хвърли частите. Хвърляше ги далеч колкото можеше, опитвайки се да забрави онзи леден поглед и шока от разкриването на тайната, за която си мислеше, че никой не знае. Рой и Клей подозираха, но дори и те не бяха убедени.

Преди слънцето да залезе, всеки в Меджис щеше да научи, че Елдред Джонас, белокосият отмъстител с татуиран на ръката ковчег, не е нищо друго, освен провалил се стрелец.

— Ще живееш в изгнание и ще умреш както си живял!

— Може би — промърмори и огледа изгорената къща без всъщност да я вижда. — Но ще живея по-дълго от теб, млади Диърборн, и ще умра много след като костите ти изгният в земята.

Качи се на коня и го обърна, дърпайки яростно юздите. Потегли към Ситго, където Рой и Клей щяха да го чакат; препускаше бързо, но очите на Роланд продължаваха да го преследват.

7

— Събуди се! Събуди се, сай! Ставай! Събуди се!

В началото думите сякаш идваха отдалеч, спускаха се като по магия до тъмното място, където се беше скрила. Дори когато към гласа се присъедини грубо разтърсване и Сюзан вече знаеше, че трябва да се събуди, това й костваше огромно усилие.

Бяха минали седмици, откакто за последен път беше спала добре, и тя беше очаквала безсънието да я сполети и тази нощ… особено тази нощ. Беше лежала будна в луксозната си спалня в Сийфронт, въртеше се насам-натам, и най-разнообразни предчувствия — нито едно от тях добро — караха сърцето й да се свива. Нощницата й упорито се усукваше около бедрата й. Когато стана да използва нощното гърне, свали проклетото нещо и го захвърли в ъгъла. Легна си гола.

В изхвърлянето на нощницата беше магията. Девойката заспа почти мигновено… „потъна дълбоко“ беше най-правилният израз: не приличаше на заспиваме, а на пропадане в някаква бездънна черна бездна без сънища.

А сега този нахален глас! Тази нахална ръка, която я разтърсваше толкова силно, че главата й се мяташе насам — натам по възглавницата. Сюзан се опита да избяга, свивайки колене до гърдите си и мърморейки неясни протести, но ръката я последва. Разтърсването не престана, а гласът стана още по-настоятелен:

— Събуди се, сай! Ставай! В името на Костенурката и Мечката, събуди се!

Гласът на Мария. Сюзан не го беше разпознала от самото начало, понеже Мария явно беше разстроена. Никога не я беше виждала в подобно състояние, нито пък очакваше да я види. Но сега прислужничката като че ли се канеше да изпадне в истерия.

Сюзан седна. Толкова много неща — и всичките погрешни — се стовариха върху нея наведнъж, че беше неспособна да помръдне. Чаршафът се смъкна в скута й, разголвайки гърдите й.

Първото погрешно нещо беше светлината. Нахлуваше през прозореца по-силна от всякога… защото, осъзна тя, никога не беше оставала в тази стая до толкова късно. Богове, трябва да беше към десет, че дори и към обед.

Следващото погрешно нещо бяха звуците отдолу. Къщата на кмета обикновено беше спокойно местенце рано сутрин: преди обяд беше малко вероятно да чуеш нещо друго, освен конярите, извеждащи животните за утринните им упражнения, шък-шък-шъък откъм Мигел, който мете двора — и неспирното буум-шшш на вълните. Тази сутрин се чуваха викове, плач, галопиращи коне и от време на време странен, горчив смях. Някъде навън — може би дори не и в това крило на къщата — Сюзан чу тропот на ботуши.

А най-погрешното нещо беше видът на самата Мария, с пребледнели страни и с разрошена коса. Навярно само силно земетресение може да я докара до това положение.

— Мария, какво става?

— Трябва да тръгваш, сай! Сийфронт не е сигурно място за теб сега. Твоята къща е най-добра. Като не те видях по-рано, помислих, че вече си си тръгнала. Избрала си лош ден да се успиваш.

— Да тръгвам ли? — попита Сюзан. Бавно издърпа чаршафа нагоре и се втренчи в Мария с разширени, сънени очи. — Какво искаш да кажеш?

