Фредерик Пол
Гейтуей II (11)

С.Я.ЛАВОРОВНА

Точно в пет и петнайсет сутринта на монитора до леглото на С.Я.Лаворовна-Бродхед се появи нежна зелена светлина. Светлината не беше силна, за да наруши дълбокия й сън, но тя вече бе полуразбудена.

— Много добре — каза тя, — вече съм будна. Няма нужда да продължаваш тази програма. Дай ми само още една минутка.

— Да, гаспажа — съгласи се секретарката й, но светлината остана. Ако С.Я. с нищо не покаже, че се е разбудила, секретарката щеше да звъни тихичко след една минута, независимо какво й, бе казано да прави; така беше записано в програмата.

В този случай нямаше нужда. Еси вече съвсем се беше разсънила. Тази сутрин щяха да я оперират, а Робин нямаше да е тук. Тъй като старият Петер Хертер беше отправил предупреждение преди да атакува умовете на човечеството, всички се подготвиха. Нямаше почти никакви щети. По-точно казано, никакви щети в буквалния смисъл на думата: но това беше станало възможно благодарение на неописуемото бързане, и отлагане и насрочване за други часове на много важни дела, и разбира се, полетите на Робин бяха непоправимо объркани.

Жалко. По-лошо — почти страшно. Не можеше обаче да се каже, че не се беше постарал. Еси се утешаваше с тази мисъл. Беше й хубаво да знае, че се е постарал.

— Разрешено ли ми е да ям? — попита тя.

— Не, гаспажа Бродхед. Изобщо нищо, дори и вода не ти се разрешава да пиеш — веднага отговори секретарката. — Искаш ли да видиш съобщенията?

— Може би. Какви съобщения? — Ако въобще бяха интересни, щеше да ги разгледа, реши тя; нужно й беше нещо, което да отклони вниманието й от предстоящата операция и унижението от катетри и тръби, които я привързваха към това легло.

— Има едно аудиосъобщение от твоя съпруг, гаспажа, но ако искаш, смятам, че мога да те свържа директно с него. Зная къде се намира, ако все още е там.

— Свържи ме. — Еси реши да се понадигне и да седне на края на леглото, докато чакаше връзката, или, невероятно, докато бъде намерен мъжът й в някои салон за транзитни пътници и бъде извикан да се обади. Тя стана от леглото, като внимаваше да не оплете дузината маркучи около краката си. Като се изключеше това, че се чувстваше слаба, беше добре. Изплашена. Жадна. Дори разтреперана. Но нямаше физическа болка. Може би всичко щеше да изглежда по-сериозно, ако нещо я болеше повече, и може би щеше да е за добро. Тези месеци на унизителни тревоги бяха само една нервна възбуда; в Еси имаше достатъчно много от Ана Каренина, за да приеме да страда. Колко тривиален се оказа светът! Животът й висеше на косъм, а тя чувстваше само най-маловажната част от това.

— Гаспажа Бродхед?

— Да?

Появи се видеопрограмата, която имаше виновен вид.

— В момента не можем да се свържем с твоя мъж. Той е на път от Мексико Сити за Далас и преди малко е излетял: в момента всички комуникации на самолета са необходими за навигация.

— Мексико Сити? Далас? — Бедният човек. Та той щеше да заобиколи Земята, за да дойде при нея! — Тогава поне ми дай запис на аудиосъобщение — заповяда тя.

— Да, гаспажа. — Лицето и зеленикавата светлина се оттеглиха и от чиповете на аудноканала се чу гласът на мъжа й:

— Скъпа, имах малък проблем с връзките. Взех чартърен полет до Мерида, откъдето трябваше да продължа за Майами, но изпуснах самолета. Сега се надявам да направя връзка в Далас и… Във всеки случай съм по маршрута. — Замълча. По гласа му личеше, че е разтревожен, в което нямаше нищо чудно и Еси почти можеще да види как търси да й каже нещо окуражително.

