Фредерик Пол
Гейтуей II (3)

УОН СЕ ВЛЮБВА

Този път пътуването до предния пост се стори на Уон по-дълго от обикновено, тъй като беше разтревожен. Липсваше му компанията на Мъртвите. Липсваше му дори и онова, което никога не бе имал — жена. За Уон любовта беше един блян, който той искаше да превърне в реалност. За това допринасяха толкова много книги — като „Ромео и Жулиета“, „Ана Каренина“ и романтичната китайска класика.

С приближаването към предния пост той се отърси от този блян. Бордовият монитор присветна, за да сигнализира, че започват маневрите по акостиране, после на холобокса се появи предният пост. Този път нещо в него беше различно. В една от стоянките на дока имаше нов кораб, от едната страна на който беше привързана някаква конструкция със странна форма.

Какво можеше да означава всичко това? Когато приключи акостирането, Уон подаде глава през люка, огледа се, подуши, ослуша се.

Малко след това той заключи, че наблизо няма никой. Уон не извади от кораба книгите си или други неща. Реши, че трябва да е готов да избяга веднага, щом забележеше нещо подозрително, но имаше намерение да проучи. Веднъж, много отдавна, на предния пост имаше един друг човек, който според него бе жена. Тогава Тайни Джим му бе помогнал да идентифицират дрехата, Сега може би трябваше също да се обърне за съвет към Тайни Джим? Той откъсна един плод и дъвчейки се промъкна покрай парапета към стаята на бляновете, където се намираше кушетката на сънищата, обградена от четящи машини.

И спря…

Не беше ли това някакъв звук? Смях или плач някъде далеч?

Уон хвърли нахапания плод и мигом се надигна, а сетивата му се изостриха. Звукът не се повтори. Нещо имаше… една миризма, доста слаба, много приятна, много странна. Не беше много по-различна от миризмата в дрехата, която бе намерил и бе носил със себе си дълго време, докато най-после не изчезна и последната следи от мирис и той я върна там, където я бе намерил.

Нима този човек се бе върнал?

Уон се разтрепери. Човек! Вече дванайсет години откакто не бе усещал миризмата, нито се бе докосвал до друг човек! Пък и тогава бе в контакт само със собствените си родители. А може да не е човек, може да е нещо друго. Той се насочи към дока, където се намираше този човек, като избягваше главните коридори, движеше се наведен през тесните, по-обиколни пътища, където според него едва ли някои би помислил да отиде. Уон познаваше всеки инч от предния пост, до там, докъдето беше възможни да се влезе, без да минава отвъд затворените стени, които не знаеше как отвори. Само за няколко минути той достигна мястото, където някога грижливо бе подредил нещата, останали от единствения посетител на предния пост.

Всичко си беше там. Но не така, както го бе оставил. Някои неща бяха вземани и отново захвърлени.

Уон знаеше, че той не бе сторил това. Освен че бе дисциплиниран, той винаги си бе налагал да оставя предния пост така, както го е намерил, така че никой да не разбере, че е бил там. Особено внимателно бе подредил всичко при онзи случай. На предния пост имаше някой друг.

Беше се отдалечил на много минути от своя кораб.

Внимателно изтича до другата страна на доковете, като се спираше на всяка пресечка, за да огледа, подуши, да се ослуша. Уон стигна до кораба си и нерешително се издигна до люка. Да бяга или да разузнае?

Сега миризмата беше по-силна и привлекателна.

Стъпка по стъпка той се осмели да влезе в един от задънените коридори, готов моментално да се измъкне.

Глас! Шепнещ, почти недоловим. Той беше тук. Уон погледна към входа, сърцето му почна да думка. Човек! Сгушен до стената с някакъв метален предмет до устните си, човекът го гледаше ужасен. Човекът извика:

— Не се приближавай! — И да искаше, не можеше да се приближи; беше се вцепенил. Това там не беше просто човек. Беше жена! Отличителните знаци бяха съвсем ясни, такива, каквито му ги бе описал Тайни Джим: две изпъкналости на гърдите, издатина около бедрата и стесняване на талията, гладко чело, без изпъкналости над очите… да, това беше жена! И то млада. И облечена в нещо, което разкриваше голи крака и, о, голи ръце; права коса, вързана отзад на главата в дълга опашка, големи очи, втренчени в него.