— Обратно вкъщи! — Мария измъкна от вцепенените й пръсти одеялото и този път го отметна чак до глезените й. — Сега, госпожице, сега! Облича се и тръгва! Тези хлапета ги хванали, аха, но може би имат приятели! И какво, ако дойдат и те убият също?

Сюзан беше започнала да се надига. Но сега краката й омекнаха и тя седна на леглото.

— Момчета? — прошепна. — Кои момчета са убили? Момчетата са убили кои!

Беше доста далеч от правилната граматика, но Мария схвана въпроса й.

— Диърборн и неговите приятелчета! — отвърна.

— И кого са убили?

— Кмета и канцлера! — Тя погледна към Сюзан със симпатия. — Сега ставай, казвам ти! И изчезвай! Това място е пълна лудница.

— Не биха направили такова нещо — каза Сюзан и едва се сдържа да не добави: „Това не беше в плана.“

— Сай Торин и сай Раймър са си мъртви, някой ги очистил. Виковете се усилваха и се чу слаба експлозия, която не беше от бомбичка. Мария погледна в тази посока, после започна да хвърля на Сюзан дрехите й.

— Очите на кмета, избодени от бедната му глава.

— Не биха направили това! Мария, познавам ги и…

— Аз, аз не знам за тях и хич не ме е грижа — но ме е грижа за теб. Обличай се и се махай, казвам ти.

— Какво е станало с тях? — Сюзан се сети нещо ужасно и скочи на крака, а дрехите паднаха около нея. Сграбчи раменете на Мария. — Убити ли са? Кажи ми, че не са мъртви.

— Май не са. Чувам хиляди клюки и слухове, но ми се чини, че са в затвора. Само че…

Нямаше нужда да завършва мисълта си; погледът й се отклони от Сюзан и този неволен жест (заедно с виковете) беше достатъчно красноречив. Не бяха мъртви все още, но Харт Торин беше обичан от народа и произхождаше от стар род. Роланд, Кътбърт и Алан бяха чужденци.

Все още бяха живи… но утре беше Жътва и утре вечер щеше да гори Жътвената клада.

Сюзан побърза да се облече.

8

Рейнолдс, който по-добре познаваше Джонас, хвърли поглед към този, който се приближаваше към тях през гората от нефтени помпи, и се обърна към партньора си:

— Не му задавай никакви въпроси — не е в настроение за глупави разговори.

— Откъде знаеш?

— Няма значение. Просто си затваряй голямата уста.

Джонас се появи пред тях. Беше блед и замислен. Видът му все пак предизвика един въпрос от Дипейп, въпреки предупреждението на Клей:

— Елдред, добре ли си?

— Дали въобще някой е? — отвърна новодошлият и пак млъкна. Зад него няколкото оцелели помпи на Ситго уморено пухтяха.

Накрая Джонас се взе в ръце и се поизправи на седлото.

— Товаренето вече трябва да е приключило. Казах на Ленгил и Авери да стрелят два пъти, ако нещо се обърка, но не съм чул стрелба.

— Ние също, Елдред — усърдно кимна Дипейп. — Нищо подобно.

Джонас се намръщи.

— Не бихте и могли — при целия този шум. Глупаци!

Дипейп прехапа устни, откри, че лявото стреме на седлото му има нужда от нагласяне и се наведе.

— Забелязаха ли ви, докато си вършехте работата, момчета? — попита Джонас. — Искам да кажа, докато пращахте Раймър и Торин по дяволите.

Рейнолдс поклати глава.

— Свършихме го както трябва.

Джонас кимна, сякаш беше загубил интерес към темата и се обърна да огледа ръждясалите помпи.

— Може би хората са прави — каза едва чуто. — Може би Древните са дяволи! — Отново се обърна към тях: — Сега ние сме дяволите. Нали така, Клей?

— Както кажеш, Елдред! — съгласи се Рейнолдс.

— Казвам каквото мисля! Ние сме дяволите сега и, Бога ми, точно така ще се държим. Какво става с Куинт и онези нещастници там? — обърна глава към гористия хълм, където беше поставена засадата.