Но всичко беше много несвързано. Нещо за големи новини относно молитвените ветрила. Нещо за хичиянците, които не били хичиянцн, и… и просто бърборене. Бедният човек! Опитваше се да я ободри. Тя слушаше повече ударите на сърцето му, отколкото думите му, докато отново замълча, а после каза: — По дяволите, Еси. Бих искал да съм при теб. Ще бъда. Колкото се може по-скоро. А през това време… Грижи се за себе си. Ако имаш свободно време преди, хм, преди Уилма да дойде, казах на Алберт да запише на лента всичко важно, за да можеш да го чуеш. Той е добра стара програма… — Последва дълга пауза. — Обичам те — каза той и изчезна.

С.Я. лежеше на леглото, системите тихо жужеха и тя се чудеше какво да прави със следващия (може би последен?) час от живота си. Съпругът много й липсваше. А всъщност трябваше да се има предвид, че в някои отношения тя го считаше за доста глупавичък. „Добрата стара програма“! Колко глупаво от негова страна да приписва човешки черти на компютърни програми! Програмата на неговия Алберт Айнщайн беше — тя не можа да намери друга дума за нея — сладка. Негова беше идеята да направи биоанализатора подобен на домашно животно. И да му даде име! „Скуифи“. Все едно да дадеш име на перална машина или на ловджийска пушка. Глупаво. Освен ако името не е дадено от някого, когото обичаш… А в такъв случай би било мило.

Но машините си бяха машини. Като студентка в института в Академогорск младата С.Я.Лаворовна беше научила пределно ясно, че изкуственият интелект не е „персонален“. Той се изгражда чрез прибавяне на чипове към големите изчислителни машини. Паметта му се напълва с данни. Въвежда се архив от подходящи отговори за стимулиране и им се дава йерархична скала на приоритети: и това е всичко. От време на време, разбира се, човек се изненадва от онова, което му поднася написаната от него програма. Това не означава обаче, че съществува свободна воля от страна на машината или пък персонална идентичност.

Все пак беше много мило да слушаш как неговата програма пуска вицове. Той беше трогателен човек. Докосваше се до места, в които беше най-открита и уязвима. В някои отношения много приличаше на онзи единствен мъж в нейния живот, който наистина имаше значение за нея — баща й.

Когато Семя Ягородна беше малко момиченце, баща й бе най-важният за нея в целия свят — висок, слаб стар човек, който свиреше на балалайка и мандолина и преподаваше биология в гимназията. Той беше доволен, че има умно и любознателно дете. Щеше да е още по-доволен, ако тя се бе насочила към естествените науки, а не към физика и техника, но въпреки това я насърчаваше. Когато вече не можеше да я учи на математика, тъй като тя го бе надминала, той я запознаваше със света.

— Трябва да си наясно какво искаш да постигнеш — обясняваше й той. — Дори тук. Дори сега. Дори когато бях малко момче по времето на Сталин, женските движения насърчаваха момичетата да командват военни поделения и да карат трактори. Винаги е така, Симка. Исторически факт е, че математиката е за млади хора и че момичетата превъзхождат момчетата до около петнайсетгодишна възраст, или най-много двайсет. А после, точно когато момчетата стават знаменити учени като Лобачевски и Ферми, развитието на момичетата спира. Защо? Защото са ангажирани с раждане на деца. Сватби. И още един Бог знае какво. Няма да допуснем това да стане с теб, малка гълъбичке. Учи! Чети! Образовай се! Проумявай! Всеки ден, толкова часа на ден, колкото трябва! Ще ти помагам с всичко, което е по силите ми. — И той наистина й помагаше; от осем до осемнайсет годишна възраст Семя Ягородна Лавронова всеки ден идваше от училище в апартамента, за да остави една чанта пълна с книги, да вземе друга, а после бързо да се отправи към Невския проспект, където живееше учителят й. Тя никога не изостави математиката и затова трябваше да благодари на баща си. На баща си трябваше да благодари също, че никога не се научи да танцува, да опита хилядите парфюми и козметика, да ходи на срещи — не докато не отиде в Академогорск, за което също трябваше да благодари на баща си. Когато светът се опитваше да й наложи женска роля, тя се защитаваше като тигрица. Но в къщи, разбира се, имаше нужда да се готви, да се шие, да се лъскат столовете от палисандрово дърво; а той не поемаше нищо от тези задължения. По външен вид баща й не приличаше на Робин Бродхед… но в други отношения много.