Уон реагира така, както го бяха учили. Той бързо коленичи, разкопча панталоните си и се хвана за члена. Бяха минали няколко дни, откакто бе мастурбирал, при това без такъв стимул; беше твърд и потръпващ от възбуда.

Уон не чу шума зад себе си, когато тичешком пристигнаха още трима души. Когато свърши, той се изправи, оглади с ръка дрехите си и любезно им се усмихна. Отрупани около момичето, другите разговаряха възбудено, почти истерично.

— Здравейте — каза той. — Аз съм Уон. — Когато не му отговориха, той повтори поздрава си на испански, на китайски и се канеше да продължи на останалите езици, които знаеше, когато онази, другата жена, пристъпи напред и каза:

— Здравей, Уон. Аз съм Дорема Хертер-Хол… но ме наричат „Ларви“. Радваме се да се запознаем с теб.

 

 

През петнайсетгодишния си живот Уон никога не бе преживял толкова вълнуващ, толкова тревожен, толкова радостен ден като този. Толкова много въпроси! Толкова много за казване и за слушане. Такова приятно усещане да да се докосва до други хора, да мирише излъчваните от тях миризми, да чувства тяхното присъствие. Техните знания бяха толкова невероятно малко и толкова изненадващо големи… не знаеха как да си вземат храна от сандъците, как да използуват кушетка на сънищата, никога не бяха виждали Древен, нито пък бяха говорили с Мъртъв. Но знаеха за космически кораби и градове, за разхождане под открито небе („небе“? — много време беше необходимо, докато Уон разбере какво представлява то), знаеха как се прави любов. Той разбираше, че по-младата жена имаше желание да му покаже повече неща, но по-старата не разрешаваше; колко странно! По-възрастният от мъжете изглежда също не правеше любов с никоя от тях; още по-странно. Всичко беше странно и той примираше от задоволство и страх при толкова много странности. След като дълго приказваха, след като той им показа някои от особеностите на предния пост и те му показаха някои от чудесата на техния кораб (нещо като Мъртвия, но което никога не е било живо; снимка на човек от Земята; тоалетна… след всички тези чудеса, Ларви разпореди да лягат и почиват. Той веднага погледна към кушетка на сънищата, но тя го покани да остане с тях и Уон не можа да откаже, макар че по време на съня си се събужда на няколко пъти треперещ и подсмърчащ, оглеждащ се наоколо в слабата синя светлина.

Толкова много емоции не бяха добри за него. Когато всички се събудиха и станаха, той все още трепереше, цялото му тяло го болеше, сякаш изобщо не беше спал. Но това нямаше значение. Всички веднага започнаха да питат и да говорят:

— Кои са Мъртвите?

— Не зная. Нека ги попитаме. Може би… понякога наричат себе си „изследователи“ От едно място, което наричат „Гейтуей“.

— И това място, на което се намират те, хичиянски артефакт ли, е?

— Хичиянски? — Уон се замисли. Беше чувал тази дума много отдавна, но не знаеше какво означава тя. — Древните ли имате предвид?

— Как изглеждат Древните? — Той не можеше да ги опише с думи, но те му дадоха бележник да ги скицира и той се опита да нарисува големи полюшващи се челюсти, заскрежени бради. Когато скицата беше готова, те я занесоха пред машината, която наричаха „Вера“.

— Тази машина е като мъртъв човек — предположи Уон и те отново го затрупаха с въпроси:

— Да не би да искаш да кажеш, че Мъртвите са компютри?

— Какво е това „компютър“?