— Още са си на място, чакат заповедите ти! — каза Рейнолдс.

— Вече не ни трябват. — Той мрачно го погледна. — Този Диърборн е хитро копеленце. Ще ми се да съм в Хамбри утре вечер, та да му пъхна горяща факла между краката. Едва не го гръмнах в Бар Кей. Щях да го направя, ако не беше Ленгил. Хитро малко копеленце, ето това е той…

Самонавиваше се. Лицето му ставаше все по-тъмно и по-тъмно, като че ли върху него се струпваха буреносни облаци. Дипейп, който най-сетне беше оправил стремето, хвърли нервен поглед към Рейнолдс. Клей не му отвърна. Пък и защо? Ако Елдред откачеше (Рейнолдс беше виждал това да се случва и преди), нямаше начин да се измъкнат от обсега на оръжието му.

— Елдред, имаме още доста работа — каза го спокойно, но улучи право в целта. Джонас се надигна. Свали шапката си, окачи я на рога на седлото, като че ли то беше закачалка, и отсъстващо прокара пръсти през косата си.

— Мхм, добре казано. Отидете там. Кажете на Куинт да докара волове да изтеглят онези два последни танкера до Висящата скала. Да вземе четирима със себе си и после да ги прати при Латиго. Останалите да се махат.

Рейнолдс прецени, че вече може да задава въпроси.

— Кога хората на Латиго ще бъдат там?

— Хора? — Джонас изсумтя. — Ще ти се, нали? Останалите от хлапетата на Латиго ще бъдат при Висящата скала довечера, без съмнение с развети знамена, та всички койоти и улични кучета да ги забележат. Ще са готови да ни съпровождат утре към десет, струва ми се… Макар че ако са такива, за каквито ги мисля, хич няма и да си мръднат задниците. Хубавата новина е, че изобщо не ни трябват. Засега всичко върви отлично. Тръгвайте, подгонете онези да си вършат работата и се върнете — и то по-бързичко.

Джонас се обърна и погледна към хълмовете на северозапад.

— Имаме още работа, момчета — каза. — Колкото по-скоро започнем, толкова по-бързо ще приключим. Искам по-скоро да изчистя праха на проклетия Меджис от шапката и ботушите си. Хич не ми харесва миризмата му.

9

Жената — Тереза Мария Долорес О’Шайвън — беше на четиридесет, заоблена, хубавичка, майка на четири деца, съпруга на Питър, коняр с весел характер. Продаваше пердета и драперии на Горния пазар; голяма част от по-важните и деликатни поръчки на Сийфронт минаваха през ръцете на Тереза О’Шайвън и семейството й се издържаше доста добре. Въпреки че съпругът й беше само каубой, кланът О’Шайвън живееше по начин, който по друго време и на друго място можеше да бъде наречен „средна класа“. Двете й най-големи деца бяха пораснали и напуснали дома си, едното дори живееше извън Баронството. Третият син се надяваше да се ожени за голямата си любов. И само най-малката подозираше, че нещо не е наред с нейната мамичка, но дори и тя не би могла да разбере колко близо е Тереза до пълната лудост.

„Скоро — помисли си Рия, наблюдавайки Тереза в стъкленото кълбо, — ще започне да го прави скоро, но първо ще трябва да се отърве от хлапето!“

В навечерието на Жътва не се провеждаха училищни занятия, а сергиите отваряха само за няколко часа. Следобед Тереза изпрати най-малката си дъщеря да занесе някакъв сладкиш. „Подарък за съседите“ — помисли си Рия, въпреки че не можеше да чуе беззвучните нареждания, които жената даваше на дъщеря си, докато й нахлузваше плетената шапка чак до ушите. Пък и съседите да не се мотаят наблизо, това също беше причина — на нея й трябваше време, нали Тереза Мария Долорес О’Шайвън, време да си върши къщната работа. Къщата беше голяма, имаше доста за чистене.

Рия се изкиска; кискането се превърна в пристъп кашлица. В ъгъла Мъсти ужасено погледна към старата вещица. Макар да не беше като скелета, в който господарката му се беше превърнала, котаракът също изглеждаше зле.