Робин й предложи да се омъжи за него по-малко от година след първата им среща. На нея й беше нужна още една година, за да се реши да каже „да“. Говореше за него на всички, с които се срещаше. Нейната съквартирантка. Декана на факултета. Бившия й приятел, който се бе оженил за момичето от съседната стая. Всички я съветваха да стои настрана от този човек. Изглежда, че съветът беше разумен, защото, като се замислиш, кой беше той? Безотговорен милионер, който още скърбеше по жената, която бе обичал и бе погубил, а чувството за вина не го бе напуснало след години активна психоанализа. Какво идеално описание за напълно безперспективен риск! Но… От друга страна… Независимо от всичко…

Независимо от всичко той я развълнува. Бяха заминали от Ню Орлиънс за Марди Грас през един студен месец и повечето дни прекарваха в „Кафе ди Монд“. Останалата част от времето прекарваха в хотела, далеч от ланавината и тълпите, правеха любов и се показваха само сутрин да получат сладките кравайчета, поръсени с облаци пудра захар, и конфитюр, и кафе от цикория с мляко. Робин се стараеше да бъде внимателен.

— Искаш ли днес да направим една разходка по реката? Да посетим художествената галерия. Да отидем на танци в нощния клуб? — Тя обаче виждаше, че той нямаше желание за нищо, този мъж, два пъти по-възрастен от нея, който искаше да се ожени за нея, обгърнал с ръце чашата с кафе — сякаш да получиш малко топлина беше най-чудесното нещо, което заслужава да запълни целия ти ден. Тогава тя взе решение.

— Мисля, че вместо това можем най-после да се оженим — отговори тя.

Така и направиха. Не в същия ден, но веднага щом това стана възможно. С.Я. никога не съжали за тази си постъпка: не беше нещо, за което да съжалява. След първите няколко седмици тя дори не се безпокоеше какъв ще се окаже техният брак. Робин не беше нито ревнив, нито подъл. Често беше погълнат от своята работа, както и тя от своята.

Имаше само един въпрос — въпросът за жената — Джел-Клара Моинлин, изгубената любов.

Може би вече бе умряла. Във всеки случай, все едно че бе умряла, защото нямаше никаква надежда някога до нея да достигне човешко същество. Това беше пределно ясно от основните закони на физиката… но имаше моменти, Еси беше сигурна в това, когато мъжът й хранеше надежда.

Тогава тя се чудеше — какъв ли избор би направил Робин, ако съществуваше някаква възможност да избира между тях двете?

Ами ако се окаже, че от време на време законите на физиката допускат изключения?

Съществуваше въпросът за хичиянските кораби и как да се приложат известните физически закони към тях. Както всеки друг мислещ човек в света, въпросите около хичиянцнте интригуваха дълго време и С.Я. Астероидът Гейтуей беше открит още когато тя беше ученичка. Някои от нейните съученици бяха направили решителната крачка и специализираха теория на хичиянските системи на управление. Двама от тях сега бяха на Гейтуей. Най-малко трима излетяха с кораби, за да не се завърнат никога.

Хичиянските кораби не бяха неуправляеми. Всъщност те можеха добре да се управляват. Механиката на процеса обаче се познаваше само повърхностно. Всеки кораб имаше по пет нониуса на основния двигател и пет спомагателни. С тях се задаваха координати в Космоса (как) и след като бъдеха зададени, корабът се насочваше натам. Отново — как? После се завръщаше безпогрешно на мястото, от което беше излетял, или по-точно най-често се завръщаше, ако не останеше без гориво или пък не се случеше нещо непредвидено. Всичко това за С.Я. бе триумф на кибернетиката, която никоя човешка изследователска агенция не може да постигне. Проблемът беше в това, че все още никое човешко съшество не знаеше как точно да разчита показанията на приборите за контрол.