И тогава въпросите спряха, за да му обяснят какво представлява „компютър“, и президентски избори, и нервната криза на 130-тия ден. И през цялото това време се разхождаха из кораба, докато той им разказваше какво знае за него. Уон започна да се чувства много уморен. Това усещане му беше непознато, защото в своя живот на безвремие да спи когато му се доспиваше и никога не ставаше, преди да си е отпочинал. Усещането не му харесваше, както не му харесваше дращенето в гърлото и главоболието, които изпитваше. Но беше прекалено възбуден, за да спре, особено когато му казаха за жената на име Триш Бавър.

— Била е тук? Тук, на предния пост? И не е останала?

— Не, Уон, не е останала. Не е знаела, че ти ще дойдеш. Мислела е, че ако остане, ще умре. — Колко жалко! Макар че — пресметна Уон — когато е била тук, той е бил само десетгодишен; все пак е можел да й бъде другар, както и тя на него. Щеше да я храни, да се грижи за нея и да я вземе със себе си да види Древните и Мъртвите — щяха да бъдат много щастливи.

— После къде е отишла? — попита той.

Кой знае защо, този въпрос ги разтревожи. Те се спогледаха, а Ларви каза:

— Заминала с кораба си, Уон.

— Върнала се на Земята?

— Не. Още не е. Това е едно много продължително пътуване за кораб като нейния. По-дълго, отколкото би могла да живее.

Младият мъж, Пол, този, който спеше с Ларви, се намеси.

— Тя продължава да пътува, Уон. Не знаем точно накъде. Не сме сигурни даже дали е жива. Тя се е самозамразила.

— Тогава тя е мъртва?

— Е… може би не е жива. Но ако я намерят, може и да оживее. Тя е в фризера на нейния кораб, при температура минус четирийсет градуса. Според мен за известно време тялото й ще се запази. Тя също е мислела така. Във всеки случай, смятала е, че това е най-добрият шанс пред нея.

— Аз можех да й дам по-добър шанс — каза Уон мрачно. След това лицето му се разведри. Там беше другата жена, Джанин, която не беше замразена. В желанието си да я впечатли, той каза:

— Това е едно гош число.

— Какво е? Какво число?

— Гош число, Джанин. За тези числа говори Тайни Джим. Когато казваш „минус четирийсет градуса“ не е необходимо да се казва дали е по Целзий или по Фаренхайт, защото е едно и също. — Той се изкиска на шегата си.

Другите отново се спогледаха. Уон видя, че нещо не беше както трябва, но с всяка секунда се чувстваше все по-странно, по-замаян, по-уморен. Помисли си, че може би не бяха разбрали шегата, затова каза:

— Хайде да попитаме Тайни Джим. С него мога да установя контакт точно в този коридор, където е кушетката на сънищата.

— Да установиш контакт? Как? — попита стария Пейтър.

Уон не отговори; не се чувстваше много добре, за да вярва в онова, което беше казал, а освен това му беше по-лесно да им покаже, отколкото да обяснява. Той изведнъж се обърна и тръгна към стаята на сънищата. Когато другите влязоха вътре, Уон вече бе набрал номер сто и дванайсет.

— Тайни Джим? — извика той, после подхвърли през рамо: — Понякога не иска да говори. Моля ви, потърпете малко. — Този път обаче имаше късмет и много бързо се чу гласът на Мъртвия:

— Уон? Ти ли си?

— Разбира се, че съм аз. Тайни Джим. Искам да ми разкажеш за числата гош.

— Добре, Уон. Гош числата са такива числа, които представят повече от една величина, така че когато човек забележи съвпадение, казва „гош“. Някои гош числа са тривиални. Някои може би имат трансцедентно значение. Някои, набожни хора смятат, че гош числата представляват доказателство за съществуването на Бог. Независимо дали съществува Бог или не, аз мога да ти Дам най-подробно описание на…

— Не, Тайни Джим. Говори само за гош числата.

— Добре, Уон. Сега ще ти изброя някои от най-простите гош числа. Нула пет градуса. Минус четирийсет градуса. Едно трийсет и седем. Две хиляди двадесет и пет. Десет на 39-та степен. Моля те, напиши по половин страничка за всяко едно от тях, установи характеристиките, които ги правят гош и…

— Достатъчно, достатъчно — изписка Уон, а гласът му ставаше все по-остър, защото всичко започна да става много теоретично. — Това не е лекция.