Момичето беше изпратено навън с пая под мишница; спря, за да погледне притеснено към майка си, след това вратата се хлопна под носа й.

— Сега — изхриптя Рия. — На колене, жено, и на работа.

Но Тереза първо тръгна към прозореца. Когато остана удовлетворена от гледката — дъщеря й мина през портите и пое надолу по Хай Стрийт, най-вероятно — тя се обърна. Отиде до масата и спря до нея, зяпайки със замечтан поглед в пространството.

— Не, не това сега! — нетърпеливо извика Рия. Вече не виждаше собствената си мръсна колиба, нито пък надушваше кошмарната смрад около себе си. Беше потънала в Магьосническата дъга. Беше при Тереза О’Шайвън, чиято къща беше най-чистото място в Меджис. Пък може и в целия Среден свят.

— Побързай, жено! — изкрещя. — Хващай се за работа!

Тереза като че я чу, разкопча пеньоара си, съблече го и го остави на един стол. Придърпа полите на своята чиста бяла риза над коленете си, отиде в ъгъла и се отпусна на четири крака като куче.

— Точно така, сърце мое! — извика Рия и почти се задави от кашлица и смях. — Върши си къщната работа сега и действай по-бързичко.

Тереза О’Шайвън наведе глава, отвори уста, изплези език и започна да облизва ъгъла. Ближеше го, както Мъсти лочи млякото си. Рия наблюдаваше това, шляпайки се по коляното, лицето й се зачервяваше все повече и тя се залюля насам-натам. О, Тереза й беше любимка! В продължение на часове щеше да пълзи на колене и да си фръцка задника във въздуха, докато облизва ъглите, сякаш произнася молитви към някакъв налудничав бог — дори не човешкия Исус — с молба за прошка един господ знае за какво, докато прави това, плаща своята епитимия. Понякога си порязваше езика и трябваше да спре, за да изплакне кръвта в мивката. Поне досега някакво шесто чувство я беше връщало в съзнание навреме, преди семейството й да се върне, но Рия знаеше, че съвсем скоро лудостта й ще се задълбочи още повече и някой ще я изненада. Може би щеше да стане точно днес — момиченцето щеше да подрани, може би за да вземе пари за забавления, и щеше да завари майка си на четири крака да ближе ъглите. О, каква бъркотия щеше да настъпи! Колко й се искаше на Рия да види този момент. Как щеше да…

Внезапно Тереза О’Шайвън изчезна. Изчезна и вътрешността на хубавата й малка къща. Всичко изчезна, загуби се сред вълни розова светлина. За пръв път от седмици магическото кълбо угасна.

Рия вдигна топката, стисна я с кривите си пръсти с дълги нокти и я разтърси.

— Какво ти става, гаден боклук? Какво ти става!

Топката беше тежка, а Рия беше много отслабнала. След две-три яростни разтърсвания кълбото почти се изплъзна от пръстите й. Тя го притисна към шиещите останки от гърдите си.

— Недей! — промърмори. — Върни се, моля те. Рия си изпусна нервите, но вече е добре… нямаше намерение да те тръска и никога, никога не би те изпуснала, тъй че…

Млъкна и наклони глава, вслушана в шума отвън. Приближаваха се коне. Не, не се приближаваха: тук бяха. Трима ездачи, ако се съди по звука. Бяха се промъкнали до нея, докато е била погълната от заниманието си.

Момчетата? Онези ужасни хлапета?

Рия притисна топката към гърдите си с широко отворени очи и олигавени устни. Ръцете й бяха толкова изтънели, че розовата светлина на кълбото прозираше през тях, очертавайки мъгляво тъмните ивици на костите.

— Рия! Рия от Кьос!

Не, не бяха момчетата.

— Излез и ни дай онова, което ти поверихме.

По-лошо беше!

— Фарсън си иска собствеността. Дойдохме да я приберем.

Не бяха хлапетата, а Големите ковчези.

— Никога, мръсно пикало такова! — прошепна тя. — Никога няма да ми я вземеш!

Очите й се стрелкаха насам-натам. С изсъхналата си, тресяща се глава, приличаше на болен койот.