А какво щеше да стане в следващия момент, или в момента подир него? С обилната информация, която пристигаше от Завода за храна и хичиянския рай: от разговорите с Мъртвите; от този най-малкото полукомпетентен човешки пилот, момчето, Уон… от всичко това и специално от потока от нови знания, които можеха да се получат от молитвените ветрила…

След колко време щяха да бъдат разрешени някои от тези мистерии? Може би не след дълго.

С.Я. искаше да бъде част от всичко това, така както бяха станали нейните съученици. Съпругът й отдавна бе станал. Тя дори искаше повече, защото не подозираше каква роля би желал да играе той. Но подозрението оставаше. Ако Робин можеше да направи хичиянски кораб, с който да отлети до която и да е точка от Вселената, тя знаеше какъв ще бъде неговият избор.

Семя Ягородна Лаворовна-Бродхед извика секретарката си.

— С какво време разполагам?

Програмата се яви и отговори:

— Сега е пет и двайсет и две. Очаква се доктор Лийдерман да дойде в шест и четирийсет и пет. Тогава ще бъдеш подготвена за процедурата, която ще се проведе в осем часа. Имаш малко повече от час и четвърт. Може би ще искаш да си починеш?

С.Я. се изсмя. Винаги й беше забавно, когато собствените й програми й даваха съвет. Обаче нямаше желание да отговаря.

— Изготвено ли е менюто за днес и за утре? — попита тя.

— Нет, гаспажа.

Това беше едновременно и облекчение, и разочарование. Поне Робин не й беше предписал за днес меню за охранване… или пък неговите предписания бяха отхвърлени поради операцията?

— Избери нещо — заповяда тя. Програмата много я биваше да изготвя менюта. Идеята за това беше на Робин. Той предложи да се направи такава програма, която да може да изпълнява редица скучни домакински задължения. Но Робин си беше Робин и имаше дни, когато готвенето му беше хоби и той режеше тънки резенчета лук за салатата и стоеше с часове пред яхнията, за да я бърка. Понякога сготвеното беше ужасно, друг път не; Еси не беше придирчива, защото за нея беше без значение какво яде. И също защото беше благодарна, че не се налагаше тя самата да се занимава с тези задължения; в това отношение поне Робин надмина баща й.

— Не, почакай — добави тя, — хрумна ми нещо. Когато Робин се прибере вкъщи, сигурно ще бъде гладен. Поднеси му закуска — онези кравайчета и нюорлиънско кафе. Като в „Кафе ди Монд“.

— Да, гаспажа.

Колко си непочтена, мислеше си Еси, като се усмихна. Остава още един час и дванайсет минути.

Няма да ми навреди ако подремна.

Не можа да заспи.

Можех, мислеше си тя, отново да разпитам медицинската си програма. Но нямаше желание да слуша за медицинските процедури, на които ще бъде подложена повторно. Да вземат такива големи органи от други хора, за да й ги присадят! Бъбрек, да. Човек може да продаде един бъбрек и пак да му остане нещо. Като студентка Еси познаваше другари, които бяха направили това, може би дори и тя самата щеше да го стори, ако бяха обеднели още малко. Но макар да не знаеше много повече анатомия от онова, което баща й я бе научил като малка, тя знаеше достатъчно добре, че на лицето, или лицата, които й бяха дали всичките тези органи, нямаше да им остане достатъчно, за да могат да живеят. Почувства, че й се повдига.

Почти същото чувство на гадене изпита, когато осъзна, че дори и с пълно здравно обслужване от тази конкретна лекарска намеса, от хирургическия нож на Уилма Лийдерман, тя можеше и да не се завърне.

Още час и единайсет минути.

Еси отново седна. Независимо дали щеше да живее или не, тя беше примерна съпруга, така както бе примерна дъщеря, и ако Робин желаеше тя да се занимае с Молитвените ветрила, трябваше да го стори. Еси се обърна към компютърния терминал.

— Искам програмата Алберт Айнщайн.