— Хм, добре — съгласи се Мъртвия навъсено, — добре. Нула пет градуса е ъгловият диаметър както на Слънцето, така и на Луната, гледани от Земята. Гош! Колко странно, че трябва да са еднакви, но колко полезно. Отчасти поради това съвпадение Земята има еклиптики. Минус четирийсет градуса е температурата, която е еднаква като по скалата на Фаренхайт, така и по скалата на Целзий. Гош. Две хиляди двадесет и пет представлява сумата от кубовете на целите числа — едно на куб плюс две на куб, плюс три на куб и така до девет. Но това представлява също квадрата от тяхната сума. Гош. Десет на тридесет и девета степен изразява колко пъти е по-слаба гравитационната сила от електромагнитната. То представлява също възрастта на Вселената като безразмерно число. Равно е също на квадратния корен от броя на частиците във видимата част на Вселената, т.е. онази част от Вселената, свързана със Земята, в която константата на Хабл е по-малка от нула пет. Но… е, няма значение, но гош! Гош, гош, гош. Въз основа на тези гош числа П.А.М.Дирак създаде теорията за големите числа, от която пък установи, че гравитационната сила трябва да намалява с нарастване на възрастта на Вселената.

— Ти пропусна сто трийсет и седем — отбеляза момчето.

Мъртвият човек се изкиска.

— Браво, Уон! Исках да проверя дали слушаш внимателно. Сто трийсет и седем, разбира се, е константата на Едингтън за фината структура, която се появява многократно в ядрената физика. Но тя е нещо повече от това. Да приемем, че вземем реципрочната й стойност, т.е. единица върху сто трийсет и седем и я изразим като десетична дроб. Получените първи три цифри след десетичната точка са нула нула седем, което представлява номера на Джеймс Бонд като агент. За теб това е предопределеност на Вселената. Първите осем цифри представляват палиндрома^[1] на Кларк, точка нула седем две девет девет две седем нула. Това пък отразява неговата симетрия. Така че в последна сметка константата на фината структура представлява смърт и симетрия! Или — Тайни Джим се замисли, — може би трябва да кажа, че това е неговата противоположност. То подсказва, че самата Вселена е негова противоположност? Сърдечен и непостоянен? Помогни ми, Уон. Не съм сигурен как да изтълкувам този символ.

— О, спри, спри — извика гневно Уон. — Млъквай и изчезвай. — Чувстваше се раздразнен и разтреперан, чувстваше се по-зле от когато и да било, дори и когато се наложи Мъртвите да му сложат морфин. — Щеше да продължи все в този дух — извини се той на останалите. — Затова и обикновено не говоря с него оттук.

— Изглежда не се чувства добре — обърна се Ларви към мъжа си, а после към Уон. — Добре ли се чувстваш? — Той поклати глава, защото не знаеше как да отговори.

Пол каза:

— Трябва да си починеш. Но… какво искаше да кажеш с това „оттук“. Къде е, хм, Тайни Джим?

— О, той е на централната станция — отговори Уон тихо.

— Искаш да кажеш… — Пол с мъка преглътна. — Но ти каза, че се намира на четирийсет и пет дена път с кораб. Това трябва да е много далеч.

Старият човек, Пейтър, изкрещя:

— Радио? Ти говориш с него по радиото? Радиовръзка със свръхсветлинна скорост?

Уон вдигна рамене. Пол беше прав; нуждаеше се от почивка, а тук беше кушетката, която винаги е представлявала най-доброто място, за да се почувства добре и отпочинал.

— Кажи ми, момче! — извика старият човек. — Ако вие имате радио, което работи със свръхсветлинна скорост… Премията…

— Много съм уморен — промълви с дрезгав глас Уон. — Трябва да спя. — Той почувства, че пада. Уон се изплъзна от протегнатите им ръце, хвърли се между тях, просна на кушетката и потъна в успокояващата тъмнина.