Погледна към топката и от гърдите й се изтръгна скимтене. Сега дори розовата светлина беше угаснала. Кълбото беше празно като око на труп.

10

От хижата се чу писък.

Дипейп ужасено се обърна към Джонас, побиха го тръпки. Викът не приличаше на човешки.

— Рия! — извика отново Джонас. — Донеси я тук, жено, и ми я дай! Нямам време да си играя с теб!

Вратата на къщурката се отвори. Дипейп и Рейнолдс измъкнаха револверите си, когато старата вещица пристъпи навън, примигвайки срещу ярката светлина като някой, прекарал целия си живот под земята. Държеше любимата играчка на Джон Фарсън високо над главата си. Из двора имаше достатъчно камъни, върху които би могла да я хвърли, а дори и да не улучеше нито един, кълбото сигурно щеше да се счупи.

Това беше лошо и Джонас го знаеше — има някои хора, които просто не можеш да заплашваш. Беше обърнал толкова внимание на хлапетата (които, по ирония на съдбата, беше успял да залови толкова лесно), че дори не се беше сетил да се притеснява за стъклената топка. А Кимба Раймър, човекът, който беше предложил Рия за пазач на Дъгата на Маерлин, беше мъртъв. Дали случайно не би могъл да му прехвърли цялата вина, ако нещо се обърка тук?

В този момент чу щракане — Дипейп беше освободил предпазителя на оръжието си.

— Махни го, идиот! — изръмжа.

— Ама виж я само! — простена Дипейп. — Гледай я, Елдред!

Той точно това и правеше. Вещицата в черната дреха май носеше трупа на отровната змия като огърлица. Беше толкова изпосталяла, че приличаше на ходещ, скелет. Само тук-там по черепа й имаше кичури коса, а кожата се белеше. По бузите и челото й се виждаха струпеи, а до ъгълчето на устата й имаше белег като от ухапване на паяк. Джонас си помисли, че това може да е херпес, но в действителност не го беше грижа какво точно е. Интересуваше го само фактът, че умиращата жена стискаше кълбото в дългите си треперещи ръце.

11

Слънчевата светлина така раздразни очите на Рия, че тя изобщо не видя насоченото към нея оръжие, а когато погледът й се избистри, Дипейп вече го беше прибрал. Тя се взря в застиналите пред нея мъже — червенокосия, другия с палтото и стария белокос Джонас — и се закиска хрипливо. Страхувала ли се беше от тях, от тези могъщи мъже? Може би не знаеше причината. Бяха мъже, това беше всичко, просто мъже, а тя беше побеждавала подобни на тях през целия си живот. О, те си мислеха, че командват нещата, нали така — никой в Средния свят не те обвиняваше, че си забравил лицето на майка си — но всъщност бяха само мухльовци: една тъжна песен беше достатъчна да ги разчувства, един поглед към разголени цици да ги свали на колене, ставаха още по-лесни за манипулиране просто защото вярваха, че са и силни, и мъдри, и хитри.

Кълбото беше потъмняло и колкото и да ненавиждаше тази тъмнина, това поне беше изчистило ума й.

— Джонас! — провикна се. — Елдред Джонас!

— Тук съм, стара майко — каза той. — Желая ти дълги дни и приятни нощи!

— Я се разкарай с тези любезности, нямам време за глупости! — Рия пристъпи четири крачки напред и спря, все още вдигнала кълбото над главата си. Близо до нея изпод бурените се подаваше голям сив камък. Погледна към него, после към Джонас. Не изказа намеренията си на глас, но и нямаше нужда.

— Какво искаш? — попита той.

— Топката угасна! — каза вещицата, отговаряйки отчасти на въпроса му — През всичкото време, докато я пазех, беше жива — охо, дори когато не ми показваше неща, които да разбирам, беше жива, ярка и розова, — но угасна само като ти чу гласа. Не иска да тръгва с вас.

— Въпреки всичко ми е наредено да я взема. — Гласът на Джонас беше топъл и убедителен, не говореше по начина, по който приказваше на Корал. — Помисли в какво положение съм. Фарсън си я иска и кой съм аз, че да се опълчвам на желанията на човека, който ще бъде господар на Средния свят щом Демонската луна изгрее догодина? Ако се върна без топката и кажа, че Рия от Кьос е отказала да ми я даде, той ще ме убие.

— Ако се върнеш и му кажеш, че съм я строшила в грозното ти дърто лице, пак ще те убие — каза Рия. Вдигнатото нагоре кълбо се полюшваше застрашително. Нямаше да е в състояние да го държи още дълго. Капки пот избиха на челото на Джонас.

— Да, майко! Но щом ще се изправям пред лицето на смъртта, предпочитам да отнеса проблема със себе си в ада. Теб, скъпа!

Тя изхриптя отново — гнусно подобие на смях — и кимна.

— И без друго няма да му върши работа на Фарсън без мен — каза. — То откри господарката си, струва ми се — ето защо угасна, щом те чу.

Джонас се зачуди колцина още са вярвали, че топката е предназначена за тях. Искаше му се да избърше потта от челото си преди да му потече в очите, но задържа ръцете на рога на седлото. Не си позволи да погледне нито към Рейнолдс, нито към Дипейп, и се надяваше да го оставят да се оправя както намери за добре. Тя балансираше и на психическия, и на физическия еквивалент на острието на бръснача. И най-малкото погрешно движение би я блъснало от едната или от другата страна.

— Намерило си е човека, който търси, а? — Стори му се, че е открил изход от ситуацията — ако имаше късмет, а може би и ако на нея й беше останал малко. — И какво да правим в такъв случай?

— Вземете ме със себе си. — Лицето й се сгърчи от ужасяваща алчност, изглеждаше като труп, който се опитва да киха. „Не осъзнава, че умира“ — помисли си Джонас.

— Вземете топката, но вземете и мен. Ще дойда с вас при Фарсън. Ще му стана гадателка и нищо няма да може да ни се опре, след като гадая съдбата ни. Вземете ме с вас.

— Добре! — каза Джонас. Точно на това се беше надявал. — Въпреки че Фарсън ще трябва да реши какво да прави след това с теб, не аз. Знаеш го, нали?

— Да.

— Отлично. Сега ми я дай. Ще ти я върна, щом я искаш, но първо трябва да се убедя, че е здрава!

Тя бавно отпусна ръце. Джонас не беше убеден, че дори в прегръдката й кълбото е на сигурно място, но почувства облекчение. Рия му подаде топката и той се принуди да обуздава коня си, който отскочи назад.

Наведе се от седлото и протегна ръце към топката. Рия погледна към него, старческите й очи блестяха изпод гуреливите клепачи. Дори му смигна заговорнически.

— Знам какво ти е на ума, Джонас. Мислиш си: „Ще взема топката, ще измъкна пистолета си и ще я убия, нали?“ Само че ще стане лошо. Убий ме и топката никога няма да заблести за Фарсън. За някой друг, може би, някой ден… но не и за него. И дали ще те остави жив, ако му върнеш играчката и тя се окаже повредена?

Джонас вече беше обмислил това.

— Сключихме сделка, стара майко! Тръгваш на запад с топката… освен ако не умреш някоя нощ край пътя. Извини ме, че го казвам, но не изглеждаш много добре.

Тя се изкиска.

— По-добре съм, отколкото изглеждам. Ще изминат още много години, преди часовникът ми да спре.

„Мисля, че грешиш, стара майко“ — помисли си Джонас. Но не каза нищо, само протегна ръце към топката.

Тя я задържа още малко. Сделката беше уговорена и одобрена и от двете страни, но й беше трудно да пусне топката. Алчен копнеж блестеше в очите й като лунни лъчи през мъгла.

Той търпеливо почака, без да продума, с надеждата вещицата най-сетне да приеме реалността — ако пуснеше топката, щяха да имат някакъв шанс. Ако продължеше да я стиска, най-вероятно всички те, които стояха в каменистия буренясал двор съвсем скоро щяха да ритнат камбаната.

С въздишка тя най-сетне сложи топката в ръцете му. В мига, в който преминаваше от нейните в неговите длани, в дълбините й проблясна розова искрица. В главата на Джонас се заби огнена игла… и през слабините му премина похотлива тръпка.

Като че от огромно разстояние той чу Дипейп и Рейнолдс да освобождават предпазителите на револверите си.

— Махнете ги! — сопна им се.

— Но… — Рейнолдс изглеждаше объркан.

— Мислят, че могат да измамят Рия — каза старицата и се изхили. — Добре, че повече от тях, Джонас май знаеш нещо, което приятелите ти не подозират.

Той знаеше нещо, наистина — колко опасно е гладкото стъклено кълбо. Можеше да го обсеби. И след месец щеше да изглежда като вещицата — изсъхнал и покрит със струпеи.

— Махнете ги! — изкрещя повторно.

Рейнолдс и Дипейп си размениха погледи и прибраха пистолетите в кобурите.

— Имаше калъф за това чудо! — каза Джонас. — Подплатена торба в кутията. Донеси го!

— Добре! — Рия недружелюбно му се ухили. — Но калъфът няма да те опази от топката, ако тя те поиска. Хич и не си мисли. — Огледа другите двама и се спря на Рейнолдс. — В сайванта имам каручка, както и два козела да я теглят. — Говореше на Клей, но погледът й все се връщаше към топката, забеляза Джонас… пък и собствените му проклети очи бяха като залепнали за нея.

— Не ми давай заповеди — каза Рейнолдс.

— Тя не, но аз ще го направя! — озъби му се Джонас. Сведе поглед към топката, едновременно му се искаше и се страхуваше да види онази розова, жива светлина вътре… Но не. Беше студена и тъмна. Отново се втренчи в Клей. — Докарай каручката.

12

Рейнолдс чу бръмченето на мухите още преди да влезе в сайванта и се досети, че козлите на Рия никога повече няма да теглят каручката. Лежаха по гръб, подути и мъртви, с гъмжащи от червеи очни орбити. Беше невъзможно да се каже кога за последен път ги е хранила и поила Рия, но Рейнолдс реши, че е било поне преди седмица.

„Твърде е била заета, да зяпа в топката, за да се сети за тях — помисли си той, — и защо ли носи оная мъртва змия около шията си?“

— Не искам и да знам! — промърмори изпод вдигнатия пред носа си шал. Единственото, което му се искаше в момента, беше да се махне от това място.

Разгледа каручката. Беше боядисана в черно и нашарена със златни кабалистични знаци. Приличаше на фургона на панаирджийски шарлатанин; напомняше катафалка. Хвана я за стръките и я издърпа навън колкото можеше по-бързо. Дипейп щеше да довърши останалото, мътните го взели. Да впрегне коня си в каручката и да откара дъртата смрадлива вещица… къде? Кой знаеше въобще? Елдред, може би…

Рия в тръс изтича откъм колибата си. Носеше калъфа, в който й бяха донесли топката.

Джонас се обади:

— Първо отиваме в Сийфронт. Ще бъде сигурно убежище за топката, докато свърши празникът.

— Аха, Сийфронт, никога не съм ходила там — каза Рия. Когато стигна до коня на Джонас, отвори торбата. Джонас се поколеба малко, но сложи топката вътре. Чу се странен звук, когато тя падна на дъното — сякаш капна сълза.

Рия леко се усмихна.

— Може да срещна и Торин. Ако е тъй, ще намеря нещо хубаво да му покажа в топката на Добрия — нещо, което мно-ого ще му хареса.

— Ако го срещнеш — каза Джонас, докато слизаше от седлото да помогне на Дипейп да запрегне коня си в черната каручка, — това ще бъде на едно място, където няма да ти трябва магия, за да виждаш надалеч.

Тя озадачено го изгледа, но леката усмивка отново плъзна по устните й.

— Защо, да не би на нашия кмет да му се е случила случка?

— Може и да е! — съгласи се Джонас.

Тя се изкиска и скоро кискането й прерасна в смях с пълно гърло. Все още се хилеше, когато тръгнаха на път, хилеше се и се поклащаше в малката черна каручка с кабалистична украса, сякаш беше Кралицата на мрака, седнала на трона си.